Джой Филдинг
Мрежата на Чарли (32)

Глава 32

Отначало чу звука като част от съня си. Търсеше чифт подходящи обувки, които да отиват на черно-бялата рокля, която се канеше да облече за вечерята в „Ренато“, но успя да намери само едни грозни стари обувки в лилаво и зелено. Ядосано почна да мята обувките по пода. Едната отскочи обратно и я удари по средата на челото. Почувства как между очите й потича кръв. И тогава се събуди.

Чарли отвори очи и видя, че Бандит я ближе по лицето.

— Защо си станал толкова рано? — попита тя кучето, седна в леглото и погледна часовника на нощното шкафче. Беше 6:35 сутринта. — Имаме още двайсет и пет минути до ставането. — Тя въздъхна и отново легна. И тогава чу звука отново.

Бандит скочи от леглото и изтича до вратата, после се обърна към Чарли, сякаш я викаше при себе си. Тя неохотно стана и наметна розов памучен халат върху бялата си тениска и боксерките. Сигурно бе някое от децата, твърде развълнувано от днешната екскурзия, за да спи, помисли си, докато изминаваше коридора към стаята им. Отвори вратата. Но и двете деца все още спяха, чантите с багажа им бяха приготвени и чакаха до леглата.

Чу Бандит развълнувано да лае, бързо излезе от стаята и затвори вратата след себе си. В кухнята имаше някой, даде си сметка и се опита да проумее какво може да става. Дали не беше крадец? Но що за крадец ще нахлува в чужда къща в почти седем часа сутринта? Реши, че навярно още сънува. И тогава чу гласа.

— Ш-шт! — предупредително изрече той. — По-тихо. Ще събудиш всички.

Чарли се втурна към кухнята. Мъжът беше с дънки и зелено-бяла хавайка. Седеше зад барплота, а вратичките на всички шкафчета бяха широко отворени.

— Брам!

Брам се обърна.

— Честит рожден ден, Чарли.

— Какво правиш тук?

— Аз ли те събудих?

— Шест и половина сутринта е. Какво си мислеше?

— Помислих, че съм те събудил. Сутрин винаги си кисела.

— Какво правиш тук? — попита отново тя.

— Правя палачинки с боровинки. Или поне се опитвах — ядосано каза Брам. — Купих смес за палачинки. Купих и боровинки. Разчитах, че имаш миксер. Което май ще се окаже най-колосалната ми грешка.

— Правиш палачинки?

— Опитвам се.

— Да не си пиян?

— А ти? — върна й го той.

— Разбира се, че не.

— Нито пък аз. И така, къде ти е миксерът?

Чарли посочи към кухненския робот зад кафе машината.

— Мамка му — изруга Брам. — Не го забелязах.

— Какво правиш тук, Брам? — за трети път попита тя.

— Правя палачинки с боровинки за рождения ти ден — отговори той, взе я в обятията си и я целуна. — Исках на всяка цена да съм тук, преди да тръгнете. Идвам с вас, между другото.

— Ще дойдеш в Дисни Уърлд?

— Проблем ли е?

— Мама ще идва — напомни му Чарли, вече убедена, че всичко това е сън.

Настана кратко мълчание.

— Зная.

— И нямаш нищо против?

Още една пауза, по-дълга от предишната.

— Предполагам, че ще видим.

— О, Брам. — Чарли прегърна брат си. Ако това бе сън, тя определено не искаше да се събужда. — Благодаря ти. Това е най-хубавият подарък за рождения ми ден, който някога съм получавала.

— Радвам се, че ти харесва, защото не можеш да го върнеш. В колко часа тръгваме?

— Мама и Алекс ще пристигнат преди осем.

— О, забравих за Алекс.

— Това проблем ли е?

— Означава само, че ще трябва да пътуваме с две коли. Което не е проблем, тъй като… — Брам отведе Чарли до външната врата и я отвори. — Тадам! Намериха ми я. — Той посочи прясно измитата си спортна кола до тротоара пред къщата. — Между другото, може би трябва да пратим на Катарина цветя и картичка с благодарности — каза той, а през това време Бандит изтича навън, изпика се и отново се втурна вътре.

