Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Charley’s Web, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Снежинка Вакрилова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Еми (2016)
- Разпознаване и корекция
- dianays (2017)
- Последна корекция
- Допълнителна корекция и форматиране
- egesihora (2017)
Издание:
Автор: Джой Филдинг
Заглавие: Мрежата на Чарли
Преводач: Снежинка Вакрилова
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: второ
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: Американска
Печатница: Ропринт ЕАД
Редактор: Златина Пенева
ISBN: 978-954-399-101-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1095
История
- — Добавяне
Глава 23
Когато Чарли влезе на пръсти във всекидневната, майка й спеше дълбоко на дивана, „Да помним любовта“ лежеше отворена в скута й, а Бандит дремеше в краката й.
— Мамо — тихо прошепна тя, Бандит незабавно скочи и развълнувано заподскача около нея. — Да, здравей, Бандит, здравей. Аз също се радвам да те видя. — Докато го произнасяше, Чарли осъзна, че това е вярно. — Мамо — прошепна малко по-силно тя и посегна към рамото на майка си, но точно преди да го докосне, ръката й спря. — Прибрах се.
— Скъпа — майка й отвори очи и се изправи. — Как мина?
— Добре. Всичко е наред.
Елизабет се усмихна и разкърши врат.
— Май съм задрямала. Колко е часът?
— Почти единайсет. Можеш да спиш тук тази нощ, ако искаш.
— О, не. — Елизабет сложи книгата на масичката, изправи се на крака и протегна ръце високо над главата си, с изопнати към тавана пръсти. — По-добре да тръгвам. — Взе яркочервения си шал, метнат на облегалката на дивана и го омота около раменете си, докато вървеше към вратата.
Чарли си помисли, че навярно би трябвало да се опита да я убеди да остане или поне да прекара няколко минути с нея, да я разпита как е минал денят й, но каза само:
— Утре ще ти се обадя. — В краката й Бандит излая за довиждане, докато майка й потегляше. — Трябва ли да действаш? — обърна се към кучето тя.
В отговор Бандит изтича до най-близкия храст и вдигна крак.
— Удивително — възхити се за пореден път Чарли. — Удивително — повтори тя, понеже това й се видя идеалната дума, която да опише събитията от изминалия ден. Да не говорим за тези от вечерта. Тя гушна кучето и пое по коридора към стаята на децата. Отвори вратата и надникна вътре. — Приятни сънища, сладки ангелчета — прошепна, после затвори вратата и се отправи към своята стая. Докато се събличаше, си припомни премереният начин, по който Алекс бе смъкнал всяка дреха от тялото й. Отново почувства нежния допир на ръцете му до гърдите и дупето си, устните му на врата си, нежното проникване на пръстите му между бедрата й, съвършеното проучване, проведено от езика му. Боже, ако и в съдебната зала бе толкова добър, колкото в леглото, би трябвало да е известен като Кларънс Дароу, помисли си тя и си припомни юридическата литература, струпана на пода във всекидневната му, заедно с една впечатляваща колекция филмова класика. Иначе апартаментът му не бе кой знае колко по-различен от тези на повечето мъже, които живеят сами — сложната стереосистема в голяма степен преобладаваше над всичко останало: кафявия кожен диван и съответен фотьойл върху под от мексикански теракот, голям телевизор и DVD плейър, както и старомодно видео с класически стари филми. Картините по стените бяха по-скоро за декорация, отколкото произведения на изкуството: някакъв пейзаж, купа със зелени ябълки, пристанище с лодки.
Спалнята обаче бе съвсем друго нещо. По стените преобладаваха красиви черно-бели снимки: напълно облечена двойка, полегнала на каменист плаж, се прегръща зад голям чадър — автор: Хенри Картие-Бресон; енергичен моряк целува млада жена на Таймс Скуеър в деня „Д“ — нападението над Нормандия от Робърт Дюсню; великолепна разцъфнала орхидея от Робърт Мепълторп; една снимка на Даян Арбъс на две сестри, втренчени в пространството; друга, на две жизнерадостно засмени жени, с отметнати назад глави и отворени усти.
