Кейти Хикман
Тайната порта (3)

Първа глава

Константинопол

 

31 август 1599 година, през нощта

— Мъртви ли са?

— Момичето — да.

Елегантно телце с две тънки златни верижки на деликатните глезени лежеше проснато по корем сред възглавниците на пода.

— А другото тяло?

Еврейката Есперанца Малхи — кира^[1] на валиде султан^[2], приближи фенера си към лицето на второто тяло, отпуснато в странна поза на дивана. От джоба на робата си извади малко огледалце, инкрустирано със скъпоценни камъни, и го насочи към ноздрите. Макар и едва видимо, повърхността на стъклото се запоти.

— Не, ваше величество, още не.

Скрита в сенките до прага на малката стая, Сафийе^[3] — валиде султан, майката на Божията сянка на Земята, повдигна падналия на гърба й воал върху раменете си и потрепери, въпреки че нощта беше топла. Смарагдът с размери на гълъбово яйце на пръста й улови светлината от фенера на Есперанца и проблесна като котешко око.

— Но няма да е за дълго, нали? Какво мислиш?

— Не, няма да е за дълго, ваше величество. Да изпратя ли да повикат лекаря на султана?

— Не! — гласеше резкият отговор. — Никакъв лекар! Все още не!

Двете се обърнаха към умиращата фигура, просната на дивана — масивна купчина мека черна плът. На пода до дивана имаше преобърнат поднос с разпръснато наоколо съдържание. Тънки петна от някаква тъмна течност — храна или повръщано, проблясваха подобно на нишки паяжина сред възглавниците. Друга тънка черна ивица пълзеше от ухото на фигурата.

— Отрова?

— Да, ваше величество — кимна леко Есперанца. — Вижте! — приведе се и вдигна нещо изпод купчината счупен порцелан на пода.

— Какво е това?

— Не съм много сигурна. Може би детска играчка… Някакъв кораб.

— Не ми прилича на играчка.

Есперанца се втренчи в предмета в ръцете си и усети, че едно парченце от него се отчупва между пръстите й.

— Не, наистина не е играчка — изрече дълбоко замислена. — Някакъв сладкиш, направен от захар — и насочи кораба към устата си, като че ли се канеше да го опита.

— Не го слагай в устата си! — извика Сафийе и едва не събори с ръка предмета от ръката й. — Аз ще го взема, Есперанца. Дай ми го!

Зад дивана имаше отворен прозорец, от който се виждаше коридор със зелени и бели плочки, украсен със саксии с жасмин. В изолираната от високите стени сладост на нощта внезапно се дочу някакъв шум.

— Бързо, лампата!

Есперанца побърза да изгаси фенера си. В продължение на известно време двете жени стояха, без да смеят да помръднат.

— Котка, ваше величество — изрече тихо от мрака зад тях личната прислужница на Сафийе, забулена с тънък воал като господарката си.

— Колко е часът, Гюлбахар?

— Само няколко часа до изгрев-слънце, ваше величество.

— Колко бързо лети времето!

От другата страна на прозореца, над високите стени, се виждаше резенче от нощното небе. Изведнъж облаците се разделиха и стаята бе залята от ярка лунна светлина, по-силна и от фенера на Есперанца. Плочките по стените на стаичката като че ли потрепнаха и заблестяха — в сребристосиньо и сребристозелено, подобно на вода в огряно от луна езеро. В светлината на лунните лъчи попадна и безжизненото тяло върху дивана, почти голо, ако не се броеше финия бял муселин около слабините. Сафийе се загледа в него. Беше като женско тяло, меко и почти обезкосмено — пищните оголени бедра, тясната талия, увисналите гърди, зърната с цвят на меласа. Величествена скулптура от плът. Кожата, която през деня беше толкова блестяща и черна, сега бе станала пепелява, сякаш отровата бе изсмукала всичката й светлина. А в ъгълчетата на нелепо разтворените устни, дебели и червени като цветове на хибискус, се стичаше пяна.

— Ваше величество… — очите на еврейката се стрелнаха притеснено към Сафийе. — Кажете ни какво да правим сега, ваше величество!

Но валиде султан като че ли не я чу. Направи крачка към вътрешността на стаята.

— Малко славейче, стари приятелю…

Думите бяха не по-силни от шепот.