— По случай?

— Ако не беше тя, колата ми нямаше да бъде открадната и когато се върнах вкъщи оттук миналата седмица, нямаше да намеря бележка от полицията, в която пишеше, че са я намерили. Цяла-целеничка. Е, как бих могъл да се натряскам, като трябваше да ходя да си получавам колата? И още добри новини — който я е откраднал, е откраднал също така и пакета с трева и други подбрани стоки, които си държах в жабката, както и мобилния ми телефон, така че не само, че не можех да се надрусам, но и не можех да се обадя на дилъра си. А докато се прибера в апартамента си, бях вече толкова изтощен, че и с бой не можеха да ме накарат да правя нещо друго, освен да се просна в леглото. И ето ме тук една седмица по-късно. Чист, трезвен и готов за Вълшебното царство.

Чарли не знаеше да се смее ли или да плаче, затова направи и двете.

— О, моля те, не плачи. Беззащитен съм, когато някоя жена плаче.

— Просто съм толкова щастлива. Така се уплаших, като не можах да се свържа с теб.

— Имах нужда само да остана сам за известно време и да премисля нещата.

— И до какви изводи стигна?

— Стигнах до извода, че за теб е време да се облечеш и да ме оставиш да правя палачинки за шестима.

— Обещаваш ли да не си промениш решението и когато се върна, да си още тук?

— Ще бъда тук, когато се върнеш.

Докато Чарли се върне, изкъпана и облечена в искрящо бяла блуза и панталони в цвят каки, децата вече бяха станали и помагаха на Брам да сложи масата.

— Честит рожден ден — изпя за поздрав Франи. Тя бе с розова тениска и панталонки, косата й бе хваната от двете страни с шноли във формата на купидони.

— Честит рожден ден! Честит рожден ден! — запя и Джеймс. Той бе облечен с тениска на Мики Маус, наполовина запасана в морскосините му шорти.

— Чичо Брам прави палачинки — гордо заяви Франи.

— И идва с нас в Дисни Уърлд! — провикна се Джеймс.

— Зная. Не е ли прекрасно?

В отговор Джеймс развълнувано затича около масата с Бандит по петите си.

Входната врата се отвори.

— Ехо? — подвикна Елизабет. — Какво мирише така вкусно? — Тя се показа на прага на кухнята и рязко спря, щом видя Брам, застанал до печката, с тиган в ръка.

— Правя палачинки с боровинки — съобщи той. — Май не си единствената в семейството с прочута рецепта. Разбира се, в моя случай рецептата е на „Леля Джемима“^[1]. Но какво от това?

— Чичо Брам ще дойде с нас в Дисни Уърлд — каза Джеймс на баба си.

— Наистина ли? — Очите на Елизабет не се отлепяха от лицето на сина й.

— Нали така правят възрастните? — Брам побърза да се извърне и почна да маже тигана с масло.

— Ще направя кафе — предложи Елизабет.

На вратата се почука.

— Сигурно е Алекс — каза Чарли и изтича да отвори. От другата страна стоеше Гейб Лопес.

— Съжалявам, че ви безпокоя толкова рано — подхвана незабавно той, — но видях колата да паркира отпред и реших, че сте станали.

— Някакъв проблем ли има? — попита Чарли, докато Бандит подскачаше нагоре-надолу около краката на човека.

Гейб се наведе и го погали по главата.

— Исках само да те предупредя, че днес работниците цял ден ще работят в задния двор с пневматични чукове и ще е доста шумно.

— Всъщност, през целия уикенд ще сме в Дисни Уърлд, така че няма да е проблем. Но благодаря, че ни предупреди.

Гейб Лопес подуши въздуха.

— Нещо мирише много вкусно.

— Брат ми прави палачинки с боровинки. Би ли желал да се присъединиш към нас?

