Кейти Хикман
Тайната порта (21)

Деветнайсета глава

Константинопол

 

2 септември 1599 година, през нощта

Когато приготвяха Силия за втори път да се срещне със султана, вече нямаше карийе Лала, която да я упои, нямаше опиум, който да замъгли ума й, да блокира спомените й или да помогне на сладката й плът — изложена на показ подобно на захарните произведения на Карю — да забрави за униженията, изсипвани отгоре й.

Беше ли утеха фактът, че не е сама?

Както и преди, тя бе отведена с всички церемонии в покоите на султана. Само че този път с нея имаше и друга, друга, която също беше гьозде. Двете заедно, с ароматизираните си бедра и неоформени гърди, минаха заедно с придружителите си през двора на валиде султан, за да се срещнат отново с групата на евнусите.

Силия измина заедно с процесията целия път по Златния коридор до покоите на султана, но там я очакваше нова изненада. Този път не останаха в самата спалня, но бяха отведени до нея в малка съседна стаичка, от която се излизаше, както предположи Силия, в частната градина на султана. Двама евнуси вървяха напред с някакъв голям предмет — ниска масичка или платформа, която поставиха в центъра на стаята, а след това покриха бавно с килим.

Начело на главната процесия вървеше заместникът на главния черен евнух — Сюлейман ага. Докато предишния път в упоеното си състояние Силия не видя почти нищо, а след това помнеше още по-малко, този път беше в състояние на изострено съзнание. Дори по стандартите на дворцовите евнуси Сюлейман ага, с неговото грозно лице и висящ корем, беше истинска гротеска. Тя забеляза как, докато сваляше ризата от раменете й, очите му се плъзнаха по голите й гърди, усети меките му и влажни като сурово тесто ръце върху раменете си. Бузите му бяха някак си едновременно издути и хлътнали, без косъмче, като на бебе. Устата му висеше отпуснато, разкривайки неестествено розови венци и език. Беше толкова близо до него, че тя можеше да го надуши — да усети вонята на стара кожа и смрадта от наскоро ядено месо. Силия усети, че устата й се изпълва с горчива слюнка от отвращение.

Двете момичета бяха подредени една до друга на платформата, а после, след една нагла инструкция да не мърдат от мястото си, Сюлейман ага и евнусите изчезнаха и те останаха сами.

Първоначално Силия не позна съществото, което седеше голо до нея. Момичето беше слабо и определено кльощаво в сравнение с добре гледаното тяло на Силия, с дребно, издължено лице и високите скули на черкезка, но, както забеляза Силия с изненада, изобщо не беше красива. Лицето й беше агресивно обикновено, кожата й — груба и толкова бледа, че сякаш цветът е бил изсмукан със сила от нея, подобно на растение, което е расло в изба или между камъни. Единственото интересно нещо в нея бяха очите й. Бяха бледокафяви, но толкова бледи, че бяха почти златисти, обрамчени с пясъчноруси мигли.

Когато тя видя, че Силия я гледа втренчено, очите й се свиха подозрително и тя подхвърли:

— Какво си ме зяпнала?

Тонът й беше толкова нагъл, че Силия го усети като плесница. А после си спомни.

— Хей, почакай! Знам къде съм те виждала преди! — извика. — Беше този следобед, с хасеки султан! Ти си една от прислужниците на Гюлай хасеки, една от онези, които ни донесоха плодове! — как би могла да забрави това лице? В това момиче имаше нещо особено, нещо неоформено, нещо животинско, което бе накарало Силия още тогава да потръпне от ужас.

— Е, но вече не съм нейна прислужница!

— Искаш да кажеш, че вече не си прислужница на хасеки султан! — поправи я хладно Силия.

В продължение на няколко секунди момичето се вторачи в Силия със златистите си, нахални очи. Накрая сви рамене и отсече:

— Онази глупачка! — и толкова.

За миг Силия бе твърде слисана, за да каже каквото и да е. В харема се държеше толкова много на изисканото поведение и изящния език, че макар и от няколко месеца тук, тя се бе научила да гледа на всяко отклонение от безмилостните правила на учтивостта, дори в по-неформални ситуации, като на шокиращо нарушение на етикета.

