Джой Филдинг
Мрежата на Чарли (16)

Глава 16

ПАЛМ БИЙЧ ПОУСТ

Неделя, 11 февруари, 2007

УЕБСАЙТ

 

Неотдавна майка ми и аз проведохме свободна дискусия на тема: природата и възпитанието. По-точно, кое от двете е отговорно за сексуалните предпочитания на човека. Според общоприетото днес схващане, сексуалността е точно толкова вродена, колкото и цвета на очите. Но дали е така просто? Помислете за хилядите мъже и жени в затвора, които се обръщат към собствения си пол, за да намерят малко утеха и ласки — или пък власт и контрол, — но веднага, след като ги освободят, отново се насочват към срещуположния пол. (Както гласи старата поговорка: „Ако не можеш да си с онзи, когото обичаш, обикни този, с когото си“.) А какво остава за човешкия избор? Изобщо ли нямаме думата в тези неща?

Майка ми твърди, че имаме. Смята, че поне жените имат. И преди да получа порой от имейли от религиозни фундаменталисти, които искат да я привлекат за спасяването на тези нещастни, объркани грешници от самите себе си, нека ви кажа, че в продължение на дълго време майка ми също избра да бъде гей. Тя твърди — и то, доста убедително, трябва да призная, — че хората са нещо повече от това, което избират да правят с гениталиите си, и че, наред с многото жени (може би дори болшинството), които по рождение са предопределени да обичат други жени, има също и такива, които случайно или не, сами решават да го правят. Те са били насилвани или унизявани, пренебрегвани или подценявани. Каквато и да е била причината обаче, на тях им е писнало от мъжете. Те търсят малко топлота и ако тялото, което идва заедно с топлотата, подозрително изглежда също като тяхното, е, може и да отнеме известно време да свикнат, но в крайна сметка, го приемат. Жените по принцип лесно свикват с нещата. Ние добре се приспособяваме към обстоятелствата.

Понастоящем моята майка като че ли избира отново да се върне към праволинейната утъпкана пътека, но в продължение на двайсет години тя категорично избра да бъде гей. Избра също така да отсъства от живота на децата си, което надали ще й спечели приза за „майка на годината“. Но все пак: какво точно е добрата майка? Тук отново опираме до избора, който правим.

Помня една случка, разказана ми от съседка преди време. Връщала се отнякъде със самолет и имала злощастието да седи до един грамаден мъж и малкия му син. Скоро, след като излетели, момчето почнало да се върти и бащата грубо му заповядал да седи мирно. Момчето се оплакало, че телесата на баща му преливат върху неговата седалка и не му оставят достатъчно място. Бащата му изръмжал да „млъква, ако не иска да му сритат задника“. Синът заявил, че си знае правата и заплашил да се обади на 911. На това място бащата го цапардосал. Съседката ми извикала стюардесата и поискала да й сменят мястото. Оказало се, че майката на момчето седи на задния ред и тя тутакси се съгласила да се сменят. След това съседката ми чула майката да умолява сина си да слуша баща си.

Това ли е добрата майка? В женската природа ли е да омиротворява и да бъде мила? Вярно, тя не е изоставила сина си, поне не физически, но какво е посланието й към него? Че няма нищо лошо в това да тормозиш някого и да му се караш, само защото е по-малък и беззащитен? Че правото е на страната на силата? Тя без съмнение би се оправдала, че не е имала друг избор и също като сина си е беззащитна, че да се възпротиви на мъжа си в този момент, би означавало той да я пребие по-късно. Но истината е, че тя е имала избор, както всички зрели хора, и задължение на майката е да защитава децата си, дори ако с това застрашава самата себе си.

Напоследък доста мислих по въпроса за тормоза над децата и много неща просто не мога да проумея. Защо са ти деца, ако ще ги малтретираш? Не е като да нямаме алтернативи. Можем да избираме между различните видове противозачатъчни, аборта, даването на нежелани бебета за осиновяване, предоставяйки по този начин на тези невинни дечица шанса да имат стабилен и любящ дом. Вместо това обаче твърде често избираме да вкараме децата в нелюбяща и враждебна среда, с прекалено неподготвени родители (или такива, които просто са емоционално празни и незаинтересовани).

