Джой Филдинг
Мрежата на Чарли (2)

Глава 2

— Добре, Чарли, опитай да се успокоиш.

— Как да се успокоя? Някакъв ненормалник заплашва децата ми.

— Разбирам. Просто си поеми няколко пъти дълбоко дъх и отново ми разкажи…

Чарли пое две големи глътки въздух, а Майкъл Даф се изправи иззад масивното си дъбово бюро и отиде до вратата на просторния стъклен кабинет, заемащ югозападната част на етажа.

Малка групичка репортери вече се бе насъбрала отвън да види за какво бе цялата шумотевица.

— Проблеми ли има? — попита някой.

— Всичко е наред — каза им Майкъл.

— Всичко е Чарли — някаква жена измърмори подигравателно, докато Майкъл затваряше вратата.

— Добре, кажи ми какво точно пише в имейла — нареди той и й направи знак да седне.

Чарли подмина двата зелени кожени фотьойла пред бюрото на Майкъл и почна да крачи по килима с пясъчен цвят. Навън дъждът продължаваше да шиба по прозорците, надвиквайки се с шума от движението по близката магистрала.

— Пише, че трябва да горя в ада, „умри, кучко, умри“ и да взема копелетата си с мен.

— Добре де, явно не е най-големият ти фен…

— После пише, че не трябва да ги изпускам от око и че човек никога не знае на какво са способни хората.

Майкъл приседна отстрани на бюрото си, угрижено смръщил чело. Кафявите му очи се присвиха.

— Пишеше ли още нещо?

— Не, това бе всичко. Беше достатъчно.

Майкъл потри силната си челюст със своята грамадна ръка, отметна няколко посивели косъма, паднали върху широкото чело и кръстоса мускулестите си ръце пред внушителния гръден кош. Чарли наблюдаваше всяко негово движение с мисълта, че всичко около по-възрастния от нея мъж бе прекомерно. При нормални обстоятелства това би й подействало успокояващо, но тази сутрин само подчертаваше нарастващото й усещане за безпомощност. Естествено гръмливият му глас, вроденият авторитет, прозиращ и в най-малкия жест, я караха да се чувства смалена и незначителна. Гледайки го, тя за пръв път си даде сметка какво имат предвид хората като казват за някого, че „придобива контрол“, придобива, помисли си тя. Не взема. Не завладява. Мъж като Майкъл Даф никога не се бореше за контрола, както тя изглежда правеше. Той си бе негов — естествено. Нещо, което той вземаше за даденост, нещо, което просто придобиваше.

— Не трябваше да нахлувам така — извини се Чарли, сещайки се как бе връхлетяла в стаята, без дори да почука. Погледна към репортерите, насядали пред бюрата си зад стъклената стена. Знаеше, че макар вече да не гледаха насам, продължаваха да я наблюдават, да я съдят.

— Вълнението ти е разбираемо.

— Не че и друг път не съм получавала отвратителни имейли. Дори и смъртни заплахи. — Известните репортери редовно имаха подобни неприятности, но повечето бяха също толкова безобидни, колкото и предложенията за брак, които се редуваха с тях. Заедно с обидните идваха и поздравителни писма за добре свършената работа и доста обяснения в любов. Някои читатели предлагаха теми за бъдещи статии, други пращаха свои голи снимки, а изненадващо много искаха някой да опише живота им. Предпоследните седмици Чарли бе получила две такива молби. Беше ги отклонила, колкото се може по-учтиво — други задължения, аз не съм подходящият човек за тази работа, би трябвало сами да се опитате да го напишете — но имаше и хора, които приемаха такива откази лично. — Просто за пръв път някой заплашва децата ми — обясни тя и очите й се напълниха със сълзи. — Мислиш, че преигравам, нали?

— Нищо подобно. Подобни заплахи ги вземаме много на сериозно. Моля те, кажи ми, че си запазила писмото.

— Разбира се.

— Добре. Ще съобщя в полицията за случилото се и ще им препратя копие от имейла, да видим, дали ще могат да го проследят.

