Кейти Хикман
Тайната порта (23)

Двайсет и първа глава

Истанбул

В наши дни

Следващият ден настъпи със студ и отново сиво небе. Елизабет се събуди с добро настроение, изненадана да установи, че бе спала непробудно през цялата нощ. Половинка таблетка за сън лежеше недокосната на нощното й шкафче. Усещаше тялото си топло, меко и порозовяло от съня. Отпусна се във възглавниците си, загледана в небето отвън. Имаше нещо различно, нещо се бе променило. Все още сънена, протегна ръка, за да включи мобилния си телефон и да провери за съобщения — както винаги, от Мариус нямаше нито едно. Само кратък есемес от Иви, който трябва да е бил изпратен предишната вечер: „Лека нощ, скъпа! Утре ще говорим“.

Мариус не й бе звънял през нощта, не мислеше за нея, не я умоляваше да промени решението си. Но тази сутрин по някаква неясна причина чувството на празнота, което бе свикнала да долавя всяка сутрин на събуждане, не се върна.

Даде си сметка, че не бе сънувала Мариус, а турчина, когото бе зърнала предишния ден в Малта Киоск. Мисълта за него продължаваше да витае в подсъзнанието й с еротичен привкус.

* * *

Тази сутрин Елизабет бе последна на масата за закуска. Останалите гости — старата американка с тюрбана, френският професор и режисьорът — бяха почти приключили, когато тя се появи. Взе си кафе и кифличка със сладко от рози и се качи на горния етаж, където седна под една от палмите в саксии. Старият грамофон свиреше руски маршове. Елизабет извади от чантата си лист и химикалка и докато ядеше, започна да пише друго писмо до Иви.

Отново здравей, скъпа Иви! Толкова съжалявам за последното си мрачно послание! Ти си права — аз вероятно съм последният човек на света, който наистина пише писма, но без теб тук няма с кого да си говоря, нали разбираш? Кой друг би ме търпял да му рева за Мариус? Но пък мисля, че писането на писма е по-евтино от психотерапия. (А кой знае, може би някой ден някой историк или бъдещ докторант ще ми благодари — казват, че имейлите никога не изчезват, но лично аз никога не съм вярвала на това. Къде отиват тогава? Къде ги съхраняват? На микрочип? Или просто се носят из етера? Като знам колко трудно е да се открият ръкописи на хартия, чудя се как някой някога би могъл да намери нанобит!).

Във връзка с това, засега нямам нищо ново относно наратива за Лампри. Читателската ми карта за Босфорския университет е готова, но все още чакам разрешението да огледам държавните архиви — засега по този въпрос нищо. Ако Силия Лампри се бе сетила да напише поне едно-две писма, представи си каква помощ би било това за нас сега…

Елизабет облиза лепкавото сладко от пръстите си и обърна листа на другата страна. За какво да разкаже на Иви? За сутринта, прекарана в пустите лабиринти на харема, или за „другия любопитен въпрос“ на Томас Далъм? Или може би по-добре за Малта Киоск? За момент ръката й застина над листа.

Другите гости в хотела стават все по-странни и по-странни. Двама от руснаците, които изглеждаха като търговци на бели робини, се оказаха оперни певци, поканени тук от конгреса на Турската комунистическа партия. Американката с тюрбана — същинска Анджела Лансбъри^[1] — е писателка, или поне така твърди тя. Това ми го каза Хадба — собственичката на къщата за гости. А тя конкретно е най-странната от всички — винаги носи черно и има лице на монахиня, като същевременно незнайно как успява да изглежда като мадам в стар парижки бордей — и по някаква неясна причина ме е взела под крилото си. Може би възнамерява да ме продаде на търговците на бели робини…

Тук си представи автоматично есемес отговора на Иви: „Сигурно се шегуваш, ние сме твърде стари за тази най-зла участ“. Елизабет се усмихна. Минаваше двайсет и осем. А тогава на колко години е трябвало да бъдеш, за да станеш робиня? На тринайсет, четиринайсет — повечето са били съвсем малки наистина. Силия Лампри вероятно е била по-голяма, щом вече е била сгодена, когато е попаднала в плен. Но останалите? Те са били просто деца. Дали Берин е права, че са били доброволни участници в тази система? Какво са могли изобщо да знаят на тези години за любовта, а и за секса? Е, май точно в това е бил смисълът — от тях не се е очаквало да знаят нищо за тези неща, не се е очаквало да имат собствени нужди и желания, а само да бъдат моделирани според онова, което са очаквали останалите от тях. Звучеше почти успокоително… Елизабет си спомни за Мариус и въздъхна.

Старият грамофон изскърца и спря, и в стаята се възцари необичайна тишина. Мисълта на Елизабет се зарея нанякъде. Продължаваше да чака появата на познатото чувство за ужас в стомаха си, но за нейна изненада това не стана. А снощи тя бе сънувала не Мариус, а друг мъж, напълно непознат. Колко странно — опитваше се да си спомни подробностите от съня си, но в мига, в който се опита да го изкара в съзнанието си, той се разсея като дим. Единственото, което остана от него, бе някакво неясно чувство за… Какво?

За топлота. Не, за напрежение.

— Елизабет? — това беше Хадба. — Както виждам, днес няма да ходиш до библиотеката. Може ли да седна до теб?

И без да чака отговор, тя се настани до нея и с елегантните си пръсти напъха една от цигарите си в цигарето от слонова кост.

— Ще изпратя момчето долу за още кафе.

Щракна с пръсти към Рашид и изрече нещо на турски. После отново обърна красивите си, очертани с черна линия очи към Елизабет.

— Това време е просто унищожително! — потрепери и се загърна по-плътно с бродирания със златна нишка дебел шал. — Мисля, че днес за теб е прекрасен ден да отидеш в хамама!

— Ами, мислех днес да си организирам бележките… — започна Елизабет, но после зърна решителния поглед на собственичката на хотела и млъкна.

— Не, Елизабет! — имаше навика да изрича името й така, сякаш го изпяваше. После тръсна два пъти цигарето си в подлакътника на фотьойла. Пепелта се разлетя и оформи малка сива локвичка на пода до нея. — Трябва да се грижиш за себе си! А не го правиш. Защо? Виж се само, винаги меланхолична! — и изгледа гостенката си между гъстите си мигли. Пристигна момчето с кафето. Хадба не толкова пое чашката си от него, а по-скоро я прие като дар.

— Благодаря ти, но всъщност… наистина имам много работа… — започна да си търси извинения Елизабет.

— Не казвай такова нещо, Елизабет! Тази сграда е на Синан^[2]! Толкова е красива! Трябва да я видиш, много ще ти хареса! — миниатюрната кафена чашка на Хадба, не по-голяма от напръстник, изтрака върху чинийката. — Рашид ще те заведе! — отсече.

* * *

Придружавана от момчето, Елизабет хвана автобуса, който минаваше по моста „Галата“ и отвеждаше в квартал „Султанахмед“. Оттам хванаха трамвая до Изгорената колона близо до Големия пазар. Когато слязоха от трамвая, Рашид посочи една врата в невзрачна на вид сграда, покрита отвън с телефонни жици и табели на магазини.

— Тук ли? — погледна го неуверено Елизабет.

— Евет… да — кимна момчето. — Хамам — и я дари с една от лъчезарните си усмивки.

Хамамът имаше две части — вляво беше за мъжете, а вдясно, по-малката част, беше за жените. Елизабет бе отведена в тясна съблекалня, където й дадоха шкафче с две изтъркани сини кърпи и чифт пластмасови чехли на петна. Не изглеждаше особено обещаващо. За процедурите тук отговаряха няколко жени с дълги поли и вдигнати коси, покрити с цветни шалчета. Те не обръщаха никакво внимание на шепата туристи, които се бяха появили след Елизабет — група изпаднали европейски студенти, защитаващи се от студа с дънки и грозни сиви суичъри — а стояха и си говореха шумно. Наоколо цареше атмосфера на безгрижна леност, както и лека миризма на мухъл.

След необещаващото шкафче Елизабет се оказа напълно неподготвена за красотата на помещението, в което пристъпи. Над нея се извисяваше едно голямо кубе, поддържано от четири по-малки. Под тях, на дванайсет места, имаше поредици от мраморни ниши, всяка от тях съдържаща малък фонтан във формата на раковина. Не толкова помещение, колкото архитектура на чистото пространство, перфектно в своята простота.

Придържайки неловко миниатюрната хавлиена кърпа около кръста си, Елизабет пристъпи в банята. В центъра имаше плоча от бял мрамор, на която вече лежаха по корем четири жени. Светлината беше мъглива, перлена от парата. Елизабет не виждаше лицата им само телата им. Едната все още имаше хавлия около бедрата си, но другите три си бяха хвърлили кърпите. Лежаха почти неподвижно. Някои от тях от време на време си казваха тихо по нещичко. Елизабет приседна на ръба на плочата и почти веднага скочи на крака — мраморът беше горещ, почти парещ. Но тя свали кърпата си, постла я върху плочата и легна върху нея.

След градския шум тук беше много спокойно и приятно. Някои от жените — всички бяха европейки, в това тя бе напълно сигурна, чужденки като нея — си говореха тихичко. После влязоха и момичетата — германка и холандка, които се събличаха по същото време като Елизабет. В началото само се кискаха и се опитваха да се прикрият със символичните кърпи, но накрая и те се предадоха на всеобщото безразличие и отпуснатост.

Колко красиви са тези момичета, помисли си Елизабет, изумена от мисълта си. Всички тези жени са абсолютно красиви! В съблекалнята бяха изглеждали толкова обикновени, с безлични лица и несъразмерни тела в дънките и широките суичъри. На улицата никой не би погледнал тези момичета втори път, но сега голотата им ги беше трансформирала.

Едно тъмнокосо момиче, което Елизабет бе забелязала точно зад себе си на опашката, влезе и зае мястото на плочата до нея. В съблекалнята то бе изглеждало ниско и закръглено, с мазна коса, вдигната на грозна опашка. Но сега, легнало голо насред пълната с пара баня, с коса, разстлана по раменете, тя изглеждаше напълно друга. Елизабет забеляза колко перфектна и гладка е кожата й и колко приятни са еротичната пухкавост и симетрията на непокритите й крака. Но за да не я притесни, обърна глава на другата страна.

В хамама вече имаше към двайсет жени. Докато лежеше, Елизабет забеляза и други детайли. Симетрията на лопатките на едно от телата, красивите гърди, изящните кости на челюстта и на раменете. Чифт перфектни малки крачета.

„Господи, виж се само! Престани!“ Смеейки се на себе си, Елизабет се обърна по гръб и се вторачи в купола на тавана. Беше пронизан с малки процепи във формата на слънца и луни, през които нахлуваше дневната светлина — дори унилата сива светлина на днешния ден. Тялото й се изпълни с чувство на неизразимо удоволствие. Значи го е правил Синан, нали? Нали така й беше казала Хадба?

Затвори очи, опитвайки се да си спомни различни дати от този период, но вместо това в главата й нахлу споменът за непознатия, когото бе видяла в Малта Киоск. С леко раздразнение тя отвори очи, като че ли за да избута тази мисъл назад. „Не бъди смешна! Той не е твой тип!“ Спомняше си го добре — едър мъж, не дебел, но доста едър. Мъж с присъствие. И при мисълта за него една още по-мощна мисъл се промъкна неканена в ума й — ами ако той можеше да ме види сега? — следвана веднага от толкова силен еротичен залп, че й се наложи да затаи дъх.

Към нея се приближи една от жените с шарените кърпи на главата. Хвана Елизабет за рамото и без да говори, я поведе към един от фонтаните във формата на раковина. С пламнали бузи Елизабет я последва послушно. Жената й направи знак да седне на стъпалото до фонтана. Първо започна да я залива с големи количества вода, а след това да я търка бързо с дебела кесия за баня.

Жената работеше бързо, движенията й бяха отривисти до грубост. Вдигна ръцете на Елизабет и една по една изтърка подмишниците й, тялото й, гърдите й и корема й. Когато Елизабет се опита да й помогне, тя пусна рязко ръцете й край тялото й и хвана главата й, като че ли беше ядосана, докато Елизабет не започна да се подчинява на неизречените й команди и да стои неподвижна и послушна.

Де да можеше да ме види той сега! Този път Елизабет си позволи да се задържи малко по-дълго на тази приятна мисъл. Представи си погледа му върху нея, онзи изумителен, еротичен поглед… И в този момент за неин голям срам бе отново разтърсена от желанието. Господи, какво ми става? Едва не се разсмя на този абсурд, на тази своя друга, разблудна същност.

Жената вече бе започнала да й мие косата. Водата струеше над нея на блестящи дъги. Падаше върху очите и ушите й, прилепвайки косата й за гърба на дълги черни кичури. Усети пръстите на жената върху скалпа си, а после главата й бе дръпната назад толкова силно, че тя примигна. Остри нокти започнаха да търкат главата й, но на моменти толкова силно, че беше почти болезнено. А после, след още няколко обилни заливания с вода, жената изчезна.

Леко трепереща, Елизабет се върна обратно в съблекалнята.