— Не би трябвало — отговори Гейб Лопес и понечи да си тръгне. — Но ще се присъединя.

— Добре. — Чарли сама се изненада, че наистина се радва. — Заповядай. Чуйте, всички, това е моят съсед, Гейб Лопес — представи го тя. — Ще се присъедини към нас за закуска. — Тъкмо щеше да затвори вратата, когато видя колата на Алекс да завива иззад ъгъла.

— Познай кой е тук за закуска — каза му, когато той пое по алеята.

— Какво става? — попита Алекс.

— Сам ще видиш.

— Добре. Готови ли са всички за божественото ястие? — попита Брам.

Джеймс се изкиска.

— Божествено ястие — повтори той и пак се изкиска.

Наистина е божествено, помисли си Чарли, седнала на масата между майка си и Алекс. Франи и Джеймс седяха от двете страни на Гейб Лопес. Брам стърчеше над всички и им пълнеше чиниите с палачинки.

— Кой иска портокалов сок? — попита Алекс и се надигна да сипе в чашите.

Трябва да взема камерата, помисли си Чарли, да съхраня този момент завинаги и да го пускам, когато ми се прииска, да запазя спомена жив. Да го преживея наново, помисли и потръпна, представяйки си лукавата усмивка на Джил в отражението на вратата към задния двор. Махай се, мълком й заповяда тя. Не си канена на това празненство.

— Нещо не е ли наред, скъпа? — попита майка й.

— Не — бързо отговори Чарли и изтри образа на Джил от ума си, въпреки че частица от нея остана да броди из стаята като зъл дух и да надзърта иззад сенките, докато Чарли лакомо поглъщаше палачинките в чинията си. — Трябва да заведа Бандит у Лин — каза тя, когато привърши закуската. Надяваше се свежият въздух да й помогне да прогони зловредното присъствие на Джил веднъж завинаги.

— Аз също трябва да си тръгвам — заяви Гейб Лопес, стана и кимна в знак на благодарност. — Много благодаря.

— Радвам се, че дойде — каза му Чарли, докато го изпращаше навън.

— Удоволствие е да имаш толкова мили съседи — отговори той.

— Така е наистина.

Гейб Лопес пресече градинката към къщата си точно когато камионът с няколко работници навлезе в алеята отпред. Мъжът с жълтата каска не беше сред тях.

Чарли закопча каишката на Бандит.

— Деца, елате да се сбогувате с Бандит.

Франи и Джеймс хукнаха към вратата, вдигнаха кучето във въздуха и го задушиха с целувки.

— Довиждане, Бандит — казаха едновременно.

— Да слушаш — тържествено добави Джеймс.

— Веднага се връщам. — Чарли взе хартиената торба с нещата, които щяха да трябват на Бандит през уикенда и изведе кучето.

Лин чакаше пред вратата, стиснала димяща чаша кафе с пръсти, увенчани с дълги червени нокти. Дори и толкова рано сутринта тя бе с изряден грим, тупираната й коса бе оформена в пухкаво кълбо, а босите й крака — напъхани в обувки със седемсантиметрови токчета.

— Как е малкото ми пухче? — изгука тя, а Бандит близна пръстите на краката й. Чарли й подаде плика с нещата му.

— Вътре трябва да има всичко необходимо. Храната му, паничката, любимата играчка. — Чарли измъкна един гумен хамбургер от торбата и го стисна. Той издаде писклив звук, от който Бандит наостри уши. — Номерът на ветеринаря също е вътре, в случай на спешност.

— Няма да има такава. Нали така, голямо момче? Не, със сигурност няма. — Тя вдигна Бандит и протегна червените си устни за целувка. Бандит се подчини и напъха езика си право в устата й. — О, боже мой. Ама че си бърз. Да, така е. Бързак си. Не очаквах това. Не, не очаквах.

— Лин, наистина съм ти много благодарна.

— Няма за какво. Нали затова са съседите?

