Тери Гудкайнд
Третото кралство (35)

Тридесет и пета глава

— Ще доведа Естер — каза Саманта, вече прекосила половината стая. На входа се обърна и го изгледа с леко недоверие. — Не забравяйте, ако тръгнете без мен, аз просто ще ви последвам. Надявам се да не постъпите глупаво и да не се опитате да ме изиграете.

— Казах ти, че можеш да дойдеш с мен — сериозно каза Ричард. — Аз държа на думата си.

— Добре тогава. — Саманта леко се смути, задето го беше обвинила в подобно нещо.

Той нямаше желание да излага младото неопитно създание на такава ужасна опасност, ала знаеше, че тя има право относно възможната си полза. Със стаилото се в него докосване на смъртта той нямаше представа колко скоро това ще се превърне в истински проблем, който ще го забави. Ако се провалеше, всички хора щяха да попаднат в лапите на съществата, които вече можеха да се изплъзват от Третото кралство.

Вече усещаше как от бремето на болестта се чувства необичайно изтощен и замаян. Усещаше как чернотата на смъртта в него неумолимо го тегли към себе си. Нейната неизбежност винаги се беше спотайвала някъде на заден план в съзнанието му, но бе представлявала просто далечна действителност, която през по-голямата част от времето остава незабелязана. Сега смъртта се намираше близо и беше смразяващо истинска.

В известен смисъл тъмнината, която се опитваше да го завлече, започваше да му се струва примамлива, подмамваше го да прекрачи булото на живота и да пристъпи в леденото безвремие на небитието. Това решение носеше утехата на освобождението от всякакви усилия, грижи и страхове.

По всяка вероятност щеше да му се наложи да се възползва от помощта на Саманта преди края на патилата им. Дори да ставаше въпрос за незначителна помощ, може би тя щеше да се окаже достатъчна да обърне нещата.

Ричард си спомни как веднъж неговият дядо му беше казал, че магьосниците трябвало да използват хората. Не му беше приятно, че той самият използва Саманта, макар да беше наясно, че тя го желае, а и всъщност не му оставя особено голям избор. Вътре в себе си обаче разбираше, че това в действителност е неговият избор, не нейният, и че е твърде вероятно тя да загуби живота си, предприемайки такова опасно пътуване. Това се отнасяше и за двамата.

— И аз ще имам нужда от чанта с припаси — каза й. — Не нося никакви провизии с мен. С изключение на меча, всичко, което носех, остана в каруцата. Той прерови джобовете си. Почакай, имам поне парче кремък и огниво.

Саманта кимна.

— В такъв случай ще предупредя хората, че ни трябва кажи-речи всичко останало.

— Ще ни е необходима храна, за да не ни се налага да отделяме много време за ловуване, ала същевременно ще ни трябват някои дребни приспособления, ако изникне нужда да си набавяме храна. Малко влакно и въдици за риболов, такива неща. Ако някой разполага с лък, също ще ни е от голяма полза.

— Сигурна съм, че за някои от мъжете ще бъде чест да ни осигурят лък и стрели, за да помогнат в борбата за възпиране на заплахата. Имаме запаси от храна, която издържа дълго при пътуване. Обаче не е особено вкусна.

Ричард се усмихна леко.

— Винаги е така.

— Притежателите на дарбата открай време държат припаси за пътуване… сушено месо, риба, твърди сухари и други подобни… в случай че някога се наложи да отидат да предупредят… Е, щях да кажа Съветът на магьосниците, но той явно отдавна е изчезнал. — Саманта махна към помещението. — Провизиите за из път се пазят във втората стая отдясно, в бюфета. Вземете каквото сметнете, че ще ни потрябва. Аз ще се върна веднага щом извикам Естер и набавя останалите неща, които ще са ни нужни.

Когато Ричард кимна, Саманта се изстреля през вратата. След като тя излезе, той отново коленичи до Калан, вдигна безжизнената й ръка и я задържа в своята за миг. Искаше му се тя да се събуди, за да може да й каже къде отива и да й обясни за заплахата, която се надига от Третото кралство. Последното, което й беше известно, беше заплахата от страна на Джит.

