Джо Р. Лансдейл
Бряг край мътни води (4)

4.

Събрахме списанията и решихме, че всичко е наред, тъй като Мей Лин ни бе казала, че баща й винаги е смятал желанието й да участва във филми за глупаво; рекъл й, че да се появи на екрана, облечена като някоя пачавра в прилепнали по тялото й дрехи и да е наплескана с грим като някой индиански воин не е подходяща перспектива за пораснала жена. Това означаваше, че скоро тези списания щяха да бъдат използвани за подпалки в огъня или да бъдат изхвърлени някъде да гният, щом той се върнеше и научеше, че е мъртва. Представих си, че тази част от къщата също ще стане негова и навсякъде ще са разхвърляни хартийки за свиване на цигари и сдъвкан тютюн.

Както и да е, взехме ги и докато ги натъпквахме в две калъфки за възглавници, измежду тях изпадна бележник в червено картонено калъфче и тупна на пода. Джинкс го вдигна.

— Я вижте — рече.

На корицата отпред с почерка на Мей Лин бе изписано „ДНЕВНИК“. Бе написано с молив и бе толкова протрито, а корицата най-вече толкова потъмняла, че думата едва се забелязваше.

— Смятате ли, че може да надзърнем вътре? — попита Джинкс.

— Не би трябвало — отвърнах, — но знаем, че ще го направим.

— Щом ще изравяме тялото й, ще я горим и ще носим праха й в Холивуд, мисля, че трябва да докараме работата докрай, включително и да я шпионираме.

— Все пак не тук — казах аз, като начаса бях променила мнението си по въпроса. — Можем да отидем някъде, да седнем и да го прочетем. Не искам баща й да се появи и след като сме нахлули в дома им като крадци, да ни пипне точно тук така лесно. Престъпниците, мисля, трябва да действат скришом и по тъмно.

— Може би трябва да го изгорим със списанията — предложи Тери, като взе дневника от ръцете на Джинкс така чевръсто, че ми се стори, че трябва да бе изминала минута, преди тя да разбере, че той вече не е в ръцете й. — Тя не е тук да каже, че ни позволява да го разгледаме.

— Така е правилно да постъпим — подкрепих го аз. — Да го изгорим. А така ли ще постъпим?

— И тримата знаем, че ще го разгледаме — рече Джинкс, — така че давайте.

— Мисля, че доброто възпитание изисква поне да се престорим, че няма да го правим — рекох.

Мисълта да си ходя вкъщи точно в този момент изхвърча от главата ми като птица, пусната на воля от клетката. Решихме да отидем на някое усамотено място и да прочетем дневника. Но когато излязохме от къщата, Тери, който все така го стискаше, ме остави да държа възглавницата, пълна със списания, и отиде до нужника.

— Да не си посмял да четеш от него там вътре — каза Джинкс.

— Няма — отвърна той.

— Остави го — рекох.

— Няма, защото знам, че няма да го чета — отвърна той. — Но на вас ви нямам доверие.

— Това не беше много мило — отбеляза Джинкс, когато Тери влезе в нужника и затвори вратата.

* * *

Недалеч надолу по течението бе баржата, онази, която Тери каза, че трябва да откраднем. Тя бе привързана на кол като козела Юда^[1] към един дънер на кипарис насред реката. Наистина е като един голям сал, но всички я наричаха „баржа“. От дънера бе изникнало клонче, бе пораснало високо и раззеленило се, хвърляше сянка над една част от нея. Пладне, мъртвило посред лято, сянката изглеждаше зелена заради начина, по който слънцето прониква през листата на дърветата и пада върху грубите дъски, заковани към трупите. Баржата бе завързана към дънера с дебело усукано изтъркано въже, което от време на време биваше заменяно от някого с по-ново, щом имаше желание за това. Там, където бе тя, реката бе по-широка. На нея можеха да се съберат доста хора и бе оставена там от някого много отдавна и забравена. Който и да бе я построил, той я бе направил солидна, а трупите бяха издържали и не бяха изгнили. Долната им част, както и дъските бяха покрити с креозот. Всички я използваха и никой не бе я местил поне от десет години. Бурите и покачването на водата не бяха успели да откъснат въжетата, дори и в случая, когато тя се бе покачила по-нагоре от въжето, с което бе вързана. Понякога, когато реката бе по-буйна, привързаната част на баржата оставаше по-ниско, а другата плаваше отгоре и се виждаше как краят й стърчи от водата. Когато спаднеше, сякаш нищо не се бе случвало. Понякога, когато се разхождах край реката и поглеждах към нея, виждах жаби или дълги водни змии с жълти коремчета, а понякога и отровни змии, на вид дебели и тлъсти, зли и готови да хапят.