— Бива си я тази колекция — бе прошепнала тя, после погледът й попадна на китарата, подпряна на бюрото срещу леглото. Лунната светлина, проникваща през страничния прозорец, се отразяваше в стъклото на монитора. — Може би по-късно ще ми посвириш.
— По-късно — бе отговорил той.
— После — бе прошепнала тя.
И двамата се бяха разсмели.
В последна сметка Алекс отказа да й посвири с аргумента, че това бил най-силният му коз, начинът да си гарантира, че тя ще дойде отново. По този въпрос няма две мнения, реши сега Чарли и тихо простена.
— Удивително — прошепна отново тя, изми си лицето и зъбите и се мушна в леглото. Бандит незабавно сгуши малкото си телце до коленете й и тя заспа дълбоко.
Сънува, че гони голям черен чадър през поле, пълно с цветя. Итън Роумър я гонеше, а няколко мъже в моряшки униформи стояха отстрани и го насърчаваха. Тя усети горещия му дъх на врата си, пръстите му я сграбчиха за косата. Почувства, че пада и сянката на Итън се надвесва над нея, докато я изправя на крака.
— Какво искаш? — проплака тя, а той почна да я увива цялата в един яркочервен шал. Само че мъжът вече не беше Итън. Беше Глен Макларън.
Чарли се сепна и се събуди с чувството, че се задушава. Бандит тутакси скочи на крака и почна да ближе потта по лицето и врата й.
— Няма нищо, Бандит — каза Чарли и го потупа по главата, опитвайки се да успокои и двама им. Сънят вече отзвучаваше, изпаряваше се като утринна роса. Спомняше си, че гонеше нещо, но вече не помнеше какво, а група моряци я гледаха. Така ли беше? И тогава Итън я бе сграбчил. Само че не беше Итън.
— Беше Глен — изрече на глас тя.
Глен Макларън е имал финансови интереси в няколко клуба в Лодърдейл.
— Е, и?
— А известно ли ти е, че сред постоянните посетители на тези клубове е бил и един незначителен наркопласьор на име Итън Роумър?
Е, и? Какво? Какво означаваше това? Означаваше ли нещо?
Чарли лежеше будна, въртеше се от една страна на друга, после на гръб и наблюдава в продължение на час бавно въртящия се вентилатор на тавана, мъчейки се да проясни мозъка си от всички подозрения. Накрая се отказа да спи, отиде в кухнята с Бандит по петите й и си направи чаша билков чай. Занесе го във всекидневната и се пльосна на дивана. Зачуди се дали и Алекс бе буден, дали и той нямаше проблеми със съня. Забеляза романа на сестра си на масичката и го взе. По дяволите, тя самата преживяваше тази проклета история. В такъв случай би могла да види какво да прави по-нататък. Пък и книгата вече бе приспала майка й. С малко късмет и с нея щеше да се случи същото.
Вместо това обаче Чарли стоя будна цяла нощ и чете. Малко преди 7:00 тя вече бе на последната страница.
Тифани гледаше как Блейк си тръгва. Както винаги, тя бе поразена от походката му, с каква сигурност пристъпваше. Чудеше се, откъде идва тази увереност, дали самата тя някога ще я има, без Блейк да напътства всяка нейна стъпка. Дали ще се обърне назад, запита се и за всеки случай изобрази на лицето си смела усмивка. Щеше ли той да запомни дните, когато се смееха заедно, нощите, в които се любеха, часовете, минутите и секундите, в които тя го бе прегръщала с всяка фибра на тялото си? Щеше ли да бъде обсебен, както несъмнено щеше да е самата тя, от спомена за любовта, на която се бяха отдали, но за която не се бяха погрижили достатъчно и бяха изоставили толкова безразсъдно?
— Да помним, любов моя — прошепна тя, когато сянката му бе погълната от нощното небе и той завинаги изчезна от очите й. — Да помним любовта.
Чарли затръшна кориците на книгата и избърса една сълза.
— О, я стига. Не ми казвай, че плачеш. Не ми казвай, че тази нелепа глупост действително те е развълнувала. Какво ти става?
— Мамо? — обади се от прага Франи. Тя бе по лилава нощничка, напръскана с миниатюрни розови панделчици, а от съня косата й бе красиво разрошена. — Баба тук ли е още?
— Не, миличка. Снощи си отиде у дома.
— На кого говориш тогава?
Чарли направи смешна физиономия.
— На себе си.
Франи приседна на дивана до майка си. Бандит незабавно скочи в скута й.
— За какво?
— За книгата на леля ти Ан. — Тя я метна на възглавницата до себе си.
— Хубава ли е?
— Ако ти кажа нещо, обещаваш ли никога да не го казваш на никоя жива душа?
Франи кимна искрено.
— На мен ми хареса.
— Ами, това е добре, нали?
— Не съм сигурна.
Франи кимна, сякаш разбираше.
— Баба казва, че леля Ан и леля Емили скоро ще ни посетят.
— Точно така.
— Аз ще мога ли да ги видя?
— Абсолютно. Всички ще вечеряме заедно.
— Баба ще сготви ли прочутото си пиле?
— Още не съм мислила за това. Но можем да я питаме.
— Аз мисля, че трябва да кажеш на леля Ан, че си харесала книгата й.
— Така ли?
— На теб винаги ти е приятно, когато хората ти казват хубави неща за колоните ти.
— Права си. Как си станала толкова умна, впрочем?
— Елиз казва, че съм се метнала на татко — сериозно отговори Франи.
— Нима? — предпазливо изрече Чарли. — И какво още казва?
— Че според нея съм симпатична.
— Е, определено е права за това.
— И че си свършила наистина добра работа с мен.
Чарли не успя да прикрие изненадата си.
— Тя ли ти го каза?
— Чух я като говореше по телефона с една от приятелките си. Каза, че си свършила наистина добра работа с мен и Джеймс и че се надява и тя да стори същото с Даниел.
Очите на Чарли отново се напълниха със сълзи.
— Плачеш ли?
Чарли побърза да изтрие сълзите си с опакото на дланта си.
— Просто съм уморена.
— Ще изведа Бандит да действа — предложи Франи.
— Благодаря ти, миличка. Ще съм ти благодарна.
Франи уви ръце около врата на майка си и я целуна по страната.
— Обичам те.
— И аз те обичам.
Да помним любовта, помисли си тя и без да иска се засмя.
— Домът на госпожа Уеб — обяви икономката.
— Мога ли да говоря с Ан, моля. Аз съм сестра й. Чарли — побърза да добави тя. Погледна часовника в офиса си в „Палм Бийч Поуст“ и видя, че няма още девет и половина. Беше ли станала Ан толкова рано? Дали работеше сутрин? Дали нямаше да я обезпокои? Дали сестра й си бе у дома или вече е тръгнала на турнето? Чарли се намръщи, давайки си сметка колко малко знае за живота на сестра си.
— Шарлот? — произнесе след няколко секунди Ан. — Всичко наред ли е?
Защо това бе първият въпрос, който всяка от тях задаваше, като че ли единствената възможна причина да се чуват бе, ако нещо не е наред?
— Всичко е наред. Прочетох книгата ти.
— Така ли?
— Хареса ми. Всъщност цяла нощ стоях будна. Не можах да я оставя.
— Звучиш изненадана — забеляза Ан.
— Не. Е, може би да, всъщност. Но много приятно изненадана.
— Това е добре, предполагам.
— Как са децата? — попита Чарли.
— Чудесно. Емили каза ли ти, че ще отстъпя попечителството на А. Дж.?
— Наистина ли мислиш, че е разумно?
— Предполагам, че ще разберем след двайсет години, когато и те напишат своите многозначителни книги.
— Сигурна ли си за това, Ан? Беше ми казала, че А. Дж. само използва децата, за да те шантажира за по-голяма издръжка.
— Да. Е, този план май не потръгна така, както той си го мислеше.
