Пиер Льометр
Алекс (56)

56

В дъното на кабинета Камий продължава да слуша. И рисува. Все така, по памет. Лицето на Алекс, на около тринайсет, на моравата пред къщата в Нормандия, тя позира с приятелката си, държат се през кръста, с пластмасови чаши в ръце. Той се опитва да улови усмивката от онази снимка. И най-вече погледа. Това му липсва най-много. В хотелската стая очите й бяха угаснали. Погледът му липсва.

 

 

— А сега — продължава Луи — Жаклин Занети. Нея я познавате по-добре, нали?

Никакъв отговор. Примката се затяга. Луи сякаш покрива представата за провинциален нотариус, коректен, вежлив, педантичен, подреден. Изнервящ.

— Кажете, господин Васьор, от колко време работите в „Дистрифер“?

— Прекрасно знаете, започнах през 1987-а. Предупреждавам ви, ако сте ходили при работодателя ми…

— Да? — прекъсва ги Камий от дъното на кабинета.

Васьор се обръща разярен.

— Ако сме ходили, казвате… — повтаря Камий. — Струва ми се, че има оттенък на заплаха в тия думи. Хайде, продължете, много ме интересува.

Васьор няма време да отговори.

— На каква възраст започнахте в „Дистрифер“? — пита Луи.

— На осемнайсет.

Камий се намесва отново:

— Кажете ми…

Васьор постоянно се обръща към Луи и Арман и се извърта към Камий, накрая се надига и ядосано поставя стола си по диагонал, за да може да ги вижда и тримата, без да се кълчи.

— Да?

— А с Алекс добре ли вървеше по това време? — продължава Камий.

Тома се усмихва.

— Отношенията ми с Алекс винаги са вървели много добре, комендант.

— Комисар — поправя го Камий.

— Комисар, комендант, капитан, все ми е тая.

— И заминавате на обучение — подхваща Луи, — обучение, организирано от вашата фирма, годината е 1988-а и…

— Добре де, ясно, окей, Занети я познавам. Чуках я веднъж, няма какво да раздуваме толкова!

— В Тулуза сте на обучение три пъти за по една седмица…

Тома прави гримаса: не знам, да не мислите, че си спомням…

— Да, да — настоява Луи, — уверявам ви, проверихме, три пъти за по една седмица: от 17-и до…

— Добре де, окей, три пъти, окей!

— Да запазим спокойствие.

Отново Камий.

— Вашата работа малко напомня стар скеч — казва Тома. — Златното момче рови из досието, клошарят води разпита, а джуджето си оцветява в дъното на класната стая…

Кръвта на Камий успява да направи само един оборот. Той се изстрелва от стола и се хвърля. Луи е станал, поставил е ръка на гърдите на шефа си и е затворил очи като човек, който поема нещата; често постъпва така с Камий, изиграва поведението, което трябва да възприеме той, с надеждата, че комисарят ще се синхронизира, ала този път няма полза.

— А ти, тлъст тъпако, твоят скеч: „Да, чуках я на десет години и беше адски гот“, къде мислиш, че ще те отведе?

— Ама… Никога не съм казвал това!

Оскърбеният Тома.

— Приписвате ми думи, направо…

Много е спокоен, но изглежда много засегнат.

— Никога не съм казвал подобни ужасии. Не, казах само…

Дори седнал е по-висок от Камий, забавно е. Не бърза. Натъртва на думите.

— Онова, което казах, е, че много съм обичал малката си сестра. Страхотно. В това няма нищо лошо, надявам се. То поне не се наказва от закона, нали?

С огорчен вид. И добавя стъписан:

— Братската обич попада ли под ударите на закона?

Ужас и гнилоч. Сякаш това казва. Ала усмивката му говори за съвсем друго.

 

 

Рожден ден. Този път има сигурна дата. На гърба госпожа Васьор е написала: „Тома, 16 декември 1989 г.“. Става на двайсет. Снимката е направена пред къщата.

