Джо Р. Лансдейл
Бряг край мътни води (14)

14.

Мина още време, макар че не знам колко точно. Загубих представа за дните. Когато бях в църквата, забелязвах, че постепенно броят на хората по пейките намаляваше. Това доста зле се отразяваше на преподобния Джой, който проповядваше на необразовани паразити и на нас, а ние бяхме чували всичко и преди, край кухненската маса, и дори му бяхме помагали да го изглади. Оставахме от лоялност — по същия начин, както когато малко дете поиска да ви каже стихотворение, което е написало, и не сте имали добро извинение да сте другаде. Макар че лично аз след това ще подам ръката си на някой мокасин да я захапе — някой да ми чете стихотворение е най-горе в списъка ми с неща, които не мога да понасям.

Жените, които носеха храна на преподобния Джой през седмицата, както бе обичайно да го правят за свещеник, спряха да я доставят — тази малка благодат, от която се възползвахме, пресъхна като японска слива. Дамата с твърде много сол в пърженото пиле, или както аз понякога си мислех за нея — мравоядът, първа се оттегли.

След това и всички останали.

Бърборенето й, както и на онези от нейния кокошарник, настроиха стадото дотолкова срещу преподобния, включително и човека, когото го бяхме видели да кръщава, че някои се присъединиха към църквата на методистите^[1], което си бе удар под пояса, що се касае до преподобния Джой.

— Със същия успех можеха да станат и католици — рече той.

Тъгата на преподобния се предаде и на нас. Тери, който изобщо не бързаше да тръгва, зачести в носенето на кутията с праха на Мей Лин и дневника й на сала. Седеше, поставил я до себе си, зачетен в него. Джинкс седеше с него на сала и ловеше риба. Каквото хванеше, хвърляше го обратно. Аз си носех празничната рокля дори и когато нямаше нужда, но сега я прибрах и се върнах към гащеризона. Стана така, че се ужасявах от неделната служба и срещите за молитва в сряда. По-рано единственото, което трябваше да правя, бе да седя, докато приключат, а сега ме болеше да гледам проповедите на преподобния. Той изглеждаше смален в одеждите си, като джудже, облякло панталона и сакото на някой дебел мъж по погрешка.

Една неделна вечер в църквата бяхме само ние и още петима. Четирима от тях бяха от старите в паството, които не биха си сменили църквата, дори и да почне да гори, а петият бе местният пияница, който обичаше да идва, за да поспи там, седнал на пейката отзад, до мястото, където Джинкс обичаше да спи, макар че той не правеше нищо друго, освен от време на време да вика „Амин“ или „Благословен да си, Боже“ — а това бе повече, отколкото Джинкс имаше желание да прави. Но за разлика от нея, пияницата спеше през част от времето полегнал на пейката, докато нашето момиче само някак криеше очите си с качулка и клюмаше седнало.

Както и да е, тази неделя, за която говоря, след проповедта преподобният Джой побърза да излезе от амвона и отиде до вратата. Спря и изчака мама да тръгне до него надолу по хълма към къщата. Преди той винаги отиваше и заставаше до вратата да се ръкува, а ние си тръгвахме и се срещахме по-късно. А сега, като куче, отегчено от някакъв трик, той бе приключил, отчасти и защото петимата слушатели също като него нямаха търпение да си тръгнат — включително и пияницата.

Аз, Тери и Джинкс наблюдавахме преподобния Джой и мама да слизат по хълма към къщата. Навън още беше светло, тъй като бе някъде в началото на юли и ние останахме отвън, взимахме камъчета чакъл и замервахме евкалипта, който растеше близо до църквата. Не че имахме нещо против дървото. Беше просто нещо за правене.

— Трябва да продължим нататък — рече Джинкс. — Мей Лин няма сама да отиде в Холивуд и да се разпръсне там.

— Мислех си същото — обади се Тери. — В началото ми се струваше удобно, но вече не е така. Чувствам се все едно не някой друг ни е отвлякъл, а ние самите. Че сме сред лотофаги^[2].

