Кейти Хикман
Тайната порта (36)

Трийсет и четвърта глава

Истанбул

 

В наши дни

Скоро след като Елизабет бе оставила Мариус в кафенето, над града се бяха понесли първите снежинки. И за броени минути целият град беше потънал в бяло. Беше станало много студено. От другата страна на моста „Галата“ призрачните куполи и кули на стария град проблясваха във водата. Въздухът беше чист и толкова вледеняващ, че беше трудно да се диша.

Както преди, така и сега Мехмед я чакаше на доковете.

— Заповядай! Мисля, че ще имаш нужда от това — рече той и метна нещо на раменете й. Беше меко, но толкова тежко, че сякаш беше обшито с олово.

Усетила тежестта на палтото, тя възкликна:

— От какво е направено?

— От самур — отговори той, но щом видя изражението й, вдигна ръка и извинително се засмя. — Знам какво се каниш да кажеш, но не се притеснявай, просто приеми дрехата като антика. Каквато си е, между другото, защото принадлежеше на баба ми. Една доста практична антика. И знам, че ще ти е необходима, защото край водата е много студено.

Пое ръката й и я вдигна бързо до устните си.

— Изглеждаш като кралица — изрече, все така държащ ръката й. После я дръпна по-близо и пак я целуна, този път с дланта нагоре.

— И се чувствам като кралица! — изрече тя.

Спогледаха се усмихнати.

После поеха по Босфора. Водите му приличаха на посребрено мастило. Въпреки че по това време на вечерта трафикът не беше голям, от време на време се разминаваха с някоя лодка, блеснала като светулка.

— Кога се върна?

— Днес следобед — отговори той, без да пуска ръката й. — Добре ли направих, че ти се обадих? Хадба каза, че си с някого… — и плъзна поглед покрай нея.

— Аха, Хадба значи! Знаех си аз, че тя има пръст във всичко това! — разсмя се Елизабет. — Всъщност есемесът ти пристигна в най-подходящия момент — замълча и после добави: — И, да, наистина бях с някого, но… — зачуди се какво да му каже за внезапното пристигане на Мариус.

— Няма проблеми. Не е нужно да ми обясняваш.

— Не, аз искам да ти обясня! Не ми се мисли какво може да ти е казала Хадба!

Спомняше си с нещо подобно на срам начина, по който Мариус се бе опитал да я целуне и да я изтика горе в стаята й, и как тя почти му бе позволила, подчинявайки му се като кученце.

— На твое място не бих се притеснявал. Хадба трудно може да бъде изненадана от каквото и да е. Просто смята, че той не е подходящ за теб и толкова.

— Наистина не е… не беше — поправи се тя, — макар да нямам никаква представа как Хадба изобщо е разбрала. Аз никога не съм й споменавала за него.

— Хадба е… как казвахте вие? Магьосница. Често съм го казвал.

— Магьосница ли?

— Когато става въпрос за сърдечни дела. Шегувам се, разбира се. Но тя е наистина гений в това отношение. Трудно е да се обясни — изрече с усмивка той. — Все пак именно тя ни събра, нали?

В сърцето на Елизабет се настани чувство, което не бе в състояние да опише. Чувство на лекота, на яснота.

— Това ли ще имаме с теб — сърдечно дело? — адресирани към когото и да било другиго, думите биха прозвучали сковано, почти плахо. Не и пред него. Въпреки тежестта и топлината на палтото, обшито със самур, тя установи, че трепери, но този път не от студ.

— Мисля, че трябва — отговори той.

Стояха, както и преди, един до друг, много близо, но без да се докосват. Копнежът й по него беше толкова силен, че чак й се виеше свят.

— И мисля, че вече го имаме, нали? — обърна се той и я погледна. — Моята красива Елизабет!

* * *

Не беше казал, че отиват в тяхната ялъ — дървената вила на азиатския бряг на Босфора, която й бе показал предишния път, но тя виждаше, че пътуват точно натам. Когато пристигнаха, на малкия вълнолом вече ги очакваше някакъв човек, вероятно пазач, който й подаде ръка да се качи, а после се погрижи за лодката. Дърветата зад къщата потреперваха под студения напор на вятъра. Елизабет тръгна внимателно по заледената земя, следвайки Мехмед, и скоро се озоваха в някакво преддверие. Къщата беше осветена, топла и весела въпреки студената нощ, като че ли беше очаквала гости, но с изключение на слугата, който не се появи повече, наоколо нямаше никого другиго.

— Ще ме изчакаш ли тук за малко? — попита той и я целуна по устните. — Трябва да свърша една работа.

— Да, ще те чакам — отговори тя, но нито един от двамата не направи и крачка.

Той приведе глава и пак я целуна. Тя го усети, вкуси го и в тялото й се разля някаква неземна сладост.

— Няма да се бавя.

— Недей.

— Обещавам.

— Наистина ли?

— Да, наистина.

Все още я целуваше, но не само по устните, а и по косата, по врата й.

— Сигурен ли си?

