Тери Гудкайнд
Третото кралство (46)

Четиридесет и шеста глава

Късно на следващия ден стигнаха до мястото, където пътеката започваше да се отклонява наляво, в западна посока. Беше ги отвела възможно най-далеч. Разочароваха се, понеже напредваха с добро темпо, ала пътеката вече не водеше на север, затова се налагаше сами да си проправят път през девствената гора към Третото кралство.

Ричард обходи с поглед крайните части на гората покрай пътя, за да подбере най-подходящото място, откъдето да навлязат в нея, и забеляза нещо, което почти наподобяваше пътечка. Неотдавна направена пътечка.

— Това там изглежда като нелошо място — каза Саманта и посочи. — Пътят на север като че ли е по-открит насам.

— Има си причина. — Той махна с ръка към отъпканите храсталаци и пречупените вейки, разровената почва и преобърнатите късове мъх. — Знаеш ли какво е това?

Саманта изглеждаше озадачена.

— Не.

— Струва ми се, че този път са използвали всички полухора, които са се придвижвали на юг от Третото кралство. Виж ей там как някой си е влачил краката по земята — отбеляза той, сетне посочи друго място. — А тук сякаш някой се е препънал и е счупил онзи клон. Придвижвали са се, без да обръщат внимание къде стъпват. Ей там са смачкали онези гъби, виждаш ли? А по-нататък много от папратите са скършени.

Обикновените пътници не се движат така. Така ходят небрежните хора, които не знаят нищо за пътуването или за горите. Струва ми се, че така биха вървели полухората, които се опитаха да ни нападнат от засада. Вероятно, идвайки от север, са минали оттук.

— Наистина ли? — попита Саманта и вдигна поглед към него. — Значи, трябва само да следваме тази пътека и тя ще ни отведе там, накъдето сме се запътили. Ще ни заведе тъкмо до Предела, до отворените порти на Северната стена.

— Не — отвърна той, — ако вървим по тази нова пътека, ще се изложим на риск да се натъкнем на още полухора, излезли от Третото кралство на лов за души. Онези вече мъртви полухора не са единствените. Другите може да са различни като мъжете, които ме нападнаха, или пък от народа шун-тук. Те са по-умни. Не бихме желали да срещнем случайно такива, освен ако е неизбежно.

Саманта отстъпи крачка назад, сякаш мястото изведнъж й се бе сторило заплашително.

— Значи май не е чак толкова добра идея да поемем насам.

Положил ръка на рамото й, Ричард я извърна наляво.

— Ще тръгнем малко по-встрани от пътеката, а после ще свърнем на север през гората и ще вървим успоредно на пътя, създаден от полухората. Иска ми се да сме достатъчно далеч от него, та ако още от тях са поели на юг, да не могат да ни чуят.

Същевременно, като се придържаме близо до него, от време на време ще мога да му хвърлям по едно око, за да се уверя, че вървим към мястото, откъдето са дошли. Така той ще ни отведе в правилната посока, досами Третото кралство, ала ще е по-малко вероятно да налетим на опасност.

Не вярвам да е особено трудно да следваме пътя, който са си проправили, газейки през гората. Както изглежда, те просто са се движили по най-лекия маршрут, с оглед на терена. И аз мога да сторя същото, само че малко по-встрани, за да не излезем, без да искаме, на тяхната пътека в неподходящия момент.

— Откъде знаете всичко това? — попита Саманта учудено.

Ричард сви рамене.

— Цял живот това съм правил, бях по-малък даже от теб, като започнах.

След като повървяха известно време в избраната посока, Ричард най-сетне сметна, че са се отдалечили на достатъчно разстояние от пътеката на полухората, че да са в безопасност, и се отправи на север през гората. Не му се искаше да оставят пътеката, колкото и труднопроходима да е тя, и сами да си проправят път през неизследваните гори, ала все пак в това той беше врял и кипял. Благодарение на опита си знаеше как да подбира най-подходящия маршрут през гъстата дъбрава.