— Сред кого?

— Четох веднъж в една книга — отвърна той. — Достатъчно е да кажа, че веднъж като попаднеш в лапите им, не е лесно да се измъкнеш. Ядеш от лотоса и започваш да вярваш, че всичко е приятно, дори и когато не е вярно. Имахме план и го изоставихме. Предполагам, че пак трябва да се заемем с него. За мен магията тук свърши.

— Не си спомням да съм яла лотос — рече Джинкс. — Каквото и да е то.

— Така се казва — поясни Тери. — Символизира настроение. Мисъл.

— Защо просто не го кажеш направо? — настоя Джинкс. — Защо трябва да го символизираш или нещо подобно?

— Ще се постарая да се усъвършенствам — рече Тери.

 

 

Тази нощ лежах на сламеника на пода, ту задрямвах, ту се събуждах и после в един миг бях напълно будна. Усетих, сякаш нечия ръка ме докосна и ме разтърси, а когато се събудих Мей Лин вървеше към задната част на колибата и сочеше към реката. Беше облечена в същата рокля, с която беше винаги. Косата й бе мокра, от нея капеше вода и за краката й бе завързана шевна машина. Тя я влачеше след себе си като топка на верига и не издаваше изобщо никакъв шум. Беше така подута цялата, както когато я бяхме намерили. Когато стигна до задната стена на къщата, обърна се, погледна ме и се намръщи, заби подпухналия си пръст в задната стена, наистина силно. Всичко бе толкова истинско, че можех да усетя мириса на реката по нея.

Тогава наистина се събудих. Огледах се, нямаше никакъв призрак, но със сигурност усещах присъствието на Мей Лин в колибата и как ме подканва да се кача отново на сала, да стигна до Глейдуотър, а после и до Холивуд.

От цялата тая работа изведнъж почувствах стомаха си празен. Помислих си, че мога да се промъкна и да си взема малко студена мътеница от хладилника, но когато седнах, а очите ми вече бяха привикнали с тъмното, забелязах, че вратата на стаята, в която мама спеше, бе открехната.

Станах и се прокраднах на пръсти, за да не събудя Тери, който спеше в задния край на колибата, както и Джинкс — близо до вратата отпред. Отидох и надзърнах в спалнята. Леглото беше празно. Върнах се в голямата стая и отидох до прозореца до входната врата. Поколебах се за миг, заслушах се в хъркането на Джинкс — сякаш някой бе запушил едната й ноздра с чорап. Дръпнах пердето. Навън не се виждаше нищо освен святкане без гръм над дърветата и няколко светулки да прелитат наоколо, като се стрелкаха напред-назад, сякаш отскачаха от невидима стена.

Върнах се до сламеника, взех си обувките, които бях оставила там, нахлузих ги, после се измъкнах тихичко през входната врата и внимателно я затворих. Постоях на верандата и се опитвах да реша дали трябва да довърша онова, което бях намислила. Накрая реших, че точно това ще направя, не ми пукаше дори и от папата^[3]. Промъкнах се крадешком до колата на преподобния и погледнах през прозореца. Одеялото и възглавницата му бяха на предната седалка, но него го нямаше, както и мама, което си бе облекчение, но не кой знае какво, защото все така не знаех къде са двамата. Не знам точно защо се безпокоях за това, но така си беше. Не ми се нравеше мисълта, че мама може да е с преподобния Джой, поне не по начина, който си представях. Предполагам, че тя имаше право на щастие, но въпреки това не ми бе приятно, може би защото исках тя и истинският ми баща, Брайън, да разпалят отново искрата помежду си, така че да станем един вид семейство.

Реших, че е по-добре да не знам какво правят. Тръгнах обратно към къщата. Тогава чух говор. Идваше откъм задната страна, така че минах предпазливо отстрани. Когато стигнах отзад, разбрах, че звукът не е толкова близо, колкото си представях, но заради наклона на хълма и това, че извиваше във формата на подкова, гласовете се носеха нагоре и достигаха тук. Думите не бяха съвсем ясни, но разпознах гласовете на мама и преподобния Джой.