Чарли понечи да се засмее, но внезапна остра болка прониза стомаха й.

— Нещо не е наред ли? — попита Лин.

— Май попреядох с боровинковите палачинки.

Лин потупа издутото си коремче.

— На мен ли го казваш? Искаш ли „Бусколизин“?

— Не, ще се оправя. — Но докато се върне вкъщи, стомахът й така се сви, че едва успя да се задържи права.

— Мъчим се да изберем в коя кола да се качим — каза майка й, когато Чарли влезе. — На Алекс е малко по-голяма, но моята е по-нова.

— И по-лилава — добави Брам.

— И по-лилава, да — усмихна се Елизабет. — Както и по-безопасна. Пък и вече имам инсталирано столче за Джеймс и…

— Ще вземем твоята кола — непринудено заяви Алекс и занесе първата чанта от багажа в лилавия „Сивик“ отпред, следван плътно от Джеймс. — Добре ли си? — попита той Чарли, като се върна. — Виждаш ми се малко бледа.

— Стомахът ми създава проблеми — тихо призна Чарли. — Май не съм свикнала на такива обилни закуски. — Тя почувства нов спазъм и погледна настрани, за да прикрие болката си. Но толкова силно й се зави свят, че се наложи да се хване за стената, за да не падне.

— Какво има, скъпа? — попита майка й.

— Нищо. Няма нищо.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита Алекс. — Можем да не тръгваме още.

— Не. Ще се оправя. Наистина.

— Не изглеждаш много добре — каза Франи.

— Проблем ли има? — обади се и Брам.

— Хайде, всички — провикна се от колата Джеймс, — да тръгваме.

— Добре съм — настоя Чарли, но силен спазъм прониза вътрешностите й.

— Не си добре — заяви Алекс. — Хайде. Седни за няколко минути. — Той я заведе във всекидневната и седна до нея на дивана. — Мислиш ли, че ще повърнеш?

— Не зная.

— Дишай дълбоко.

Тя се подчини, но не се почувства по-добре.

Джеймс се втурна обратно в стаята.

— Хайде! — подкани ги той. — Ще закъснеем.

— Мама не се чувства добре — каза му Франи.

— Но това е нейният рожден ден!

— Добре съм — заяви Чарли, твърдо решена да не проваля уикенда. Помъчи се да стане, но болката като нож я прониза и тя рухна обратно на дивана.

— Край, това е — каза Алекс. — Съжалявам, деца, но днес май никъде няма да ходим.

— Не! — проплака Джеймс. Разочарованието в тази единствена сричка бе едновременно всеобхватно и сърцераздирателно.

— Ще ходим, разбира се — настоя Чарли.

— Но Чарли, ти едва мърдаш — възрази Алекс.

— До десет минути ще се оправя.

— Значи, ще тръгнем след десет минути — съгласи се Алекс. — Добре, виж. Едно предложение. Брам и майка ти могат да закарат децата, да се регистрират в мотела и да започнат обиколката на Вълшебното царство, а аз и ти ще отидем при тях веднага щом се почувстваш по-добре. Така или иначе ни трябват две коли. Така как е?

— Може ли, мамо? Може ли? Може ли?

— Не зная.

— Какво ще кажете? Ще можете ли да се справите без нас за няколко часа? — Алекс попита майката и брата на Чарли.

— Мисля, че ще можем — с надежда изрече Елизабет. — Ти как мислиш, Брам?

— Мисля, че май е най-добре да тръгваме. — Пресиленият ентусиазъм в гласа му почти прикри паниката в очите.

— Да качим останалите неща в колата — каза Алекс, — и вие с децата можете да тръгвате. — Той помогна на Брам да натовари останалите чанти. Джеймс бе неотлъчно до тях.

— Не съм сигурна, че това е много добра идея — каза Чарли, докато те бяха отвън.

— Идеята е чудесна — успокои я майка й. — Аз и брат ти ще имаме реален шанс да общуваме помежду си. Сигурна ли си, че не се преструваш през цялото време?