Известно време следваха еленова пътечка, която водеше на север, ала накрая тя също смени посоката си и се наложи отново да се гмурнат в непрогледната гора. На няколко пъти трябваше да се катерят по ридове, за да не губят време, като ги заобикалят. Веднъж се наложи да се връщат обратно по стъпките си, когато внезапно Ричард се озова на ръба на урва, по която щеше да е твърде опасно да се спуснат.

Привечер той отново намери закътано местенце и построи ново убежище за през нощта. Дъждът се беше усилил, когато падна мрак. Завършиха заслона тъкмо навреме, преди да са се измокрили до кости. Ричард беше схванат от спането в седнало положение предишната нощ, ала беше изтощен и ставите го боляха от дългото катерене през гъстата гора, така че се радваше на всяка почивка, която можеше да си позволи. Както и предишната нощ, двамата със Саманта се сгушиха един до друг да се стоплят и бързо потънаха в сън.

Зората пукна студена и влажна, но поне беше спряло да ръми. Това обаче нямаше кой знае какво значение, понеже както влагата, така и дъждът и мъглата от миналата нощ се бяха просмукали в скривалището им и всичко беше подгизнало, вир-вода. Наметалото му беше обсипано с капчици, които се стекоха надолу на малки струйки, щом той го свали и изтръска набързо.

Още по-неприятно им стана, като се измъкнаха извън топлия си мъничък подслон. Със съжаление видяха, че е поредният мрачен ден. На Ричард вече му идваше до гуша от безкрайната върволица от тъмни, забулени от неизменни тежки облаци, дни. Пожела си да изгрее слънце, чиито лъчи да изсушат всичко. Започваше да разбира защо наричат тези земи Печалните територии. Те представляваха мрачна и потискаща пустош.

Хапнаха набързо малко наденички, сухари и няколко резена сушени ябълки. После събраха багажа и скоро поеха на път. Не след дълго се натъкнаха на малък ручей, което доста улесни придвижването през гъстите шубраци. Докато вървяха, Ричард оглеждаше бистрата клокочеща вода за риба, но не забеляза нищо.

Вървяха покрай каменистия бряг на потока от час, когато той реши да отиде на разузнаване, за да се увери, че не са се приближили прекалено до произволно проправената пътека на полухората. Нареди на Саманта да приклекне между една скала и няколко млади смърча, където щеше да бъде добре укрита и можеше да го изчака да се върне. На места пътеката на полухората криволичеше безцелно, затова той искаше да е сигурен, че все още се придържат на достатъчно голямо разстояние от нея и са в безопасност.

Оказа се, че е доста надалеч. Ричард я огледа, но не забеляза знаци някой да е минавал по нея през нощта. Доволен от видяното, той заключи, че могат да продължат да се движат напред, като използват потока вместо проход през дърветата.

Покрай водата растяха предимно кедри, а тучна покривка от мъх застилаше брега тук-там. Потокът откриваше известно пространство насред гората, така че те успяха да наваксат малко с времето. Дебелите туфи мъх улесняваха вървенето, а течащата вода заглушаваше звуците, които издаваха. Безшумното придвижване означаваше безопасност, защото дори наоколо да се мотаеха полухора, ако не можеха да чуят Ричард и Саманта, нямаше да ги погнат.

На едно място потокът заобикаляше оголена скала и на излизане от завоя те ненадейно се натъкнаха на коленичил мъж, който гребеше вода в шепи, за да утоли жаждата си. Не ги беше чул да приближават нагоре по течението по мъхестия бряг. Надигна глава от сключените си длани, изненадан да види изникналите иззад скалата Ричард и Саманта, а водата изтече между пръстите му. Беше по-добре облечен от полухората, които Саманта беше избила, и изглеждаше по-як като мъжете, нападнали Ричард в каруцата.