Тежките бедра бяха преметнати върху възглавниците, напълно забравили за скромност и свян като жена по време на раждане. Котката, която до този момент душеше сред парчетата порцелан по пода, скочи върху дивана. От движението й част от тънкото муселиново покритие се свлече, излагайки на показ частите отдолу. Есперанца се пресегна, за да ги покрие пак, но с бързо движение на ръката валиде султан я спря.

— Не, остави ме да видя. Искам да видя!

Направи още една крачка навътре в стаята. Откъм прислужницата й Гюлбахар дойде тих, сподавен звук като едва доловима въздишка. Също като останалите части на тялото и слабините бяха напълно обезкосмени. Между пухкавите черни бедра, там, където би трябвало да са мъжките части, нямаше нищо. На тяхно място имаше празно пространство — един-единствен гневен белег, втвърден и удебелен като след обгаряне, на мястото, където някога, в някакъв невъобразимо далечен момент от невъобразимо дългия му живот, един замах на острия нож беше отнел пениса и тестисите на Хасан ага — началник на черните евнуси на валиде султан.

* * *

Носещ се върху облак от болка, Хасан ага — Малкия славей, долавяше някъде в далечината на затихващото си съзнание, че валиде султан е наблизо. Шепотът на жените беше объркан, не повече от неясно жужене за неговите уши, ала нейният аромат — смирната и амбрата, с които парфюмираше бельото си, кожата на красивите си бедра, корема си и забранения си секс — не, той никога не би могъл да сбърка този аромат, дори и сега, когато беше на смъртно легло.

Отново се унесе. Болката се бе впила като демон в червата му и бе спряла движенията им, като че ли тялото му е било подложено на продължителни изтезания. И сега се носеше нанякъде. Буден ли беше, или просто сънуваше? Да, болката. Но той познаваше добре болката. Пред вътрешния му взор изникна образ на момче. Малко момче, но дори и тогава вече здраво и набито, с къдрава, ниско подстригана коса, приличаща на черна шапчица, свлечена необичайно ниско над челото му. Някъде в този сън като че ли долови нечий женски глас — пищеше. А после и мъжки глас — баща му? Но как е възможно? Хасан ага, началник на черните евнуси, нямаше родители. Или може би е имал — някога, в онзи друг живот преди толкова много години, когато все още беше цял.

И докато се носеше все така на ръба на съзнанието си, в главата му се втурнаха и други картини — идваха и отминаваха, поглъщани от водовъртежа в ума му. Сега пред него се очерта хоризонт — широк, син хоризонт. Момчето с ниско подстриганата коса вървеше. Пътуването нямаше край, вървеше ли, вървеше. Понякога, просто за да не унива, той си пееше, но преди всичко вървеше ли, вървеше, през гори и през джунгли, през реки и просторни равнини. Веднъж, през нощта, бе изревал лъв. По друго време имаше ято птици — яркосини и червени, изригнали като фойерверки от горските дълбини.

Имаше ли и други с него? Всъщност да, много други. Повечето от тях деца, като него самия, и всички до един оковани във вериги за краката и за врата. Често се препъваха и някои оставаха там, където паднеха. Опита се да вдигне ръка към гърлото си, но вече нямаше никакво усещане в крайниците си. Къде ли бяха ръцете и краката му? И най-вече къде беше гърлото му? Изведнъж го заля странно любопитство, а после бе обгърнат от чувство за изместване в пространството — толкова могъщо и толкова замайващо, сякаш различните му части бяха разпръснати далече една от друга, подобно на луната и звездите.

Но той не се страхуваше. Бе имал това чувство и преди. Пясък. Беше нещо, свързано с пясък. Вървенето беше спряло и пред него имаше нов хоризонт, златист и безмилостен. От взиране в него го заболяха очите.

Когато дойдоха за него, беше нощ. И по-хладно. Имаше някаква колиба, а мъжете в нея му бяха дали да пие нещо, което той първоначално изплю, но те настояха да го изпие. Да не би да им беше пял? Спомняше си далечния блясък в очите им, докато бяха наклякали покрай огъня, и как главата му се бе завъртяла, и отвратителния вкус в устата му. Беше им благодарен, когато му позволиха да легне край огъня. После се чу звук от удар на метал в камък, а след това се усети силна горещина. Нечия мъжка ръка, доста внимателна всъщност, бе вдигнала робата му над кръста, излагайки на показ гениталиите му. Дадоха му парче дърво, което да захапе, но той не разбираше какво става с него.