— „СЕАТ Малага“ — каза гордо тя. — Е, втора ръка, иначе нямаше да се справя.

Тома се е облакътил на отворената докрай врата, за да се виждат седалките от изкуствена кожа вероятно. Алекс е до него. За снимката закрилнически е прегърнал сестра си през раменете. Когато човек знае, вижда нещата по различен начин. Тъй като снимката е доста малка, се наложи Камий да гледа лицето на Алекс с лупа. През нощта не спа, рисува я по памет, трудно му беше да си я спомни.

На тази снимка не се усмихва. Зима е, облечена е с дебело палто, но се усеща, че все още е мършава, на тринайсет е.

— А как вървеше между Тома и сестра му? — попита Камий.

— О, чудесно — отвърна госпожа Васьор. — Той много се занимаваше със сестра си.

„Тома идва в стаята ми. Почти всяка вечер. Мама знае.“

 

 

Тома поглежда часовника си раздразнено.

— Имате три деца… — казва Камий.

Тома усеща как вятърът се обръща. Подозрителен е.

— Да, три.

— Има ли момичета в пакета? Две, мисля, нали?

Надвесва се над отвореното пред Луи досие.

— Точно така. Камий, виж ти, също като мен! И Елоди… На колко станаха сладураните?

Тома стиска зъби и мълчи. Луи решава да запълни мълчанието, смята, че е наложително малко разсейване:

— И тъй, госпожа Занет… — започва той, но не успява да довърши.

— Девет и единайсет години! — прекъсва го Камий.

И победоносно слага пръст на една страница в досието. Внезапно усмивката му се свива. Навежда се към Тома.

— А дъщерите си, господин Васьор, как ги обичате? Уверявам ви, бащината обич не се наказва от закона.

Тома стиска зъби, вижда се как челюстите му се стягат.

— Нестабилни ли са те? Имат ли нужда от авторитет? Макар че понякога нуждата от авторитет при момиченцата е нужда от обич. Всички татковци го знаят…

Васьор дълго гледа втренчено Камий, после напрежението като че спада, той се усмихва сякаш на тавана и пуска дълбока въздишка.

— Наистина сте тежък, комисар… За мъж с вашия ръст е дори изненадващо. Да си мислите, че ще се поддам на провокациите ви. Че ще ви забия юмрук в мутрата и така ще ви предоставя повод да… — И разширява кръга: — Не само сте зли, господа, но сте и посредствени.

След което рязко става.

— Ако направите и крачка извън тоя кабинет… — казва Камий.

В този миг вече никой не знае докъде са стигнали. Тонът се е повишил, всички са прави, дори Луи, и ситуацията е патова.

Луи търси изход.

— По времето, когато сте отсядали в хотела й, госпожа Занети е била близка с Феликс Маниер. Господин Маниер е бил по-млад. Имали са дванайсетина години разлика. Вие самият сте били на колко, деветнайсет, двайсет?

— Няма какво да го увъртаме. Занети си беше дърта мръсница! Всичко, което правеше в живота, единственото, дето я интересуваше, беше да чука младоци. Сигурно е забърсала половината си клиентела. На мен ми скочи още с отварянето на вратата.

— И следователно — заключава Луи — Занети е познавала Феликс Маниер. Пак горе-долу същата схема — Гатеньо, когото сте познавали, познавал Прадри, когото не сте познавали, и госпожа Занети, която сте познавали, познавала господин Маниер, когото не сте познавали.

Тогава Луи се обръща разтревожен към Камий:

— Не съм сигурен дали съм напълно ясен.

— Не, не си напълно ясен — потвърждава Камий, и той разтревожен.

— Така си и мислех. Ще се опитам да го кажа по-ясно.

Поглежда към Васьор.

— Познавате пряко или непряко всички онези, които сестра ви е убила. А сега? — прибавя и се обръща към шефа си.

Камий не е очарован.

— Виж, Луи, не искам да бъда неучтив, но формулировката ти не е съвсем прозрачна.

— Смятате ли?

— Да, смятам.