— Действително смятам, че трябва да премислиш…
— А аз действително смятам, че това не е твоя работа.
— И откога ти не си моя работа?
— От дълго време — напомни й Ан.
— Все още сме сестри — напомни й на свой ред Чарли.
— Добре, спести ми сантиментите. Ти не си такава, Чарли. Какво има?
— Нищо. Просто не искам да направиш нещо, за което ще съжаляваш. Като Тифани в „Да помним любовта“ — добави тя и превъртя очи. Наистина ли използва току-що книгата на сестра си като аргумент?
Ан се засмя, сякаш прочела мислите й.
— Виж, няма от какво да се притесняваш. А. Дж. е страхотен баща. Той е много по-добър с децата от мен. Ще се грижи добре за тях.
— Както татко се грижеше за нас ли?
— Татко се грижеше за нас, Чарли. Искам да кажа, може и да не е бил най-топлият човек на света…
— Топъл ли? — прекъсна я Чарли. — Та той не беше дори хладен!
— Направи най-доброто, на което беше способен.
— Направи най-малкото, на което беше способен.
— Ти не му даде много шансове.
— Дадох му всички шансове на света. Не съм аз тази, която прекъсна всички контакти с него.
— Той се почувства предаден, Чарли.
— И как съм го предала? Като се съгласих да видя майка си след двайсет години?
— Но ти продължаваш да се виждаш с нея.
— И защо не? Защо трябва да избирам между тях двамата? — попита Чарли.
— Защото нещата стоят по този начин.
— А не би трябвало.
— Ти не му остави никакъв избор.
— Това е смешно. Всички имаме избор.
— Правилно. Ти направи своя. Той — неговия. А аз — моя. Не можем ли просто да оставим нещата така?
— Би ли могла, моля те, да помислиш малко повече, преди да сложиш край на каквото и да било?
— Повярвай ми, отделих много време за мислене. Аз не изоставям децата си, Чарли. Не е като да бягам в Австралия — натърти тя.
Пространството между тях бе запълнено от двайсет години тъга.
— Добре — приключи Чарли.
— Моля те, не се тревожи за мен. Всичко е страхотно. Книгата ми се продава като топъл хляб. Току-що подписах договор за още три на стойност милиони долари. Литературното ми турне има смазващ успех. Миналата седмица в Канзас Сити се събраха четиристотин души, което е направо удивително.
Удивително, повтори си Чарли и видя някъде в ъгълчетата на съзнанието си Алекс да й се усмихва.
— И почти толкова в Атланта в понеделник. Утре заминавам за Денвър, после за Лос Анжелис и Сан Франциско.
— Кога ще си във Флорида?
— Изглежда, че ще съм в Палм Бийч около трети март. Вероятно ще имам едно подписване същия следобед, така че моят издател се опитва да запази неделята за интервюто с „Пийпъл“. И ако пак попиташ „Какви хора?“, ще те убия.
Чарли си записа датите.
— Добре, значи можем да направим вечерята в събота?
Мълчание.
— Ан? Вечеря у нас в събота?
— Добре — рязко отговори Ан. — Ще се чуем следващата седмица.
— Всичко хубаво — каза Чарли на сестра си.
— И на теб.
Чарли почака сестра й първа да затвори. Няколко минути седя и се взира в снимката на децата си на монитора, опитвайки се да си представи доброволно да се откаже от тях. Невъзможно, реши накрая.
Пръстите й заиграха по клавиатурата. Изписа „УЕБСАЙТ“ и започна първия абзац.
Напоследък много си мисля за семействата. За моето. За семействата на другите хора. И стигнах до извода, че те наистина са чудно нещо. Като здрави завивки, съшити от парцали, захванати с най-тънките, най-слабите нишки. Малко да ги закачиш и могат да се разкъсат или разплетат. И все пак, някои са толкова здрави, че оцеляват цели поколения. Защо само някои, а други не?
