Кейти Хикман
Тайната порта (20)

Осемнайсета глава

Истанбул

В наши дни

Беше рано следобед, когато Елизабет най-сетне напусна Топкапъ сарай. Пред Първия двор намери лесно такси и даде адреса на къщата за гости на Хадба. Но някъде по средата на моста Галата осъзна, че се чувства твърде неспокойна, за да се върне веднага в стаята си. Съвсем импулсивно се приведе към шофьора и попита на английски:

— Можете ли вместо това да ме закарате до парка „Йълдъз“?

Спомни си, че преди няколко дена Хадба й беше разказвала за този парк, който гледа към Босфора, и за малко кафене в него — павилион, известен като Малта Киоск, където всички жители на Истанбул ходели в неделя да пият чай. Но тогава тя се бе чувствала все още твърде летаргична и й беше твърде студено, за да усети намека.

Пътуването отне повече време, отколкото беше очаквала и когато най-сетне стигнаха до Йълдъз парк, облаците се бяха разнесли. Шофьорът на таксито я остави пред стените на парка, в подножието на един хълм, а разстоянието до павилиона тя трябваше да измине пеша.

От разказа на Хадба бе останала с впечатление за обикновена градска градина, но паркът „Йълдъз“ се оказа по-скоро гора. От двете страни на пътеката се извисяваха огромни дървета, чиито малко останали листа проблясваха в жълто като монети. Елизабет пое бързо по пътя, наслаждавайки се на сладката влажна миризма на горския въздух. По клоните крякаха чавки. Може би беше от гледката на ясното синьо небе след дни наред сивота или от усещането на слънцето по лицето й — не можеше да определи от какво — но беше изненадана от внезапната енергия, която я бе изпълнила, сякаш след дни на изтощение нещо дълбоко в нея, нещо твърдо и много горчиво бе започнало да се топи.

Павилионът се оказа барокова сграда от XIX век, обградена от дървета. Елизабет си поръча кафе и баклава и си хареса масичка на терасата — полукръг от мрамор, от която се отваряше гледка към парка и Босфора отдолу. По плочите пробягаха няколко есенни листа. Дори и под късното слънце павилионът имаше меланхоличното излъчване на извънсезонно място за развлечение. Вчера би паснал перфектно на настроението й, но днес, след посещението й в двореца и странните, пусти стаи на харема, беше различно. Докато Елизабет пиеше кафето си, усети, че я изпълва прилив на оптимизъм. Щеше да открие другия фрагмент от документа — в това беше сигурна, ако не тук, то тогава в Англия. Щеше да разбере какво се бе случило наистина със Силия Лампри.

В този момент повече от всичко на света й се искаше да може да разкаже на някого за преживяванията й в харема, но нямаше с кого да сподели. Дали да не звънне на Иви? Не, по-добре да изчака да се прибере в стаята си, защото сметката й за мобилния сигурно вече бе набъбнала до астрономически суми. Може би Хадба? Не, все още не й се искаше да си тръгва от павилиона. На терасата, където до този момент бе напълно сама, се бе появило турско семейство. Двамата седнаха далече от нея, в другия край на терасата. За един невероятен миг Елизабет се запита какво ли ще направят, ако отиде и седне при тях, и започне да им разказва историята на една робиня от елизабетинските времена.

Но не, не можеше да го направи. Отпусна назад глава, усмихна се на себе си и затвори очи, наслаждавайки се на слънцето, галещо кожата й. Все така със затворени очи очакваше в съзнанието й да се появи образът на Силия Лампри, но вместо това видя изоставените стаи в харема. Видя гниещите рогозки под килимите, покривалата на дивана и невидимите очертания на фигура, която сякаш току-що се бе надигнала оттам.

Елизабет сложи ръка в джоба си. Парченцето стъкло в синьо и бяло проблесна в ръката й. Талисман срещу уроки — това било, както й бе казала Берин. Предполагало се, че тези талисмани отпъждали лошите духове в харема. Всъщност носели се и сега, не ги ли е забелязала из цял Истанбул?

— Трябва ли да покажа това на някого? — бе попитала Елизабет.

— Разбира се, че не — бе отговорила Берин. — Това е евтино, дрънкулка от базара. Могат да бъдат открити навсякъде. Вероятно е паднало от чистачките — после бе изгледала изпитателно Елизабет. — Добре ли си?

— Защо питаш?