Васьор върти глава наляво-надясно, цяла чета тъпанари…

— Ще позволиш ли?

Луи прави царствен жест. Камий:

— Всъщност, господин Васьор, сестра ви, Алекс…

— Да?

— Колко пъти сте я продавали?

Мълчание.

— Искам да кажа: Гатеньо, Прадри, Маниер… Не сме сигурни, че имаме всичките, нали разбирате. Тъй че се нуждаем от помощта ви, като организатор, схващате, естествено е, колцина сте канили да се обслужат с малката Алекс?

Васьор е възмутен.

— Наричате сестра ми курва ли? Наистина нямате никакво уважение към мъртвите! — На лицето му се изписва усмивка. — Кажете ми, господа, как смятате да подходите, за да докажете всичко това? Ще накарате Алекс да свидетелства ли? — И оставя ченгетата да оценят шегичката му. — Ще призовете клиентите на свидетелската скамейка? Няма да е лесно. Както разбрах, тъй наречените клиенти не са много бодри, нали?

 

 

В тетрадка или в бележник, Алекс никога не отбелязва дати. Текстовете са неясни, тя се бои от думите и дори сама пред малкото тефтерче, не се осмелява. Чудно е дали изобщо знае думите. Пише:

Четвъртък, Тома дойде с приятеля си Паскал. Бяха заедно в училище. Наистина изглежда глупав. Тома ме накара да стоя права пред него, направи ми очите. Приятелят му се хилеше. После в спалнята пак се хилеше, непрекъснато се хили, Тома рече: да бъдеш много послушна с приятеля ми. След това беше в спалнята, приятелят му, виждах как се хили над мен даже когато ме болеше, сякаш не можеше да спре да се хили. Не исках да плача пред него.

Камий добре си представя как онзи малоумник бъхти момиченцето и се хили. Сигурно е можело да я накарат да вярва какво ли не, дори вероятно че й харесва. Във всеки случай и преди всичко това говори много не толкова за Паскал Трарийо, колкото за Васьор.

— Това май не е всичко — казва Тома и се удря по бедрата, — но става късно. Изредихме ли ги, господа?

— Още една-две точки, ако обичате.

Тома демонстративно си гледа часовника, дълго се колебае и отстъпва пред искането на Луи.

— Добре, така да е, ама по-бързичко, вкъщи ще се тревожат.

Скръства ръце: слушам ви.

— Предлагам ви да поработим над нашите хипотези — казва Луи.

— Прекрасно, аз също обичам нещата да са чисти. Основното е да има яснота. Особено при хипотезите.

Изглежда наистина доволен.

— Когато си лягате със сестра си, тя е на десет, а вие на седемнайсет.

Смутен, Васьор търси погледа на Камий, после този на Луи.

— Господа, разбрахме се, че само ще изясняваме вашите догадки!

— Именно, господин Васьор! — отвръща веднага Луи. — Става дума за нашите хипотези и ви моля единствено да ни кажете дали те съдържат вътрешни противоречия… невъзможни постановки… такива неща.

Би могло да се помисли, че Луи се увлича, ала съвсем не, това е неговият обичаен стил.

— Отлично — казва Васьор. — И така, вашите хипотези…

— Първата е, че сте злоупотребили сексуално със сестра си, когато тя е само на десетина години. Член 222 от Наказателния кодекс предвижда за подобно деяние двайсет години лишаване от свобода.

Тома, с показалец във въздуха, като професор:

— Ако има заведена жалба, ако се докажат фактите, ако…

— Разбира се — прекъсва го Луи без усмивка, — това е предположение.

Васьор е удовлетворен, като човек, който държи всичко да е по правилата.

— Втората ни хипотеза е, че след като сте злоупотребили с нея, сте я предоставяли и дори навярно отдавали под наем на други. Сводничеството с утежняващи вината обстоятелства се разглежда в член 225 от същия кодекс и се наказва с десет години лишаване от свобода.

