Кейти Хикман
Тайната порта (5)

Трета глава

Константинопол

 

1 септември 1599 година, на зазоряване

Резиденцията на посланика беше голяма квадратна сграда, построена в османски стил, от камък и варовик, с прозорци, засенчени от изящни кепенци с еркери. Разположена малко извън стените на квартал „Галата“, тя приличаше на лятна вила, с огромна градина, скрита зад високи дувари и прилежащи лозя. Макар че през зимата бе много студена, през лятото резиденцията беше много приятно място — с шадраван с постоянно течаща вода в двора и восъчните цветове на жасмина, които се катереха по вътрешните колони към балконите на горните етажи. Най-големият и удобен апартамент на първия етаж беше зает от посланика сър Хенри Лило и неговата съпруга. Следващите в антуража на посланика, включително секретарят Пол Пиндар, заемаха по-малките стаи на втория етаж. Всички останали спяха в стаичките на приземния етаж.

Къщата вече се раздвижваше. Пол изпрати един слуга да доведе Томас Далъм, след което двамата мъже се отправиха по стълбите към покоите на секретаря, където знаеха, че никой няма да ги подслушва. Не след дълго Пиндар и Карю чуха тежките стъпки на Далъм по дървените дъски на коридора отвън.

— Добър ти ден, Томас!

— Секретарю Пиндар! — Томас Далъм — як ланкаширец на средна възраст им кимна, но не влезе в стаята. Беше облечен за улицата, което щеше да рече — в свободна турска роба над английските си дрехи — изискване, което бяха длъжни да спазват всички чужденци, живеещи в Константинопол.

— Заповядай, Том, влез! — покани го Пол. — Знам, че нямаш търпение да отидеш в двореца, затова няма да те задържам дълго. Кажи ми как се представя чудният уред? Дали великият господар ще го сметне за дар, за който си е струвало да почака?

— Да — отсече делово Далъм. — Уважаемата компания няма да съжалява за избора си.

— Надявам се, че не — усмихна се Пол. — Но уважаемата компания ни остави тук да се чудим и маем цели три години, докато решат какво да изпратят! Казват, че великият турчин имал мания по часовници и автомати, и въобще всякакви механични приспособления.

— Вярно е! — извика Далъм и най-неочаквано се ухили. — Изпраща своя човек почти всеки ден при мен, за да провери дали не съм свършил.

— И… свърши ли?

— Всичко с времето си, секретарю Пиндар.

— Няма проблеми, Томас. Не желая да те препирам.

За всички бе ясно, че Далъм е много докачлив на тази тема и че не търпи никаква намеса нито в своята работа, нито в тази на хората си, от които цели петима го бяха придружили на борда на кораба „Хектор“ за шестмесечното пътешествие, предназначено да докара до Константинопол подаръка, който компанията „Левант“ изпращаше на султана.

— Чух, че почти си възстановил повредите, които органът е претърпял по пътя си дотук, макар сър Хенри да ми казва, че на теб и на хората ти ще ти отнеме доста време, докато го сглобиш наново в двореца. Това си е доста работа, приятелю.

— Така си е — при споменаването на посланика Далъм, който беше свалил шапката си, се почеса нетърпеливо по главата и върна шапката си на мястото й. — Ами сега, ако нямате нищо против, секретарю Пиндар, каякът ни е готов да отплава, а нашите еничари никак не обичат да ги караме да чакат.

— Разбира се, разбира се — вдигна ръка Пол. — Само още едно нещо.

— Да?

— Карю ми каза, че вчера си го взел със себе си.

— Вярно е, сър — забеляза, че погледът на Далъм се стрелва за миг към Карю. — Един от моите хора, Робин дърводелеца, се разболя. А след цялата онази работа в кухнята, след като Бул се намеси и всичко там… — започна да мачка неспокойно шапката си. — Ами, всички знаем колко е добър Джон с ръцете си.

— Кажи му какво видяхме, Том — обади се за първи път Карю, който до този момент стоеше облегнат на прозореца.

В продължение на няколко секунди Далъм потъна в мълчание. Накрая, обзет от неочаквана неувереност, изрече:

— Мислех, че сме се разбрали?

— Така е, прав си. Съжалявам, Том, но в случая се налага. За секретаря Пиндар гарантирам с главата си! — добави успокоително Карю. — С него няма нищо опасно, кълна ти се!

— Поласкан съм от голямото доверие, но… — Пол нетърпеливо измина трите крачки до вратата, сграбчи Томас Далъм за ръката, вкара го плътно в стаята и затвори вратата. — Достатъчно! Кажи ми какво видя! — добави с пребледняло лице. — Кажи ми всичко, още от самото начало, и ти обещавам, че ще си остане само между нас тримата!

Томас Далъм погледна към Пол Пиндар и този път не се поколеба, а направо заговори:

— Както знаете, през последния месец аз и моите хора ходим в двореца всеки ден, за да сглобим подаръка на уважаемата компания за турския султан. Към нас са прикрепени двама стражи, както и Драгоман, който превежда, и всеки ден ни ескортират през Първия и Втория двор към една тайна врата, отвъд която се намира градина в частните покои на султана — именно там сглобяваме часовника. Можем да го правим само защото самият велик господар не се задържа много там. Както изглежда, по това време на годината той се мести от един летен дворец в друг, водейки със себе си по-голямата част от двора и своите жени. И поради това в двореца цари нещо като празнично настроение… — тук Далъм спря, очевидно леко смутен от онова, което се канеше да каже.

Скръстил ръце пред гърди, Пиндар го подкани:

— Продължавай, Томас!

— Нашите двама стражи са приятни момчета, а след толкова време работа в двореца бих могъл да кажа и мои добри познати. Та те… ни поразведоха насам-натам, така да се каже. — Далъм се покашля притеснено. — Понякога ни показват другите части от частните градини, друг път малките къщички за удоволствие, които наричат киоски, а веднъж два пъти се осмелиха да ни покажат дори личните покои на самия султан. Обаче вчера — по случайност денят, в който Карю беше с мен — ми показаха нещо друго.

— Какво беше то, Том?

Далъм пак се поколеба, но Джон Карю му направи знак да продължи.

— Докато двама от моите дърводелци работеха, единият от пазачите ни заведе мен и Карю през малък квадратен двор, покрит с мрамор, към стена, в която ни показа малка решетка. Наоколо нямаше никого, така че нашият пазач ни направи знак с ръце, какъвто е обичаят на всички в този дворец, да се приближим, въпреки че самият той не смееше. Когато се приближихме, видяхме, че стената е много дебела и че в нея има дебели железни решетки и от двете страни. Когато погледнахме през решетките, зърнахме втори, таен двор, а в него трийсет от наложниците на великия господар, които играеха на топка.

— Първоначално си помислихме, че са млади мъже — добави Карю — защото носеха на краката си нещо, подобно на бричове. Но когато се загледахме по-внимателно, забелязахме, че всички са с дълги коси, спуснати по гърбовете. Всички бяха жени, при това доста красиви.

— Ние с Джон… — обади се Далъм, хвърляйки смутен поглед към Карю — знаехме, че не трябва да гледаме. Даже пазачът ни се ядоса, че се взираме твърде дълго — започна да тропа ядосано с крак, за да ни накара да се отдръпнем. Но не можехме. Стояхме и зяпахме като омагьосани.

— А жените видяха ли ви?

— Не. Решетката беше твърде малка. Но ние ги гледахме доста дълго. Бяха много млади, повечето от тях все още момичета. Никога до този момент не бях виждал толкова красива гледка, секретарю Пиндар!

Томас Далъм отново замълча, прочисти гърлото си и продължи:

— Но онова, което Джон иска от мен да ви кажа, е следното, сър. Сред всички тези жени имаше една, която се отличаваше видимо от останалите. Забелязах я, защото беше много бяла, докато всички останали бяха тъмни. Нейната коса не висеше на гърба й, а беше вдигната на кок върху главата й, поддържан от наниз от перли. Изглеждаше малко по-стара от останалите и доста по-богато облечена, със скъпоценни камъни на ушите и на гърдите й. Но всъщност кожата й беше онова, което привлече най-много вниманието ни — най-красивата кожа на света, бяла и лъчиста като луната! Джон сграбчи ръката ми и аз го чух да прошепва: „Бог да ни е на помощ, Том! Това е Силия! Силия Лампри!“. И това е всичко, което знам по въпроса.

* * *

Когато Далъм излезе, продължително мълчание изпълни стаята. От другата страна на кепенците се чуваше гърленото гукане на гълъбите под стрехите — звук, който би бил нелеп насред английски летен следобед, както му хрумна най-неочаквано на Пиндар. Не беше стъпвал в Англия от… Колко години бяха минали? Осемнайсет години, откакто бе напуснал родината си. Първо бе заминал за Венеция като представител на търговеца Парвиш, а след това бе продължил като самостоятелен търговец за Леванта^[1]. Бутна прозореца, отвори го и се загледа в Златния рог и в седемте хълма на древния град, които се извисяваха отвъд.

— Това си беше цяла реч за човек от Ланкашир — изрече накрая.

— Казах ти, човекът е словоохотлив.

Пол приседна на перваза на прозореца. В сравнение с бунтарското излъчване на Карю той изглеждаше доста по-сериозен. Облечен в обичайното си черно, Пиндар бе едновременно елегантен и добре сложен. Прокара ръка през тъмната си коса, разкривайки единственото украшение по себе си — един златен пръстен, който пронизваше едното му ухо.

— Силия е мъртва — заговори накрая, все така с гръб към Карю. Извади от джоба си странен кръгъл предмет, изработен от позлатен месинг, по размери и форма почти колкото джобен часовник, и започна разсеяно да го върти между пръстите си. — При корабокрушение. Потънала. Преди близо две години. В грешка си, Джон. Невъзможно е да си я видял, чуваш ли ме? Напълно невъзможно!

Карю не отговори.

Пръстите на Пол се заиграха с металното капаче и палецът му го отвори, разкривайки металните дискове вътре. Единият от тях бе на вид като миниатюрен слънчев часовник и той го насочи напред, като че ли отчиташе нещо.

— С твоя компендиум може и да откриваш много неща, но Силия няма да я намериш по този начин — отбеляза кисело Джон.

Пол рязко скочи на крака и когато се изправи, се оказа с половин глава по-висок от Джон.

— Никой мъж няма право да гледа в харема на султана! Никой мъж — нито турчин, а още по-малко християнин или евреин — е успявал да надзърне вътре! А ти, ти, който си тук от пет минути и си бил там само веднъж, очакваш от мен да повярвам, че си надникнал? О, не, Джон! Това е твърде много дори и по твоите стандарти!

— На мен просто ми се случват разни неща, знаеш как е — сви спокойно рамене Карю. — Съжалявам. Представям си какъв шок е тази новина за теб — прокара замислено пръст по белега си. — След всичкото това време… Знам как се чувстваш.

— Не, не знаеш! — извика Пол. — Нямаш никаква представа как се чувствам! Никой не знае как се чувствам! — затвори с трясък уреда си. — Най-малко ти!

Седна обратно на перваза на прозореца.

— Трябва да бъдем сигурни, абсолютно сигурни! Но дори и да се уверим, какво следва, Джон? — разтри бавно лице и притисна силно с пръсти очите си, докато пред тях не се разлюляха кръгове. — Дори и да установим със сигурност, че тя е там, как можем да си признаем, че знаем? Това ще провали всичко! Четири години мотаене тук и теманета, докато уважаемата компания реши какъв подарък да изпрати на новия султан… а сега и това! Но почакай, почакай! Като че ли избързваме! Първо трябва да получа доказателство, категорично доказателство! — възкликна Пол и пак прокара пръсти през косата си. После се обърна към Карю и попита: — Ти вече си бил в двореца. Смяташ ли, че ще бъде много трудно да й изпратим някакво съобщение, а?

Карю сви небрежно рамене и отговори:

— Не особено.

— Никак не ми харесва тази твоя усмивка, Карю — отбеляза Пол, загледан внимателно в готвача. — Познавам я доста отдавна — сложи ръка върху рамото му и притисна внимателно палец към гърлото му. — Каква пакост си сторил този път, Джон, мерзавецо?

— Едно лакомство, само това.

— Какво, захарно лакомство ли?

— Моят специалитет! Точно той беше лодка, направена изцяло от захарен памук. Старият Бул малко се разквича, защото използвах всичките му запаси, но нямаше как. Превъзходен търговски кораб, един от най-добрите ми…

Пол натисна още по-силно.

— Добре де, беше копие на кораба „Силия“!

— Нека си изясним — изпратил си в двореца на великия султан лакомство във формата на търговския кораб „Силия“, онзи, който се разби, така ли? — изрече Пол и най-сетне пусна готвача.

— Не просто в двореца, а в харема — отговори Карю, разтривайки гърлото си, а после по-меко добави: — Мъглата искаше да изпращаме в харема на султана английски сладкиши. Очевидно това е най-новата мода във венецианското и френското посолство, а ние сме длъжни да ги следваме плътно, нали така?

— И затова реши да ги впечатлиш, така ли?

— Нали затова ме доведе тук? Да ти помогна да впечатлим турците. Да добавя блясък към пълната липса на блясък в Мъглата — наклони глава и допълни: — Иначе кой би ме търпял, а?

— Не мога да ти го отрека, Карю, но понякога имаш най-странните идеи на света — въздъхна. — Обаче тази… — внезапно се обърна и заби юмрук в рамото на Карю. — Тази е направо блестяща! Брилянтна даже! Стига корабът изобщо да е успял да стигне до нея, разбира се.

— Да не би да имаш по-добра идея? — попита Карю.

Пол не му отговори. Изправи се и се приближи отново до прозореца. Пак извади компендиума и го обърна така, че да прочете мотото, гравирано по външния ръб. — „Както отлитат часовете и времето, така се топи и животът на всеки човек“ — прочете на глас. — „Тъй като времето няма цена, раздавай го мъдро и не позволявай да бъде изгубен нито един час.“ — после пак отвори уреда и с показалеца си докосна предпазливо второ, тайно лостче, скрито в основата. Отвори се втори капак, а под него се разкри портрет.

Миниатюра на момиче. Червеникаворуса коса, наниз от перли върху млечната кожа. Силия. Възможно ли бе?

— А аз вече изгубих достатъчно време — изрече отнесено. Но после се извърна към Карю и рязко допълни: — И въпреки това имаме нужда от още информация!

— Какво ще кажеш за белия евнух от училището в двореца? Онзи, за когото казват, че бил англичанин, който се е потурчил?

— Има и още няколко драгомани от този вид. Сигурно с тях бихме могли да се свържем по-лесно. Доколкото знам, един дори е от Ланкашир. Може би трябва да накараме Далъм да си побъбри с него… Но не! На тези, потурчените, не може да се вярва! Освен това се говори, че само черните евнуси могат да влизат в женските покои. Не! Очевидно се нуждаем от човек, който има достъп до двореца, но не живее там. Някой, който влиза и излиза свободно от там.

— Че има ли хора, които влизат и излизат свободно от онзи дворец? — възкликна Карю.

— Разбира се, Джон. Всеки ден. Проблемът е просто да открием най-подходящия — отговори Пол и се загледа отнесено през прозореца.

Карю се приближи и застана до него. Въпреки че слънцето вече беше високо в небето, бледият диск на почти пълната луна все още се виждаше, потъващ бавно на хоризонта. Карю се облакъти на перваза и се загледа в небето.

— Може би звездите ще ни подскажат какво да направим. Трябва да помолиш приятеля си… Как му беше името?

— Да не би да имаш предвид Джамал?

— Ако така се казва. Имам предвид звездоброеца.

— Да, точно той е. Джамал. Джамал ал-Андалус — отговори Пол, който вече навличаше турската си роба. — Повикай еничаря, но бъди дискретен! Хайде, нямаме време за губене!