— Има три начина — говореше мъж, който бе различен от останалите. Главата му беше увита в тюрбан от платно, какъвто бе обичаят на мъжете от пясъчните земи на Севера. — При първите два тестисите могат да бъдат или смазани, или напълно премахнати. Пенисът остава, но пациентът губи завинаги своята плодовитост. Болката е непоносима, съществува голям риск от инфекция, но повечето оцеляват, особено по-младите. Третият начин включва изрязване на всички гениталии — през мъглата на съзнанието си момчето усети, че човекът се взира в лицето му. — При този начин рискът е още по-голям, разбира се — може напълно да изгубите товара си — но търсенето на точно такива обекти е изключително голямо. Особено ако са грозни, а този тук… Пфу! — засмя се тихо на себе си. — Този тук е грозен като хипопотам!

— Какви са шансовете? — говореше мъжът, който бе вдигнал робата на момчето.

— Ако лекарят не внимава, малцина оцеляват при прилагането на третия начин. Ако болката не ги подлуди, то тогава ги убива треската, която настъпва по-късно. А ако и треската не успее да ги убие, съществува опасност при заздравяването на раната частите им напълно да се затворят. Лекарят трябва да измисли начин да задържи едната тръба отворена — онази, по която минава урината на пациента. Защото, ако не се вземат мерки за тази тръба, то тогава за пациента няма никаква надежда и смъртта е неминуема. Най-грозната и най-болезнена смърт от всички възможни. В моя случай обаче, защото аз имам много голям опит с подобни процедури, шансовете са много добри — около половината от моите пациенти оцеляват. А конкретно в този случай… — тук момчето отново улови погледа на мъжа с тюрбана, впит в него. — Този ми изглежда достатъчно силен, за да издържи. Сигурен съм, че ще успеете да го продадете в харема на самия велик господар!

Около огъня настана брожение, докато мъжете събраха глави и започнаха да се съвещават. А накрая първият, който изглеждаше главният сред тях, заговори отново.

— Товарът ни е много ценен. Изминахме много път — три хиляди левги, че и повече от горите на голямата река — и вече изгубихме твърде голям брой глави от стоката си, за да поемаме подобен риск. В Александрия, закъдето сме се запътили, ще продадем много лесно онези, които стават за роби, и така ще си осигурим печалбата. Но ти си напълно прав — само един от този вид може да донесе невиждани богатства. Особено момче от онези далечни земи. Един добър екземпляр като него би могъл да донесе печалба колкото всички останали, взети заедно. По пазарите на Александрия и Кайро се носят слухове, че османските господари вече предпочитали такива вместо белите евнуси, които идват от източните планини на Великата турска империя. Но само най-богатите хареми в империята могат да си позволят черни евнуси. Те се считат за луксозни стоки като щраусовите пера, златния прах, шафрана и слоновата кост, които карат керваните, минаващи през тези пясъци. Затова ще рискуваме, но само с един. И нека бъде с това момче, след като и ние като теб виждаме, че е силен и има голяма вероятност да оцелее. Ще ти позволим да докажеш уменията си, копте^[4], но само с този.

— Добре, значи ще бъде пеещото момче — кимна одобрително мъжът с тюрбана. — Ти си истински търговец, Масуф бей. Ще ми трябва вряло масло, за да обгоря раната — добави делово. — И четирима от най-силните ти мъже, за да държат момчето. Болката им дава сила за десетима.

Близо четирийсет години по-късно, в хладната и благоуханна нощ край Босфора, голото тяло на Хасан ага се размърда лекичко. Пръстите му се разтвориха и потрепнаха върху възглавниците на дивана подобно на чудовищни нощни пеперуди. А после съзнанието му отново се върна към делириума и потъна в миналото.

Все още беше нощ. Когато всичко свърши, по настояване на копта търговците на роби бяха изкопали дупка в пясъка точно зад колибата. Дупката беше тясна, но дълбока и точно толкова широка, колкото момчето да бъде заровено в нея до врата така, че само главата му да остане над земята. После мъжете заминаха нанякъде и го оставиха там. Но момчето не си спомняше нищо от това. Дойде в съзнание доста време след това, обгърнато от тежестта на хладния пясък около него. Ръцете и краката му бяха прилепени към тялото му така, сякаш бе увит в паяжината на огромен паяк.