Наблюдаваше равномерното й дишане, наблюдаваше умиротвореното й изражение. Искаше му се да се събуди, но самата сила на желанието му не беше достатъчна. Тя се нуждаеше от помощ, за да живее. Това важеше и за двамата. Трябваше да се опита да им осигури тази помощ.

В затишието пред бурята, която знаеше, че ще се разрази, той се приведе и нежно целуна меките й устни с надеждата, че ще запомни усещането за дълго и че това няма да е последният път, в който я целува. Знаеше, че ако беше в съзнание, тя щеше да му каже да не се тревожи за нея, а да отиде да свърши онова, което е необходимо.

Давайки си сметка, че трябва да побърза, той се втурна към задната стая да събере провизиите за из път. Взе нещата, които сметна, че могат да носят, без да ги забавят, и внимателно ги струпа в предната част на помещението. Не след дълго, понесла втора чанта за него заедно с две наметала с качулки, преметнати през ръката й, Саманта припряно въведе Естер във външната стая.

— В момента хората събират припаси за нас — съобщи му тя, след като затвори вратата.

— Господарю Рал, какво се е случило? — попита го Естер, местейки поглед от единия към другия и кършейки пръсти. — Сами каза, че е важно, но не обясни за какво става въпрос. Да не би Майката Изповедник…?

— За момента тя е добре — увери я Ричард. — Ала се нуждаем от твоята помощ. Двамата със Саманта трябва да заминем…

— Саманта ли? — озадачено попита жената.

— Сами. Вие я наричахте Сами — поясни Ричард. — Аз й казвам Саманта, тъй като смятам, че тя се превръща в жена и сега трябва да се изправи пред много сериозни предизвикателства. Саманта ми се струва доста по-подходящо име. Та както казвах, аз трябва да замина и Саманта идва с мен.

— С вас ли идва? Къде?

Жената изглеждаше по-объркана от всякога. Ричард нямаше намерение да я смайва още повече, но се налагаше да й разкаже за случващото се. Налагаше се тя да предупреди всички останали за заплахата, а освен това да предаде всичко на Калан, щом тя дойде в съзнание.

— Имаме неприятности — каза той на Естер. — Нали се сещаш за двамата мъже, които ме нападнаха? Онези, от които вие ме спасихте?

Естер кимна.

— Разбира се.

— Е, ами тези мъже бяха канибали.

— Канибали!

— Да. Не помниш ли как се спуснаха към мен със зъби? Как ме хапеха?

— Ама, ама, аз не…

— Нямам време да обясня всичко. Най-важното, което трябва да разбереш, е, че това село е било разположено тук много отдавна, още в древността, с цел да наблюдава Предела…

— Северната стена — поясни Саманта за Естер. После погледна към Ричард. — Всички в Печалните територии го знаят като Северната стена.

Ричард кимна.

— Северната стена. Бедата, пред която сме изправени всички ние сега, е, че Северната стена е държала затворени някои много страшни заплахи, за да не навредят на хората от Новия свят. Тя е предпазвала всички още от времето на древната война, великата война отпреди хиляди години.

Макар и с разтревожен вид, Естер кимна.

— Поназнайвам нещичко за тази част от историята. Като дете съм чувала приказки за опасности не от този свят, които дебнат отвъд Северната стена. Никой никога не е знаел какво се крие зад нея, но всички бяхме наясно, че е нещо зло.

— Тези истории най-вероятно съвсем не са далеч от истината. А щом Пределът се руши, онова, което е било от другата стана, сега се измъква навън. Никой не си е давал сметка, че Джит е била само началото на злото, което започва да се изплъзва иззад Северната стена.

Естер се поприведе леко към него.

— Какво се крие от другата страна?

— Помниш ли съществата като ходещи трупове, които се покатериха тук по-миналата нощ и раниха и избиха всички онези хора?

Кокалчетата на пръстите и бяха побелели.

— Как бих могла да забравя подобно нещо?

— Това бяха тела, вдигнати от гроба посредством окултна магия, зародила се отвъд Северната стена. Бяха ходещите мъртъвци.

Неспособна да продума, Естер просто се вцепени, а в изражението й се четеше ужас.

— Хората отвъд стената не са като нас — продължи Ричард. — Те са вид канибали.

Жената се смръщи объркано.