Придвижих се крадешком надолу по хълма, чувствах се като крадец с бебе под мишница; прокраднах се зад прикритието на дърветата, разпръснати тук-там.

Стигнах до мястото, където имаше малко възвишение, а после надолу се снишаваше. Сега наистина ги чувах добре. Седнах там, накрая, в ниската част, тъй като така ги виждах. Само силуетите им, но бе лесно да ги разпозная, както и гласовете. Бяха долу при реката, седяха на сала и разговаряха. Беше гадно да го правя, но седнах и се заслушах.

В началото бяха просто приказки и не си спомням повечето от тях. Повече говореше преподобният — за това-онова, но имаше нещо в тона му, което ме накара да почувствам, сякаш нещо в плен на мислите му се опитва да се промъкне и да се освободи, без да го ухапят.

— Не знам дали всъщност съм бил призван да проповядвам — каза той.

— Бог те е призовал — рече мама.

— Така си мислех. Наистина. Ала съм все по-малко сигурен. Започвам да си мисля, че сам съм си го измислил.

— Нали знаеш защо те напускат членовете на твоята църква? — попита мама.

— Знам.

— Също и аз. Ала вместо да си тръгнем, да улесним нещата за теб, ние се застояхме. Ние сме виновните. Ако си тръгнем, нещата ще са си пак същите.

— Всичко е наред.

— Не — възрази мама. — Не е. Утре ще си натоварим багажа и ще тръгнем по реката.

— Твърде късно е за това, Хелън — отвърна той. — Стореното — сторено.

— Може и да не е така — рече тя.

Виждах как преподобният от време на време вдига ръка и тогава се чуваше тихо цопване във водата. Разбрах, че има малка купчинка камъчета до себе си, сигурно ги е събрал, като е слизал към реката, и той ги мяташе във водата.

Хвърли и последното и спря. Двамата продължиха да седят, загледани в тъмните води.

— Още не си ми казала защо сте тръгнали надолу по реката — рече той.

Мама се замисли задълго, преди да отговори.

— Бягам от съпруга си, а децата се опитват да стигнат до Холивуд.

— Калифорния?

— Да — отвърна тя и му разказа цялата проклета история, без тая част с парите и че Мей Лин е с нас.

Нея пропусна. Не съм сигурна защо, но го направи и бях доволна от това. Ала му разказа почти всичко останало. Дори за Брайън и бременността си, как ние с Дон не се разбирахме, как е удрял и нея, и мен. Каза някои лоши неща за Джийн и така нататък. Изненадах се, че му разказа онази част с бременността, че се е омъжила за Дон, защото е залитнала, понеже и на мен самата ми бе разказала неотдавна, а ето че сега го споделяше с някакъв си мъж, когото познаваше съвсем отскоро.

Когато свърши, добави:

— Сега знаеш каква жена съм.

— Преди да започнеш да се чувстваш зле заради вината си, трябва да знаеш нещо за мен — каза той. — Аз съм убиец.

Така се стреснах, че се изправих, после пак седнах.

— Със сигурност не си — възрази мама.

— Не съм убил със собствената си ръка — отвърна той. — Но съм такъв. Когато бях тийнейджър, откраднах пушката на един човек. Не беше кой знае каква пушка, но си беше кражба. Бяха ме забелязали в района, където е била открадната, и ме разпитаха. Хвърлих вината върху едно чернокожо момче, което познавах. Израснахме заедно, ловяхме риба заедно, играехме заедно. Имаше едно голямо дърво, където играехме, огромен дъб, надвесен над реката. Ходехме там да скачаме от клоните му във водата и да плуваме.

Същото правехме и ние с Джинкс, Тери и Мей Лин. Беше странно да си представя, че е бил дете също като нас и е правил същите неща, за да се забавлява.