Колко дълго го бяха оставили така, заровен жив в тази дупка? Пет дена, седмица? През първите няколко дена, докато го владееше треската, която го бе хванала почти моментално, той изобщо не си бе давал сметка за времето. Въпреки непоносимата жега през деня и слънцето, от което кръвта му вреше сякаш в тъпанчетата му, зъбите му тракаха от студ и несвяст. А болката между краката му беше толкова раздираща, че в устата му непрекъснато се събираше горчива слюнка. Ала най-лошо от всичко беше жаждата — кошмарна, всеобхващаща жажда, която го обгръщаше и измъчваше. Но когато изкрещя за вода, гласът му, вече не по-силен от глас на котенце, не стигна до ушите на никого.

Веднъж отвори очи и видя над главата си мъжа с тюрбана, онзи, на когото викаха „копта“. Той беше довел със себе си главатаря на търговците на роби — мъж черен като нощта, в дълга, светлосиня роба.

— Треската пуснала ли го е вече?

Коптът кимна и допълни:

— Както казах, момчето е силно.

— Тогава мога да си прибера товара си, така ли?

— Търпение, Масуф бей! Треската е свършила, но раната трябва да заздравее, при това добре! Ако искаш стоката си цяла, трябва да оставиш пясъка да си свърши работата! Момчето изобщо не трябва да мърда!

— Вода…

Той ли го каза? Устните на момчето бяха толкова пресъхнали, че се пукнаха и разкървавиха и при този най-слаб опит за говорене. Езикът му беше толкова подут, че едва не го задуши. Ала двамата мъже вече се бяха отдалечили.

Именно през тази нощ момичето дойде при него за първи път. В началото той не я видя — просто се пробуди от поредния пристъп на сън благодарение на хладината, която усети върху челото и устните си. При допира й в подпухналото му гърло се надигна болезнен вик, пресъхнал като прахан. Но звук не излезе никакъв. Влагата на парцала го прониза като нож.

Фигурка, дребна и почти невидима като призрак, приклекна до него на пясъка.

— Вода… — раздвижи с усилие той устните си.

— Не, не мога. — Момчето примигна, отвори очи и зърна пред себе си широкото гладко лице на малко момиче. — Все още не трябва да пиеш. Първо оздравей, после ще пиеш вода.

Тя не беше от децата от неговата верига — в това той беше почти сигурен, — но акцентът на гласа й му беше познат и той предположи, че тя също трябва да е от горите отвъд голямата река. Очите му го засмъдяха, но и те вече бяха толкова сухи, че не можеха да се разплачат.

Момичето се зае нежно да почиства и освежава лицето му с влажния парцал. Много внимателно бръсна пясъка от клепачите му, от ноздрите и ушите му, но когато пак се опита да докосне устните му, той се отдръпна рязко от нея и от гърлото му излезе нечленоразделно грачене.

— Шшшт! — вдигна предупредително тя пръст към устните си и в тъмнината той забеляза как бялото на очите й проблясва. После момичето приближи устни до ухото му и прошепна: — Ще се върна!

Събра гънките на тънката си роба и дребната й фигурка се отдалечи бавно в нощта. Загледан след нея, той все още усещаше топлия й дъх близо до бузата си.

Когато се върна, тя държеше в ръка малко шишенце. Приклекна отново до него, притисна устни до ухото му и прошепна:

— Използват това масло за готвене. Няма да те заболи!

Пъхна кутре в шишенцето, а после много предпазливо размаза маслото по горната му устна. И макар че потрепери, този път момчето не изкрещя.

От този момент нататък я чакаше всяка нощ и тя всяка нощ идваше, за да чисти пясъка от лицето му с влажния парцал и да маже устните му с масло. И макар все така упорито да отказваше да му донесе вода, повтаряйки, че ако той пие вода, няма да оздравее, му даваше малки парченца тиква и краставица, скрити в джобовете на робата й. Макар и трудно, ги пъхаше внимателно между устните му и той ги задържаше там, за да успокояват и облекчават подпухналия му език. Двете деца не си говореха, но понякога, след като приключеше с грижите за него, момичето присядаше до главата му и тихичко пееше. А тъй като той вече бе лишен от гласа си, можеше само да я слуша в захлас и да гледа звездите, толкова далечни и така блестящи, които се движеха над тях по пустинното небе.

