Джо Р. Лансдейл
Бряг край мътни води (26)

26.

Когато се наплаках, тръгнах по брега (носех брадвата със себе си), вървейки на пръсти заради липсващата обувка. Стигнах до мястото, където се намираше лодката ни и където трябваше да е дънерът, който щях да яхна. Ала след снощния дъжд водата се бе покачила и течението го бе отнесло. Това малко ме смрази, като осъзнах, че ако бях стигнала до реката с малка преднина пред Скунк, щях да се окажа в капан на брега и дори и да бях скочила във водата, той можеше да доплува до мен и да ме докопа. Както стана със Зайо Байо^[1], онези шипкови трънаци бяха спасили живота ми.

Когато изкачих възвишението и вече виждах и къщата, зърнах Джинкс, която идваше към мен и носеше пищова.

Приближавах се и тя се затича, аз също — поне няколко стъпки — към нея, защото по босия ми крак имаше много тръни и краката ми се огъваха, както се бе случило и на брега на реката. Просто седнах и започнах отново да плача. Джинкс стигна до мен и ме прегърна, започна да ме целува по главата, аз също я целувах и двете плачехме заедно.

— Оправи се с него, нали? — рече тя. — Знаех си, че ако някой успее, това ще си ти.

— Сам се оправи — отвърнах и й разказах какво се бе случило. — Поисках да дойда да ти помогна, но после се уплаших, че ако ме убие, няма да има кой да се погрижи за майка ти и Тери. Накрая не можах да изтърпя повече и тръгнах, без значение какво ще се случва, а после те видях да идваш.

— Чудесно се справи — рекох. — Случи се наистина бързо. Онзи изстрел в крака го забави.

— Късметлийски изстрел.

— И аз така си помислих.

— Вониш.

— Скунк ме докосна.

— Малко сапун и вода ще оправят всичко — рече тя и ми помогна да се изправя.

Изкачихме се към къщата, но докато вървяхме на няколко пъти поглеждах през рамо — за всеки случай, ако Скунк случайно бе успял да се завърне от света на мъртвите. