Джой Филдинг
Мрежата на Чарли (14)

Глава 14

Чарли караше към дома си. Думите на Джил все още ехтяха в ушите й като припев на дразнеща, но особено прилепчива песен. Караше ме да го пипам, да използвам устата си. Пусна радиото и почна безразборно да сменя каналите, мъчейки се да заглуши думите. Той стене. Съдбата му е в твоите ръце. С дясната си пета натисна педала на газта. Колата се люшна, скоростите изръмжаха и тя се устреми напред. Бях на девет, може би десет. Погледна се в огледалото и видя невинните очи на Франи да се взират в нея. Отклони поглед, усили още повече радиото и още по-силно натисна газта. Трябва да решиш. Трябва да решиш.

Какво трябва да решиш? — бе я попитала Чарли.

Всичко — бе загадъчният отговор.

Но дали едно момиче, отгледано от тираничен баща садист, изнасилено от брат си едва на девет години, насилвано по подобен начин и от първото си истинско гадже, когато е било на четиринайсет, използвано и изоставяно буквално от всеки мъж, когото бе срещало след това, имаше изобщо възможността да решава каквото и да било?

Чарли не можа да не се замисли за собствените си младежки години, за онзи чужд снажен човек, който й бе баща, и за вредата, нанесена от неговата студенина. Съпругата му бе потърсила утеха в по-ласкавите ръце на една жена и бе отлетяла с нея на другия край на земното кълбо, изоставяйки дъщерите си да дирят спасение в поредица неподходящи мъже. Емили нямаше още трийсет години, но вече имаше три развода, а Ан, разделена със съпруг номер две, разчиташе на героините, създадени от въображението й, за да постигне мъжко съвършенство и безусловна любов. Брат им Брам бе потърсил бягство в света на наркотиците и алкохола, но техните илюзорни предимства само бяха изгорили гърлото и опустошили дробовете му. А Чарли? Чарли бе родила бебета от когото се случи и се стремеше към светлината на прожекторите, за да я стопли.

Подобно, на Джил и тя си бе намерила първото истинско гадже, когато бе на четиринайсет години. Казваше се Алън. Алън Потър, спомни си сега, момче, толкова безлично, колкото и името му. Представи си високото кокалесто момче с дълга червеникава коса, постоянно падаща в бледозелените му очи. По онова време тези очи й изглеждаха мистериозни, но сега си даде сметка, че са били просто празни. Истинската мистерия бе защо й се бе сторил толкова привлекателен. Подобно на Уейн, и той не бе кой знае колко хубав. Неговата привлекателност бе само в това, че сам бе привлечен от нея.

На четиринайсет Чарли все още трябваше да си проправя път извън твърдата упорита черупка на юношеството. Тя бе с цяла глава по-висока от повечето момчета в училище, но тялото й все още бе по-скоро ъгловато, отколкото заоблено, а най-изявената й черта бяха широките рамене. Трябваше да мине цяла година, преди гърдите й да започнат да представляват някакъв интерес, а очите й — източник на власт. Междувременно момчетата неизменно я пренебрегваха и не й обръщаха внимание. Освен Алън Потър, който навярно бе завладян от собственото си изопачено отражение в нейните срамежливо извърнати очи или по-вероятно, подтикван от някого от съучениците си, една сутрин се бе осмелил да се помотае около шкафчето й и да й каже здрасти.

След няколко седмици те вече ходеха, а след още няколко вече официално бяха двойка, макар тя да не можеше да си спомни да са излизали на истински срещи. Може би на няколко купона, които всъщност бяха обществени свалячески ритуали, момчетата лежаха върху момичетата на най-различни неудобни дивани и столове в нечие мазе, тийнейджърски тела, безстрастно триещи се едно в друго, ръце, скришом прокраднати под поли и сутиени, пръсти, борещи се с ципове, тихи стенания и остри писъци и от време на време по някое „недей“, последвано от жаловитото „дай ми“.

Алън бе неуморен в усилията си да й отнеме девствеността и също толкова неуморно побърза да се отдалечи от нея, щом постигна целта си. „Обади ми се някой път“ — бе казал след това, припряно нахлузвайки дънките си, нарочно не поглеждайки към кръвта по сивия килим в стаята на Чарли. Чарли много се мъчи, но въпреки продължителното търкане, издайническото петно остана. Не че имаше някакво значение. Баща й никога не го забеляза.