Въпреки че вечерта й се бе сторила доста топла, в малката стаичка изведнъж беше станало много хладно, почти студено. Усети, че потреперва. Загледа се под арката към спалнята на султана, но там всичко си беше така, както преди — осветената от свещи стая беше тиха, по тавана пълзяха странни сенки.

— Изглеждаш различно — рече по едно време на момичето.

— О, така ли? — изсумтя саркастично тя. — Ти също.

Този път тя дори не си направи труда да погледне към Силия, а просто изви гръб в дъга, очевидно напълно свикнала с голотата си.

— Как ти е името?

— Съвсем скоро ще разбереш.

— Аз съм Кая. За теб — Кая кадън — продължи с равен тон Силия, без да сваля очи от момичето. А после попита: — На колко си години? Тринайсет? Четиринайсет?

— Откъде да знам? — сви рамене то. — Във всеки случай съм по-млада от хасеки, но пък и тя вече е стара, на повече от двайсет е. По-млада съм и от теб, между другото. Точно такива ги обича той, нали? Млада плът.

— Може би — отбеляза Силия, все така загледана замислено в нея. — А може би не.

Обгърна с ръце тялото си, опитвайки се да се стопли. Бедрата й и въобще целите й крака бяха замръзнали.

— Но защо е толкова студено тук? — извика и шляпна раменете си, които бяха започнали да посиняват.

— Искаш да кажеш, че не си забелязала? — момичето продължаваше да извива гръб, напред-назад, напред-назад, като цирков артист, подготвящ се за номера си.

— Какво да съм забелязала?

— На какво сме седнали.

Силия пъхна ръка под килима, но веднага я измъкна, сякаш се беше опарила.

— Лед! Господи, та ние седим върху леден блок!

Забелязвайки изражението на Силия, момичето се усмихна за първи път, което донякъде оживи дребното й животинско личице.

— Е, госпожице Голяма работа, ти май наистина не знаеш, а? Аз може и да не съм хубава като теб, но той все пак няма да гледа лицето ми, нали? — и изгледа Силия с неприкрита злоба. — Погледни ме! Виждаш ли? Кожа, бяла кожа! — приведе се към Силия и следващите й думи прозвучаха като съскане: — Колкото по-студена, толкова по-бяла! Защото точно това харесва той!

„Естествено! — каза си Силия. — Как можах да не забележа!“ Под светлината на свещите кожата на момичето светеше ослепително, със синкавобялото на снега. Силия сведе очи към собственото си голо тяло. Беше й толкова студено, че кожата й бе станала почти прозрачна. Забеляза сините вени по гърдите си, по вътрешностите на бедрата си, по целите си крака. Разбира се.

— Значи затова съм била избрана! — възкликна на глас. — Хасеки също!

— Е, да. Валиде пробва с теб, но от теб не ставаше нищо. Всички чухме за опиума — допълни момичето и се изсмя, но смехът й беше по-скоро като цвилене на кон.

— Как така сте чули за това?

— Просто така — сви рамене момичето. — Всички чухме. Това е.

— Всички вие? Не мисля! — отсече Силия и впи сурово очи в момичето. Може би беше от студа, но установи, че вече мислеше съвсем ясно. — Смятам, че имаш предвид себе си. И че ти знаеш нещо, което не трябва да знаеш!

Още едно изцвилване, но този път пясъчните й мигли потрепнаха.

— Кой казва, че не трябва да знам?

— Как би могъл един слуга изобщо да знае такива работи?! Кажи ми веднага, карийе! — отсече рязко Силия.

— Сети се сама!

— Не се тревожи, ще се сетя! — Силия погледна ръцете си. Трепереше, но по-скоро от гняв, отколкото от студ.

— Май си студена, Кая кадън.

— Да, но не колкото теб!

Силия забеляза със задоволство, че устните на момичето бяха почти сини. Беше спряла да извива гърба си и сега бе прегърнала коленете си с ръце. Цялото й тяло се бе напрегнало да се опита да спре треперенето.

— Но той скоро ще дойде и когато дойде, ще предпочете мен! — отсече момичето.

— Откъде си толкова сигурна? — Силия вече стискаше зъби, за да не им позволи да тракат.

