Джой Филдинг
Мрежата на Чарли (15)

Глава 15

— Добре ли си?

Чарли бе застанала срещу брат си от другата страна на вратата против комари на неговия дом. Вратата бе скъсана на няколко места, залепена с тиксо, но и то се бе скъсало и сега висеше на ленти.

От другата страна Брам изглеждаше сив и на петна като герой от стар черно-бял филм. Той ритна вратата с босия си крак.

— Нямам махмурлук, ако това питаш. Не съм и друсан — изпревари въпроса й и втъкна бялата си тениска в смъкнатите дънки.

Чарли влезе в едностайния му апартамент.

— Господи, колко е горещо тук.

— И навън е горещо.

Тя подозрително подуши въздуха за следи от марихуана и огледа ниската масичка в средата на стаята за полупразни чаши с алкохол. Усети обаче само аромата на прясно сварено кафе, а на масичката имаше единствено празна чаша и половин кроасан. Тя издиша и в този момент си даде сметка, че е затаявала дъх цяла сутрин и дори през цялото време, откакто брат й бе излетял от дома й предната вечер. Какво бе очаквала, помисли си, мъчейки се да овладее ситуацията и да разбере какво в действителност чувства брат й зад спокойното изражение на красивото си лице. Тя бе лежала будна цяла нощ, в очакване да й се обадят от полицията и да й кажат, че брат й е арестуван за шофиране в пияно състояние. Или по-лошо. Че е станала катастрофа на магистралата и я викат да идентифицира тялото. Или че са го намерили да лежи на някоя алея с мръсна игла, стърчаща от ръката му. Докато караше тази сутрин насам, едва ли не очакваше да го намери в кома в леглото му, вследствие на умишлена свръхдоза.

— Нямаш ли вентилатор?

— В спалнята е.

— Можеше да го донесеш тук.

— Можех.

— Добре ли си? — попита отново тя.

— Добре съм. — Той сви рамене. Жестът означаваше: не чак толкова. — Ти как си?

— Наред.

— Искаш ли кафе?

— Звучи добре.

На Брам му трябваха само няколко крачки да стигне до другия край на стаята, който служеше за кухня. Беше може би три и шейсет на един метър, отделена от останалата част с барплот, с малък телевизор на него.

Чарли се отпусна на кафявия кадифен диван срещу телевизора и пусна чантата си на пода. Забеляза, че апартаментът е чист и подреден. Някога белите стени се нуждаеха от пребоядисване, но цветните фотоси, които Брам бе окачил на тях, бяха ярки и жизнерадостни. Имаше литография на Джим Дайн, изобразяваща поредица халати в пастелни тонове, друга на жълто-оранжеви висулки и плакат от Музея за модерно изкуство в Ню Йорк с голо тяло на Пикасо. Тялото на жената представляваше серия остри ъгли и пресичащи се дъги. Имаше и три картини, които Чарли не разпозна. Тя стана от дивана, за да ги огледа по-добре, търсейки подпис сред игривите заврънтулки.

— Надявам се, че обичаш кафето черно — каза брат й, поглеждайки в хладилника. — Май са ми свършили захарта и сметаната.

— Черно става. Кой е рисувал тази картина?

Брат й дойде зад нея.

— Харесва ли ти?

— Много. Откъде я взе? — Тя пое димящата чаша от ръцете му.

— Аз я направих — отговори той и се пльосна на дивана, явно наслаждавайки се на изумлението й.

— Ти си нарисувал това?

— Синът ти не е единственият с художествен талант, да знаеш.

— Кога си я направил?

— Миналата година. В поредния курс по рисуване. Както и тези двете. — Той посочи един абстрактен пейзаж и една картина с привидно хаотични яркочервени, преплетени линии, които при по-внимателно вглеждане, образуваха лице на клоун.

— Чудесни са, Брам.

— Ще ми се да не изглеждаше толкова изненадана.

— Защо не съм ги виждала досега?

— Може би, защото ги окачих едва снощи.

— Снощи ли?

— Хванах се малко да почистя. Проява на новото ми аз. Празнувах цели десет дни трезвеност. Реших даже да карам до Палм Бийч и да посетя сестра ми, да й кажа добрите новини. — Той печално се усмихна. — Предполагам, ще ми е за урок, да се науча да звъня предварително.

— Сигурно е било същински шок за теб да видиш майка ни по този начин.

— Предполагам, че рано или късно трябваше да се случи.