— Който го е писал, навярно е използвал интернет клуб.

— Не съм сигурен — възрази Майкъл. — Повечето от тези смахнати не са особено умни. Изобщо няма да се изненадам, ако мръсникът е използвал домашния си компютър.

— Той? Мислите, че е мъж?

— Звучи ми като изказ на мъж.

— И какво да правя сега?

— Не можеш да направиш много, освен да бъдеш внимателна — посъветва я Майкъл и сви рамене. — Не отваряй на непознати, опитай да не се караш с никого, не изпускай децата от око, остави полицията да се оправи. Не мисля, че той ще те безпокои отново. Такива хора по принцип са страхливци. Изплюл си е отровата, изпращайки този имейл.

Чарли се засмя, вече се чувстваше в по-голяма безопасност.

— Вчерашната ми колона изглежда е подразнила много хора.

— Което само означава, че си вършиш добра работа.

— Благодаря.

— Помъчи се да не се тревожиш — посъветва я Майкъл, тя отвори вратата и излезе.

— Всичко наред ли е? — попита една от секретарките, докато Чарли минаваше покрай бюрото й.

— Всичко е наред — отговори тя, без да спира и да се обръща, опасявайки се, че ако го направи, ще избухне в сълзи.

— Обезкосменото чудо — прошушна някой достатъчно силно, за да се чуе.

— Сигурно дяволски щипе.

Приглушен кикот последва Чарли до кабинката й. Какво не бих дала за една врата, която да затръшна, помисли си тя, докато влизаше и се навеждаше да вдигне стола си. Заплашителният имейл бе изчезнал от екрана, заменен от скрийнсейвъра: снимка на децата й отпреди една година. Чарли се взря в красивите им лица и мълком взе да отброява промените, настъпили през последните дванайсет месеца — на снимката беззъбата усмивка на Франи бе по-срамежлива отколкото сега, след като двата й предни зъба най-накрая бяха пораснали, кестенявата й коса бе по-къса и светла, но искрящите й зелени очи грееха със същия блясък. Бе прегърнала по-малкия си брат през раменете с обсипаната си с лунички ръка в нещо като страстна прегръдка, но навярно просто се мъчеше да го задържи на едно място. На своите четири години Джеймс представляваше една топка от несдържана енергия дори когато не се движеше. И макар страните му да бяха хлътнали малко и да бе пораснал с няколко сантиметра, не бе изгубил и грам от тази енергия. Може и да изглеждаше като херувимче с гъстата си светлоруса коса и морскосини очи, помисли си Чарли и се пресегна да погали трапчинката на брадичката му, но си беше най-обикновен малък палавник. Обожаваше го. Местейки поглед между него и сестра му тя не спираше да се удивлява, че е успяла да създаде нещо толкова абсолютно съвършено. Понякога тялото й буквално я болеше от любов към децата й. Защо никой не я бе подготвил? Защо никой никога не й бе казвал, че е възможно да се обича толкова силно?

Навярно, защото не е имало кой да й каже.

Чарли се отпусна на стола си и отвори най-горното чекмедже на бюрото. Извади екземпляр от последния роман на сестра си Ан „Да помним любовта“. Получи го преди две седмици, а още не бе почвала да го чете. Дори ако корицата не бе достатъчна да я отврати — картина на младоженка, чието сватбено було едва прикриваше налетите й със сълзи очи, — посвещението го постигаше. „На чудесния ми баща, Робърт Уеб“. За какво беше всичко това? За чий баща ставаше дума? Чарли си представи студения и намръщен човек, в чиято къща бе отрасла — къща, изпълнена със сърдито мълчание и ехото на строги порицания. Дали баща й бе казвал някога добра дума на някого? На когото и да било?

Чарли отвори на заглавната страница. „На Шарлот“, бе изписала сестра й с натруфен почерк, съставен от сложни извивки и опашници, който несъмнено бе усъвършенствала със седмици. „С най-добри пожелания, Ан“. Сякаш бяха непознати. И навярно бяха точно такива.