— Защото знам какво да правя. Гледала съм го с онази глупачка Гюлай! — изрече момичето и изгледа победоносно Силия. — Слушай, вече са пред вратата!

А после, докато Силия я гледаше, малката грозница разтвори крака, още по-безсрамно разтвори гладко избръснатите си срамни устни и пъхна пръсти вътре. Бавно и внимателно извади оттам малък предмет. Предметът беше кръгъл и черен, със същия размер и форма като таблетките опиум, които Силия беше взела.

— Какво е това?

— Ще видиш! — изсмя се дрезгаво тя. — Ти не си единствената, която знае как да получава помощ от карийе Лала!

Момичето не погълна таблетката, а я постави внимателно под езика си. После пъхна отново два пръста във вагината си и разнесе соковете оттам зад ушите и по устните си. И през цялото това време гледаше злобно Силия и по устните й играеше презрителна усмивка.

— Отвратително нещо са това мъжете, не мислиш ли? — бе единственото, което каза.

* * *

Когато султанът най-сетне влезе в покоите си, двете момичета бяха слезли от ледената платформа и се бяха проснали по очи пред него. След това Силия щеше да си спомня колко сковани и неподвижни са били краката й и изгарящия огън в пръстите на краката и ръцете й, когато кръвта бе тръгнала отново по вените. Не бе посмяла да вдигне очи обаче и затова доскоро чу, отколкото видя неговото разочарование.

— Какво е това? Не съм искал вас!

Неловка тишина.

А после:

— Къде е Гюлай?

Пак тишина, а после Силия чу как момичето изрича твърдо:

— Гюлай хасеки е неразположена, султане мой. Моли за вашето разбиране! Нейно величество валиде султан, която мисли неспирно за вашето удоволствие и отмора, реши да изпрати вместо нея нас.

Твърдият студен под се впиваше безмилостно в челото и коленете на Силия. Не й беше даден сигнал да се изправи, затова си стоеше така, както беше, със задник във въздуха. Изминаха няколко дълги минути. С периферното си зрение забеляза, че една от плочките под носа й е леко олющена. Съзерцаваше тази плочка като че ли цяла вечност. А после, когато все така нищо не стана, извърна леко глава и забеляза, че макар и неканено, момичето се бе изправило и сега седеше на колене пред султана.

Сякаш за да прикрие голотата си, момичето беше поставило дясната си ръка пред себе си и бе подхванало с нея лявата си гърда — жест, който означаваше едновременно покорство и покана. Гърдите й бяха големи за тънкото й тяло, широките и плоски зърна се бяха втвърдили до две твърди точки от студа. Султанът не казваше нищо, но докато Силия гледаше, той направи крачка към момичето. В този момент устните на момичето се разтвориха лекичко и то изрече:

— Ааах!

Беше почти като въздишка. После се залюля към него, като че ли не можеше да се държи на колене, след което срамежливо се дръпна назад. Клепките й потрепнаха свенливо.

— Не те ли познавам? — когато султанът заговори, на Силия й се стори странно да чуе отново мъжки глас след толкова много време. — Ти си Ханза, нали? Малката Ханза!

Момичето не каза нищо, но Силия забеляза странните му очи да проблясват, тъмни като злато под светлината на свещите.

„Но как изобщо може да те гледа! Ти си толкова грозна!“ — бе единственото, което успя да си помисли. Но още докато си го мислеше, султанът направи още една крачка към нея.

— Хааа… — издиша момичето и докато го правеше, Силия я видя как прокарва бавно език по устните си и ги навлажнява, така че те започват да блестят под пламъците на свещите.

Внезапно в стаята се възцари гробна тишина. Единственото, което Силия чуваше, беше дишането на Ханза и собственото си сърце.

Все така простряна на пода, Силия едва дишаше, но никой не я заговори, а тя не смееше да седне, без да са й разрешили, затова внимателно изви глава настрани. Сега виждаше другото момиче, Ханза доста по-добре. Виждаше я как държи тялото си — тяло, което бе изглеждало толкова незначително, толкова кльощаво в сравнение с нейното — като деликатна цветна пъпка, и как кожата й, все още синкава от студа, сияеше като белите рози в нощната градина.