— Просто изглеждаш малко бледа, това е.

— О, нищо сериозно — бе отговорила Елизабет, обгръщайки с пръсти гладкото стъкълце. — Добре съм.

Седнала сега на терасата на павилиона, тя върна внимателно талисмана обратно в джоба си. Извади бележник и химикалка от чантата си и започна да си записва идеи, които й бяха хрумнали — мисли, въпроси, каквото й дойдеше в главата, оставяйки мисълта си да се плъзга, накъдето й се иска.

Силия Лампри — записа в началото на страницата. — Пол Пиндар. Корабокрушение. 90-те години на XVI век. „Това са четиристотин години, които ме отделят от тази история — помисли си тя, — макар че биха могли да бъдат и четири хиляди.“ И после пред собствените й очи набучил баща й на меча си, метнал го на вратата на кабината с щурвала — летеше ръката й по листа — и го съсякъл през цялото тяло…

Спря и остави химикалката си. После я вдигна и започна да удебелява главните букви. Значи ударът за Силия е бил двоен. Не само е била взета в плен, включително със зестрата в навечерието на собствения си брак, но и е станала свидетел на убийството на баща си. Елизабет се вторачи невиждащо в листа. Ами Пол Пиндар? Дали го е обичала? Тъгувала ли е за изгубената си любов, както тъгувам аз?

Елизабет тръсна глава и си наложи да върне мислите си на неутрална територия.

Най-важният въпрос бе: как изобщо е оцеляла историята на Силия? Наложи си да се концентрира. Възможно ли е тя да се е спасила, за да успее сама да разкаже историята си? Възможно ли е да се е събрала отново с Пол Пиндар и в крайна сметка да се е омъжила за него, да е отишла с него в Алепо, да му е родила деца…

„Речникът на националните биографии“, който съдържаше доста обширна статия за Пол Пиндар, не споменаваше нищо за наличието на съпруга, но това не доказваше, че не е имал такава. За името „Лампри“ нямаше нищо, разбира се. Беше ясно само едно — някой е знаел историята на Силия, при това достатъчно добре, за да я запише.

Продължи лениво да си драска по листа, запълвайки кръгчетата на цифрата 9 в годината 1599. Това е същата година, през която майсторът на органи Томас Далъм е представил чудесното си творение пред султана. Е, поне неговата история е оцеляла.

Елизабет извади многократно разлистваното си копие на дневника на Томас Далъм. В тази книга е разказът за един орган, отнесен на турския султан и други любопитни въпроси. В дневника се описваше пътешествието му до Константинопол на борда на търговския кораб „Хектор“, собственост на компанията „Левант“, и се разказваше как, след шестмесечно пътуване по море прекрасният подарък, от който зависели множество бъдещи търговски сделки, бил пристигнал почти изгнил от морската вода и как Далъм и хората му ходели всеки ден в двореца, за да го сглобят и възстановят. Описваше се и създалото се приятелство между него и стражите, и как един ден, когато султанът бил в летния си дворец, един от тях му позволил нещо по принцип забранено — да надникне в женското крило.

След като ми показа много други неща, на които се дивих, прекосихме малък квадратен двор, покрит с мрамор, и той ми посочи към решетка в стената, но ми направи знак, че самият той не може да се приближи до нея. Когато се приближих до решетката, стената се оказа много дебела и с дебели железни решетки и от двете страни, но през тази тук решетка аз видях трийсет от наложниците на великия господар, които си играеха с топка в друг двор. Когато ги зърнах за първи път, си помислих, че са млади мъже, но после видях, че косите им се разстилат надолу по гърбовете им, сплетени в долния край с нанизи от малки перли или с други красиви неща. Тогава разбрах, че са жени, и при това много красиви… Стоях толкова дълго да ги гледам, че онзи, който ми беше оказал тази добрина, започна много да ми се сърди. Нацупи се и започна да тропа с единия си крак, за да ме накара да се отдръпна оттам — нещо, което нямах никаква охота да сторя, защото тази гледка ми достави огромно удоволствие.

После се отдалечих оттам с този пазач и отидохме на мястото, където бяхме оставили моя драгоман или преводач, и аз казах на преводача си, че бях видял трийсет от наложниците на великия господар, но той ме посъветва в никакъв случай да не говоря за това, да не би някой турчин да ме чуе, защото, ако някои турци разберат, това може да означава смърт за онзи, който ми е показал жените. Обаче той не бе посмял да ги погледне. А аз ги гледах толкова дълго, но те не ме видяха, нито дори погледнаха към това място. Ако ме бяха видели, сигурно щяха да се приближат да ме погледнат и да ми се дивят така, както аз на тях, и да се чудят как съм дошъл при тях.