Отвори на първа глава и прочете началното изречение:

„Още щом видя Блейк Касъл за първи път, Тифани Ланг разбра, че животът й се е променил завинаги.“

— О, боже.

„Не беше само от факта, че той бе най-красивият мъж, когото някога бе виждала, въпреки че това бе неопровержимата истина. Не беше само синевата на очите му, нито дори начинът, по който сякаш виждаше право през нея, като че ли се взираше в самата й душа и можеше да прочете и най-съкровените й мисли. Нито дръзкият маниер, с който заемаше центъра на помещението — леко наклонени напред, стегнати бедра, палци, предизвикателно овесени на джобовете на прилепналите дънки, докато събраните устни отправяха мълчалива покана и я предизвикваха да се приближи. Идвай на своя отговорност, казваха безмълвно те.“

— Мили, боже.

— К’во четеш? — разнесе се глас зад нея.

Чарли бързо затвори книгата.

— Мога ли да направя нещо за теб, Мич? — попита, без да се обръща.

— Разбрах, че си получила смъртна заплаха.

Чарли се размърда на стола си. Мич Джонсън бе мъж на средна възраст, с бирено коремче и оредяваща коса. По причини, които Чарли никога не успя да разбере, той смяташе, че е неустоим за жените. Стоеше прав, облегнат на стената на кабинката й в заучена поза, която според нея той намираше за секси, облото му лице бе намръщено.

— Трябваше да дойдеш да кажеш на мен — рече укоризнено. — Аз съм старшият редактор. Прекият ти началник — напомни й той. Тактичността никога не е била една от силните му страни. — Не би трябвало да търчиш при Майкъл всеки път, когато имаш малък проблем.

— Не мисля, че това е малък проблем.

— И все пак, трябваше да дойдеш първо при мен — повтори Мич с дразнещия си маниер.

— Съжалявам. Не бях в състояние да мисля.

— Мисли следващия път — нареди той.

— Надявам се да няма следващ път.

— В такъв случай, би могла да пробваш да напишеш нещо не толкова провокативно за следващата седмица, — отбеляза Мич и плъзна поглед надолу по тялото й. Чарли скръсти ръце върху книгата в скута си, за да попречи на гледката му. — Не че лично аз не се наслаждавах на вчерашното ти малко експозе, впрочем. Помъчих се да накарам жена ми и тя да се обезкосми цялата. — И й намигна. — Но тя май няма твоя приключенски дух.

Чарли се обърна с лице към компютъра си.

— Ще ти препратя копие от имейла — съобщи тя и почна да щрака по клавишите.

— Направи го. И следващия път…

— Ти ще си първият, който ще научи.

— Добре. Винаги съм обичал да съм първият.

Чарли усети с гърба си, че той пак намига. Какво им става на някои хора, запита се тя. Никога ли не са чували за онова нещичко, наречено сексуален тормоз? Не мислеха ли, че се отнася и за тях? Обаче се съмняваше, че на този етаж ще намери много поддръжници. Сама предизвикваш подобен тип сексуални закачки със статиите си, биха казали колегите й. Не очаквай никакво съчувствие от нас.

Не се притеснявайте, помисли си в отговор и затвори книгата. Отдавна престанах да очаквам нещо от някого.

Взря се в помпозната снимка на сестра си на задната корица. Ан седеше на розов кадифен диван, обградена от декоративни бели дантелени възглавнички, дългата й кестенява коса бе събрана хлабаво на върха на главата й, така че няколко фотогенични къдрици падаха около сърцевидното й лице. Дори през слоевете тежък грим, красотата й бе безспорна. Но и тоновете туш и сенки не можеха да скрият тъгата в очите й. Чарли бе прочела в таблоидите за скорошната раздяла на Ан с лошото момче — нейния съпруг номер две. Носеше се клюка, че той искал издръжка и заплашвал, че ще я съди за родителските права над двете им малки дъщери, ако не я получи. Доколкото Чарли си спомняше, Дарси бе на две години, а Тес само на осем месеца. Каква каша, помисли си тя и се пресегна за телефона. Изрови от паметта си номера на сестра си и позвъни в Ню Йорк, преди да е променила намерението си.