— Чакайте, чакайте! Казвате „предоставяли“. Господине, преди малко — сочи Камий в другия край на кабинета — той каза „продавали“…

— Аз ви предлагам „отдавали под наем“…

— Продавали! Шегувам се! Окей, нека да е „отдавали под наем“.

— И тъй, отдавали сте я под наем на други. Първо господин Трарийо, съученик, след това господин Гатеньо, когото познавате като собственик на автосервиз, господин Масиак, клиент (в двата смисъла на думата, понеже е наемал и игрални автомати за заведението си). Вероятно господин Гатеньо горещо е препоръчал отличните ви услуги на приятеля си, господин Прадри. Колкото до госпожа Занети, която сте познавали отблизо като хотелиерка, тя не се е поколебала да предложи същите тези отлични услуги на младото си гадже, господин Феликс Маниер, навярно за да му стане приятна. Или, защо не, да го привърже към себе си.

— Това вече не е една хипотеза, а цял сноп!

— Пак нищо общо с реалността?

— Доколкото знам, абсолютно нищо. Но не ви липсва логика. И дори въображение. Сигурно даже Алекс би ви поздравила.

— За какво?

— За усилията, които хвърляте за една покойница… — Гледа последователно двамата полицаи: — … на която днес й е все едно.

— Все едно ли ще й бъде и на майка ви? А на жена ви? На децата ви?

— А, не!

Гледа ту Луи, ту Камий, право в очите.

— Господа, подобно обвинение, повдигнато без никакво доказателство и без нито едно свидетелско показание, ще бъде чисто и просто клевета. А тя попада под ударите на закона, нали знаете?

 

 

Тома ми казва, че ще ми хареса, защото има име на котка. Неговата майка му подарява пътуването. Но съвсем не прилича на котка. През цялото време ме гледа втренчено и не казва нищо. Само се усмихва странно, сякаш иска да ми изяде главата. Дълго след това виждам отново това лице и тези очи.

Повече не се споменава за Феликс в този бележник, ала ето какво откриват в тетрадката. Кратко е:

Котаракът се върна. Пак ме гледа дълго и се усмихва като първия път. После ми каза да застана по друг начин и много ме заболя. Тома и той не бяха доволни, че плача толкова силно.

Алекс е на дванайсет. Феликс на двайсет и шест.

 

 

Гадното чувство продължава доста дълго.

— В този сноп хипотези — подхваща най-сетне Луи — ни остана, мисля, да изясним само още едно нещо.

— Да приключваме.

— Как Алекс е открила отново всички тези хора? Защото все пак фактите са отпреди почти двайсет години.

— Искате да кажете, според хипотезата.

— Точно така, извинете. Според хипотезата тези факти датират отпреди двайсет години. Алекс се е променила много, знаем, че е използвала различни имена, че се подготвя дълго и има стратегия. Старателно е организирала срещите си. Пред всеки е разигравала правдоподобна роля. Момиче, пълничко и размъкнато, за Паскал Трарийо, класическа жена за Феликс Маниер… Но, въпрос, как е открила отново всички тези хора?

Тома поглежда към Камий, след това към Луи, после пак към Камий, като че не знае на кой бог да се моли.

— Не ми казвайте… — И ужасен: — Не ми казвайте, че нямате хипотеза!

Камий се е обърнал. В този занаят човек наистина плаща със собствената си личност.

— А, напротив — отвръща Луи скромно, — имаме хипотеза.

— Ооо… Кажете ми всичко.

— По същия начин, както предположихме, че сте предоставили на господин Трарийо самоличността и адреса на сестра си, предполагаме и че сте помогнали на сестра си да открие всички тези хора.

— Но преди Алекс да пречука всички тези хора… Ако предположим, че ги познавам — той размахва показалец: внимание… — как бих могъл да знам къде са те след двайсет години?

— Първо, някои от тях не са се местили изобщо. Пък и мисля, че е било достатъчно да й дадете имената и старите адреси, а след това тя е провела собствено разследване.

Тома прави лек жест, сякаш аплодира възхитено, ала внезапно спира:

— И защо бих сторил това?