Ричард се изненада по-малко от него, тъй като мисълта, че може да срещне някого от тях, никога не беше напускала съзнанието му. Знаеше, че като се има предвид така добре отъпканата от полухората нова пътека, съществува вероятност някои от тях да се отклонят, така че през цялото време беше нащрек. И все пак внезапната среща го разтърси неприятно, след като така дълго бяха бродили из гората съвсем сами.

Мъжът първоначално замръзна на място от изненада, но бързо се окопити. Очите му моментално се озариха от онзи дивашки глад, присъщ за всеки хищник, неочаквано зърнал плячката си да изниква в непосредствена близост до него.

Човекът се хвърли напред с всички сили. Оголи зъби и изръмжа, спускайки се към Ричард. Докато връхлиташе, той се пресегна да повали жертвата си.

Ричард обаче го очакваше, ала вместо да посрещне заплахата челно, в последния момент се отдръпна встрани. Когато онзи прелетя покрай него, той обви ръка около врата му в задушаваща хватка, за да не може да извика за помощ.

Мъжът се бореше, мяташе назад ръце да докопа Ричард, да издере лицето му и да избоде очите му. Зъбите му бяха оголени, ала не успяваше да отхапе парче плът. Ричард надигна мускулестия мъж от земята и натисна врата му, за да спре притока на кръв.

Силите му скоро се изчерпаха и опитите да се съпротивява стихнаха.

— Кой си ти? — попита го Ричард.

Мъжът успя само да изръмжи, макар да полагаше огромни усилия да задържи очите си отворени.

— Колко остава до Северната стена? — продължи с въпросите Ричард.

От ъгълчетата на устата на човека се точеха лиги, докато се мъчеше да си поеме въздух, да остане в съзнание и в същото време да отвърне на удара.

— Колко? — процеди през зъби отново Ричард.

— Може би около ден.

— А шун-тук? Колко остава до техните земи отвъд Северната стена?

Мъжът не отговори и Ричард стегна хватката около врата му. Очите му изскочиха от орбитите. Изплези език и лицето му почервеня.

— Колко остава до кралството на шун-тук? — повтори въпроса си Ричард със заплашително спокоен тон.

— Не зная… Никога не съм ходил чак дотам. Не съм толкоз тъп.

— Колко е далеч?

— Дни. Поне още няколко дни. Ала те ще ви заловят, ще изядат месата ви и ще изпият кръвта ви. Ще вземат душите ви.

— Човек не може да вземе душа, като изпие кръвта или изяде плътта. Няма начин да отнемеш нечия душа. Невъзможно е.

Мъжът се замята още по-ожесточено, мъчейки се с подновени сили да се протегне назад и да сграбчи каквото и да било. Не успя. Ричард не искаше да рискува и затягаше хватката още повече, за да заяви ясно намеренията си.

— Лъжеш! — задъхано каза онзи със зачервено от недостига на въздух лице. Искаш да си я запазиш за себе си. Всички вие, дето имате души, сте алчни. Мърсите света с нрава си. Ние ще ви отнемем душите. Заслужаваме ги. Ще отнемем душите ви до една!

Саманта пристъпи пред лицето на мъжа и му заговори спокойно:

— И защо смятате, че заслужавате нашите души? Какво ви дава това право?

Ричард го стискаше здраво през врата, ала въпреки това онзи насочи кръвнишкия си поглед към нея. След което и се ухили злобно и похотливо.

— Ние ще изядем горещата ви плът, ще изпием топлата ви кръв и ще вземем душите ви. После ще властваме над света на живота.

Ричард стисна, докато онзи не изпищя.

— Има ли други с теб?

— Не!

— Добре тогава — измърмори под нос Ричард, преди да прекърши врата му.

Щом отпусна мъртвото тяло на земята, той даде знак на Саманта.

— Да вървим нататък. По-добре да сме далече, в случай че някои от неговите го открият.