— Веднъж — продължи той — водата течеше бърза след проливен дъжд, аз скочих, течението бе твърде силно. Джарън, така се казваше, скочи след мен, сграбчи ме и започна да се бори с течението. И двамата едва не се удавихме, той продължаваше да се бори дълго след като аз бях изтощен. Той ме измъкна от реката. Тази река. Сабайн. Спаси ми живота. Тогава на онова място му казах, че му дължа живота си и че винаги ще го подкрепям. После изникна онази история с пушката.

Бях виждал старецът да я оставя на верандата, когато минавах на път към мястото за риболов, където се срещах с Джарън. Ами, не мога да го обясня по друг начин, освен че дяволът ми говореше в онзи миг, но ми хрумна, че мога просто да се кача на пустата веранда, да я грабна, преди той да се усети, че я няма, и да избягам. Това и направих. Отнесох я вкъщи и я скрих в хамбара.

Всъщност обаче старецът забелязал веднага, че липсва, и преди да се усетя, шерифът се появи на вратата ни. Старецът ме видял, че идвам по пътя, казал му и шерифът ме попита дали аз съм откраднал пушката. Казах му, че не съм. Казах му, че не бих я откраднал, но съм видял Джарън преди мен да отива нататък и че го знаят като крадец, което не беше истина. Аз обаче изтърсих това, защото усещах парещия дъх на закона във врата си. Отидоха и хванаха Джарън и макар че не можаха да намерят пушката, бяха се разгорещили. Ако бяха заловили мен, дори и да бяха намерили пушката, която аз бях откраднал, щяха да ме откарат в съда, а може би и в затвора. Но тъй като Джарън бе чернокож, ами… беше като лов на миещи мечки.

Хванаха го, замъкнаха го в гората, кастрираха го, завързаха го за един дънер, поляха го целия с катран и го запалиха. Чувах ги да се хвалят с това в местния магазин. Разказваха гордо колко дълго е крещял и колко силно, и как всичко миришело. Гордееха се със себе си.

Отидох, където казаха, че са го изгорили. Усетих миризмата на печено месо, преди още да съм го видял. От него беше останал само почернял скелет, от който стърчаха костите. Бяха идвали животни. Щях да го погреба, даже бях занесъл лопата, но не можах да го направя. Просто не можах да го понеса. Продължих нататък, легнах в гората, загубих свяст и просто заспах. После чух някакъв шум и се събудих. Надзърнах иззад дърветата и видях каруца, теглена от две мулета. В нея имаше мъж и жена и веднага разбрах кои са. Бях седял и се хранил на тяхната маса неведнъж. Бяха родителите на Джарън. И през цялото време, докато бяха там, майка му стенеше, плачеше и крещеше към небето. Мъжът слезе от каруцата с одеяло в ръце, постави го на земята, освободи тялото, сложи го върху одеялото, уви с него онова, което бе останало от Джарън, отнесе го и го постави отзад в каруцата. Когато бащата на Джарън свърши, той и дрехите му бяха покрити с пепел от тялото.

Майка му се качи при него, а баща му подкани мулетата да тръгват и те потеглиха. Чувах как крещи тя и не спира дълго, след като се загубиха от погледа ми. Прилоша ми и повърнах, едва можех да вървя, но накрая отидох и взех пушката, решен да призная пред закона, че аз съм я взел, ала после се замислих какво ли значение има вече. Бяха убили Джарън. Мен щяха да затворят. Бях страхливец. Занесох пушката при реката, до дъба, където Джарън ме бе спасил от удавяне, и я хвърлих във водата. Премълчах за това какво се е случило и сега от време на време продължавам да чувам как онези мъже се смеят, когато разказват как са изгорили „една чернилка“ и как преди това са му показали на оня крадец едно-две неща. Джарън дори не бе човешко същество за тях. Беше нещо си там. Да го кастрират не бе по-различно за тях от това да го направят на някой шопар, а да го изгорят — все едно са подпалили някой пън. Не казах на никого досега какво се е случило. Един ден този спомен ме преследваше като призрак и стигнах до заключението, че Бог, за да ми помогне да се разкая, ме е призовал да разпространявам Неговото слово. Сега си мисля, че чувството ми за вина ме е ръководило.