Елизабет остави листа и се опита да подреди мислите си. Приемало се е за даденост, че е невъзможно да се осъществи контакт с жените в харема на султана. Но дневникът на Томас Далъм доказваше, че женските крила са били по-достъпни, отколкото повече чужденци биха допуснали. Ако някой турчин обаче е научил за това приключение, това би могло да означава смърт и за майстора на органи, и за неговия страж, но изкушението да разкаже поне на английските си приятели вероятно е било неудържимо за горкия Далъм. На кого ли още е казал? Отмятайки отново глава назад, Елизабет притисна с ръка очите си. В съзнанието си отново виждаше дългите, покрити с плочки коридори на харема, стаята, в която бе намерила талисмана. Там имаше нещо озадачаващо, но какво? Започна отново да драска по листа си. Изведнъж отговорът изникна съвсем ясно в съзнанието й — мястото би трябвало да излъчва тъга, но нямаше нищо подобно. Тя беше чула тичащи стъпки. Смях.

Отпускайки се назад в стола си, Елизабет бутна бележника си настрани и изпъна лениво ръце над главата си. Мислите й все още бяха същински хаос, но незнайно защо това вече нямаше значение. Живей с хаоса. Кой го беше казал това? Научните проекти започваха винаги така. А тя имаше добро усещане за всичко това, добро предчувствие. Нещата щяха да станат ясни съвсем скоро, когато се сдобие с други факти. Мариус със сигурност би възроптал срещу методите й, използвани досега, би ги нарекъл твърде хаотични, твърде емоционални. „И какво от това?“ — каза си тя и сви рамене.

На терасата беше все още топло и Елизабет продължи да седи. Беше си изпила кафето, но не си беше изяла баклавата, което и направи, бавно и с наслада.

Не беше много сигурна какво я накара да се обърне, но когато погледна към двойката, седяща в другия край на терасата, нещо в тях, може би определена вцепененост, й подсказа, че те вероятно са я наблюдавали от известно време и именно погледите им са я накарали да се обърне. Само че този път не беше онази двойка, а мъж, който седеше съвсем сам.

Елизабет срещна за миг погледа на мъжа и бързо извърна очи, за да не разбере той, че тя го е видяла. Но той, разбира се, беше разбрал.

Чувствайки се като пълна глупачка, тя се вторачи право пред себе си. Беше си мислила, че е сама, бе се почувствала вдъхновена от комбинацията от слънце и самота, но сега, под погледа на този непознат, магията на открития павилион и въобще на целия следобед придоби някакъв друг нюанс. Беше време да си тръгва.

Но по някаква странна причина не го направи. Елизабет зачака, една част от нея уплашена, че непознатият ще направи опит да я заговори. Но той не го стори. „Защо да тръгвам веднага? — каза си тя. — Имам още едно парченце баклава!“

Елизабет изяде последното парченце баклава много бавно. Захаросаните корички залепнаха за устните й. „Може би трябва да използвам лъжица“ — каза си тя, но пръстите й изглеждаха най-доброто средство за ядене. Прокара палец по долната си устна и започна да ближе пръстите си един по един, бавно и внимателно. Знаеше, че той все още я наблюдава. „Но какво правиш, за бога?“ — прошепна едната част от нея на другата. Обаче тя не спря и не защото бе в състояние да го игнорира, а защото в погледа му имаше нещо, което го освобождаваше изцяло от предположението за нахалство. Той просто седеше и я гледаше с чувство на… Какво? Одобрение и възхита? Да, нещо подобно. Балсам за наранената й душа. Слънчев лъч след дни на студ и на дъжд.

„Но това е абсурдно! — прошепна отново онзи досаден глас в нея. — Той е напълно непознат!“ А другият глас в нея просто подметна: „Че какво от това? И без това повече няма да го видя“.

За един дълъг, сюрреалистичен миг тя знаеше, че той знае, че тя знае, че той я наблюдава. А после, изведнъж, на Елизабет й писна. Лапна последната хапка от баклавата и, без да се обръща назад, грабна чантата си и пое надолу по хълма.