Не говоря за малолетните майки, живеещи на социални помощи, за които достатъчно се е говорило. Повечето от тези момичета просто търсят някой, когото да обичат и който на свой ред да ги обича, а нерядко самите те са били подлагани на насилие. Мнозинството такива млади жени полагат максимални усилия да бъдат добри майки на своите деца, но в най-добрия случай, шансовете им са твърде ограничени. Одобрението, което са търсили през целия си живот, се измества от неподходящите гаджета към невръстните им дечица и когато това дете плаче цяла нощ, не е трудно плачът да се схване като обвинение. „Ти не си добра майка“ — отново и отново им натяква плачът, потвърждавайки най-лошите им страхове. И тогава лесно можеш да зашлевиш плесница.

Какво в такъв случай спира един човек да не бие, а кара друг да вземе пищящото бебе и така да го разтърси, че да му счупи врата? По природа ли някои хора са склонни към насилие или са били отгледани в семейства, където тормозът е бил метод на възпитание? Насилието е прилепчива болест, предава се от поколение на поколение. По всяко време може фатално да се прояви.

Бих могла да твърдя, че да, моята майка може и да ме е изоставила, но — хей, поне не ме е била. Бихте могли да ми възразите, че вашата майка може и да ви е била, но по дяволите — поне не ви е изоставила. Спорът е безкраен и в крайна сметка безсмислен, подобно на този за природата и възпитанието. Онова, което всъщност има значение, е как избираме да живеем живота си. Не можем да избираме родителите си. Но можем да изберем какви родители да бъдем самите ние. А като странични наблюдатели също имаме избор: да се изправяме срещу несправедливостта, където и когато се натъкнем на нея или просто да си сменим местата и да не правим нищо.

Чукането по вратата на къщата на Чарли бе колкото неочаквано, толкова и силно и настоятелно. Бе едва девет часът сутринта в неделя, твърде рано за когото и да било да идва. Чарли остави чашата си с кафе, отмести вестника настрани — обичаше да вижда как в действителност изглежда колоната й напечатана, — провери добре ли е затегнат колана на синия й хавлиен халат, стана от кухненската маса и се отправи към предната част на къщата.

— Кой е? — попита и погледна към детската стая, където Франи и Джеймс играеха на новата игра, купена от баба им.

— Лин — чу се ядосан отговор. — Отваряй вратата. Ще се разправям с тебе.

Чарли затвори очи, пое си дълбоко въздух, насили се да се усмихне и отвори вратата. Пак дежа вю, помисли си при вида на Лин Муър, застанала на единственото стъпало, размахала днешния вестник пред лицето си. Кристалните камъчета по дългите й червени нокти проблеснаха в очите на Чарли като огледалните квадратчета на дискотечна топка. Тъмната й коса бе навита на една страна отгоре на главата и заплашваше всеки момент да се изхлузи от многобройните фиби.

— Пак ли? — предпазливо попита Чарли.

— Нямаш ли с кого друг да се заяждаш?

— Не ти е харесала колоната ми — заключи Чарли.

— Какво толкова имаш против мен?

Чарли усети как рамене й рухват.

— Искаш ли да влезеш?

— Не. Не искам да влизам.

— Направила съм прясно кафе.

— Не искам никакво кафе. Нищо не искам от теб, освен да ме оставиш на мира.

— И все пак, ето че ти си дошла при мен — изтъкна Чарли.

— Не стига, че вече ме представи като някаква отчаяна сексуална маниачка…

— Никога не съм казвала…

— А ето че сега пък се оказвам и безотговорна.

— За какво говориш?