— Вид канибали ли? Какво искате да кажете? Нима е възможно да има различни видове?

— Тези ядат хора, разкъсват ги, докато са още живи, като се опитват да откраднат душите им — намеси се Саманта.

Естер ахна, но не каза нищо. Изглежда, беше загубила ума и дума.

— Съществата от земите зад Стената са нападнали приятелите ми, докато те ни отвеждаха обратно в Народния дворец.

Също така именно те са убили бащата на Саманта и по всяка вероятност са пленили майка й. Смятам, че както моите близки, така и майката на Саманта може би са още живи. Двамата отиваме там, отвъд Северната стена, за да се опитаме да ги спасим.

Естер погледна Саманта, преди да се обърне към Ричард.

— Да не се шегувате? Нима така бързо забравихте разказа на Хенрик? Те са нападнали цяла рота от вашите елитни войски, личната ви охрана от Двореца, и са ги надвили, а вие си въобразявате, че може да отидете там сам и че няма да ви посекат в мига, в който престъпите през портата?

Тази мисъл не беше убягнала на Ричард.

— Той няма да бъде сам обади се Саманта. — Аз ще съм с него.

— В някои случаи е по-безопасно хората да са малко на брой — добави Ричард. — Няма да ни забележат, както би станало с цяла рота.

— Господарю Рал, далеч съм от мисълта да ви се бъркам, но вие бяхте сам, когато онези двама мъже ви нападнаха, и ако ние не се бяхме появили навреме, сега щяхте да сте мъртъв.

Ричард въздъхна и се надигна от мястото, където беше седнал, за да е близо до Калан.

— Знам това. Ала нямам друг избор. Просто трябва да го направя. Тази заплаха може да доведе до смъртта на повече хора, отколкото можеш да си представиш. Аз съм Господарят Рал. Трябва да сторя каквото е необходимо, за да защитя цялото население на Новия свят.

Естер сведе глава.

— Не бих могла да оспорвам думата на Господаря Рал. — После посочи към Саманта. — Но защо и тя тръгва?

— Защото е инатлива — отвърна Ричард.

За първи път по устните на Естер пробяга лека усмивка.

— Виждам, че сте я опознали добре.

— Аз притежавам дарбата — защити се Саманта. — Господарят Рал и Майката Изповедник са заразени с докосването на смъртта на Джит и тяхната магия е изгубила силите си. Аз поне мога да помогна на Господаря Рал чрез дарбата си. А ако успеем да спасим майка ми, тя също би могла да му помогне.

Естер се замисли за момент.

— Разбирам. Това е много смело от твоя страна… Саманта. Е, с какво можем да ви помогнем ние, Господарю Рал?

— Можеш да се грижиш за Калан и да й разкажеш какво се случва, когато се събуди. Аз ще се върна веднага щом спася приятелите си. После трябва бързо да се отправим към Народния дворец, за да могат те да ни излекуват от смъртоносното докосване на Бръшлянената дева сплетница. След това ще се заема със заплахата, която ни грози оттатък пределите на Северната стена.

Щом Калан дойде в съзнание, разкажи й това, което ти казах, и й предай, че съм подчертал, че е важно тя да ме чака тук. Аз ще се върна за нея. Ще доведа и помощ.

Ще трябва да ти обясня накратко част от онова, което научих, за да можеш да предупредиш останалите хора тук, че опасността вече е пусната на свобода. Народът на Стройза трябва да остане тук, горе, възможно най-дълго. Хората не бива да излизат сами, а само на големи групи. Трябва да има стража по всяко време. Дяволските изчадия оттатък Северната стена може да се опитат да се качат тук и да нападнат селото.

— Искате да кажете да ни изядат живи?

Ричард си пое дъх.

— Страхувам се, че да. От тук, горе, имате по-голям шанс да ги отблъснете. Да се надяваме, че аз ще се върна, преди да се е случило нещо лошо.

— Налага се да тръгнем още сега — добави той. — Светлината все още е предостатъчна. Трябва да стигнем възможно най-далеч, преди да падне мрак.

— Пътят до Северната стена е доста дълъг — каза Естер. — Нужни са дни, за да се стигне до там.

— Знам. Това е още една причина да бързам.