— Повярвай ми. Не се преструвам.

— Ще се оправиш ли? — попита Франи.

Чарли кимна, но от движението се почувства дори по-зле.

— Мамо, вземи моя мобилен телефон, става ли? В чантата ми е.

Майка й бързо го намери.

— Ето го, скъпа. Искаш ли да повикам лекар?

— Не. Искам да го вземеш с теб.

— Какво? Не. Аз мразя тези неща.

— Мамо, трябва да го вземеш. Телефонът на Брам го откраднаха, а аз трябва да мога да се свързвам с теб. Няма да те пусна без него.

— Но аз съм безпомощна с тези неща.

— Ще се справиш. Ще видиш. Само запомни, че не звъни. Свири.

— Разбира се. — Майка й неохотно го пусна в своята чанта.

— Франи, бабо, хайде! — провикна се от предния двор Джеймс. — Тръгваме.

Франи нежно докосна ръката на майка си, после изтича навън.

— Нали знаеш името на мотела… — обърна се към майка си Чарли.

— Всичко зная, скъпа. Не се притеснявай.

— Тръгвайте тогава — настоя Чарли. — Ще ви се обадя веднага щом се почувствам по-добре. Ако не се свържем, преди да пристигнете, вие ми се обадете.

Вместо да тръгне, Елизабет седна на дивана до Чарли, внимателно я прегърна и нежно я полюшна. Чарли почувства топлотата на майчината си прегръдка, докосването на устните й до челото си. Част от нея инстинктивно понечи да отблъсне майка й, но онази част, която бе чакала този момент двайсет и две години, се поддаде. Как така това се случва на рождения ми ден, помисли си тя, склони глава на гърдите на майка си и заплака като бебе.

— Красивото ми момиче — прошепна майка й и я целуна по главата. — Сладкото ми, красиво момиче. Толкова много те обичам.

— И аз те обичам — още по-разплакана каза Чарли.

— Е, колата е готова. — Алекс влезе заедно с Брам. — Децата са със закопчани колани и нямат търпение да потеглят.

Чарли охлаби силната си прегръдка, Елизабет я целуна по челото.

— Не се тревожи за нищо, скъпа. Само се оправяй.

— И то бързо — добави Брам.

Чарли кимна. Чувстваше се още по-зле.

Ревът на пневматичните чукове нахлу през стените.

— О, Господи! — изстена Чарли, когато Брам се наведе да я целуне. — Не изпускайте децата от поглед и за минута — предупреди го тя.

— Ще бдя като ястреб — отговори Брам.

— Карайте внимателно. — Чарли чу Алекс да подвиква, когато колата на майка й потегли. След малко той дойде при нея.

— Наистина ли мислиш, че идеята е добра? — попита го Чарли.

— Наистина мисля. Ти имаш нужда да си починеш.

— Определено имам нужда от нещо.

— Да извикам ли „Бърза помощ“?

— Какво? Не. Това едва ли е за „Бърза помощ“.

— Може да е апендицит.

— Не е апендицит. От тези проклети палачинки е.

— Бяха доста калорични — съгласи се Алекс. — Да ти донеса ли нещо? Чай?

— Не. Струва ми се, че ако поспя за няколко минути… — Сякаш по даден сигнал чуковете отново забиха и вибрациите прорязаха тялото й като електрически трион. — О, не.

Алекс отметна глава по посока на шума.

— Какво, по дяволите, става там?

— Каквото и да е, ще го правят цял ден.

— Е, в такъв случай, определено не можем да останем тук. — Той се пресегна и издърпа Чарли на крака, като преметна едната й ръка през рамото си и здраво я хвана през кръста.

— Какво правиш? Къде отиваме?

— В моя апартамент. Колкото по-скоро, толкова по-добре. И аз започвам да се чувствам малко особено.

— Напълно си подхождаме. — Чарли се опита да се засмее.

Алекс спря до външната врата и нежно я целуна.

— Много ми хареса как прозвуча — заяви той.