— О, Джак.

— Да. О, Джак.

— На колко години беше, когато това се случи?

— На тринайсет, но възрастта няма значение. Разбирах го. Продадох го за нещо, което не бе направил, за да не ми лепнат на мен деянието. Не са го разпитвали. Не са намерили пушката у него. Просто са го убили. Винаги съм се питал дали последното, което са му казали, е било, че знаят, че той е взел пушката, защото аз съм им казал.

— Горкичкият ти — рече мама.

— Аз ли? О, Боже, не. Аз ли? Защо, аз съм изметът на земята. Виновен съм за това убийство и се опитах да опростя греха си с проповеди. А сега знам, че дори не съм бил сред призваните. Сам съм се призвал. И всъщност с нищо не съм по-различен по същество. Онова малко чернокожо момиче, Джинкс. Тя е много умна и добра и предполагам, че мога да изкупя стореното зло, като спася душата й, за да не отиде в ада. Но не тя, а аз ще отида в ада. На мен мястото ми е при дявола.

Тогава разбрах, че онова, което бях приел за неудобство относно това, че Джинкс е негърка, не е проблемът на преподобния Джой. Той мъкнеше огромен товар с вина и тя някак му бе напомнила за него.

Жабите крякаха. Нещо цопна във водата.

— Казах ти за моите грехове — обади се мама. — И аз не съм чиста.

— Не си сторила нищо с последствия, а си напуснала злоупотребяващ с теб съпруг и бягаш с детето си по реката. Моят грях тежи върху плещите ми — все едно че нося целия свят върху тях и че той е черен като най-непрогледния мрак в ада.

Това бе сериозно обвинение от страна на преподобния и прозвуча като цитат от някоя религиозна книга, но го почувствах като юмрук между очите си. В сравнение с него мама, аз и приятелите ми си бяхме доста добре, щом идеше реч за измерение на греха. Онова, което ме уплаши в този момент, бе същото, което предполагам прави някои хора вярващи. Внезапното осъзнаване, че може би няма измерения и всичко зависи от това да решаваме ние. И без значение какво правиш, важното е единствено дали ще те хванат, или можеш да живееш в мир със себе си и изборите, които правиш. Бе нещо като прозрение.

Докато разсъждавах над това, почувствах хлад и празнота. И бях сама.

— Бил си момче — каза мама на преподобния Джой. — Постъпил си погрешно. Откраднал си и си казал ужасна лъжа, но си бил малък и изплашен. Не е извинение, но е причина.

— Звучи като извинение — отвърна той. — Сторих зло.

— Ако това е истина, доказал си, че злото е изкупено. Получил си спасение, Джак. Спасявал си други хора. Бил си кръстен, естествено, и затова грехът е бил изкупен. Ти си добър свещеник.

— Добър или лош, приключих. Нищо вече не ме задържа тук. Не заслужавам, но те моля. Мога ли да дойда с вас? Да се махна оттук? Не знам къде ще отида накрая, но искам да се махна оттук. Ще ме вземете ли с вас?

— Предполагам, че зависи от децата, поне до известна степен — отвърна мама. — Ще се наложи да ги попитаме. Честно казано, не съм сигурна аз самата какво искам да правя по-нататък. Предполагам обаче, че каквото и да е то, първо ще трябва да продължа надолу по реката.

— Ами първата ти любов, онзи мъж в Глейдуотър?

— Не знам — отвърна мама. — Беше много отдавна. Мисълта за него и онова, което бе между нас, ме накара да се измъкна от леглото и да се кача на сала, но не знам дали е толкова добра идея да разравям миналото като някой стар гроб. Това, което е в него, може и да вони.

Не се бях замисляла за това. Че мама и Брайън ще се срещнат и нещата няма да бъдат същите, каквито са били преди около седемнайсет години, че няма да бъдем просто едно голямо щастливо семейство. Беше още едно от онези прозрения и не ми се понрави. Да тънеш в невежество бе къде по-добре от това да си говорим.