— И какво трябваше да направя? — продължи Лин, сякаш Чарли не бе казала нищо. — Бях притисната на мястото си до онзи дебелак, целият му вид говореше „Не се закачай с мен“ и какво трябваше да направя, като почна да пердаши детето си? Извиках стюардесата, казах й какво става и тя ме посъветва да си сменя мястото. Е, питам те, какво трябваше да направя?

— Не зная.

— По дяволите, не знаеш — възкликна Лин и размаха сутрешния вестник в лицето й. — Според малката госпожица Всезнайка аз трябваше да се опълча срещу несправедливостта, на която станах свидетел, да забравя, че съм затворена в тясно пространство на единайсет хиляди метра над земята, сякаш никой друг в проклетия самолет не е видял насилието.

— Нямах предвид конкретно теб — почна да увърта Чарли.

— Точно мен си имала предвид. Кой ти разказа историята?

— Просто се опитвах да илюстрирам мисълта си.

— О, направи го и още как — „като странични наблюдатели също имаме избор: да се изправяме срещу несправедливостта или просто да си сменим местата и да не правим нищо“. Кажи ми, никога ли не се уморяваш да съдиш хората?

— Не се опитвах да съдя.

— Не, не е било необходимо да се опитваш. Идва ти отвътре. Голяма работа си, знаеш ли?

— Мамо? — чу се плахо гласче зад гърба й.

Чарли се обърна и видя Франи да се поклаща несигурно на прага на кухнята с разширени от безпокойство очи.

— Всичко е наред, миличка. Госпожа Муър просто е разстроена.

— Така ли?

— Няма нищо, Франи — каза й Лин. — Тръгвам си. Направи ми само една услуга — обърна се към Чарли тя. — Престани да използваш живота ми като храна за колоните си.

— Благодаря ти, че се отби — прошепна Чарли, повтаряйки думите на Брам, после затвори вратата и се обърна към дъщеря си.

— Защо никой не те харесва? — попита Франи.

— Какво? Кой казва, че никой не ме харесва?

— Всички все ти крещят.

— Не, не е така.

Франи гледаше неубедено.

— Чух какво каза Елиз на татко.

Чарли се приведе на колене пред дъщеря си и приглади няколко косъмчета от челото й.

— Какво му каза?

— Че си „неописуема егоистка“.

— Бре! Неописуема?

— Какво означава това?

Чарли се замисли за момент.

— Означава, че няма достатъчно думи да опише за каква егоистка ме мисли.

— Но ти не си. Нали?

— Не, не съм — съгласи се Чарли. Дали?

— А голяма работа ли си?

Чарли се засмя.

— Да кажем просто, че съм разрастваща се работа.

— Това какво значи?

— Означава, че още не съм си показала напълно рогата. Но правя каквото мога.

— Аз не мисля, че си неописуема егоистка.

— Благодаря ти, миличка. Оценявам това.

— Какво ’ценяваш? — Джеймс се втурна към майка си и сестра си с такава сила, че и тримата паднаха на земята.

Чарли прегърна своите две деца в скута си.

— ’ценявам двете си красиви ангелчета.

— Аз не съм ангел, глупчо — разсмя се Джеймс.

— Той е разрастваща се работа — със срамежлива усмивка обяви Франи.

— Толкова ви обичам и двамата — каза Чарли и така ги заобсипва с целувки, че те побързаха да се измъкнат от ръцете й.

— Колко? — провикна се Джеймс и хукна заднишком по коридора.

Чарли вдигна ръце с разперени пръсти:

— Толкова. — Смеейки се и плачейки едновременно, тя гледа след децата си, докато те се скриха в своята стая. Неописуемо, мислеше си тя.

Един час по-късно на вратата се позвъни.

— Мили боже — измърмори Чарли. — Какво пък сега? — Тя тихо приближи входната врата. — Кой е?

— Глен Макларън.

Чарли отвори. Той наистина прилича на гангстер, не можа да не си помисли. Дали не бе дошъл да се възползва от дължимата му благодарност? Какво точно очакваше?

— Е, каква изненада.

— Не неприятна, надявам се. В неподходящо време ли идвам?