Както бяха предположили, момчето беше силно и наистина оцеля. След като го извадиха от пясъка, започнаха да се отнасят към него по-добре. Подариха му нова роба — в зелено и бяло, и платно, което да увие около главата си, след което му дадоха да разбере, че вече няма да бъде окован заедно с останалите, а ще язди зад главатаря на търговците на камилата му, както подобаваше на най-ценната им стока. Раната му беше зараснала много добре и макар все още да беше чувствителна, пикочната му тръба функционираше нормално. Коптът му беше връчил тънко, кухо сребърно перо и му беше показал как да го поставя в собственото си тяло.

— Когато искаш да пикаеш, пъхаш тръбичката така, виждаш ли?

Когато настъпи времето да потеглят, момчето видя друга група търговци, които събираха товара си в малкия кервансарай. Голяма група мъже и жени, с оковани ръце и вратове, се бяха приютили край стената, за да се защитят, колкото могат от пясъка, жилещ лицата им. В края на веригата момчето разпозна малката фигурка — момичето, което му беше помогнало.

— Как ти е името? — извика той.

Тя се обърна и той осъзна, че тя го вижда в новата му роба в зелено и бяло, качен на камилата зад господаря.

— Как ти е името? — повтори.

— Ли…

Тя му викаше нещо в отговор, но вятърът поде думите й и ги завъртя в друга посока. Със скърцане на кожа и дрънчене на звънчета неговият керван вече потегляше. Момичето сложи ръце пред уста като фуния и накрая надвика вятъра.

— Лили!

* * *

Сега, докато Хасан ага все още се рееше над несигурните брегове между спомените и смъртта, над Златния рог се разсипа зората. От другата страна на водите на Златния рог, в онази част от града, която наричаха Пера — кварталът на чужденците и неверниците — главният готвач Джон Карю седеше върху стената на градината на английския посланик и чупеше ядки.

Изминалата нощ бе тежка и гореща. Седнал на стената — нещо, което посланикът изрично бе забранил — Карю бе съблякъл ризата си — друго от изрично забранените неща, — за да се наслади поне за кратко на хладината на сутрешния бриз. Земята под него се свличаше по склона, предоставяйки му прекрасна гледка към бадемови и кайсиеви горички. Долу, на брега се виждаха скупчените дървени лодки на по-богатите търговци и на чуждите посланици.

Въпреки че първият призив към мюсюлманите за редовната им молитва бе дошъл преди половин час, по водите и в града отсреща не се забелязваше почти никакво движение. Лека мъгла, обагрена тук-там с най-нежния нюанс на розовото, който можеше да си представи човек (цвят, характерен не само за зората в Константинопол, но и за сладкото от розови листенца), все още покриваше нежно водите и отсрещните брегове. Докато Карю се взираше в хоризонта, бледата мъгла бе пронизана от самотен малък каяк — най-типичната тясна лодка за Босфора, който се насочи бавно към брега на Пера. От мястото си върху стената готвачът чуваше плясъка на греблата във водата и вика на чайките, които кръжаха над каяка, а коремчетата им проблясваха в бяло и златисто от светлината на зората.

А после, изведнъж, мъглата от отсрещния бряг се вдигна и разкри двореца на султана — Топкапъ сарай, с кипарисите, изпъстрили градината като изрязани от черна хартия силуети, с кубетата, минаретата и кулите му — омагьосан град в розово и златисто, потрепващ над маранята над водите, като че ли поддържан от невидими джинове.

— Рано си станал, Карю — достигна до него нечий глас откъм градината на посланика. — Или може би не си спал?

— Господарю! — вдигна ръка за поздрав Карю и продължи да си лежи безгрижно на стената, чупейки ядките си.

