Джо Р. Лансдейл
Бряг край мътни води (18)

18.

Отминахме горната част на плитчината, докато Скунк тичаше към нас и се опитваше да ни настигне. Тери бе подхванал нещо ужасно, крещеше силно и при следващата светкавица видях защо го прави. Брадвичката, която Скунк носеше, сега бе забита в дънера ни, съвсем близо до ръката му. Едва успях да го зърна при това кратко проблясване, но веднага забелязах, че връхчето на пръста на ръката, с която стискаше дънера, бе отсечено и шуртеше кръв. Тоя проклет Скунк бе запратил брадвичката по него.

Нямаше обаче време да се тревожим за такива неща и ние продължавахме да ритаме и махаме със свободните си ръце. Когато се обърнах назад, видях Скунк да нагазва във водата. Главата му заподскача като огромна коркова тапа. Онази негова шапка за дерби изглеждаше залепена за нея — и родилно петно не би могло да е по-здраво.

Реката ставаше по-дълбока, по-широка и по-бърза и съвсем скоро ние се носехме напред така устремно, че си помислих, че ще се изпусна. Накрая трябваше да се вкопча с две ръце в дънера, същото стори и Тери. Продължихме да ритаме във водата, но най-вече реката и дъждът ни носеха напред с шеметна скорост. Надзърнах назад и очаквах да видя Скунк точно зад мен, но не го виждах вече. Не знаех дали водата го е погълнала, или се е отказал и е отплувал към брега. А може би беше някъде там, а аз просто не можех да го видя, защото не само бе тъмно, но имаше всякакви клони, дънери и тем подобни, които се носеха устремно от бързото течение на реката.

Продължавах да се надявам, че дъждът ще спре, но това не се случи. Изобщо не беше проливен, а просто онова, което мама винаги наричаше порой, а Джинкс го оприличаваше на крава, която пикае върху равна скала.

Светкавиците продължаваха да съскат по небето и от време на време някоя мълния изтрещяваше в тъмното и удряше някое дърво на брега, а то лумваше като факла. Светлината се отразяваше във водата и от нея тя изглеждаше като река от кръв. Усещах горещината на огъня да стига чак до нас. Можах да видя и нещо друго. Едно туловище във водата близо до брега, показа се от нея, после потъна пак, гмуркаше се и се бореше с течението, после видях, че стигна до брега, плъзна се нагоре и потъна в гората като сянка. Не виждах достатъчно ясно, но си помислих, че е Скунк. Как бе плувал в този водовъртеж и бе успял да стигне до брега, не можех да проумея. Помислих си, че може би очите са ми изиграли шега и онова, което видях, е някой бобър, който изглежда огромен заради лумналите огнени езици на удареното от мълнията дърво.

Реката ни носеше нататък. Торбата, завързана на гърба ми, бе натежала от водата. Ако можех да си го позволя, щях да се пусна от дънера с другата си ръка, можех да измъкна джобното ножче от панталона и да го използвам да срежа и се отърва от нея. Тази прогизнала торба сякаш бе някой, яхнал гърба ми, и ме теглеше надолу.

Накрая бурята поутихна и небето се поизчисти достатъчно да се види малко божествена светлина и аз познах, че сме били на това място преди и че салът трябва да се намира на плитчината недалеч оттук.

Със сигурност не бяхме изминали голямо разстояние, когато го видях. Не бе точно на същото място, защото водата доста се бе покачила и го бе изместила от плитчината към брега. Всъщност плитчината я нямаше вече. Или бе отнесена, или бе потънала, или пък от двете по малко.

Тери и аз престанахме да се носим с течението и започнахме да ритаме и размахваме свободните си ръце. Бе адска битка и не можехме да накараме дънера да прави това, което искахме ние. Минахме точно край сала. Никой не стоеше или седеше там и аз се надявах, че са вътре в колибата, което бе логично. Ала също така ми хрумна, че може да са били пометени от водата и да са се удавили. После си казах, че ако това е истина, как така салът е завързан за корените на голямо дърво на брега? Някой е трябвало да го направи, а това означаваше, че някой трябва да е бил жив, когато салът се е ударил в брега. Но това не значеше, че не е възможно да са били отнесени по-късно от буйната вода. Всички тези мисли блъскаха в главата ми все едно бяха нахлузили тежки войнишки обуща. Опитвах се да ги подредя, когато накрая успяхме да насочим дънера и се озовахме достатъчно близо до брега, пуснахме се и доплувахме до него. За последно видях дънера и забитата в него брадва как се носи и се изгубва сред останалите откъртени и плаващи по реката клони и съчки.