Тя спря. Натисна „Изтрий“ и думите тутакси изчезнаха. Твърде помпозно, каза си. Започна отначало:
Напоследък много си мисля за семействата. Както знаят редовните читатели на тази колона, майка ми заряза мен и цялото семейство, когато бяхме малки. Сега сестра ми мисли да постъпи по същия начин със своите деца. — Традиция! — би казал някой.
„Изтрий“. Прекалено осъдително.
Напоследък много си мисля за семействата. Голяма част от изминалите няколко седмици прекарах, разпитвайки Джил Роумър за нейното. Джил е била физически малтретирана от баща си, сексуално насилвана от брат си, емоционално изоставена от майка си. Понастоящем тя очаква изпълнение на смъртната си присъда за зверското убийство и сексуално насилие над три беззащитни дечица. Това изненада ли е за някого?
„Изтрий“. Твърде неприятно. За какво още бе мислила?
Снощи най-накрая се чуках. Ура!
— Проблеми ли? — от прага на кабинката й попита Мич Джонсън. Чарли веднага натисна бутона „Изтрий“ и се обърна.
— Мич? Не разбрах, че си тук.
— Реших да се отбия при своята репортерка звезда, тъй като напоследък хич не я виждам често.
— Ходих тук-там.
— Най-вече там, доколкото схващам. Как е Джил Роумър, впрочем? Толкова ли е секси, колкото на снимките?
— Намираш Джил Роумър за секси? — Чарли не знаеше дали е повече изненадана или ужасена.
— По един перверзен, психопатски начин. — Мич се засмя. — А ти?
— Не мога да кажа такова нещо, не.
— Лошо. Доста интригуваща картинка — вие двете заедно.
— Трябва да продължа да работя — кисело произнесе Чарли.
— И за какво си говорите с детеубийцата всъщност?
— Предполагам, че ще трябва да почакаш, докато прочетеш книгата.
— Само ако получа безплатен екземпляр.
Чарли се обърна към компютъра си.
— Неделната ти колона трябва да е на бюрото ми до четири часа — чу да казва Мич на излизане.
— Задник — промърмори след него тя.
Дължа извинение на сестра си — започна да пише отново. — Тя е написала шест бестселъра и до снощи аз не бях прочела нито един от тях.
Телефонът звънна.
— Чарли Уеб — разсеяно произнесе тя, мъчейки се да формулира следващото си изречение.
— Аз съм Гари Годжович — казаха отсреща. — Разбрах, че сте се опитвали да се свържете с мен.
— Да, здравейте, господин Годжович. Благодаря, че се обадихте.
— Познаваме ли се?
— Не мисля. Аз съм журналистка в „Палм Бийч Поуст“ — Телефонът прекъсна. — Ало? Господин Годжович? Ало? — Чарли затвори, провери телефона му в бележника си и набра номера на неговия офис.
— Водопроводни инсталации „Хартли и синове“ — чу се глас на секретарка.
— Гари Годжович, моля.
— Един момент. Ще ви свържа.
— Гари Годжович — чу се след няколко секунди.
— Аз съм Чарли Уеб. Моля ви, не затваряйте. — Но телефонът отново прекъсна. — Страхотно. Направо страхотно. — Тя натисна бутона за повторно набиране.
— Водопроводни инсталации „Хартли и синове“ — чу се вече познатият глас.
— Искам да си инсталирам нова баня — импровизира Чарли. — И една моя приятелка ми препоръча Гари Годжович.
— Да, Гари е най-добрият ни водопроводчик. Имате ли предвид нещо по-точно?
— Искам да изглежда съвсем различно от досега.
— Това винаги е вълнуващо. Къде живеете?
Чарли каза адреса си на жената.
— Мога да пратя Гари утре сутринта между десет и дванайсет, ако ви устройва.
— Идеално.
— Бихте ли ми казали името си?
Умът на Чарли бе напълно празен. Втренчи се в монитора. Дължа извинение на сестра си — прочете. — Тя е написала шест бестселъра и до снощи аз не бях прочела нито един от тях.
— Тифани — чу се да отговаря, заемайки името на героинята. — Тифани Ланг.