Който успееше да стигне пръв до нея, я използваше за място за пикник, за риболов и да поплува. Нощем децата смъкваха шортите и се къпеха голи. Хората говорят, че няколко бебета били направени там върху одеяла в късни доби на нощта, когато водата е спокойна, а луната огрява със сребриста светлина влюбените. Не се съмнявам, че е вярно.

Мнозина се бяха удавили край баржата, казват, че веднъж я подпалили, за да не може хората да се качват на нея. Ала истината е, че хората винаги ще се хвърлят във водата и ще се давят и не им е необходим някакъв си там сал, за да го правят. Някои дори го правят нарочно, както майката на Мей Лин доказа, че е възможно и без сала. Колкото до ризата, омотана около главата й, може да го направиш и така, ако искаш, но не е задължително.

Ние гребяхме и изгребвахме водата от нашата лодка надолу по реката, докато стигнахме до баржата. Нямаше никой там, само сенките.

Изкачихме се на нея и издърпахме лодката си. Беше трудно, но успяхме. Седнахме под сянката на разлистения клон и Тери отвори дневника. Няколко страници бяха откъснати, а в полето имаше драскулки. Тери зачете на глас. Не беше написано по начина, по който говореше тя, беше се опитала да го направи както трябва. Натъжих се. Имаше донякъде истина, но също и доста неща, които можеше да не са се случили — неща, които Мей Лин бе убедена, че някой ден щяха да се случат. Като това да отиде в Холивуд и да я открият в някое улично магазинче и тогава да стане голяма звезда. Описваше как това се е случило, а аз знаех, че не се е случвало. Никога не бе излизала от Източен Тексас, да не говорим за ходене до Холивуд.

За нас споменаваше мимоходом, все едно че отбелязваше как онзи ден е видяла някое червено птиче. Не се майтапя, това малко ме обезпокои. Смятах, че заслужаваме повече от това да ни спомене тук-там. Ние се бяхме заели с погребението й и планирахме да я изгорим, да отнесем праха й в Холивуд, а не получавахме нищо повече от някое споменаване мимоходом. Чувствах, че в историята на нейния живот, дори и с лъжите, би могла да ни отдели по-голяма роля.

Сянката бе пораснала до момента, в който Тери стигна до онази част от дневника, която правеше плановете ни и всичко, за което бяхме говорили, реални. Бе място, което ме разплака вътрешно и малко ме поизплаши, макар че не мога да кажа точно защо. Бе там, където си бяхме обещали да отидем — в Холивуд. Онази част, която щеше да промени живота ни и да го преобърне така, сякаш нищо вече нямаше да бъде пак същото.

Бяха страница-две за брат й и имаше нейна снимка, пъхната в дневника. Беше хубава, но в нея самата имаше нещо, което една снимка не можеше да запечата; дори в старата й избеляла рокля на цветя изглеждаше зашеметяващо. В дневника имаше и още нещо, малка карта върху тънка хартия. Тази карта заедно с нещата, които прочетохме в дневника, помогнаха да узнаем, че брат й, за когото знаехме, че краде, е бил по-голям крадец, отколкото си мислехме, макар че предполагам, че можеше и да си го е измислила — както някои от другите неща, които бе записала.

Мей Лин пишеше следното за брат си: „Не би следвало да пиша за това, защото е скандално за нашето семейство.“

Ала във всеки случай го правеше, защото дневникът си беше неин, както казваше, и можеше да пише каквото си иска. Нямаше кой да види освен тя и светлината на лампата.