Торбата и преди ми тежеше, но сега, когато ми липсваше опората на дънера, тя едва не ме завлече на дъното. Още веднъж ми се прииска да се отърва от нея, но трябваше да плувам, за да спасявам живота си, и това бе невъзможно.

Накрая стигнахме до едно място на брега, което не бе толкова високо, вкопчихме се в едни стърчащи корени и просто увиснахме на тях за малко, да се опитаме да си поемем дъх и да си върнем силите. Точно в този миг се почувствах като кон, язден до изнемога и прибран в обора плувнал в пот, без да му дадат овес.

След известно време изпълзях горе, а мократа торба, по дяволите, едва не ме повлече обратно във водата. Когато успях, протегнах ръка и помогнах на Тери да се изкатери. Ръката, която ми подаде, бе с отрязания пръст и усетих топлата му кръв по кожата си, докато го издърпвах на брега. И двамата лежахме там по гръб, дъждът се изливаше върху нас, не мърдахме и не бяхме в състояние да мислим доста време. Накрая се изправихме, измъкнах джобното ножче и отрязах вървите от торбите, свалихме ги от гърбовете си. Извадихме фенерчето от торбата на Тери. Беше мокро, но като развинтихме капака, извадихме батериите, изтръскахме водата, сглобихме го отново, успяхме да го накараме да проработи. Включихме го да проверим съдържанието на товара си. Всичко от рода на храна в моята торба с изключение на консервите бе опропастено. Тенекията от мас изглеждаше здраво запечатана, както преди. Извадих я и използвах ножа си да махна капака. Вътре бе суха, а бурканът бе непокътнат, увит в старата кърпа за ръце. Извадих го, вдигнах го и го погледнах. Беше прахът на Мей Лин и тогава почувствах, че товарът, който усещах на гърба си, може да е бил духът й, стига да е възможно някой дух да тежи колкото щайга с тухли.

Тери провери своята кутия, парите бяха сухи вътре в буркана. Поставихме и двата в тенекиите и ги запечатахме. Внезапно ми хрумна мисъл и опипах врата си за пистолета, нямаше го. Връвта се бе разхлабила и сега бе на дъното на реката.

Не биваше да го правим, но предполагам бяхме изтощени от влаченето на мокрите чували, затова хванахме тенекиите за дръжките и тръгнахме назад по брега да намерим сала; намерихме го. Брегът бе малко по-висок от мястото, където ние се измъкнахме, но не чак толкова, та да не можем да се спуснем на сала отгоре.

Когато го сторихме, Джинкс се появи от колибата на четири крака с гребло в ръцете. Започна да крещи как щяла да ни цапардоса по главите с това нещо. После видя, че сме ние.

— По дяволите — възкликна. — Скачате по тоя начин, помислих си, че е полицай Сай. Едва не се изпуснах в гащите.

— Той няма да може да дойде — рекох.

— Мъртъв е — поясни Тери и държеше ранената си ръка притисната към гърдите.

— Как така е мъртъв? — попита Джинкс.

Преди да успеем да отговорим, видях мама да подава главата си от палатката.

— Поболях се от тревога — рече тя.

— Добре сме — успокоих я.

— Да не би да казахте, че полицай Сай е мъртъв? — попита мама, като продължаваше да се крие в колибата от дъжда.

— Така е — потвърдих. — Но не сме го направили ние. Трябва да се измъкваме и омитаме, защото по петите ни иде някой, който е по-страшен и от полицай Сай.

— Кой иде? — попита Джинкс.

— Скунк — отвърна Тери. — Ти беше права, като предположи, че е реален. Не само е истински, ами го и видяхме, той също ни видя и…

Тери протегна ръката си.

— Какво, за Бога? — извика мама откъм тясното пространство на колибата.

— Отсече ми пръста, метна томахавка по мен — отвърна Тери. — Ако не бях решил точно в този момент да обърна глава и да понаместя тялото си леко, щеше да се стовари върху черепа ми.

