Пиер Льометр
Алекс (9)

9

Първия път, когато той идва, сърцето на Алекс се преобръща. Чува го, защото не може да се обърне да го види. Стъпките му са тежки, бавни и кънтят като заплаха. Във всеки от изминалите мигове тя си е представяла появяването му, представяла си е как я изнасилва, бие, убива. Как клетката слиза надолу… Усещала е как мъжът я хваща за рамото, измъква я от затвора й, зашлевява я, поваля я, насилва я, прониква в нея, кара я да пищи, убива я. Както беше обещал. „Ще гледам как ще пукнеш, курво мръсна.“ Щом някой се отнася с една жена като с мръсна курва, той иска да я убие, нали така?

Още не се е случило. Не я докосва, може би иска първо да се наслади на очакването. Затварянето й в клетка бе с цел да я превърне в животно, да я унизи, да я опитоми, да й покаже кой е господарят. Затова я и би така свирепо. Такива мисли са я завладели и други, още по-ужасни. Да умреш не е малко. Но да очакваш смъртта…

Алекс все се зарича да отбелязва наум миговете, в които той се появява, ала ориентирите скоро се размиват. Сутрин, ден, вечер, нощ — всичко се слива в един времеви континуум, през който умът й все по-трудно намира пътека.

Когато идва, най-напред застава под клетката с ръце в джобовете, гледа я дълго, след това съблича коженото яке, сваля клетката до нивото на очите си, изважда телефона, прави една снимка, после се оттегля на няколко метра, там, където е складирал нещата си, десетина бутилки вода, найлонови торбички и хвърлените на пода дрехи на Алекс. За нея е тежко да е затворена и да вижда всичко това на една ръка разстояние. Той сяда. Нищо друго засега, просто я гледа. Човек би рекъл, че чака нещо, но не казва какво.

Сетне, по неизвестна за нея причина, решава да си тръгне, изправя се рязко, плясва се по бедрата, сякаш сам себе си да насърчи, вдига клетката, отправя й един последен поглед и си отива.

Не говори. Алекс му задава въпроси, не много, за да не го вбеси, той отвърна само веднъж, а през останалото време не продумва, сякаш дори не мисли за нищо, само я гледа. Всъщност нали си го каза: „Ще гледам как ще пукнеш“.

Позата й е буквално непоносима. Няма как да се изправи, клетката не е достатъчно висока. За лягане не е достатъчно дълга. За сядане капакът е твърде ниско. Живее прегъната, почти свита на кълбо. Болката скоро става нетърпима. Получава крампи, ставите се вдървяват, всичко се схваща, всичко отказва, без да броим студа. Цялото й тяло е вкочанено и тъй като не може да мръдне, кръвообращението й е забавено и към болката неминуемо се прибавят и проблеми с кръвното. Връщат се разни картини, схемите от курсовете й за медицинска сестра, атрофирани мускули, сковани, склерозирали стави, понякога й се струва, че присъства на разпадането на тялото си, сякаш е радиолог, че това тяло не е нейното, и разбира, че умът й се раздвоява — тя е някой, който е тук, и друг, дето го няма, който живее другаде, начало на лудост, която я дебне и която ще настъпи като механичен резултат от тази пъклена, нечовешка поза.

Много плака, ала сетне сълзите й секнаха. Спи малко, никога задълго, понеже мускулите й непрекъснато се схващат и я будят. Първите наистина болезнени крампи се появиха предната нощ, събуди се с писък — целият й крак бе пронизан от непоносим спазъм. За да се опита да го отпусне, заудря със стъпало по дъските колкото можеше по-силно, сякаш искаше да пръсне клетката. Крампата лека-полека утихна, но знае, че не е заради усилието й. Ще се върне, както отзвуча. Единственото, което постигна, е, че клетката се разклати. А започне ли веднъж, трябва доста време, за да се стабилизира. В един момент усети, че й се гади. Прекара цели часове в натрапчив страх от нови крампи. Наблюдава всяка част от тялото си, ала колкото повече мисли, толкова по-жестоко я боли.

В кратките мигове, в които спи, й се присънва затвор, или пък е жива погребана, или удавена, ако не са гърчовете, студът и страхът, я будят кошмарите. Сега, когато десетки часове е мърдала само в рамките на няколко сантиметра, я обземат силни конвулсии, сякаш мускулите й имитират движение, рефлекторни спазми, които не владее, крайниците й яростно блъскат по дъските и тя крещи.