— Резиденция Уеб — обяви отривисто икономката.

— Мога ли да говоря с Ан, моля? Сестра й е.

— Госпожице Ан — провикна се икономката. — Емили е.

— Не, аз съм…

— Ем, как си? — обади се сестра й.

— Не е Емили — поправи я Чарли.

— Шарлот?

— Чарли — поправи я отново.

Настана дълга пауза.

— Ан? Там ли си още?

— Тук съм.

— За момент ми се стори, че телефонът прекъсна.

— Просто се изненадвам, че те чувам, това е. Всичко наред ли е?

— Всичко е наред.

— Нашата майка?

— Добре е. Нашият баща?

— Добре.

— Чудесно.

Нова пауза, още по-дълга.

— Е, как са децата? — попита Чарли.

— Добре. А твоите?

— Чудесно.

— Разбирам, че си чула за мен и А. Дж., че се разделяме.

— Много съжалявам.

— Повярвай ми, добре, че се отървах от гадното копеле. Лайното ме мами с две от най-добрите ми приятелки и пак има наглостта да иска издръжка. Можеш ли да повярваш?

Чарли не беше сигурна кое я учудваше повече: че бившият й зет е спал с две от най-добрите приятелки на сестра й или че Ан изобщо има приятелки.

— Как е Емили? — попита тя.

— Чудесно. Предполагам, гледала си я в „Добро утро, Америка“.

— Всъщност, не. Пропуснах го. Никой не ми каза.

— Беше страхотна. Явно в телевизията възнамеряват да й дадат постоянно място.

— Това би било чудесно.

— Да, така е. Как е Брам?

— Наред. Чувала ли си го напоследък?

— Шегуваш ли се? Той се обажда по-рядко и от теб. Защо? Да не се е случило нещо?

— Не.

— Какво става, Чарли? Защо се обаждаш?

Защо ли се бе обадила?

— Някой от „Пийпъл“ да се е свързвал с теб? — попита Ан.

— Какви хора?

— Списание „Пийпъл“. Моята издателка се опитваше да ги убеди да напишат материал за мен. Мислеше да използва цялата тази работа със сестрите Бронте.

— Какво?

— Емили смята, че идеята е страхотна. Не са ли ти се обадили?

— Не. Не засега. Виж, причината, поради която се обадих… Просто исках да ти благодаря за книгата. Беше много мило от твоя страна да ми изпратиш екземпляр.

— А, да. Това също бе идея на издателката ми. Мислеше, че ти може да напишеш нещо в рубриката си. Казах й, че навярно няма и да я прочетеш. Направи ли го?

— Не още, но възнамерявам да я почна този уикенд.

— Да, бе.

— Чух, че била наистина добра — осмели се Чарли.

— Всички казват, че била най-добрата ми книга.

— Номер девет в класацията.

— Всъщност, номер шест за следващата седмица.

— Това е чудесно.

— Всички са много доволни.

— Би трябвало.

— Следващите два месеца съм плътно ангажирана за интервюта.

— Наистина ли? Някакъв шанс да наминеш насам?

— Възможно е. Не си знам точно графика.

— Добре, обади ми се веднага щом разбереш.

— Защо?

Въпросът пронизваше със своята простота.

— Мислех си, че може да се съберем всички заедно — импровизира Чарли, мъчейки се да си припомни кога за последен път бе виждала на живо някоя от сестрите си.

Нова пауза, най-дългата.

— Може би. Виж, трябва да вървя. Благодаря, че се обади.

— Благодаря за книгата.

— Приятно четене — каза Ан, преди да затвори.