После Тери се свлече на колене, задържа се така за миг, внимателно постави тенекията от мас, пълна с пари, до себе си, после падна по очи.

— Е — рече Джинкс, като гледаше Тери. — Бях се подготвила да ви разкажа една храбра история. За това как се изля дъждът, отнесе греблото, забито в плитчината, после заля и нея. Как за малко водата не ни погълна и се борихме в дъжда да отвържем сала. Ала с това, че сте видели Скунк (както ви казах — има такъв), а Тери се връща и част от пръста му е отрязана, припада така, някак си ми се отщява да продължа. Само ще кажа, че изкарахме тежко тук.

Мама вече бе излязла от колибата и двете с нея обърнахме Тери по гръб и погледнахме пръста му. Само връхчето бе отрязано, но бе загубил кръв и това в комбинация със свирепото естество на нашето приключение го бе изтощило.

И аз самата усещах, че нямам кой знае колко сили. Поставих тенекията си долу и мама, Джинкс и аз издърпахме Тери вътре в колибата. Беше тесничко и ние не влязохме с него, само някак си го натикахме вътре до преподобния, когото видях да лежи прострян по гръб, без да помръдва.

— Мъртъв ли е? — попитах.

— Не — отвърна мама. — Той е там, където отиват мъртвите, преди да напуснат тялото.

Тя пропълзя в колибата и измъкна някакви парцали от една от чантите вътре и се зае да превързва пръста на Тери. Той бе дошъл на себе си вече, но беше отпуснат.

Аз взех тенекиите, занесох ги и ги сложих в колибата отзад, зад преподобния. Мама все още превързваше ръката на Тери. Погледна към тях и рече:

— Предполагам, че това са Мей Лин и парите.

— Да — отвърнах. — И дотук сме се погрижили да не ги объркаме.

После изпълзях навън и двете с Джинкс отвързахме сала. Тя бе достатъчно предвидлива да завърже прътите отстрани на сала с въже, сега го срязахме, взехме ги и се отблъснахме от брега.

Дъждът не преставаше, но бе понамалял. Реката не бе толкова буйна, колкото преди. Когато се отблъснахме достатъчно навътре, Джинкс пое руля, а аз минавах ту от едната, ту от другата страна на сала и отблъсквах с пръта колкото можех, докато той вече не опираше в дъното. Беше трудно да виждаме какво се носи насреща ни, но се справяхме добре, докато се развидели. Първа забелязах светлината сред дърветата — нежно розово сияние, а после изплува огромна, яркочервена, топла ябълка и изпълни небето.

Беше приятно да видиш тази светлина, защото нещата ти се струват по-добри на светло, макар и това да не е винаги истина. Но както ми бе казала веднъж Джинкс: „Поне когато не е тъмно, имаш по-добър шанс да видиш какво се прокрадва към теб.“

Небето може и да бе просветляло, но реката бе почти черна като греха и претъпкана от клони и листа. Видях мъртъв опосум да плава покрай нас и змия, очевидно умряла в бурята. Въздухът миришеше на пръст. Накрая слънцето се издигна достатъчно високо и водата не приличаше толкова на утайка от кафе, а по-скоро на мляко с шоколад. Птиците зачуруликаха и започнаха да прелитат между дърветата. Стана по-топло и мокрите ми дрехи почти изсъхнаха.

Поех на свой ред руля, а Джинкс отиде да седне отпред в очакване кога ще й се наложи да използва пръта или веслото, за да управлява сала. Мама излезе от колибата с нейната торба, отвори я, извади сушено месо, за което не знаех, че е там. Даде ни по малко от него. Месото бе овлажняло в нея, където торбата се бе намокрила и влагата се бе пропила, но независимо от това бе страхотно. Обаче нямахме прясна вода, а точно в този миг бих сритала и мечка между зъбите за малко поне.

Тери най-после изпълзя от палатката, дойде и хапна малко сушено месо.

— Добре ли си? — попитах.

— Поносимо — отвърна той и вдигна превързаната си ръка.

— Преподобният мърда ли там вътре?

— Пръдна веднъж — отвърна Тери, — но освен това физиологично възклицание мълчи като гроб.

— Боя се, че няма да оживее — рече мама.

— Не му е било по-тежко, отколкото на всички нас — отбеляза Джинкс.