Би продала душата си на дявола само да може да се изпъне, да легне, макар и за час.

При едно от първите си идвания той вдигна с въже на нивото на клетката ракитова кошница, която дълго се люля, преди да спре. Въпреки че не бе далеч, на Алекс й трябваха чудеса от воля и за малко да си раздере дланта, промушвайки я през дъските, за да се докопа до част от съдържанието — бутилка вода и гранули за животни. За куче или котка. Тя не се колеба дълго и се нахвърли върху тях, без да се замисли. И веднага на един дъх почти пресуши бутилката. Чак по-късно се запита дали той не беше сложил вътре нещо. Разтрепери се цялата, но нямаше как да се разбере от какво трепери — от студ, от изтощение, от жажда, от страх… Гранулите засилиха жаждата й, а не успяха да я заситят. Докосва се до тях само когато гладът започне да я мъчи. А трябва и да уринира и всичко друго… В началото изпитваше срам, ала какво да направи? То се точи под клетката като изпражненията на огромна птица. Срамът беше преминал бързо, той е нищо пред болката, пред натрапчивата мисъл, че ще живее така дни наред, без да мърда, без да знае колко дълго ще я държи и дали наистина има намерение да я остави да умре тук, в тази клетка.

Колко ли време е нужно, за да умре човек по този начин?

Отначало, когато той идваше, му искаше прошка, не знаеше за какво, и дори веднъж й се изплъзна, помоли го да я убие. Не беше спала часове наред, жаждата я тормозеше, стомахът й бе върнал гранулите, които уж дълго бе дъвкала, смърдеше на урина и повръщано, неподвижната поза я подлудяваше и в този миг смъртта й се стори за предпочитане пред всичко друго. Веднага съжали, защото в действителност не иска да умира, не сега, не така виждаше тя края на живота си. Има още толкова неща да направи. Но каквото и да каже, каквото и да попита, мъжът не отговаря.

Освен веднъж.

Алекс плачеше много, до пълно омаломощение, усещаше, че умът й започва да блуждае, че мозъкът й се превръща в свободен електрон, без контрол, без връзки, без ориентири. Беше смъкнал клетката, за да я снима, а тя рече сигурно за хиляден път:

— Защо аз?

Мъжът вдигна глава, като че никога не си беше задавал този въпрос. Наведе се. През дъските лицата им се озоваха на няколко сантиметра едно от друго.

— Защото… Защото си ти.

Това я потресе. Сякаш внезапно всичко бе застинало, сякаш Бог бе дръпнал някакъв шалтер, нищо не усещаше вече, нито крампите, нито жаждата, нито болките в стомаха, нито че е вкочанена до мозъка на костите, цялата устремена към онова, което щеше да каже той.

— Кой сте вие?

Мъжът само се усмихна. Вероятно няма навика да говори много и тези няколко думи го бяха изтощили. Пъргаво вдигна клетката, взе якето и си тръгна, без да я погледне и видимо ядосан. Май беше казал повече, отколкото бе искал.

Този път не се докосна до гранулите, беше добавил още към останалите, но тя придърпа само бутилката вода и отпи пестеливо. Трябваше да помисли над онова, което бе изрекъл, ала когато човек страда толкова, как да мисли за друго?

Прекарва по цели часове с вдигнати нагоре ръце, стискайки и галейки огромния възел на въжето, на което се държи клетката. Възел колкото юмрука й и невероятно стегнат.

През следващата нощ Алекс изпадна в нещо като кома. Умът й не се спираше на нищо, имаше усещането, че цялата й мускулна маса се е стопила, че е само кокали, че се е превърнала в самото вцепенение, в гърч от глава до пети.

Досега беше успявала да се придържа към някаква дисциплина, да прави почти незабележими упражнения, които бе повтаряла приблизително на всеки час. Първо се размърдват пръстите на краката, след това глезените, завъртат се три пъти в едната посока и три пъти в другата, повдигат се, после прасците, стягат се прасците, отпускат се, отново се стягат, протяга се десният крак колкото се може по-далеч, прибира се и пак, и така три пъти, и т.н.

Но сега вече не знае дали не е сънувала тези упражнения, или действително ги е правила. Събуди се от стенанията си. Такива стенания, че помисли гласа за нечий друг, вън от нея. Хрипове, които сякаш идваха от корема, звуци, които не познаваше.

Дори когато се разбуди напълно, пак не успяваше да спре стоновете да излитат от нея с ритъма на дишането й.

Алекс е сигурна. Започнала е да умира.