Чарли рязко се върна в настоящето. Не бе сигурна кога точно осъзна, че тихият вой, който чуваше, не е част от изпълнението на китара по радиото, а полицейска сирена. Не бе в състояние да си спомни и точния момент, когато разбра, че мигащите светлини отзад са предназначени точно за нея. По някое време обаче една полицейска кола я задмина, засече я и й направи знак да спре.

— По дяволите — измърмори тя, отби и бръкна в чантата си за книжката и талона, които подаде през прозореца на полицая, преди още той да й ги поиска.

— Имате ли представа с каква скорост карахте? — попита той, както се очакваше, но все пак се изненада от ожесточението му.

Наистина ли бе толкова ядосан, колкото звучеше, зачуди се тя, вдигна очи към неговите, прехапала долната си устна — жест, изразяващ едновременно уязвимост и разкаяние. Безпомощната женица, жертва на обстоятелствата, уплашена от такава мъжка проява на професионализъм. Този подход вече я бе спасил от два фиша за превишена скорост тази година.

— Ужасно съжалявам — прошепна задъхано, мигайки яростно в усилията си да произведе сълзи. — Не си дадох сметка…

— Засякох ви със сто петдесет и два километра в час.

Чарли съумя да изстиска няколко сълзи. Полицаят обаче изглеждаше забележително безразличен.

— Сигурен ли сте? — попита го тя и през изкуствения момичешки глас си проби път искрено удивление. Възможно ли бе наистина да се е движила с четирийсет километра над ограничението? — Никога не карам толкова бързо.

— Ако искате, можете да го оспорвате в съда — заяви полицаят и се върна при колата си да пусне данните й в компютъра.

Чарли гледаше как масивната му фигура се смалява в огледалото и се опитваше да измисли подход, който да мине пред очевидно ядосания мъж на средна възраст. Явно бе в края на смяната си и не беше в настроение да се прави на мил, независимо колко сълзи щяха да произведат големите й сини очи.

— Вижте, наистина съжалявам — каза му, когато той се върна, решила просто да каже истината. — Просто твърде много се разстроих този следобед.

— Помислете си колко щяхте да се разстроите, ако бяхте убили някого — възрази той и й връчи книжката и талона, както и фиш за превишена скорост на стойност четиристотин долара.

— Четиристотин долара! Вие майтапите ли се?

— Както и три точки.

— И точки ли ще ми отнемете? — Този път сълзите й бяха истински.

Изражението на полицая тутакси омекна. Той се втренчи в земята и тежко въздъхна.

Чарли си помисли, че той може би размисля и ще вземе обратно фиша, ще намали скоростта й достатъчно, че поне да не загуби точки. Затова втъкна няколко кичура зад ухото си и покорно сведе поглед.

Полицаят потупа колата.

— Карайте внимателно — посъветва я той.

— Мамка му — изруга тя, когато той вече не можеше да я чуе и мушна фиша в чантата си, застанала като незаинтересован пасажер на седалката до нея. — Три точки! Четиристотин долара! Изцяло си виновна ти, по дяволите! — продължи, мислейки за Джил. Зачуди се, дали не би могло фишът да мине като командировъчни. Изследователска работа, размишляваше, докато изчакваше пробив в движението, за да се върне на магистралата. — Четиристотин долара! — завайка се отново. Каква загуба. Какво само би могла да направи с четиристотин долара. Би могла да плати ипотеката за следващия месец или да си купи един ръкав от блуза на Оскар де ла Рента. Ако искате, можете да го оспорвате в съда, бе предложил полицаят. Би трябвало, реши тя, мислейки си за Алекс Прескот. Запита се, дали той би й поискал хонорар или би го направил безплатно. — Ще ми поиска хонорар — изрече на глас, решавайки, че чарът й би подействал на младия адвокат толкова, колкото и на полицая на средна възраст. — Определено губя контакт — промърмори тя. Думите на Джил отново се върнаха. Караше ме да го пипам. — Млъквай. — Използваше устата ми. — Махай се. — И ме изнасилваше, първо с пръсти, после с… Каква дума използваше сестра ти в книгите си? Неговата „мъжественост“. — Да бе, това е истинският мъж за теб — възкликна Чарли. Някой изкрещя нещо за „кучки“ и Чарли осъзна, че е някаква песен по радиото. Смени станцията. Сега пък някаква жена пееше жаловито за измамния си съпруг, молеше се да се върне при нея, тя щяла да го чака вечно. — Идиотка — кресна Чарли на виещата жена. — По-добре да си кучка, отколкото изтривалка. — Тя рязко изключи радиото. Жалко, че не разполагаше със записи на съдебни дела да ги слуша, както Алекс бе направил при предишното им посещение в Пемброук Пайнс.