Изненада ме как възприемаше кражбите на Джейк. Казваше, че той й давал от парите, които крадял. Баща й също получавал част от тях и винаги се радвала, като видела, че Джейк се връща, не само защото обичала брат си, но й харесвало, че има пари. Мислела си, че скоро щял да й даде повече — не само за парфюм и някое кино, може би достатъчно за някои нови дрехи и билет за автобуса до Холивуд.

В дневника пишеше, че Джейк се бил насочил най-вече към бензиностанции и малки магазинчета, докато не си намерил партньор на име Уорън Кейн и заради това станал по-смел. Отишли в малък град, където имало банка, двамата влезли и я обрали с насочени пистолети, скочили в колата и отпрашили — дошли да се крият край реката. Повече не споменаваше Уорън Кейн, но няколко страници по-нататък Мей Лин пишеше как, преди Джейк да се разболее от гръдна болест и да умре, той закопал всичките пари, които откраднал, защото баща му не преставал да души наоколо, а Джейк знаел, че ще ги изпие по-бързо и от котка в устремен скок.

Джейк ми даде картата, пишеше тя, за да мога да намеря парите. Може и да не е с всичкия си и нищо от това, което казва, да не е истина, а парите може и да ги няма. Относно това, че казва как трябва да внимавам, може и да не си струва да се безпокоя. Попитах го от какво трябва да се пазя, а той отвърна от това да не ме убият. Когато го попитах какво или кой да ме убие, той подбели очи нагоре, сякаш имаше нещо на тавана. Предполагам, че имаше. Може би виждаше ангела на смъртта, защото не мина и минута, след като стори това, когато очите му се изцъклиха и разбрах, че е престанал да диша и си е отишъл.

Ако парите наистина са там, ще се опитам да ги намеря и да замина за Холивуд да започна нов живот. Смятам, че Бог сигурно иска да имам тези пари, иначе нямаше да позволи на брат ми да обира банки, да ги закопае и после да умре. Благодаря на Господ, че ги остави на мен.

Тери спря да чете и каза:

— Това е интересно заключение.

— Звучи ми като кражба — рекох аз. — А ако Бог й е оставил парите, тогава и той е крадец.

— На мен ми прилича на начин да се измъкне от тази дяволска дупка — подчерта Джинкс. — И макар че при нормални обстоятелства аз не съм крадец, ако знаех къде са парите, щях да се втурна към тях, сякаш бягам от вонята на мъртъв опосум.

— Можем да използваме картата — рече Тери.

— Ами ако е още една от нейните измислици? — попитах аз. — Дневникът е пълен с тях. Дори по някаква причина липсват страници.

— Предполагам, че така е внасяла поправки — отбеляза Тери. — Да пишеш неща за себе си в някакъв дневник може дори да е трудно. Винаги частица от теб, предполагам, се страхува, че някой може да го види.

— Като например тримата приятели, които го отмъкнаха от дома й — каза Джинкс.

— Например — съгласи се Тери. — Мисля, че по-голямата част от това прилича на роман или на повест. Може би е започнала да пише дневник и просто не е имало достатъчно интересни неща за разказване.

Със сигурност имаше всякакви глупости за това как е писала на известни филмови звезди и те са й отговаряли и как изпратила снимката си и някакъв режисьор харесал как изглежда и поискал да се срещнат. Всичко това бяха глупости, нищо повече, но други неща аз знаех, че са истина. Някои бяха за събития, които знаех, че са се случили.

— Е, добре — рече Тери, — ние знаем, че Джейк беше крадец, нали така? А тя има подробна карта, която казва, че е получила от брат си на смъртния му одър, така че…

— Трябва само да вземем картата — каза Джинкс, — да следваме указанията, да видим дали ще ни отведе някъде, после да разделим парите и да бягаме като луди.

