Пиер Льометр
Алекс (26)

26

Алекс — затъпяла от умора. Дори не е имала време да осъзнае какво се случи всъщност.

Със сетните сили, които й бяха останали, успя така да залюлее клетката, с такава амплитуда, че изплашените и вцепенени плъхове се вкопчваха с нокти. Тя пищеше, без да спира. На края на въжето клетката се мяташе от едната страна на другата сред леденото течение, което се завихряше в помещението, като панаирджийска люлка в миг на нещастен инцидент.

Късметът на Алекс, онова, което ще спаси живота й, е, че въжето поддава в момент, когато ръбът на клетката сочи надолу. С очи, приковани в разнищеното въже, тя вижда как последните нишки се късат една подир друга, конопът сякаш се усуква от болка и внезапно клетката полита. Заради тежестта падането е главоломно и Алекс едва успява да напрегне мускули, за да устои на приземяването. Ударът е твърде мощен, а подсиленият ръб сякаш иска да се вбие в бетонния под, клетката се колебае за секунда, след това най-сетне се тръшва тежко, с оглушителна въздишка на облекчение. Алекс се блъсва в капака, в първия миг плъховете са се разпръснали. Две дъски са строшени, ала нито една не се е откъртила напълно.

Зашеметената от удара Алекс се мъчи да изплува на повърхността, да се опомни. По основната информация стигаща до ума й, планът е проработил. Клетката е паднала. Разбила се е. Една дъска отстрани се е строшила на две, може би колкото да се провре оттам. Алекс е в състояние на хипотермия, чудно откъде ли намира сили. Но след много бутане с крака, дърпане с ръце и непрестанни писъци внезапно клетката се предава. Дъската над нея се повдига. Сякаш се разтваря цялото небе, както Червено море в Библията.

Тази победа, изглежда, я кара да обезумее. Дотолкова е обладана от емоцията, от облекчението, от успеха на безразсъдната стратегия, че вместо да стане и да си тръгне, стои рухнала в клетката и плаче. Не може да спре.

Тогава мозъкът й изпраща друг сигнал — трябва да се маха. Незабавно. Плъховете няма да се върнат веднага, но пък Трарийо? Отдавна не е идвал, ами ако се появи точно сега?

Трябва бързо да излезе, да се облече, да се махне оттук, да бяга, да бяга.

Започва да се разгъва. Надяваше се на избавление, а то е изтезание. Цялото й тяло е сковано, невъзможно й е да се изправи, да изпъне крак, да се изтласка с ръце, да заеме нормална поза. Вдървена топка от схванати мускули. И никакви сили.

Да застане на колене й коства една, две минути. Толкова е болезнено, чак непреодолимо, плаче от немощ, напъва с викове, блъска бясно с юмрук по клетката. Изтощението я поваля, отново пада, свита на кълбо, вкочанена, изнемощяла. Парализирана.

Колко кураж и твърда воля й трябват, за да поднови усилията, това зашеметяващо усилие да се разгъне, ругаейки небето, да вдигне таза, да извърти врата… Борба на обречената Алекс срещу живата Алекс. Постепенно тялото й се събужда. Мъчително, но се събужда. Вцепенената Алекс успява най-сетне да клекне, сантиметър по сантиметър провира единия крак, после другия и пада тежко отвъд. Ударът е невероятен, ала тя с наслада допира буза до студения влажен бетон и пак започва да хлипа.

Няколко минути по-късно пълзи на четири крака, грабва някакъв парцал, покрива раменете си, приближава до бутилките с вода, хваща една и я изпива почти цялата. Поема въздух и се изтяга по гръб. Дни наред (колко ли точно?) чака този миг, от дни наред се е примирила, че никога повече няма да го направи. Иска й се да остане така до края на света, да чувства как кръвообращението й се възобновява, кръвта се възпламенява, ставите живват, мускулите се събуждат. Всичко е болезнено. Сигурно това изпитват замръзналите алпинисти, когато ги открият още живи.

Умът отново изпраща информация като някакъв фон: ами ако той дойде? Тръгвай, бързо.

Алекс проверява, дрехите й са тук. Вещите й, чантата, документите, парите и даже перуката, която носеше в онази вечер и която той е хвърлил в купчината с всичко останало. Не е взел нищо. Иска само живота й, всъщност само смъртта й. Тя опипва, сграбчва дрехите си, ръцете й треперят от слабост. Не спира да се озърта тревожно.

Преди всичко, ако се наложи, трябва да намери с какво да се защити, трескаво рови из струпаните инструменти и попада на един кози крак. Служи за отваряне на сандъци. В кой ли момент е смятал да го използва? Когато вече е мъртва? За да я закопае? Алекс го поставя до себе си. Дори не си дава сметка за смехотворната ситуация — ако се появи Трарийо, тя е толкова слаба, че няма да смогне да вдигне инструмента.

В мига, когато се облича, внезапно осъзнава собствената си противна миризма — на пикня, на лайна, на повръщано и дъх на чакал. Отваря една бутилка, втора, изтърква се здраво, ала жестовете й са забавени, измива се колкото може, избърсва се, крайниците й лека-полека започват да функционират, а тя се затопля, като се разтрива с едно захвърлено тук одеяло и някакви мръсни парцали.