Аз, разбира се, знаех какво му се бе случило на преподобния и бях наясно, че всичко това, което последва, се бе стоварило като капак на собствените му чувства по отношение на него самия. Беше твърде непосилно. Сякаш много тухли бяха струпани отгоре му, а последната го бе прекършила. Не споменах това, защото никой не знаеше, че бях чула неговите работи, и не смятах, че е настъпил моментът да повдигам този въпрос.

Реката все така ни носеше напред, а слънцето изсушаваше дрехите ми. Започвах да се чувствам съвсем позитивно. Започнах да мисля, че нещата ще се подредят, че сме далече от Скунк и скоро ще бъдем на някое място, където той няма да може да ни настигне.

Отново се замислих за парите и какво бих могла да правя с тях. Мислех и за праха на Мей Лин, макар че вътрешно още бях бясна, защото чувствах, че тоя проклет прах в оная тенекия се бе опитал да ме удави, а може би й завиждах дори и в смъртта.

Сега реката се стесни и дочух някакъв грохот. Беше толкова силен, че си помислих, че може отново да е гръмотевица и че ни очаква още дъжд. Ала когато погледнах към небето, то бе съвсем ярко и синьо, а единствените облаци по него бяха пухкави и бели, без никаква следа за предстоящ дъжд.

— Какво е това? — попитах Тери, който стоеше до мен.

— Не знам — отвърна ми.

— Реката е — извика Джинкс от мястото си на руля.

Сега бяхме в една много тясна част, но водата се устремяваше така бързо, както остатъкът от нещо се завихря през дупката на някоя фуния. По-нататък имаше по-широко място и се виждаше десет фута спад точно в центъра, където тя се завихряше, сякаш някой използва лъжица да разбърка нещо в купата си. Грохотът беше ужасен.

— Водовъртеж — извика Тери.

Е, аз не знаех много за водовъртежите, но бях чувала една история, която Дон разказваше за едно момче, с което плувал, то попаднало в такъв и било засмукано и се удавило, преди някой да успее да се добере до него. Нямало никой, който да може да се спусне в онзи водовъртеж след него, защото, ако го сторели, нямало да могат да изплуват нагоре. Дон каза, че трябвало да чакат водата да го изхвърли, което накрая се случило — бил мъртъв, без никакви признаци на живот.

— Няма начин да заобиколим — казах. — Трябва да влезем в него.

От двете страни на водовъртежа брегът не беше мека пръст, както обикновено, а имаше големи плоски скали, които сякаш бяха насложени една върху друга като палачинки. Опитвах се да измисля какво е най-добре да направя, когато мама излезе от колибата, като се клатушкаше от една на друга страна.

— Ще се преобърнем — възкликна тя.

Това не бе информация, от която се нуждаехме. Беше съвсем ясно, че ако нещата не се променяха, това наистина щеше да се случи. И тъй като единственото нещо, което би могло да промени ситуацията ни, бе чудо, пратено от Бога, истинско, в което салът да бъде вдигнат, пренесен над водовъртежа и спуснат в спокойни води, нещата изглеждаха мрачни.

В този ден не ни достигаха чудеса, но вода не ни липсваше. Салът полетя надолу и ние изхвърчахме във въздуха с огромна сила, като изсъхнало кравешко лайно. Стовари се тежко във водата. Чух как изскърца колибата, как тялото на преподобния се претърколи вътре. Трупите скърцаха и се разместваха, после се завъртяхме устремно, сякаш бяхме вътре в търкаляща се автомобилна гума. Погледнах и видях Джинкс във водата, беше изхвърчала, но продължаваше да стиска дръжката на руля там, където се бе откъртила. После осъзнах, че салът потъва, а водата го обгръща от всички страни. По някакъв начин се бях озовала по корем, бях се вкопчила в дъските, заковани върху трупите.

Салът се надигна и тогава за секунда си помислих, че ще получа необходимото чудо, но се оказа само, че така го върти водата. Тя го изстреля високо към небето, изхвърли го извън водовъртежа. Ала сега той се насочваше към онези подобни на палачинки скали. Всъщност май по-скоро скалите се насочваха към сала, врязаха се от едната страна, после той се метна на другата и се удари в тях. Вкопчих се в него с всички сили и в миг осъзнах, че колибата я няма, липсваше и половината от сала. Бях се вкопчила в парче от него и май само то бе останало.