— Не точно това имах предвид — каза Тери. — Но ми хрумна, че с този четвърт долар, който Сю Елън има, и твоите „нищо освен зъби“, Джинкс, както и с моите няколко долара може и да не стигнем далеч, или докъдето и да стигнем, няма да е кой знае каква утеха. Но веднъж щом се пуснем по реката и стигнем до някой град, парите ще успеят да направят нещата доста по-добри. Така че отиваме да проверим дали откраднатите пари са там и ако това е така, взимаме ги. После постъпваме с тялото, както казах. Изгаряме го и отнасяме праха й в Холивуд. Тя това искаше.

— Това са крадени пари — рекох.

— Дори не знаем от коя банка са, ако ни се прииска да ги върнем обратно — подчерта Тери.

— Нали виждате? — каза Джинкс, като кимна бързо няколко пъти. — Наистина нямаме друг избор.

— Може да ги предадем на властите — предложих.

— На полицай Сай ли? — попита Тери.

— Сигурно има някой друг — отбелязах.

— Може би — рече Джинкс, — но не искам да ги търся тия изедници. Полицай Сай просто ще си ги прибере за себе си. Искам да направим каквото казва Тери. Ще го направим по-евтино и ако останат пари, ще си ги поделим. Ако пък ти толкова се тормозиш, Сю Елън, аз ще взема и твоя дял.

— Казвам ви, че са пари на някоя банка — настоях аз. — Защо Мей Лин не ги е взела и самата тя не е заминала?

— Може да не е била готова — отвърна Джинкс. — Може да не е разгадала картата. Това не означава, че парите не са там, нито, че не е възнамерявала да ги вземе. Сега, като се замисля, трябва да вземем автобус. Водата не ми харесва чак толкова. Мога да плувам, но недотам добре, а има змии и всякакви подобни. На автобуса ще трябва да се возя отзад, на местата за чернокожи, като мръсно пране, но поне е много по-малко вероятно да се удавя или да ме ухапе змия.

— И откъде ще хванем автобуса? — попита Тери.

— От Глейдуотър — отвърна Джинкс. — Татко го взима оттам. Минава по моста над река Сабайн, хваща някой да го закара до града и взема автобуса оттам на север към земята на янките. Ние ще го вземем на запад.

— Баща ти има кола — възразих.

— Сега да, но първия път отишъл така. С автобус.

— Най-добрият начин за нас да стигнем до Глейдуотър е да тръгнем по реката — подчерта Тери. — По-бързо е, отколкото пеша, по-сигурно от някоя кола и няма да се налага да се чудим с какъв човек пътуваме. Пътуването на стоп може да е причината, поради която Мей Лин е мъртва. Може да се е качила не при когото трябва. Казвам ви, ще намерим парите, ще изровим тялото, ще го изгорим, ще сложим праха й в буркан, ще доплаваме близо до Глейдуотър, ще си купим билети на автогарата и ще продължим към Холивуд.

— Звучи разумно — съгласи се Джинкс. — И когато пристигнем в Глейдуотър и хванем автобуса, може да изхарчим малко пари да си купим обяд за из път. Винаги съм искала да мога да си го позволя. Макар че вие ще трябва да ми го купите. На чернокожите не им е позволено да влизат в кафенетата, такива работи.

— Не се безпокой — каза Тери. — Ще се погрижим.

Погледна към мен.

— Не си много приказлива.

— Седя си тук и обмислям криминалния си живот и как той би ми помогнал да си купя обяд за едно пътуване с автобус.

— Това са пари, които вече са били откраднати — настоя Тери. — Не е като да си ги откраднала ти.

— Ако ги взема, все едно съм ги откраднала, защото точно това ще правя. Да крадеш от крадец ще значи, че и аз не съм нещо повече от него.

— Крадецът е мъртъв, също и наследниците му — отбеляза Тери.

— Остава баща му — рекох.

— Не се брои — отвърна Тери.

— И защо? — попитах.

— Защото не го харесвам и ако се замислиш над това, не можеш да бъдеш наследник на откраднати пари. Не и по закон във всеки случай.

— Радвам се, че това поставя нас на такава солидна законова почва — отвърнах му.