Пол Пиндар — секретар на английския посланик сър Хенри Лило, си помисли за миг да го скастри, но после се отказа. През годините, откакто познаваше Джон Карю, бе разбрал едно — че укорите и забележките бяха последният начин, по който можеше да се справи с него — факт, относно който все още не бе в състояние да убеди посланика, нито имаше вероятност да успее да го направи. Вместо това той хвърли бърз поглед към все още спящата къща зад тях и също се метна на стената.

— Вземи си ядчица — подметна Карю. Дори и да забеляза неодобрително вдигнатите вежди на Пол, готвачът не даде никакъв знак.

Пол Пиндар огледа замислено отпуснатата върху стената фигура — къдравата и несресана коса, висяща до раменете му, дребното, но стегнато и здраво тяло, което бликаше от едва сдържана енергия подобно на постоянно опъната тетива на лък. Често бе наблюдавал Карю по време на работа, дивейки се на прецизността и грацията, с които готвачът се движеше дори и в най-тясното и задушно пространство. Избледнял белег, резултат от кухненска свада, пронизваше едната му буза от ухото чак до връхчето на устата. В продължение на няколко минути двамата мъже си стояха така, потънали в приятелска тишина, плод на дългогодишното им, крайно необичайно приятелство.

— Какви са тези ядки? — попита накрая Пол.

— Наричат ги „шамфъстък“. Погледни само каква зеленина, Пол! — възкликна Карю и се засмя. — Виждал ли си друг път подобна красота, събрана само в една ядка?!

— Ако посланикът те види, Карю, след като изрично…

— Лило да се гръмне.

— Ти първи ще бъдеш гръмнат, приятелю — отговори спокойно Пол. — Открай време ти го повтарям.

— Каза ми, че вече нямало да готвя, поне в неговото домакинство. Трябвало да напусна кухнята му и да я оставя на онази лоена топка с плоските стъпала Кътбърт Бул — смешникът, който не може да свари и една босненска зелка!

— Мисля, че за това можеш да виниш само себе си — отбеляза Пол и си взе един шамфъстък.

— Знаеш ли как го наричат?

— Не — отговори Пол. — Но не се съмнявам, че ти ще ме осветлиш.

— „Мъглата“.

Пол не отговори.

— Искаш ли да ти кажа защо?

— Благодаря, но мисля, че се досещам.

— Усмихваш се, секретарю Пиндар.

— Кой, аз ли? Аз съм просто смирен слуга на негово превъзходителство.

— Може и да си слуга, Пиндар, но в теб няма нищо смирено, обаче той няма достатъчно мозък, за да го забележи.

— А ти знаеш всичко за смирението, така ли?

— Тъкмо обратното — както ти е добре известно, аз не съм особено наясно със смирението. С изключение на случаите, когато му приготвям пай. Но пък знам всичко за прислугата.

— Очевидно не всичко, Карю. Баща ми непрекъснато го повтаряше през всичките години, докато ти беше на служба при него, ако „служба“ е подходяща дума за твоите номера, в което незнайно защо се съмнявам — отбеляза спокойно по-възрастният мъж. — Нашият многоуважаван посланик е прав поне за това.

— Може, обаче баща ти ме харесваше — отговори нехайно Карю и счупи поредния шамфъстък само с едната си ръка. — А сега, докато Лило не ми върне кухнята, изобщо не ме интересува. Видя ли го онази сутрин, когато Томас Далъм и хората му най-сетне успяха да отворят големия сандък и установиха, че безценният му дар е счупен и плесенясал? Нашият Томас, който за човек от Ланкашир е доста словоохотлив, ми каза, че сър Хенри изглеждал така, сякаш щял да се насере на стола си.

— Знаеш ли, Карю, че понякога прекаляваш? — изрече Пол и макар че тонът му беше все така благ, жестът, с който хвърли черупките от ядките, издаде изчерпалото му се търпение. — Той все пак е посланик и би трябвало да се отнасяш към него с уважение!

— Той е просто един търговец на компанията „Левант“^[5]!

— Той е пратеник на кралицата!

— Но преди всичко и най-вече е търговец. Факт, който е твърде добре известен на останалите чужденци тук, в Константинопол, особено след като останалите посланици — венецианският байло^[6] и посланикът на Франция, ни презират заради това.

— Ако е така, значи са глупаци — отсече Пол. — Сега всички сме търговци, след като служим на нашата многоуважавана компания, и в това няма нищо срамно. Тъкмо обратното — съдбата ни, твоята и моята, както и съдбата на цялата ни страна, забележи, зависят от това! И този факт не е пречил никога на положението ни пред турците. Всъщност сега те ни уважават много повече от всякога!