Двойно отрицание, помисли си тя и го пропусна да влезе.

— Кафе? — попита, макар това да означаваше, че трябва да го приготвя наново. След посещението на Лин набързо бе погълнала три горещи чаши и си изгори езика.

— Не, благодаря. — Той не продължи по-навътре от антрето, местейки поглед от вътрешността на къщата към сребристия си мерцедес на улицата. — Къде е Джеймс?

— Играе на „Монополи“ със сестра си — отговори Чарли и кимна към стаята им. — Искаш ли да го извикам?

— Не, дойдох да видя теб. — Отново погледна към колата си. Да не би да се страхуваше някой да не я открадне?

— О?

— Надявах се да ми се издължиш.

Чарли нервно погледна към детската.

— Сега ли?

— Сега ме устройва.

— Какво точно имаш предвид?

— Харесваш ли кучета? — попита Глен.

— Кучета ли?

— Най-вече малки бели помиярчета на име Бандит, на които не им пада козината и нямат бълхи, но са бездомни и ще бъдат съсипани, ако бъдат вързани някъде през следващите три седмици.

— Имаш малко бяло куче на име Бандит?

— Подарък от една доста заблудена бивша приятелка.

— Разбира се.

— Но те уверявам, че е напълно дресиран и няма да създава никакви проблеми.

— Искаш да гледам кучето ти три седмици?

— Заминавам за Северна Каролина, за да постоя със сина ми, докато майка му кара късен меден месец, а човекът, който трябваше да се грижи за Бандит, ами, нека кажем, че имахме малко недоразумение и тя никога повече не иска да види нито мен, нито кучето ми.

— Интересно.

— Всъщност, не е. Но Бандит е. Повярвай ми, така ще го обикнеш, че няма да искаш да ми го върнеш.

Чарли не знаеше какво да отговори.

— Не казвам, че няма да го направя — заоправдава се тя, — но не си падам съвсем по кучета. Всъщност, никога в живота си не съм имала домашен любимец. Нищо не разбирам.

— Трябва само да не забравяш да го храниш всяка сутрин и да му даваш прясна вода. И после да правиш същото вечерта. Междувременно трябва да го изкарваш на разходка. Той още е малък, затова не е лошо на няколко часа да го изкарваш да си свърши работата. Просто го пускаш някъде на трева и му казваш „действай“ и той го прави.

— Действай?

— Зная, че звучи глупаво…

— Наистина звучи глупаво.

— Обаче работи.

— Но аз дори не съм си вкъщи през по-голямата част от деня.

— Когато те няма, той си стои в кошарката и спи. Нощем също спи там и никога не плаче. Заклевам се. Честно, почти сам се грижи за себе си.

Куче, помисли си Чарли и почти й се прииска на вратата отново да беше Лин, а не Глен. Какво щеше да прави с това куче? За три седмици! И все пак, той бе завел сина й на лъвското сафари, без дори да възроптае…

— Разбира ли се с деца?

— Шегуваш ли се? Той обожава децата.

— Джеймс понякога е доста буен.

— Той обожава буйните.

— Ами, добре — примири се Чарли. — Предполагам, че ще се справим за три седмици.

— Благодаря, благодаря, благодаря. — Глен вече отваряше вратата. — Отивам да го доведа.

— Какво?

— Той е в колата.

— Оставил си го в колата? — Чарли го последва навън по алеята.

— Не се безпокой. Оставих прозорците отворени. Виждаш ли колко е добричък? — каза той, като стигнаха до мерцедеса.

Показа се малка рошава бяла глава. Яростно се размаха опашка.

— Всичко е наред, приятел — каза Глен и кучето заподскача на черната кожена седалка. — Видя ли? Казах ти, че веднага се връщам. — Той отвори вратата и взе в ръце развълнуваната пухкава топчица. Кученцето тутакси почна да го ближе по врата.

— Това разваля имиджа ти — отбеляза Чарли.

Глен се засмя.