Ето че мислите й за втори път се насочиха към Алекс от няколко минути насам. Какво ставаше?

Мислиш ли, че е готин?

Какво?

Алекс. Мислиш ли, че е готин?

Наистина не съм обърнала внимание.

Да бе, сигурно.

Всъщност, имаше една касета, която би могла да слуша. Тя погледна към чантата си и си представи миниатюрния касетофон вътре. Уау. Много по-добър е от касетофона, който аз имах, бе казала Джил.

Не трябваше да се съгласявам да пиша тази книга, помисли си Чарли. Нямаше нужда да слуша записа, за да си спомни което и да било от нещата, които Джил й бе казала. Думите на младата жена се бяха жигосали в ума й като нажежено желязо върху плът. Чарли се съмняваше, че някога ще ги забрави.

Знаеше едно: по някакъв начин над нея бе надвиснала опасност.

 

 

Щом отвори вратата, усети уханието на печеното пиле на майка си.

— Чарли, ти ли си? — подвикна майка й, а Джеймс се втурна към нея, сграбчи я за коленете и едва не я събори на земята.

— Мамо! Баба прави картофено пюре, а аз й помагам.

— Да, виждам. — Чарли избърса нещо бяло от носа му. Надяваше се да е храна.

Франи се появи на прага на кухнята.

— Аз слагам масата — със сдържана гордост заяви тя.

— Не зная какво щях да правя без тях — каза Елизабет Уеб, която се появи зад Франи и обгърна раменете й с ръце. За първи път Чарли забеляза някаква неопределена, но несъмнено фамилна прилика помежду им.

— И с мен е така — каза тя.

— Баба каза, че като порасна трябва да стана главен готвач — обяви Джеймс.

— Непременно трябва да го имаш предвид.

— Можеш ли да си главен готвач и в същото време да си собственик на нощен клуб?

— Нощен клуб ли? — попита Елизабет.

— Глен има нощен клуб — обясни Джеймс и красноречиво кимна.

— Кой е Глен?

— Той е приятел на мама и ме заведе на лъвско сафари.

— Трябва ли да зная за това? — попита Елизабет и с надежда погледна към Чарли.

— Сигурна съм, че има много неща, които би трябвало да знаеш — отговори Чарли. — Но защо да започваме сега?

Очите на майка й тутакси се напълниха със сълзи, тя се извърна и ги избърса с опакото на ръката си.

— Ти разплака баба! — обвинително изрече Джеймс.

— Съжалявам — побърза да се извини Чарли. Какво й ставаше? Майка й бе достатъчно любезна да й гледа децата, дори да сготви вечеря. — Не исках…

— Не, не, няма нищо — рече майка й. — Твоята мама не ме разплака, миличък. Просто нещо ми влезе в окото.

— Какво? Дай да видя.

— Когато порасна, аз ще стана писателка — обяви Франи.

Бе ред на Чарли да й бликнат сълзи.

— И ти ли имаш нещо в окото? — попита Джеймс и присви очи.

— Да си писател е чудесно — отбеляза Елизабет Уеб.

— И аз ще стана писател — присъедини се Джеймс. — Но и собственик на нощен клуб.

— Какво стана с главния готвач? — попита Чарли.

— А какво стана с моето картофено пюре? — възкликна с престорен ужас Елизабет.

— Ах-ах! — Джеймс се втурна обратно в кухнята, последван по-бавно от Франи.

— Мамо — прошепна Чарли. — Наистина съжалявам.

— Няма нищо.

— Не е нищо.

— Тежък следобед ли? — попита майка й и втъкна няколко разпилени кичура в хлабавия кок на тила си.

— Това не ме извинява.

Майка й се усмихна, но тъжните бръчици около устата й накараха устните й леко да потреперят.

