Джой Филдинг
Мрежата на Чарли (9)

Глава 9

На ръст Джил бе по-дребна, отколкото Чарли очакваше: може би около метър и шейсет, с тъмноруса коса, пристегната на висока опашка, срамежливо сведени надолу тъмнокафяви очи, малки извити устни и приятно сърцевидно лице. Безспорно симпатична като цяло. Нищо прекалено голямо или малко, никакви отблъскващи дефекти или несъразмерности, нито една черта не засенчваше останалите, нищо изопачено. Освен може би яркооранжевата тениска, която показваше, че мястото й е в редицата на смъртниците.

За безкрайна изненада на Чарли, първата дума, която й хрумна при влизането на Джил, беше „симпатична“. По-скоро Бети, отколкото Вероника^[1]. Определено не излъчваше заплаха. Бе дори леко банална. Със сигурност нищо във външността й не подсказваше за чудовището, спотаено вътре. Всъщност, с дребните си кости и деликатна структура, Джил Роумър приличаше по-скоро на невинна жертва, отколкото на хладнокръвна убийца. Ако Чарли я бе срещнала на улицата и се наложеше да предположи възрастта й, навярно щеше да каже: шестнайсет. Нямаше и толкова.

— Здрасти — меко произнесе Джил.

Дори гласът й е детски, помисли си Чарли. Нищо чудно, че с такава лекота бе спечелила чуждото доверие.

— Джил Роумър, това е Чарли Уеб — започна Алекс, представяйки ги по същия начин, по който Чарли по-рано бе запознала Глен Макларън и сина си. — Чарли Уеб… Джил Роумър.

— Наистина се радвам най-накрая да се срещнем лично — каза Джил и протегна ръка.

— Здравей — отговори Чарли, правейки се, че не забелязва жеста.

Ръката се отдръпна.

— От години съм ваша почитателка. Наистина много мило от ваша страна да изминете целия път дотук.

— Твоят адвокат караше.

— Благодаря, Алекс — прошепна Джил, втренчена в пода. — Зная колко си зает.

— Защо не седнем? — Алекс тутакси издърпа един стол и се настани.

Чарли седна до него, а Джил потъна в единствения стол от другата страна на масата, срамежливо преплела длани в скута си.

— Още по-хубава сте от снимката във вестника — отбеляза тя.

— Ти също — неохотно отговори Чарли. Мисълта, че намира за привлекателен някой, убил жестоко три малки деца, й причиняваше болезнено чувство.

Лицето на Джил моментално просветна, тя вдигна дясната си ръка към опашката и нервно взе да я извива между пръстите си.

— Благодаря. Тук не ни позволяват да слагаме никакъв грим. Не можем дори да си боядисваме косите.

— Косата ти е наред.

— Струва ми се, че ще е по-добре, ако е по-светла. Като вашата.

— Не зная — каза Чарли, изумена, че си бъбрят за нещо толкова банално. — Този цвят ти отива.

— Така ли? Ами, добре. Тогава всичко е наред. Вашата естествен цвят ли е? Изглежда естествен.

— Малко е подсилен — призна Чарли.

— Наистина ли? Никога не бих познала.

— Благодаря.

— Дами — намеси се Алекс, — колкото и да е очарователна тази беседа, струва ми се, че имаме да обсъждаме по-важни неща.

Джил тутакси прие гузен вид. Наведе глава към скута си, бузите й порозовяха като на момиче.

— Извинете — промълви тя.

— Не е нужно да се извиняваш — побърза да каже Алекс. — Просто имаме много малко време, а не мисля, че ти се иска да го пропилееш.

— Извинете — отново каза Джил.

— Какво точно искаш от мен? — попита Чарли, решена да мине направо на въпроса.

Джил повдигна очи и се взря право в нея.

— Както казах в писмото си, искам да напишете книга за мен.

— А защо аз ще искам да направя това?

— Защото сте страхотна писателка — незабавно отговори Джил. — А страхотните писатели винаги търсят страхотни теми. Нали?

— И тази страхотна тема си ти?

— Зная само, че си имам история за разказване.

— Ще трябва да си по-конкретна.

— Не разбирам.

— Сами по себе си убийците не са непременно интересни — безизразно произнесе Чарли.

— Твърдите, че съм убийца?

— А ти твърдиш, че не си ли?

— Твърдя, че има много, което не знаете — отговори Джил.

— Зная, че са те съдили и обявили за виновна.

— Това е, понеже съдът никога не чу цялата история.

— А ти защо не им я разказа?

Джил се размърда и вдигна поглед към тавана.

— Не можех.

— Защо не?

— Просто не можех.

— Защо не? — повтори Чарли. — Опитваше се да предпазиш някого ли?

— Не.

— Боиш ли се от някого?

Лек проблясък на колебание се отрази в очите на Джил.

— Вече не.

— Твърдиш, че още някой е бил въвлечен?

Джил бавно завъртя глава, сякаш се оглеждаше да не ги подслушват.

— Може би — прошепна толкова тихо, че Чарли, макар и приведена напред, пак не беше сигурна дали е чула правилно.

— Може би? Това „да“ ли означава?

Джил бавно кимна.

— Тогава защо го казваш на мен, а не на областния прокурор?

— Него не го интересува. Той вече е убеден, че знае истината.

— И си готова да ми кажеш кой е този човек?

Джил отново кимна.

— Ще ви разкажа всичко. Искам хората да узнаят истината.

— Която е?

— Че аз не съм такова чудовище, за каквото ме мислят.

— А какво чудовище си ти? — натърти Чарли.

Очите на Джил се напълниха със сълзи.

Чарли отклони поглед, потискайки желанието си да се извини. Не беше очаквала сълзи. Нито че ще изпита нещо различно от отвращение към осъдената убийца на три невинни дечица.

— Защо аз? — попита Чарли.

— Защото се възхищавам от вас. Защото ви харесвам. Защото ми се струва, че мога да ви вярвам.

— Ха, а мога ли аз да ти вярвам?

— Да. Да, разбира се, можете да ми вярвате.

— Ти вече на два пъти ме излъга — заяви Чарли.

— Какво? Не!

Чарли извади писмото на Джил от чантата си и започна да чете.

„Оказа се, че всички останали затворнички са доста мили — повечето са тук, заради неща, свързани с наркотици, — въпреки че дълго време никой не ми говореше. Аз обаче се опитах да се държа възможно най-добре и да се покажа в най-хубавата си светлина… стараех се винаги да съм любезна, да помагам… сега вече почти всички малко ши много се привързаха към мен. Една от жените… дори ми каза, че според нея имам хубава усмивка. Струва ми се, че може и да си пада по мен. Все още има няколко жени, които не искат да имат нищо общо с мен, но аз работя по въпроса и май съпротивата им почва да се сломява.“

Чарли остави писмото на масата.

— Би ли обяснила това?

Джил изглеждаше объркана. Тя погледна умолително към адвоката си.

— Казах на госпожица Уеб, че затворничките от смъртническата редица разполагат със самостоятелни килии и се сближават рядко, да не кажем никога — поясни той.

— Да, но ние сме пет и килиите ни са една до друга — бързо се обади Джил. — Говорим си през цялото време.

— Не знаех, че за престъпления, свързани с наркотици, осъждат жените на смърт. Дори и във Флорида. — Тонът на Чарли бе изпълнен със сарказъм.

— Е, не, разбира се, че не. Имах предвид жените, с които се срещнах в началото, когато ме доведоха тук. Преди да бъда осъдена. Когато все още бях част от общото число на затворниците.

— Но не даде това да се разбере.

— Просто исках да ви създам обща представа.

— И затова излъга.

— Не. Това не беше лъжа. Просто използвах малко „художествени похвати“. Нали така се казваше?

— Това също ли е „художествен похват“: „Държат мъжете и жените отделно, но от време на време намираме начин да се съберем, подсказвам: има и други причини, освен четенето, да се мушнеш от другата страна на рафтовете в затворническата библиотека.“ Да не би да си мислеше, че няма да разбера, че центърът „Пемброук“ е само за жени?

— Тук има мъже — защити се Джил. — Може би не затворници, но…

— Персонал, надзиратели, работници — изрецитира Чарли. — Зная.

— Боях се да пиша по-конкретно в писмото, понеже… ами, никога не знаеш кой може да го отвори и прочете.

— И всички се скъсвате от секс в затворническата библиотека, до която нямате достъп, понеже ви пускат от килиите само, за да се изкъпете и да се разходите.

Пребледнелите страни на Джил отново леко поруменяха.

— Аз имах достъп до библиотеката, преди да ме преместят при смъртниците. Видях такива неща, на които няма да повярвате.

— Защо да вярвам на каквото и да било?

— Вие сте ми сърдита — промълви Джил и гласът й се пречупи. — Аз ви разочаровах.

— Не държа толкова на теб, че да се разочаровам — отсече Чарли.

Знаеше, че е жестоко от нейна страна и определено изпита задоволство от това, макар и не толкова, колкото очакваше.

— Права сте — каза Джил. По страните й потекоха сълзи. — Не заслужавам нито интереса, нито времето ви. Аз съм само едно глупаво момиче, което допусна да бъде подведено да стори куп ужасни неща. Заслужавам всичко, което ми се случва.

— Кой те подведе? — попита Чарли. Въпросът й се изплъзна, преди да успее да се възпре.

Джил поклати глава.

— Не мога да говоря за това сега.

— А кога?

— Не и докато не чуете цялата ми история.

— От която госпожица Уеб даде ясно да се разбере, че не се интересува — обади се Алекс, вече наполовина станал от стола си.

— Почакайте една минута — каза Чарли. — Не съм казала, че не се интересувам.

— Наистина ли? — обнадеждено попита Джил. — Интересува ли ви?

Чарли трябваше да признае това.

— Но то не означава, че се наемам — добави тя.

— Как мога да ви убедя?

— Не съм сигурна.

— Получи ли моите папки и протоколите от съда? — намеси се Алекс.

— Да. Благодаря, че ги изпрати толкова бързо.

— Прочете ли ги?

— Прегледах ги.

— Значи всъщност не си ги чела — заключи той.

— Не, всъщност не съм.

— Можем ли да приемем „прегледах ги“ за един вид „художествен похват“? — Той въпросително изви едната си вежда.

Чарли се усмихна, въпреки нежеланието си.

— Бях много заета, а твоите папки твърде…

— Подробни?

— Обемни — поправи го Чарли.

Джил се разсмя на глас. Смехът й беше сърдечен и звучен и цялото й лице участваше в него.

— Тук те хвана, Алекс.

— Да, определено.

— Ето защо смятам, че сте най-подходящият човек за тази работа — заяви Джил на Чарли.

— Как така?

— Не се страхувате от никого — обясни Джил. — Ще се изправите срещу всеки, дори срещу Алекс. — Тя отново се разсмя. — И няма да ми позволите да се измъквам. Ще задавате трудни въпроси, правилните въпроси. Ще успеете да ме предразположите и да се доберете до цялата истина. И ще забележите всички несъответствия, както тези в писмото.

Отново въпреки нежеланието си, Чарли бе поласкана. „Тя натиска всичките правилни бутони — спомни си думите на Глен. — Гъделичка едновременно и егото, и любопитството ти.“ Прочисти си гласа и каза:

— Не бива да има повече несъответствия.

— Няма да има. Обещавам.

— Какво ще правиш, ако кажа не? — попита Чарли.

— Какво имате предвид?

— Къде ще отидеш? С кого другиго ще се свържеш?

— С никого — категорично заяви Джил. — Казах ви това в писмото си. Вие сте моят пръв и единствен избор.

— Искаш да кажеш, че ще отнесеш истината за случилото се с онези деца в гроба си?

Джил отново се смъкна назад на стола си.

— Не съм мислила за това. Май просто си повярвах, че няма да ми откажете.

— Сестрата на Чарли е писателка — каза Алекс и Чарли почувства как гърбът й се стяга. — Знаеше ли това?

— Разбира се. Сестра й Ан Уеб. Тя е много популярна.

— Боя се, че аз не съм запознат с работата й — призна Алекс.

— Той и за вас никога не беше чувал — каза Джил на Чарли, махвайки пренебрежително с изящната си ръка към своя адвокат. — Ан пише любовни романи — поясни тя, сякаш лично я познаваше. — Не много добри — добави. — Ако не възразявате, че го казвам.

— Не ти ли харесват? — попита Чарли.

— Не особено. Малко са глуповати. Ако не възразявате — добави отново.

Едва ли не с притеснение Чарли установи, че ни най-малко не възразява.

— Не може на всички да се угоди — отбеляза тя.

— Просто тя всеки път пише една и съща книга. Нали разбирате. Имената са различни, но по същество е същата история. Момче среща момиче. Момчето се влюбва в момичето. Накрая момчето се събира с момичето. И всички заживяват щастливо за вечни времена.

— Мислех, че за теб това е любовта — предположи Алекс.

— Така ли? — попита Джил. — Това никога не го е имало в моя опит.

— Нито в моя — съгласи се Чарли.

— Виждате ли? Казах ви, че имаме много общо.

— Не бих отишла толкова далеч в изводите — ледено произнесе Чарли.

— Не исках да кажа… Моля, не се обиждайте… Наистина съжалявам…

— Престани да се извиняваш — рязко я прекъсна адвокатът й. — Не си казала нищо лошо.

— Не исках да кажа…

— Тя знае — добави по-меко той. — Нали, госпожице Уеб?

— Чарли има още една сестра — Емили — допълни Джил. — Тя е телевизионен репортер. Също и брат. Но мисля, че не сте казвали с какво се занимава, нали? — попита тя Чарли.

Понеже не се занимава с нищо, помисли си Чарли.

— Все още не е намерил своето поприще — изрече на глас тя. — Впрочем, той е ходил с твоята сестра. Знаеше ли това?

— Какво? — възкликна Джил.

— Какво? — повтори като ехо Алекс.

— Не е ли удивително? Явно са се запознали във вечерното училище преди няколко години и са излизали два-три пъти. Предполагам, че ти никога не си се срещала с него.