— Приятно четене — повтори Чарли, остави слушалката, затвори очи и се опита да определи момента, в който семейството й бе започнало своя бавен, но неотменим разпад. Несъмнено баща й би хвърлил вината върху майка й с твърдението, че нейното дезертиране бе увредило невъзвратимо семейството. Майка й, също без съмнение, би му отвърнала с противоположното обвинение, че студенината на Робърт Уеб я е хвърлила в други обятия. А обстоятелството, че другият бе жена, само наливаше масло в огъня на бащината й ярост.

Не би трябвало да става така.

На пръв поглед, Робърт и Елизабет Уеб са били идеалната двойка, хубави и образовани, млади и влюбени. Дори имената им си подхождали съвършено, особено за един професор по английска литература. Робърт и Елизабет, точно като Робърт Браунинг и жена му Елизабет Барет Браунинг, известните поети романтици. Колко невероятно уместно, шегували се те. Само дето Робърт Уеб се бе оказал всичко друго, но не и романтичен и на Елизабет не й трябвало много време, за да разбере, че макар и да се е влюбила в Робърт, се е оженила за един Боб.

За осем години са имали четири деца. Първо дошла Шарлот — „Мрежата на Шарлот“^[1] бе любимата детска книжка на майка й, а играта на думи била прекалено силно изкушение за един литератор, за да му устои. Две години по-късно била последвана от Емили, а след още две — от Ан. „Нашите собствени сестри Бронте“ — обичала да повтаря майка й на всеки, който би я слушал. Накрая дошло и момчето, на което баща й се надявал през цялото време. Всъщност, мислели да го нарекат Брануел, по името на единствения брат на сестрите Бронте, но понеже, за разлика от известните си роднини, нещастният Брануел се провалял с каквото и да се захванел, те се спрели на Брам, този път по името на Брам Стокър, авторът на „Дракула“, кръвосмучещия граф. Обаче промяната на името не помогнала. Точно както сестрите Уеб последвали примера на знаменитите си патрони и Брам заел своята роля, следвайки стъпките на Брануел, неспособен да постигне нищо. „Това е съдба“ — обичаше да казва той и изтъкваше, че пристрастеността на Брануел, както към дрогата, така и към алкохола, му е предопределена и на него.

Чарли отново се пресегна към телефона. Трябваше да се обадя на Брам, помисли си тя, въпреки че разговорите с по-малкия й брат винаги бяха изпитание на нервите, а вече бе достатъчно изнервена. Особено, след като той не се бе появил през уикенда, когато тя бе карала по целия път до Маями в неделния трафик — в Южна Флорида неделите се проточваха от декември до март, — само за да намери апартамента му празен, а брат си — в пълна неизвестност.

Преди време това сигурно би я разтревожило, но вече не. Случваше се прекалено често. „Ще се видим в осем часа“ — казваше например той и след това се появяваше чак в полунощ. „Ще съм тук в петък за вечеря“ — обещаваше и пристигаше следващия понеделник на обяд. Чарли знаеше за наркотиците от години. Беше се надявала повторната поява на майка им в техния живот да помогне нещата да се променят. Но след почти две години Брам все още отказваше да има вземане-даване с нея. Ако нещо изобщо се бе променило, то бе към по-лошо.

— Чук-чук — обади се някаква жена зад бюрото на Чарли.

Чарли се обърна и видя Моника Търнбул, двайсетинагодишна, с гарвановочерна, късо подстригана коса и сребърна халка на едната ноздра, стиснала в кървавочервените си нокти бял пощенски плик.

— Имате поща — изчурулика Моника. — И нямам предвид някой виртуален боклук, а истинско, реално писмо — продължи, докато го пускаше в ръката на Чарли.

Чарли се втренчи в момичешкия почерк върху плика, а после два пъти прегледа обратния адрес.

— Изправителен дом „Пемброук“? Това не е ли затвор?

— Май си имате фен.

— Точно от каквото се нуждаех. — Телефонът звънна.

— Благодаря — каза Чарли и Моника разпери пръсти за довиждане. — Чарли Уеб — представи се тя, като вдигна слушалката.

— Тук е Глен Макларън. Брат ти е при мен.

— Какво?

— Знаеш къде да ме намериш.

И телефонът прекъсна.