Стовари се върху скалите, разцепи се, едната част полетя на една страна, другата — на друга. Опитах се да последвам и двете, да се вкопча в различните парчета, тъй като едното излетя на изток, а другото — на запад.

Ала ръцете ми не бяха достатъчно дълги и в миг вече не се държах за нищо. Бях във водата и потъвах надолу, после изплувах нагоре. Когато бях горе, опитвах се да си поема въздух, но водата ме повличаше отново надолу.

Накрая реших, че Сабайн смята да ме удави и това беше краят. Тая гледна точка трая само колкото да ти мигне окото, после вроденият ми инат надделя.

Не мога да кажа как се случи, но следващото нещо, което осъзнах, бе, че коляното ми е опряно на ръба на брега и скалите ме удряха. Отпуснах се там за миг, после се изправих на крака, тръгнах, олюлявайки се, нагоре към едно място със зелена трева. Бях на отсрещния бряг, не на онзи, на който бе Скунк, и изпитах леко облекчение, макар и не кой знае колко.

Запрепъвах се, но не стигнах далеч, преди да се строполя. Полежах известно време и най-после, дълго след това, се изправих и се опитах да вървя пак. Това продължи, докато стигнах сянката на дърветата. Сгромолясах се под тях и останах да лежа неподвижно. Знаех, че рискувам много, в това число мама, преподобния Джой и моите приятели, но се чувствах, сякаш краката ми бяха омекнали и останали без кости, а главата ми е натъпкана с тиня. Не можех да мисля и не можех да помръдна.

Май лежах там дълго, защото денят напредна, слънцето напече и аз припаднах. Накрая отворих очи и осъзнах, че съм била в безсъзнание. Някакви катерици ми помогнаха да дойда на себе си — скачаха по клоните над мен и бърбореха като две стари клюкарки над зида. Успях да седна и да се огледам. От мястото си можех да виждам реката, но не виждах мама или някой друг.

Отне ми време — но не повече, отколкото е нужно на новородено да се научи да върви, — преди да успея да стъпя на краката си, да сляза на брега да се огледам, изпитвайки през цялото време страх от това какво можех да видя. Имах основателна причина да се боя, защото онова, което всъщност видях, накара сърцето ми да се свие, сякаш потъва лодка от олово.

Беше преподобният.

Реката бе по-спокойна отвъд водопадите и скалите и там, където извиваше надясно, имаше тясна ивица между камъните, сред които течеше — преподобният беше заклещен между тях. Бе здраво заклещен, като прасе в стомна. От сала се бе откъртило огромно парче и се бе забило в корема му. Аз драпах по брега, изкатерих се по едни по-малки камъни, доплувах до средата, до мястото, където беше той. Беше доста по-лесно от преди. Дъждът бе спрял, реката течеше по-бавно. Имаше много камъни, по които трябваше да се катеря, докато успея да стигна до един от големите.

Когато стигнах там, където бе заклещен, бавно се изкатерих върху огромния камък, докато се озовах точно над преподобния. Извиках го по име.

Мина доста време, но накрая той се обади:

— А сега съм призован у дома.

— Звучи, сякаш сте още тук — рекох с надеждата да го развеселя, но се оказа глупава мисъл.

Парчето от сала стърчеше ниско долу откъм гърба му и на малки капки около дървената отломка се стичаше кръв. Беше забито така здраво, че ми се стори, че единствено то го държи да не се разпадне.

Извивах се по камъните, докато накрая успях да се смъкна на един по-долу и можах да видя лицето на преподобния. Не беше приятна гледка. Кожата му бе бледа, устните — потъмнели, кръв шуртеше от носа и устата му. Той обърна очи нагоре, защото бе твърде слаб да надигне глава, и каза:

— Ти си ангел.

Тогава разбрах, че е много зле.

— Не. Това съм аз, Сю Елън — рекох му.

— Сега разбирам, че ми е простено, иначе нямаше да си тук — рече той.

Понечих да го поправя, да му кажа пак коя съм, но в същия миг осъзнах, че няма полза и най-добре е да го оставя да си мисли, че държа вратата на рая отворена за него, та да може да падне през нея.

Той затвори очи. Гръдният му кош, който се надигаше с усилие, вече не помръдваше. Сякаш бе натежал още повече. Огромният дървен чеп, който стърчеше от него, се измести и той се отпусна съвсем, а глезените му се потопиха във водата. После отново се кротна неподвижен, увиснал като огромен плод.