— Как разбра, че е тя? Не си я виждал от…

— … двайсет и две години? — саркастично попита Брам.

— И въпреки това, веднага разбра коя е.

— Да, разбрах. На това ли му викат майчински инстинкт? О, почакай. Това е, което се предполага, че майката изпитва.

— Брам…

— Смешното е, че като видях онази лилава кола, паркирана пред вас си помислих: що за човек ще кара лилава кола?

— Тя твърди, че била морава — обясни Чарли, върна се и седна на дивана до него, отпивайки от кафето си. — Вкусно е.

— Още едно от моите умения.

— Пълен си с изненади, нали?

— Също като теб. Да дойдеш чак до Маями в четвъртък сутринта, само за да провериш как е малкият стар Брам. Не трябва ли да си на работа?

— Не мислиш ли, че това е работа? — попита Чарли.

— Е, как реагира дамата с лилавата кола на прелитащото видение на сина си? — след продължителна пауза попита Брам.

— Беше доста разтърсена.

— Обзалагам се обаче, че бързо се е съвзела, нали?

— Не съм убедена.

— Аз съм.

— Последният път, когато те е видяла си бил още с памперси.

— Ами, ето. Не съм се променил изобщо.

— Тя обаче се е променила.

— Единственото нещо, което се е променило, са обстоятелствата. Сега е по-стара и съвсем сама. В мига, в който нещо — някой — по-добро се появи, тя ще се измете оттук и ти го знаеш.

— Не го зная.

— Напротив, знаеш. Защо я защитаваш?

— Не я защитавам.

— Как изобщо можеш да стоиш в една стая с нея?

— Тя е нашата майка.

— Глупости! Ти ми беше повече майка, отколкото тя някога е била.

— Тя наистина съжалява, Брам.

— Тя е една егоистична кучка. Не мога да разбера как можеш просто да забравиш и да й простиш.

— Повярвай ми, не съм забравила.

— Но си успяла да й простиш?

— Да. Не — поправи се тутакси. — Не зная — добави накрая. — Опитвам се.

— Защо?

— Защото, точно колкото й бях сърдита, колкото съм й сърдита, точно толкова съжалява и тя, толкова иска да поправи нещата.

— Е, закъсняла е с няколко десетилетия.

— Ако само се видиш с нея, да поговорите…

— Последното нещо, което ще направя, е да говоря е тази жена.

— Тази жена е твоята майка.

— Така ли? Е, може би вече нямам нужда от майка. Доста добре съм свикнал да живея без нея.

— Само й дай шанс. Дай на себе си шанс. Не е нужно да я обичаш. Не е нужно дори да я харесваш.

— Добре. Щото я мразя и в червата. — Той се изсмя, кухият звук пропука като шило в лед. — Това прозвуча много зряло, не мислиш ли?

— Няма значение какво мисля.

— А кое има значение?

— Ти.

— Да не искаш да кажеш, че това е едно от онези неща в стил: „Не можеш да правиш планове за бъдещето, докато не се помириш с миналото“?

— Не е толкова банално, колкото се опитваш да го изкараш.

— Така ли? Щото на мен ми звучи доста банално.

— Брам…

— Виж. Снощи се справих доста добре, нали? След като си тръгнах от вас не се запътих право към най-близкия бар. Не се обадих на моя приятел, дилъра ми. Знаеш ли на кого се обадих? Обадих се на гаранта ми — продължи той и срамежливо се усмихна. — Забравих ли да спомена, че се записах при анонимните алкохолици?

Чарли избухна в благодарни сълзи.

— О, не. Не плачи. Хайде, Чарли. Няма нищо. — Той взе чашата с кафе от треперещите й ръце и я обгърна с ръце. — Моля те, не плачи. За нищо не ставам, когато някоя жена се разплаче.

— Защо не си ми казал?

Той сви рамене.

— Исках да видя дали ще излезе нещо. А и ти не бива прекалено да се радваш. Десет дена не е кой знае какво.

— Голяма работа е.

— Може би ще има отклонения. Ще направя всичко възможно, но не мога да обещая повече, отколкото мога да изпълня. Работата е, както се казва, ден за ден.

— Ден за ден — повтори Чарли.

Настана продължително мълчание.

— Просто още де съм готов да се справя с нея — каза накрая Брам.

— Разбирам.

— Може би някой ден…

— Когато си готов.

— Можеш да й предадеш, че съм добре — каза той. — Кажи й, че не съм се уплашил или нещо такова.