— Сигурно. Памела никога не водеше гаджетата си вкъщи. Не че имаше много гаджета. Уау! Какво съвпадение, а?

— Аз не вярвам много в съвпаденията — заяви Чарли.

— Наистина ли? — попита Джил с разширени от учудване очи. — Искате да кажете, че това е съдба или нещо подобно?

— Определено не вярвам и в съдбата.

— Наистина ли? А в какво вярвате?

— Не сме се събрали тук да говорим за мен — кисело произнесе Чарли.

— Аз вярвам, че всичко се случва с някаква цел — заяви Джил. — Дори съвпаденията. Ако не звучи безсмислено. — Тя се изкиска. — Ето защо смятам, че това е знак. Сякаш така ни е било писано.

Чарли потисна импулсивното си потръпване.

— Религиозна ли си? — попита тя.

— Ами, бях отгледана като баптистка и родителите ми всяка неделя ни мъкнеха на църква. Но беше ужасно отегчително. Някак ме отврати. А Итън, ха — той направо го намрази. Веднага щом порасна достатъчно, за да се опълчи на баща ни, напълно изостави църквата. Тогава и аз спрях. Само Памела продължава и досега да ходи. — Тя се изкиска. — Помня как, когато бяхме малки, Пами обичаше доказва, че ще стане монахиня. Това побъркваше баща ни. Веднъж така я зашлеви през лицето, че тя частично загуби слуха на едното си ухо. „Ние не сме католици. Ние сме баптисти, по дяволите!“ — крещеше. — И Джил отново се изкиска.

— Това смешно ли ти се струва? — попита Чарли.

— Е, не в тази част, където я удря, разбира се. Това не ми се вижда смешно. Само споменът как крещи „Ние сме баптисти, по дяволите!“ Това някак си е смешно.

— Значи вярваш в Бог — установи Чарли.

— А вие не вярвате ли?

— Не съм сигурна.

— О, трябва да вярвате в Бог — разпалено каза Джил.

— Така ли? И защо?

— Защото без Него, нищо няма смисъл.

— А с Него има, така ли?

Лицето на Джил стана безизразно.

— Какъв смисъл има в това три невинни деца да бъдат умъртвени от твоите ръце?

— Аз обичах тези деца — отговори Джил.

— Намерила си странен начин да го покажеш.

— Никога не съм искала да им навредя.

— Ти си ги измъчвала — напомни й Чарли. — Записала си предсмъртните им стонове.

Джил поклати отрицателно глава.

— Не…

— Малки дечица, които плачат за своите майки…

Джил закри уши с ръце, сякаш да заглуши звука от писъците им.

— Моля ви, спрете. Не правете това.

— И те ли така казваха? Умоляваха ли те да спреш?

— Не, моля ви, недейте.

— Добре — прекъсна ги Алекс. — Достатъчно, Чарли.

— Имаше ли видеозаписи?

— Какво? — попита Джил с обляно в сълзи лице.

— Говореше се, че имало видеозаписи.

— Само слухове — каза Алекс. — Полицията търси с месеци и не откри нищо.

— Това не означава, че не съществуват.

— Съществуват — след кратка пауза потвърди Джил.

В стаята настана тишина.

Чарли си даде сметка, че е затаила дъх. Наистина ли има видеозаписи? — искаше й се да изкрещи. Но само прошепна:

— Къде са?

— Не зная.

— Трябва да помниш къде си ги сложила.

— Никъде не съм ги слагала. Никога не са били у мен.

— Но са били у някого, така ли? — Чарли погледна към Алекс, който също се втренчи в нея, също толкова поразен.

— За пръв път чувам това — призна той, потривайки чело.

— Видя ли, казах ти, че тя е подходящият човек за тази работа — каза Джил и през сълзите й се прокрадва нотка на триумф.

— Нали разбираш, че ако дори само допусна, че не си откровена с мен, ако те хвана и в най-малката лъжа, ако заподозра, че си играеш игрички, всички уговорки отпадат — обясни й Чарли, както бе направила по-рано с Алекс Прескот.

— Разбирам.

— Ако сключа договор за издаването на книга, ти няма да получиш никакво възнаграждение. Нито пукната пара.

— Не искам нищо.

— Ако не ти хареса написаното от мен, толкова по-зле.

— Сигурна съм, че това няма да се случи.

— Но ако стане…

— Тогава, толкова по-зле — съгласи се Джил.

— Ще подпишеш ли декларация в този смисъл?

— Абсолютно. — Джил погледна към адвоката си. — Алекс?

— Първата ми работа в понеделник сутрин ще е да попълня документите — потвърди той.

— Това означава ли, че се споразумяхме? — с надежда попита Джил.

Чарли преглътна буцата в гърлото си. В какво се забъркваше, по дяволите?

— Споразумяхме се.