Не ми се понрави, но го оставих там, където си беше. Нямах силата, нито желанието да се опитвам да го измъкна, особено с оня голям чеп, забит в него. Нямаше какво повече да направя за преподобния. Исках да намеря мама и приятелите си, макар че се боях на какво може да се натъкна. Изкатерих се пак на облия камък и се огледах към реката. Видях, че от едно дърво на брега стърчи клон. Малко преди това този клон бе под водата, но тя бе спаднала отново и сега той се виждаше. Нещо бе увиснало на него.

Преплувах обратно към брега и се отправих към онова нещо, което стърчеше там. Сърцето ми биеше ускорено, изпитвах затруднение да дишам. Когато стигнах до клона, видях, че там виси една от торбите, които аз и Тери бяхме взели от бараката на преподобния. Покатерих се бавно по ствола на дървото, после по клона и взех торбата. Беше трудна работа, но я завлякох обратно на брега. Дръпнах връвта, с която бе завързана горе, и макар мокра, се развърза лесно. Погледнах вътре. Всичко там бе унищожено, но видях и една от тенекиените кутии за мас, а капакът й бе все така здраво затворен. Не бях изгубила джобното си ножче, така че го измъкнах от лепкавия си, мокър джоб, отворих го и го използвах да повдигна капака. Бурканът не бе счупен, а уплътнението бе сухо. Бе пълен с праха на Мей Лин.

Поставих нещата обратно както си бяха, взех торбата с тенекията и продължих да вървя нататък. Тогава видях Тери. Беше прав, облегнат на едно дърво, с дясната си ръка стискаше левия си лакът. Другата торба бе в краката му.

Изтичах при него, той пусна лакътя си и ме прегърна.

— Мислех си, че си потънала — рече.

— Помислих си същото за теб — отвърнах.

— Тази торба бе изхвърлена на брега — каза той, — спасих я и се облегнах на това дърво, мислех си, че всички са се удавили. Ударих си ръката малко, не е много зле, само мъничко. Изобщо не боли като пръста ми.

Той вдигна ръката си. Превръзката я нямаше. Ръката му бе подута от връхчето на пръста му, което брадвичката бе отсякла чак до китката, приличаше на джолан.

— Боли — каза той, — а когато го погледна — още повече. Ти добре ли си?

— Чувствам се, сякаш са ме удряли с торба с чукове — отвърнах.

Казах му какво се е случило с преподобния Джой.

— Бог да се смили над душата му — рече той. — Беше мил с нас и мисля, че имаше добро сърце.

— Рядко добър християнин — рекох.

Известно време помълчахме, предполагам, че бе един вид мълчание в памет на преподобния. Ала обстоятелствата не ни позволяваха да отделим много време за сантименталности и тъга. Не знам какво има в моята торба — рече Тери. — Парите ли са или Мей Лин.

— Парите — отвърнах. — В мен е Мей Лин и е суха.

— Чудя се как са парите — рече Тери.

— Това, за което се тревожа, са мама и Джинкс — рекох, но това не ми попречи да дръпна връвта на торбата му и да разхлабя.

Извадихме тенекиената кутия, отворихме я и погледнахме вътре в буркана с уплътнение. Също както и в моята кутия, той не бе счупен. Съвсем цял, парите — непокътнати. Всичко останало в торбата бе съсипано. Пробвах фенерчето, но водата го бе повредила. Извадих тенекиените кутии от двете торби, докато Тери стоеше облегнат на дървото. Сметнах, че единствено тях двете си струваше да носим с нас.

Тогава чухме Джинкс да крещи. Погледнахме нагоре и сърцата ни подскочиха от радост, защото ги видяхме как идват с мама, от тях се стичаше вода, вървяха по брега към мястото, където стояхме ние. Втурнахме се да ги посрещнем, запрегръщахме се, после намерихме място на брега, където слънцето грееше ярко, и всички просто седнахме там вцепенени, а слънцето ни напичаше и сушеше.

Казах им за преподобния и мама избухна в сълзи. Трябваше да я прегърна. Тя постепенно се овладя, после всички легнахме на земята под топлите слънчеви лъчи и заспахме от изтощение.