Дори да й беше студено, не даваше никакви признаци за това. Султанът се взираше в нея и затова Ханза най-сетне се осмели да му отвърне на погледа. Очите им се срещнаха.

— Ааах… — със странно ридание тя отметна назад глава, сякаш е била ударена.

— Не се страхувай! — каза той.

Но както Силия забеляза, тази мисъл очевидно му се нравеше. Вече стоеше близо до Ханза, робата му висеше отворена и падаща свободно от двете му страни. Колкото повече се взираше в момичето, толкова повече тя се опитваше да се отдръпне от него, въртейки се първо наляво, а после надясно, като насекомо върху карфица.

— Нека те погледна!

Ханза отново се завъртя, като че искаше да скрие голотата си от погледа му, но междувременно му предложи на показ перфектно бялото си рамо, снежнобелия си врат и гърлото си. Като танцьорка, помисли си Силия, или като кучка, която се подчинява на куче.

Разкъсвана между любопитството и страха, тя затвори очи, а после побърза да ги отвори. Какво би трябвало да прави сега? Какво се очакваше от нея — да стои или да си излезе? Видя го как сваля ръката на Ханза от гърдата й. Момичето се опита да го спре, като го пляскаше и дращеше, но той я сграбчи за ръката и стисна здраво, приковавайки я към себе си, докато с навлажнения си пръст започна бавно да кръжи около зърното й.

Ханза въздъхна и се люшна към него, отпускайки се покорно на гърдите му. Той се приведе, за да целуне врата й, но после се поколеба и подуши мястото зад ухото й.

— Ела веднага в другата спалня! — изрече с внезапно одрезгавял глас. — Ти също, Сънливке — направи знак на Силия. — И вземи се покрий с нещо, защото ще настинеш!

Значи той в крайна сметка я помнеше. Тя усети как ръката му я докосва нежно по бузата. Пръстите му бяха меки и от тях се носеше аромат на смирна.

Леглото на султана беше точно такова, каквото го помнеше Силия — диван с балдахин, покрит с драперии, дамаски и кадифета, със завивки, бродирани със сребро и златни лалета, повечето от тях обшити с кожи. Под светлината на свещите цветовете им проблясваха като ята насекоми. Останалата част от стаята, включително огромният, приличащ на катедрала купол над главите им, тънеше в мрак.

Силия метна една от кожените завивки върху раменете си и приклекна в долната част на леглото. Без да бъде молена, Ханза се опъна в средата на дивана. И тя също грабна една от кожените завивки и я метна с наслада на раменете си, потривайки бузи в кожата. Изглеждаше напълно в свои води, без капчица страх.

— Е, малка Ханза, готова ли си за мен?

Той вече беше коленичил на леглото пред нея. Момичето придърпа завивката по-плътно върху раменете си и го изгледа с присвити очи. А после, бавно и целенасочено, поклати глава.

— Не, султане мой!

— Смееш да откажеш на своя султан? — и за огромно изумление на Силия той пак се засмя, сякаш беше доволен от отговора й. После, с нетърпеливо движение, свали робата от раменете си. — Е, ще видим тая работа! — и се престори, че се приближава към нея, но тя отново се отдръпна назад. Той се хвърли отгоре й и докато тя се гърчеше, той я сграбчи за глезена и я дръпна грубо към себе си.

— Не толкова бързо! — изрече тя, докато той грухтеше от усилието. Звук на голям мъж. Като диво прасе, подгонило трюфел.

Силия гледаше, докато султанът обърна с усилия Ханза по гръб, приковавайки едната й ръка над главата й. Тя продължи да се бори, да се хвърля, замахна към него, издраска лицето му с нокти, докато той не прикова и другата й ръка. Приклещена в капан, тя надигна белия си врат към него и изведнъж застина. И двамата дишаха тежко, а той се бе вторачил в лицето й. Силия го видя как застива, плъзгайки нос по врата и устните й, като че ли искаше още веднъж да вдиша парфюма й, тайните сокове, които бяха засъхнали там.

— Да не би да са ти дали нещо?

Тя поклати глава.

