Пиер Льометр
Алекс (39)

39

Трийсет и шест часа, за да бъде открито нелегалното такси, което е качило момичето в Пантен.

Срокът е надхвърлен с дванайсет часа, но ето го резултата. Отзад три коли без отличителни знаци. Движат се към улица „Фалгиер“. Недалеч от мястото, където в крайна сметка е била отвлечена. Това тревожи Камий. Вечерта на престъплението дълго разпитваха живеещите наоколо, без никаква полза.

— Пропуснахме ли нещо онази нощ? — пита той Луи.

— Не непременно.

И все пак…

Този път са в словашко такси. Дълъг тип с лице като острие и трескав поглед. Вероятно трийсетинагодишен, рано оплешивял, с голо теме отзад, като на монасите. Той разпозна момичето на фоторобота. С изключение на очите, рече. Нормално, някои казаха зелени, други — сини, навярно използва цветни лещи. Но е тя.

Таксиджията преминава всякакви граници на предпазливост. Луи се кани да се намеси, ала Камий го изпреварва. С едно движение на ханша се изстрелва към предната седалка, краката му най-сетне докосват пода, в тази кола, някаква 4×4, той почти би могъл да стои изправен и това още повече го изнервя. Тъй че слага ръка на рамото на шофьора:

— Карай, друже, никой няма да те спре за превишена скорост.

Словакът е пъргав. Натиска рязко педала. Камий се озовава проснат в дъното на задната седалка, с вирнати крака, това не е от нещата, които е редно да се правят, шофьорът моментално се усеща и намалява, порой от извинения, той би дал оборота, колата и жената, само комисарят да забрави за случката. Камий гледа на кръв, Луи слага ръка на лакътя му и завърта глава, имаме ли наистина време за такива дивотии, но погледът му не произнася подобни думи, той казва по-скоро нещо като: не ни достига малко време, за да се отдадем на гнева, дори да е преходен, не мислите ли?

Улица „Фалгиер“, улица „Лабруст“.

По пътя шофьорът разказва. Тарифата била фиксирана на двайсет и пет евро. Когато я заговорил близо до празната стоянка за таксита при църквата „Пантен“, не се пазарила, отворила вратата и се строполила на задната седалка. Била изтощена, миришела зле, на пот, на мръсотия, кой знае на какво още. Пътували в мълчание, главата й се люшкала, сякаш се борела със съня, а на словака това не му говорело нищо добро. Надрусана? Щом пристигнали в квартала, се обърнал към нея, но тя не го гледала, гледала втренчено улицата през предното стъкло, след това взела да се озърта, сякаш търсела нещо или внезапно се била объркала, и рекла:

— Ще изчакаме малко… Паркирайте.

И посочила едно място някъде вдясно. Не се били уговорили така. Шофьорът се разлютил. От начина, по който описва сцената, може да усетят атмосферата, отзад в дъното момичето, което си мълчи, мъжът, извън себе си, свикнал е той на кални номера и няма да се остави да го вкарат в беля, още повече някакво си момиче. Ала тя не го поглеждала, само промърморила:

— Не ме дразни, или чакаме, или си тръгвам.

Не било нужно да споменава, че няма да плати. Би могла да каже: „или чакаме, или викам ченгетата“, но не, и двамата знаят докъде да стигнат, и двамата са нередовни. Равенство на силите, таксито потеглило, тя му показала едно място и той паркирал.

— Чакам някого, няма да се бавим — добавила.

На шофьора не му харесвало да си седи безцелно с това миришещо на лошо момиче. Не било ясно какво чакат. Поискала да спре с лице към улицата и оглеждала определено място (сочи пред себе си, те не разбират какво да гледат, знаят, че е отпред, и толкоз). Че щял да дойде някой, че имала среща, той не се хванал на това нито за миг. Не изглеждала опасна. По-скоро разтревожена. Камий слуша как шофьорът разказва за чакането. Предполага, че от бездействие сигурно е започнал да си измисля разни работи за момичето, истории за ревност, за провалена любов, че дебне някой мъж или жена, съперница, или пък семейна история, по-често срещано е, отколкото хората си мислят. Едно око в огледалото за обратно виждане. Момичето не е грозотия, само да беше чисто. И да се чуди човек откъде ли идва толкова изнемощяло.

Стояли така доста дълго. Тя била нащрек. Не се случило нищо. Камий е сигурен, че е дебнела да разбере дали Трарийо е узнал за бягството й и дали не я чака до дома й.

След известно време извадила три банкноти по десет евро и слязла без обяснения. Шофьорът я видял как тръгва в тази посока, но не погледнал къде отива, не желаел да виси повече на това място посред нощ и отпрашил. Камий слиза. Вечерта на отвличането преровиха чак дотук и какво?

Полицаите излизат от колите. Той посочва жилищните блокове пред себе си.

— Тя живее в някоя от сградите, чиито входове се виждат оттук. Луи, поискай два допълнителни екипа веднага. Останалите…

Камий разпределя ролите. Всички бързат. Той се обляга замислен на вратата на таксито.

— Може ли да тръгвам? — пита шофьорът полугласно, сякаш се бои да не го чуят.

— А? Не, никъде няма да ходиш. — Камий го гледа с дългата му като Велики поста глава. Усмихва се. — Повишен си в чин. Ставаш личен шофьор на един комисар от полицията. Ти си в страната на социалния асансьор, не знаеше ли?