— Добре. — Няколко минути поседяха мълчаливо. Брам бе обгърнал сестра си с ръце, двамата леко се поклащаха напред-назад. Накрая Чарли отново премести поглед върху картините на стената.

— Наистина са удивителни, нали знаеш това?

— Да не мислиш, че само сестрите Бронте имат талант?

Чарли притисна ръката му със своята.

— Ан ми изпрати екземпляр от книгата си.

— Така ли? А аз се наложи да си я купувам.

— Наистина ли излезе и си я купи?

— Беше на промоция в „Коцко“.

— Прочете ли я?

— Да.

— И?

— Хареса ми — глуповато призна той. — Какво да ти кажа? Аз съм романтична душа.

Чарли целуна брат си по бузата.

— Боже, колко си сладък.

Силен вълчи вой процепи стаята.

— Какво, по дяволите, е това? — скочи на крака Брам.

— Спокойно. Моят мобилен телефон — засмя се Чарли и бръкна в чантата си за телефона. — Ало?

— Чарли? — плахо попита женски глас. — Ти ли си?

Чарли се приведе напред и понижи глас.

— Джил?

— Удобно ли е?

Чарли погледна към брат си, който я гледаше със смесица от любопитство и загриженост.

— Да. Всичко наред ли е?

— Всичко е наред.

— Добре.

— Можеш ли да говориш?

Чарли отново погледна към брат си. Реши, че навярно трябва да проведе този разговор насаме.

Разбрал това, той прошепна:

— Защо не идеш в спалнята? Хем там е по-хладно.

— Веднага се връщам — изрече беззвучно тя, стана и се отправи към тясната стая вдясно от кухнята. — Добре — отпусна се на синята кувертюра, покриваща двойното легло. До врата й достигна лек повей откъм вентилатора пред прозореца.

— На работа ли си? Звучиш, сякаш те откъсвам от нещо — каза Джил.

— Не. Всъщност съм при брат ми.

— О, хубаво. Той как е? — попита! Джил, сякаш двамата с Брам бяха стари познати.

— Добре.

— Спомня ли си сестра ми?

— Да, разбира се. Каза ми, че са излизали няколко пъти.

— Харесвал ли я е?

— Всъщност, не стигнахме дотам.

— Ами, предай му поздрави от мен. Кажи му, че съм възхитена, че работя със сестра му.

— Случило ли се е нещо, Джил? Обаждаш се да ми съобщиш нещо ли?

— О, не. Така ли си помисли? Че имам неприятности?

— Имаш ли?

— Не. Всичко е наред.

Всичко е наред, повтори си наум Чарли. Джил го казваше за втори път. На Чарли й се стори неуместен израз за човек, осъден на смърт.

— Искам да кажа, предвид обстоятелствата — поправи се Джил, сякаш разтълкувала правилно мълчанието й. — Не, обаждам се само защото тази сутрин ми разрешиха да ползвам телефона, а ти каза, че ако ми се прииска да говоря или нещо такова…

— Разбира се. — Чарли се огледа за химикалка и някакъв лист, на който да си води записки. Но на бюрото до отсрещната стена имаше само четка за коса и дезодорант, а на нощното шкафче до леглото — снимка на Франи и Джеймс и книгата на Ан „Да помним любовта“. Помисли си за малкия касетофон, останал на бюрото в нейната спалня. Не тръгвай без него, каза си тя, отвори единственото чекмедже на нощното шкафче и разсеяно затършува вътре, при което зърна намръщената си физиономия в огледалото над бюрото. — За какво искаше да говорим? — Намери един молив, но той бе счупен и тя отново го захвърли вътре. Нямаше хартия, нищо, на което да пише.

— Ами, просто, след като ти вчера си тръгна, почнах да си мисля.

— За?

— Нещата, които наговорих. И особено за някои, които описах в писмото си.

— Не бяха ли верни? — В дъното на чекмеджето Чарли забеляза една обърната надолу снимка и реши, че може да пише на гърба й, ако разбира се, намери с какво.

— О, не. Всичко, което ти казах, бе самата Божа истина — отговори Джил. Чарли си представи как младата жена разтваря широко очи и посяга към ластика на косата си. — Просто се боя, че съм те оставила с погрешни впечатления.