— Наистина ли? — Силия го видя как прокарва пръст по гърлото й. Ханза не отговори. Вместо това внезапно надигна глава и облиза устата му с език.

Той се засмя тихичко.

— Значи си готова за мен, а? — гласът му беше станал много нисък. — Няма да боли… поне не много.

— Не! — в последен опит за измъкване Ханза продължи театъра с дърпането, но той беше твърде силен за нея. И тя се отпусна под него с въздишка.

Силия се стегна и стомахът й се сви при мисълта за онова, което предстоеше.

— Е, ако искаш да взема нея, а? — и султанът кимна по посока на Силия, която продължаваше да седи на колене в края на леглото.

— Не, султане мой — поклати глава Ханза. Ридание или усмивка бе онова, което Силия усети в гласа й? — Вземи мен!

После хвана ръката му и я пъхна между краката си, насочвайки пръстите му към вагината си, където той започна да я гали, а тя — да стене и да се гърчи.

С ново изгрухтяване той проникна в нея. Всичко свърши много бързо. Силия чу как Ханза извиква, а само няколко секунди по-късно султанът слезе от нея.

Облече робата си.

— Чакайте тук! — инструктира и двете. — Евнусите скоро ще дойдат, за да ви ескортират — и потупа разсеяно Ханза по рамото. — Ти ми достави удоволствие, малка Ханза. Агата ще те запише в книгата.

А после, без да поглежда назад, изчезна.

Силия продължаваше да си седи все така на колене в долната част на леглото. Тогава Ханза се обърна към нея:

— Е, няма ли да ме поздравиш, а? — сви колене и ги обгърна с ръцете си. — Вече трябва да ме наричаш кадън.

— Поздравления, Ханза кадън! — пауза, а после Силия бавно допълни: — Ти имаш ли изобщо някакъв срам?

— Срам ли? Че защо? — очите й проблясваха под играещите пламъци на свещите. Изведнъж стана много млада, почти дете насред огромното легло. — Той избра мен! И вече ти няма да бъдеш хасеки!

— Султанът може да има много фаворитки, но си има само една хасеки, а тази позиция, както добре знаеш, вече е заета — заговори бавно Силия, сякаш обясняваше на дете.

Ханза я дари с една от своите хищни, животински усмивки и изтърси:

— Не за дълго.

— Какво искаш да кажеш?

— Скоро ще разбереш.

Слезе от леглото и се насочи към плато с дребни медени сладки, което беше оставено на масичката. Изглежда, че изобщо не й пукаше от голотата й.

— Ти не си ли гладна? — попита, докато тъпчеше устата си с една от сладките и облизваше пръсти. — Наричат тези сладки „Женски зърна“ — изкиска се. — Ето, заповядай!

Силия махна с ръка за отказ и попита директно:

— Кой те е учил?

— Какво да ме е учил?

— На всичко това. Да доставяш удоволствие на султана по този начин.

— Казах ти, гледах — отговори Ханза, докато продължаваше да ближе пръстите си.

— Не ти вярвам. Никой не може да научи подобни неща само с гледане!

— Имаш предвид всичките онези „ох“ и „ах“ ли? — изкиска се Ханза, имитирайки през смях себе си. После се завъртя на пръсти из стаята, опиянена от преживяното. — Добре тогава, ще ти кажа, Кая кадън — подвикна през рамо. — Беше господарката на робите в Рагуса.

— Рагуса ли?

— Да. Защо си толкова изненадана? Валиде много харесва хората от Рагуса.

Силия се вторачи мълчаливо в нея.

— И с малко помощ от карийе Лала, разбира се — допълни Ханза, спря да се върти и си взе нов сладкиш. Бузите й бяха поруменели. — О, да! Лала ще бъде първата, която ще възнаградя, когато стана хасеки!

Внезапно Силия се изпълни с безпокойство.

— Значи това ти разправя тя, така ли?

— Карийе Лала не ми е казвала нищо. Само ми даде едно лекарство, точно както е дала и на теб — пак се изкиска. — Нарече го „сърбежът“…

— Нямам предвид нея — прекъсна я Силия. — Говоря за валиде. Това ли ти разправя валиде? Че можеш да бъдеш следващата хасеки!

— Нямам представа за какво говориш.