— Но само когато им е изгодно от политическа гледна точка.

— Но отношенията ни са точно това — политика! — отбеляза назидателно Пол. — Не става въпрос само за търговия, от която извличаме полза не само ние, но и те. Важното е, че имаме общ враг — Испания. Може и да се опитват да ни насъскват срещу венецианците и французите, но това е само игра. Истината е, че те се нуждаят от нас точно толкова, колкото и ние се нуждаем от тях. Знаеш ли, че майката на султана — валиде султан Сафийе, за която казват, че е много могъща дама (въпреки че Лило надали някога ще го признае), си кореспондира лично с нашата кралица? Вече й е изпратила дарове, равни по стойност на даровете, които ние й донесохме от Англия, и както разбирам, се гласи пак да й прати. Предупредиха ме, че когато тръгна за Англия, трябва да ги взема със себе си.

— Но как е възможно човек, който е затворен в онзи дворец, да има някаква власт? — възкликна Карю и посочи към кубетата и кулите в другия край на блестящите води под тях. — Даже самият велик султан е нищо повече от един затворник там, или поне така твърдят нашите еничари.

Утринната мъгла вече се бе вдигнала напълно и водите на Златния рог се изпълниха с каяци и няколко по-големи плавателни съда, въртящи търговията си между бреговете. Карю продължи:

— Казват още, че там имало стотици жени, до една робини и наложници на султана, и че докато са живи, тези жени не трябвало да показват лицата си пред никой друг мъж.

— Техните обичаи са различни от нашите, но може би нещата не са чак такива, каквито ги мислим.

— Казват и още нещо за валиде султан — отбеляза Карю и изгледа Пол. — Говорят, че тя изпитала голямо привличане към благородния секретар Пиндар, когато той отишъл да й поднесе даровете на кралицата! Представяш ли си? — очите на готвача проблеснаха. — Представяш ли си как се е напънал Мъглата, когато е чул това, а?

Колкото и да му се искаше да се сдържи, Пол се засмя с глас.

— Хайде де, Пол, кажи ми, как изглежда? Каква е майката на султана, любимката на стария султан Мурад, а? Казват, че когато била млада, красотата й била толкова голяма, че той й е бил верен в продължение на повече от двайсет години! Не поглеждал никоя друга жена!

— Не съм я виждал лично. Говорихме през дървена решетка. Тя ми говореше на италиански.

— Тя е италианка?

— Не, не мисля — в съзнанието на Пол се върна споменът за сянката зад решетката, която по-скоро усещаше, отколкото виждаше, почти като свещеник в изповедалнята. Спомни си някакъв силен парфюм, мистериозен като благоуханна нощна градина, едновременно сладък и земен; някакво бегло впечатление за много бижута; а после онзи чуден глас, нисък, богат, кадифен. — Не говори като родена италианка — добави след кратък размисъл, — но гласът й е по-красив от всички гласове, които съм чувал.

След тези думи двамата мъже отново замлъкнаха, загледани във водите на Златния рог, към далечните черни върхове на кипарисите, а отвъд тях — към почти скритите кули на двореца на султана. Внезапно стана невъзможно да избягват истинската причина, която ги бе събрала заедно в уединението на ранната сутрин в градината на посланика.

— Момичето, Пол…

— Не.

— Тя е там, Пол!

— Не!

— Не ли? Но аз го знам!

— Откъде го знаеш?

— Защото я видях, Пол. Видях Силия със собствените си очи!

— Невъзможно! — извика Пол, сграбчи ръката на Карю и я изви силно. — Силия Лампри е мъртва!

— Казвам ти, че я видях!

— Видял си я със собствените си очи? Ще ги извадя със собствените си ръце, ако ме лъжеш, Карю!

— Кълна се в живота си, Пиндар! Тя беше! — мълчание. — Питай Далъм! Той беше с мен.

— О, не се притеснявай, ще го питам — промърмори Пол и пусна ръката на Карю. — Но внимавай, Джон! Ако някой турчин чуе дори шепот за това приключение, това ще бъде краят и за двама ни, разбра ли?!