— Кажи здрасти на Чарли, Бандит. Тя ще се грижи за теб през следващите три седмици. — Той предаде въртящото се животинче в ръцете й. То тутакси се укроти и се зарови във врата й, положило муцунка на рамото й.

— Виж ти. Не си ли късметлийка?

— Аз?

— Когато едно куче положи глава на рамото ти така, това значи, че се обвързва с теб за цял живот.

— Ние сме обвързани?

— За цял живот.

— За три седмици — натърти Чарли. Глен извади голяма кутия с нещата на Бандит от багажника. — Какво е това?

— Кошарката му, храната, паничката, каишката, играчките — свирещият хамбургер му е любим, — телефонният номер на ветеринаря…

— О, Господи. Не мисля, че ще се справя.

— Шегуваш ли се? Щом можеш да се справиш с Джил Роумър, със сигурност ще се справиш и с едно малко кученце за няколко седмици.

— Кой казва, че се справям с Джил Роумър? — Чарли последва Глен нагоре към къщата.

— Не се ли захвана с книгата?

Чарли сви рамене, а Глен отвори вратата и остави кутията с нещата на Бандит в антрето.

— Честно казано, не зная как стоят нещата в момента. Когато говорихме миналата седмица, тя ми затвори телефона.

— Радвам се да разбера, че си все така сговорчива с хората. — По устните му заигра палава усмивка. — Каква е тя, впрочем?

— Не зная — искрено отговори Чарли. — Не съм сигурна как да я разбирам. В един миг е като малко изгубено момиченце, мека и уязвима — буквално трябва да се ощипеш, за да си спомниш, че е виновна за смъртта на три невинни дечица, — а в следващия почва да гледа особено, сякаш ти взема мярка за шапка и ти се струва, че е способна на всичко.

— Звучи интригуващо.

— Не зная. Адвокатът й може и да е прав. Той не мисли, че аз съм подходящият човек за тази работа.

— Значи греши — заяви Глен. — А ти на кого ще вярваш — на един високоплатен адвокат с цял куп помпозни дипломи или на псевдомафиот с възхитително малко кутре? Отговорът е съвсем ясен, ако питаш мен.

Чарли се засмя и усети как кученцето се сгуши още по-плътно до врата й.

— Сигурен ли си, че на това куче всичко му е наред?

— Майтапиш ли се? Той е на седмото небе. И кой не би бил?

Чарли отстъпи крачка назад, сякаш да се дистанцира от комплимента, също и от мъжа, който ставаше все по-привлекателен всеки следващ път, когато го видеше. Дали тази работа с кучето не бе само хитрина, за да я обезоръжи, начин да я прелъсти, а после да я зареже, да й върне за гадостите, които бе написала срещу него в колоната си? Това, че тя не си падаше по секса за отмъщение, не означаваше, че той не си пада.

— Е, приятно прекарване със сина ти.

— Благодаря. Така смятам, че ще е.

— Обади ми се веднага, като се върнеш. За да си вземеш кучето — тутакси уточни тя.

— Така и ще направя. Довиждане, Бандит. — Той мина зад Чарли, за да погали Бандит по главата. — Пази се — каза на Чарли.

Тя се улови, че едва ли не очаква една милувка по главата и за себе си и почти се разочарова, когато Глен само я потупа по ръката, преди да се качи в колата си и да потегли. Ръката му се подаде от прозореца и дълго маха. Щом зави зад ъгъла, тя сложи Бандит на тревата, сви рамене и каза:

— Какво, по дяволите. Действай.

Няколко секунди кучето души наоколо, хареса си едно място, вдигна крак и покорно се изпика.

— Удивително. — Чарли вдигна отново кученцето. В този миг Гейб Лопес отвори вратата на къщата си и се втренчи в нея. — Добро утро, господин Лопес — провикна се тя, решена да започне всичко отначало и му махна със свободната си ръка.

— Само дръж това куче далеч от двора ми — предупреди я той, после затвори и се прибра.