— Мисля, че имаш… — започна Силия, но после се сети за нещо. — Евнусите ще бъдат тук всеки момент, за да ни отведат. Казаха ли ти какво да правиш? Имам предвид за кръвта.

— Каква кръв?

— Ами кръв. Нали се сещаш? След първия път с мъж ти трябва… Нормално е да има кръв, нали? Трябва да им я покажеш. Хасан ага не ти ли каза? О, забравих, че него го няма тук! — възкликна Силия и сложи ръка на устата си. — Не ми казвай, че са забравили!

Настъпи неловка тишина.

— Кръв? — повтори тихо Ханза.

Пак тишина.

— Няма кръв, нали?

— Няма.

И изведнъж пълното с енергия момиче се промени.

— Какво ще правя сега, кадън? — приседна, подобно на кльощаво дребно врабче, на ръба на леглото, до Силия. — Какво ще ми сторят? Помогни ми, кадън! — падна на колене пред нея. — Моля те!

Силия мислеше бързо.

— Намери ми някаква кърпа! — сред завивките напипа кърпата, която беше захвърлила Ханза. — Сега трябва да се порежеш някъде. С това — виж!

На пода до леглото, където го беше оставил, се виждаше коланът на султана. Към него беше прикрепена кама. Извитото й острие беше изработено от злато, инкрустирано с брилянти. Дръжката беше направена от три големи смарагда. Силия извади острието и го пробва. Въпреки че камата беше церемониална, беше достатъчно остра, за да свърши работа.

— Ето! — подаде я на момичето. — Използвай това!

— Не, не мога! — дръпна се уплашено Ханза.

— Трябва! — подкани я Силия. — Хайде, бързо, нямаме много време!

— Не мога!

— Не бъди глупачка!

— Моля те, направи го ти! — извика момичето и я погледна ужасено.

— Кой, аз?!

— Да, не разбираш ли? — Ханза вече плачеше. — Не мога да скрия порязване! Те ще го намерят. И ще разберат какво съм направила — пред вратата на покоите се чуха стъпки. — Моля те, никога няма да забравя, че си ми помогнала, никога! Обещавам!

Нямаше време за мислене, Силия грабна камата и насочи острието към китката си.

— Не, не там! Под мишницата! — подкани я Ханза. — Там няма да си личи толкова много!

Силия вдигна ръка и нагласи острието на ножа срещу кожата си. После спря.

— Но защо да го правя, Ханза? Дай ми една добра причина защо трябва да те защитя!

— Моля те! Никога няма да забравя, че си ми помогнала, никога! Обещавам! — простена Ханза и подбели ужасено очи. — Ти не разбираш! Ще отрежат ръцете и краката ми, ще избодат очите ми, ще ме сложат в чувал и ще ме удавят в Босфора!

— И какво от това? — отбеляза Силия с присвити очи. После провери острието на камата срещу пръста си. Но защо наистина да помага на Ханза? Не я ли научи на нещо преживяното от последните няколко дена? Ханза би й забила нож в гърба при първа възможност, това беше повече от ясно.

Долавяйки колебанието й, Ханза се престори, че иска да издърпа камата от ръцете й, но Силия беше бърза. Вдигна камата високо, далече от обсега на момичето.

— Дай ми я! — изхлипа Ханза. — Ще ти кажа за опиума…

— Това не е достатъчно — евнусите вече бяха пред вратата. — Както казах, за това мога да се сетя и сама… — но преди да успее да довърши изречението, Ханза изтърси нещо, което накара Силия да се закове на място. — Какво каза? Я повтори!

— Портата на птичарника. Казах, че ще ти намеря ключ за Портата на птичарника!

И за първи път през тази нощ очите им се срещнаха. Нямаше време за въпроси. Силия чу някакъв рев — бушуването на кръвта в ушите си.

— Обещаваш ли?

Ханза сведе обляното си в пот чело и прошепна:

— Заклевам се в живота си!

В паузата, която последва, се чу скърцане и вратите към покоите на султана се разтвориха. Силия бързо заби върха на камата под мишницата си. Момичето й подаде кърпата и двете заедно видяха как три капки кръв паднаха върху белия лен.