— Обичам те, Чарли — простичко изрече тя. — Винаги съм те обичала. Надявам се, че го знаеш.

Чарли кимна, въпреки че си мислеше: ако ме обичаше, защо ме напусна? Как можа просто да си тръгнеш по начина, по който го направи? Зная, че не ти е било лесно да живееш с баща ми, но как можа да избягаш и да изоставиш децата си? Коя майка постъпва така? Да изоставя Франи и Джеймс за мен би било същото, като да си изтръгна сърцето. Наистина ли мислиш, че е достатъчно да се появиш изневиделица двайсет години по-късно, да сготвиш пиле с картофено пюре и всичко ще бъде простено? Така ли си мислиш? Че любовта е толкова лесно нещо?

— Една прегръдка ще ми се отрази добре — каза майка й и плахо пристъпи напред.

Чарли инстинктивно отстъпи назад.

— Бабо! — провикна се от кухнята Джеймс. — Къде си?

— Идвам — отговори Елизабет, без да отмества поглед от Чарли.

Двете жени се взираха една в друга още няколко секунди, без никоя да помръдне.

— Бабо!

— По-добре иди — каза й Чарли със заседнала в гърлото си буца.

        Майка й се обърна и излезе от стаята.

 

 

— Е, как беше да си с друга жена? — Чарли попита майка си, след като децата бяха заспали и двете си почиваха във всекидневната, довършвайки евтината бутилка „Бордо“. Чарли седеше на пода, с гръб опрян в стола, с небрежно проснати крака, а майка й бе приседнала на ръба на дивана, с кръстосани в глезените крака под дългата плисирана пола.

Чарли очакваше майка й с негодувание да изпъне рамене и да смени темата, но вместо това, Елизабет Уеб отпи една глътка от виното си и отговори:

— Отначало беше малко странно. Но после стана много приятно.

— Много приятно?

— Как да го кажа? — Въпросът бе насочен повече към самата нея, отколкото към Чарли. Изминаха няколко дълги секунди без отговор.

— Няма от какво да се притесняваш — каза й Чарли, погрешно схванала мълчанието й. — Този разговор е изцяло извън протокола.

— Изобщо не се притеснявам от това. Чувствай се свободна да го възпроизведеш дума по дума, ако искаш.

Мога ли да пиша за това, почуди се Чарли. Майка ми, лесбийката. Или, какво ще кажеш за: Майка ми, безразборната свалячка? Щеше да е добро за няколко яростни имейла.

— Какво точно искаш да знаеш? — попита майка й.

— Не съм сигурна какво точно.

— За чисто физическата страна ли питаш?

Мили боже! Това ли питаше наистина?

— Отчасти, предполагам.

— Във физическо отношение е странно. Поне отначало — с обезоръжаваща прямота отговори майка й. — Искам да кажа, трябва да се пренастроиш за изцяло нови форми, миризми, вкусове. Отнема известно време да свикнеш. По-лесно е да си от страната на получаващия, трябва да призная. После се превръща в нещо като приключение. Но е трудно да се отдели физическото от емоционалното. Едното някак се прелива в другото. Не че съм родена такава. — Млъкна и отпи. — Зная, че това не е политически най-правилният отговор, но в моя случай — мога да говоря само за себе си и за собствения си опит — аз никога не съм се мислела за лесбийка. Все още не се смятам за такава. Напротив, винаги съм била — и още съм — привличана от мъжете. Винаги ми е харесвал сексът с тях, дори с баща ти. Всъщност той беше доста добър любовник. Изненадващо. — Тя се усмихна на Чарли. — Добре ли си, скъпа? Изглеждаш малко бледа.

Чарли отпи голяма глътка от виното си и се опита да си представи как родителите й правят секс. Невъзможно беше да си представи баща си да проявява страст в каквото и да било.