— Как така? — Чарли тъкмо се канеше да се върне във всекидневната за чантата си, когато забеляза една химикалка, оставена до стара лула. Тя автоматично вдигна лулата до носа си и вдиша застоялия мирис на хашиш. Застоял, обърна внимание тя, остави лулата обратно, щракна химикалката и притискайки слушалката между ухото и раменете си, почна да си записва на гърба на снимката: Телефонно обаждане от Джил в 10:45 сутринта, четвъртък. Бои се, че ме е оставила с погрешни впечатления по време на срещата ни.

— Ами, струва ми се, че ти нарисувах твърде негативна картина на моето семейство.

— Не е ли било така?

— Не беше изцяло така — уточни Джил.

— Е, да, ти ми каза, че е имало и добри времена. Екскурзията до Дисни Уърлд, когато баща ти те наричал „кифличка“. — А брат ти изнасилил сестра ти на съседното легло, добави наум.

— Да. Нещо такова. Искам да кажа, че баща ми не е най-сантименталният човек на света, но и той си има такива моменти, да знаеш. Майка ми все го наричаше „необработен диамант“. Нали знаеш какво значи това?

Необработен диамант, успя да запише Чарли и мастилото на химикалката почна да свършва.

— Май на въглищата им трябват няколко хиляди години, за да се превърнат в диаманти — каза Чарли и затършува в чекмеджето за друга химикалка. Намери някаква под друга снимка. Извади я и се взря в снимката — ухилено тъмнокожо момченце на около шест години. Кой ли е, почуди се тя. Обърна фотографията, на която пишеше и видя широко усмихнато момиченце с кръгло кафяво лице, обрамчено от многобройни опашчици, всяка, завързана с малка, яркочервена панделка. — Извинявай. Каза ли нещо? — попита, като си даде сметка, че Джил й говори.

— Казах, да не искаш да кажеш, че баща ми е буца въглища? — смееше се Джил.

Кои са тези деца, не спираше да се чуди Чарли. Отново обърна снимката и се приготви да пише.

— Май се нуждае от малко шлифоване, за да заблести.

Джил отново се разсмя.

— Добре казано. Някой казвал ли ти е, че трябва да станеш писателка?

— Ами майка ти?

— Майка ми ли?

— Разкажи ми повече за нея. Зная, че е болна от множествена склероза…

— Мама е страхотна. Не се захващай с нея.

— Няма.

— Тя правеше каквото може.

— Не се и съмнявам.

Защо я защитаваш? — спомни си въпроса на Брам.

— Искам да кажа, че не й е било лесно, с този характер на баща ми и с Итън, дето е същият като него. А както ти казах, и аз не бях много стока. Тя не бе в състояние да направи кой знае какво. Все се мъчеше да внесе мир, гледаше всички да са щастливи.

— Знаеше ли какво прави Итън?

— Какво имаш предвид?

— Знаеше ли какво прави на теб и сестра ти?

След кратка пауза, тя отговори:

— Никога не й казахме, ако за това питаш.

— Не питам това.

— Намекваш, че е знаела?

— Не зная. Май тебе питам какво мислиш.

— Мисля, че почвам да съжалявам, че се обадих.

— Недей. Наистина се радвам, че го направи.

— Защо трябва да задаваш толкова много тъпи въпроси, по дяволите? Защо просто не послушаш малко за разнообразие?

Твърде защитаваща майка си, записа си Чарли и подчерта думата „твърде“.

— Съжалявам. Нищо няма да питам вече.

— Мисля, че дори да е знаела, нямаше и едно проклето нещо, което да може да направи.

— Сигурна съм, че си права.

— Как може да си така дяволски сигурна във всичко?

— Всъщност, не съм.

— Особено, като и едно лайняно нещо не знаеш.

И Джил затвори.

— Добре — промълви Чарли, без да помръдне. — Добре. — След няколко минути стана и се върна във всекидневната.

— Наред ли е всичко? — попита брат й.

— Явно и едно лайняно нещо не зная.

— И аз можех да ти го кажа.

— Благодаря. Както и да е, трябва да се връщам на работа. О, писах на гърба на тези. — Тя протегна двете снимки. — Има ли проблем?

Брам примигна към снимките.

— Не. Те са на едни съседски деца, които мислех да рисувам.

— Сладки са — каза Чарли, пусна снимките в чантата си и се упъти към вратата.

— Благодаря, че се отби — каза Брам и се наведе да я целуне по страната.

— Поне ще си помислиш ли да се видиш с майка ни? — попита Чарли.

— Благодаря, че се отби — повтори Брам и плътно затвори вратата в лицето й.