Разбира се, няма огледало и не може да види на какво прилича. Сигурно има в чантата, но умът й отново я зове. Последно предупреждение, тръгвай, по дяволите, изчезвай оттук. Моментално.

Дрехите веднага й дават усещане за топлина, краката й са подути и обувките я убиват. Едва се крепи права, налага й се да пробва два пъти, взема чантата си, отказва се да мъкне козия крак и тръгва, олюлявайки се, с чувството, че някои движения никога повече няма да са по силите й, например напълно да изпъне крака, изцяло да обърне глава, да се изправи докрай. Върви полуприведена, като старица.

Трарийо е оставил следи от стъпки, които тя просто трябва да следва от едно помещение в друго. Търси с поглед къде може да е изходът, който използва. Когато се опита да избяга първия ден и той я хвана пред тухлената стена, ето какво е пропуснала, металния капак на пода ей там, в ъгъла. Усукана тел служи за дръжка. Алекс се мъчи да го повдигне. Внезапен ужас. Дърпа с всички сили, а капакът не помръдва. Сълзите рукват, глух хрип изригва от корема й, опитва отново, нищо. Оглежда се наоколо и търси. Вече е наясно, че няма друг изход, и точно затова той не хукна подир нея онази вечер. Знаел е, че дори да стигне до капака, никога не ще може да го отвори. И тогава се надига гняв, необуздан, убийствен, черен гняв. Алекс крещи и тича. Тича тромаво, като саката. Връща се назад, плъховете, които са се осмелили да се появят, отдалеч виждат как тя се втурва към тях и се разбягват в миг. Алекс грабва козия крак и три счупени дъски, успява дори да ги носи, защото не се пита дали има силата да го стори, умът й е другаде. Иска да излезе и нищо, абсолютно нищо няма да я спре. И да умре, пак ще излезе оттук. Мушва края на козия крак в цепнатината на капака и натиска с цялата си тежест. Когато капакът поддава няколко сантиметра, с крак подпъхва една дъска отдолу, отново повдига, подпъхва втора, изтичва за още парчета дърво, връща се и с много усилия съумява да заклещи козия крак вертикално под капака. Свободното пространство е може би около четирийсет сантиметра, точно колкото едвам да провре тялото си с риск това нестабилно равновесие внезапно да рухне и капакът да се стовари върху нея и да я смаже.

Алекс спира и слуша с наведена глава. Този път не идва никакво предупреждение, никакъв съвет. При най-малкото подхлъзване, при най-слабото трепване, ако тялото й докосне козия крак и го разклати, капакът ще се сгромоляса.

Трябва й по-малко от една трийсета от секундата, за да хвърли чантата под капака, чува я как тупва меко, явно не е дълбоко. Докато си казва това, вече е легнала и започва милиметър по милиметър да се промушва под капака. Студено е, но тя цялата е плувнала в пот, ето че крайчето на крака й, далеч под нея, усеща опора, някакво стъпало, продължава да се спуска в дупката и се държи с пръсти на самия ръб, когато, завъртайки глава, се подхлъзва, което би могло да се очаква, козият крак се отплесва с пронизителен звук, капакът пада внезапно с адски шум и Алекс едва успява да изтегли пръстите си — рефлекс, който се измерва с наносекунди. Сякаш се вкаменява. Стои права на едно стъпало в почти пълния мрак. Цяла е. Щом очите й посвикват, взема чантата си няколко стъпала по-долу, задържа дъха си, ще си тръгне, ще успее, направо не може да повярва… Още няколко стъпала, после желязна врата, подпряна с газобетонна тухла, и за да я отмести, й трябва безкрайно много време, не са й останали сили. След това коридор, който вони на пикня, второ стълбище, толкова тъмно, че минава по него, държейки се с две ръце за стената, като сляпа, водена от бледата светлинка. Точно по това стълбище си бе ударила главата и бе припаднала, докато той я влачеше тук.

А съвсем в дъното има три стъпала, които преодолява, пак тунел, нещо като машинна ниша, и се стига до ламарина, закрепена вертикално на стената. Външната светлина едвам се процежда и се налага Алекс да опипа отстрани, за да разбере как се държи тя. Просто е втъкната в жлеб. Опитва да я издърпа към себе си, не е много тежка. Предпазливо я измъква и я отмества.

Навън.

Прохладният нощен въздух веднага я лъхва, ухае на сладост, на свежа влага, миризма на канал. Животът се завръща, светлината е слаба. Ламарината е скрита зад една издатина досами земята. Алекс излиза и се обръща да види дали може да я постави отново, но се отказва, вече не е необходимо да взема предпазни мерки. При условие че се махне оттук на мига. Толкова бързо, колкото й позволяват вдървените и болезнени крайници.

На трийсетина метра — пуст кей. По-натам — ниски жилищни блокове, почти всички прозорци светят. Приглушени звуци от булевард, който минава някъде недалеч отзад.

Алекс започва да крачи.

Ето я на булеварда. Заради умората няма да може да върви дълго, още повече че й причернява и трябва да се хване за една улична лампа, та да не падне.

Изглежда твърде късно, за да се надява на какъвто и да било транспорт.

А, да. Ей там има стоянка за таксита.

Празна е, пък и е рисковано, подсказват й няколкото още работещи неврона. Това е най-сигурният начин да накараш да те забележат.

Само че невроните не са способни да й подскажат кое е най-доброто решение.