— За жалост, да си добър любовник, изобщо не е достатъчно — продължи майка й. — Макар че за известно време беше. Толкова бях заета да раждам деца, че всъщност не ми остана време да помисля колко съм нещастна. Извън спалнята почти не си говорехме, а и в нея накрая вече нищо не се случваше. Може би заради мен. Не зная. Просто изглеждаше, че нищо не правя както трябва. Баща ти беше много взискателен, както знаеш, перфекционист във всичко, а аз бях такава повлекана. — Сякаш нарочно, тя избърса една капчица вино от дъното на чашата си. — Е, не е лесно да си нещо друго, когато се грижиш за четири малки деца, но той не разбираше това. Все за нещо ме хокаше. Много беше критичен. Каквото и да правех, не беше достатъчно добро. Нито готвенето, нито къщната работа. Определено не и родителските ми умения. Той не одобряваше приятелките ми, книгите, които четях, филмите, които исках да гледам. Не че си търся оправдания, а може и да си търся — поправи се тя. — Просто бях много самотна. — Тя взе бутилката с вино и изля останалото в чашата си. — Няма нищо по-самотно от един нещастен брак.

— Кога се запозна с Шарон? — чу се да пита Чарли.

— Около шест месеца, след раждането на Брам. Буквално се сблъсках с нея в магазина, прегазих крака й с количката, при което моментално избухнах в сълзи. Представи си — тя е наранената, а аз рева. Тя постъпи много мило. Заговорихме се. Нещо просто прещрака. Тя беше от Австралия, където винаги съм искала да отида. Но баща ти не обичаше пътешествията. Както и да е, тя бе за една година в Ню Хевън, работеше върху докторската си дисертация по антропология. Стори ми се очарователна. Обичах да я слушам как говори. Този чудесен австралийски акцент. И влагаше толкова страст във всичко. Не критикуваше. Беше толкова по-различна от баща ти. Почнах да си падам по нея. Не беше нищо физическо. Поне не в началото. Знаех, че е хомосексуалистка. Тя не го криеше. Казваше, че е била такава цял живот, една от онези, които още от самото начало са били наясно, че предпочитат жени. Казах й, че аз не съм и тя го прие. Станахме много близки приятелки. Исках просто да съм около нея. Тя ми вдъхваше чувство за сигурност. И тогава, една нощ с баща ти се скарахме за нещо банално, но то ескалира, както обикновено става и в следващия миг аз вече плачех на рамото на Шарон, тя ме успокояваше, целуваше ме по косата и ми казваше, че всичко ще се оправи. Тогава… не зная. Просто се случи.

— Тези неща не се случват „просто“ — каза Чарли по-убедено, отколкото го чувстваше.

— Може би не — изненадващо лесно се съгласи майка й. — Може би съм отишла там, знаейки какво ще стане. Не зная. Зная само, че за първи път от много време се почувствах обичана. И нямаше значение, че Шарон е жена. Имаше значение само как ме накара да се почувствам.

— А децата ти? — студено попита Чарли и дружеската атмосфера тутакси се изпари. — Те никакво значение ли нямаха?

— Ще скърбя за това, че ви изоставих, до деня на смъртта си — отговори майка й.

В този момент в ключалката се превъртя ключ и двете жени рязко извърнаха глави по посока на звука.

— Хей? — провикна се Чарли и се изправи.

— Здрасти, Чарли, как е? — попита брат й и дългурестата му фигура изведнъж запълни рамката на вратата между антрето и всекидневната. — О, извинявай. Не знаех, че си имаш компания. — Той се втренчи в жената на дивана. Бавно осъзна коя е тя и това го удари изведнъж с пълна сила, като куршум в челото. Последва нов куршум, този път право в сърцето му. Чарли видя как кожата му стана призрачнобледа, той посегна с ръка към гърдите си, дишането му стана накъсано.

— Брам — възкликна Елизабет Уеб, думата прозвуча като въздишка. Тя скочи на крака, заобиколи дивана и се втурна към него. — Сладкото ми момче…

— Недей — предупреди я той, с протегната като меч ръка и показалец, обвинително насочен към нея. — Да не си посмяла. — Запрепъва се назад към вратата, после се втурна по алеята към колата си.

— Брам — викна след него Елизабет.

Чарли видя как старото MG на брат й потегля и се изгубва надолу по улицата сред облак прах. Раменете на майка й рухнаха и тялото й се сгърчи на пода, а устата й продължаваше да мълви името на брат й, сега повече като молитва, отколкото като въздишка. Чарли си представи как отива при нея, прегръща я, целува я по косата, както бе направила Шарон преди толкова години и й казва, че всичко ще се оправи.

Вместо това обаче тя остана закована на място, слушаше плача на майка си и се чудеше как става така, че членовете на едно семейство успяват да оцелеят заедно.