Тялото й се притисна о неговото.

— Да, напълно — прокара нежно пръсти по бузата й.

— Мехмед?

— Да? — вторачи се в устните й.

— Нищо…

Тя затвори очи, усети как той плъзга пръст по очертанията на устните й, усети го как пъхва пръста си между тях, разделяйки ги.

— Сигурна ли си? Нали нямаш нищо против, че те доведох тук? Мога да чакам, ако трябва — промълви той и я изгледа така, че сърцето й претупа.

— Сигурна съм. Върви! — най-сетне се отдръпна от него. — Ще те чакам.

Следвайки указанията му, Елизабет тръгна по стълбата и се озова в галерия — дълга тясна гостна, която се простираше по цялото протежение на къщата. В центъра, на повдигната платформа, имаше ниша, която се бе надвесила над водата. По трите стени на нишата бяха подредени възглавнички от тежки кадифета и коприни така, че който седнеше там, оставаше с усещането, че се носи над водата. В центъра на най-далечния диван се бе разположил голям черен котарак.

— Хей, здравей, писанчо! — възкликна Елизабет, остави палтото да се свлече от раменете й и се насочи към котарака. Плъзна пръсти под гушката му, за да го почеше, но котаракът продължи преднамерено да лежи със затворени очи. Само лекото движение на връхчето на опашката му го издаваше, че бе регистрирал присъствието й. През прозореца, на европейския бряг, блестяха светлините на града. Близо до къщата премина малка лодка, подобно на светулка над мастилено черните води.

— Ако тази къща беше моя, никога нямаше да я напусна — каза тя отчасти на себе си, отчасти на котарака.

— Какво нямаше да напуснеш? — извика Мехмед, който се връщаше.

— Никога не бих напуснала тази къща.

— Харесва ли ти?

— Много!

— Радвам се. Османците обичали да си строят тези дървени яли като летни вили, защото близо до водата е доста по-хладно, отколкото в града — приближи се и седна до нея. — За съжаление често избухват пожари. Тъй като са направени само от дърво, ялите непрекъснато изгарят. Затова хората спрели да ги използват и голяма част от тях просто изгнили изоставени. Сега обаче модата им отново се връща.

Двамата се загледаха заедно към града, проблясващ на отсрещния бряг.

— Тук е хубаво и през зимата, нали?

— О, да, прекрасно е! — отговори Елизабет.

Тишина.

— Виждам, че си се запознала с Милош — изрече той, като я забеляза да гали котарака.

— Така ли се казва?

Пак тишина.

— Някой ангел минава по нечий гроб — рече тя, загледана в нищото. — Така казваме ние, когато настъпи подобна тишина.

— Замислена ми изглеждаш. Добре ли си?

— Да, разбира се. Просто днес преживях най-странния ден в своя живот. Направо не можеш да си представиш! А сега и това…

Изпълнена с неочаквани опасения, тя се запита колко ли още жени е водил в тази къща, която изглеждаше като създадена точно за съблазняване.

— Какво сега?

— Ами сега… тази част е най-странната.

Сякаш разчел мислите й, той каза:

— Виждам, че имаш въпроси. Знаеш, че можеш да ме питаш всичко, нали?

— Да, знам — отговори тя и си даде сметка, че за разлика от Мариус него наистина можеше да го пита за всичко.

Той я придърпа към себе си и започна да целува врата й.

— Бих искала да те питам колко още жени си водил тук — изрече тя, удивена от собствената си дързост. После огледа красивата стая и добави: — Макар че може би не искам да знам отговора.

— Истината е, че тук съм водил само една друга жена — отговори той и освободи косата й, така че тя се разпиля като водопад по раменете й.

— Наскоро?

— Не. Това беше много отдавна — вече събуваше обувките й.

— Искаш да кажеш, че всичко е приключило?

— Да, любовната връзка приключи, ако това имаш предвид — отговори с усмивка той. — Сега тя е омъжена за друг, но все още сме големи приятели.

— О, разбирам — кимна Елизабет. Опита се да си представи какво ли би означавало да си останат приятели с Мариус, но някак си не успя.

— Изглеждаш изненадана.

— Не съм — проследи го как разкопчава ризата й, а после мята самуреното палто върху възглавниците с кожата нагоре. — Такива ли ще станем и ние? — добави, вече легнала гола, докато го гледаше как се съблича. — Големи приятели?

„Но аз усещам нещо повече от приятелство — си каза мислено. — Какво е това? Усещане за безтелесност? Да не би да е любов?“ От тази мисъл я побиха тръпки.

— Елизабет, защо мислиш за края, когато сме едва в началото? — изрече той, докато целуваше меката кожа на голото й рамо. — Нека първо бъдем любовници! — и се засмя.

Елизабет също се засмя, качи се върху него, хвана ръцете му и ги закова над главата му. И пак онова чувство — на изумителна лекота, на яснота. Хрумна й, че може би чувството си има много просто определение — щастие.

Свеждайки към него очи, тя се усмихна и каза:

— Да бъдем любовници!