— Ще се наложи ли да кажеш на децата какво съм сторил? — попита той. — Аз ли да им кажа?

— Предполагам, че не — отвърна мама. — Някой друг път може би, ако искаш да смъкнеш този товар от сърцето си. Ала няма връщане назад нито за мен, нито за теб. Трябва да носим своя трънен венец. Можем да си приказваме каквото си щем, но не можем да го свалим.

— Моите тръни са по-остри — отбеляза той, — но предполагам, че така трябва и да бъде. Тежи ми до смърт от спомена и исках ти да научиш. Някак си, като ти казах, ми поолекна. Не за онова, което извърших, но ми помага да го понеса. Надявам се, че не съм те натоварил с това бреме.

— Не е нещо, което не мога да понеса — рече мама.

— Признателен съм ти, Хелън. Наистина. Утре ли ще тръгнем? Трябва да уведомя църквата, че напускам, което вероятно и ще направя. Това не означава, че ще се наложи да пиша оставка. Просто ми е нужно да замина. Няма полза да проповядваш на вятъра. Трябва да напусна тази къща. Дават я на свещеника да я ползва, а аз няма да бъда този вече.

— Добре тогава — рече тя. — Можем да товарим сала утре сутринта. После потегляме.

Видях как мама обгърна с ръце главата на преподобния и сенките им се сляха. Разбрах, че го целува. Все повече осъзнавах, че изобщо не я познавам.

Те разговаряха още известно време и се държаха за ръце, а преподобният Джак Джой дори поплака. Тя го прегърна, наведоха се един към друг и тя го целуна пак, и това беше истинска целувка, която Джинкс наричаше „мляскане“.

Не исках повече да гледам това, затова станах и се прокраднах обратно в къщата, легнах отново на сламеника, умът ми бе обсебен сега от Джарън и последните му мигове, как гори завързан с вериги за едно дърво и всичко това заради една лъжа. А после трябваше да помисля и за мама, че тя е нещо повече от човека, когото познавах, и че тя и преподобният са долу на сала, целуват се, а може би и повече. Не намирах начин да спра тези мисли или да ги овладея.

Не мина много време, след като си легнах, и вратата се отвори. Видях фигурата на мама в рамката, а зад нея и над нея видях още светкавици да танцуват в небето. Отвън видях и преподобния Джой да отива към колата. После мама леко затвори вратата и отиде безшумно в спалнята.

Въпреки всичко, което ме тревожеше, аз накрая заспах.

Скоро сънят ми бе нарушен от трясъка на разбити дъски. Скочих в леглото, както и всички останали, защото някой бе изритал и счупил вратата; в рамката бяха застанали две фигури с шапки. От тях вонеше на алкохол и пот. Единият от тях държеше фенерче. Светеше право в лицето ми и ме заслепяваше. Джинкс се размърда на пода, каза нещо изненадано и една от фигурите я срита толкова силно, че дъхът й секна и тя рухна на пода. Потреперваше едва и така разбрах, че не са я довършили.

Мама се появи в стаята на мига и една от фигурите бързо се хвърли към нея. Замахна с ръка и тя падна с писък.

— Спри, по дяволите — извиках и скочих от сламеника на крака.

— Както винаги, не си никаква дама — чух познатия глас. — По-добре сядай долу, докато не съм те ударил, Сю Елън.

Лъчът светлина от фенерчето, насочен към мен, заподскача из стаята. Неволно погледнах накъде е насочен. Спря се на сламеника на Тери, на който той бе седнал.

— Ето го педала — каза гласът.

— Къде е проклетият свещеник? — попита другият.

Разпознах и този глас.

След миг и двете фигури отидоха по-навътре в стаята. После единият от тях забеляза фенер в снопа светлина и го запали. Този, който го стори, бе онзи едноок полицай Сай, а другият, който риташе и удряше, бе мъжът, когото винаги съм знаела като чичо Джийн.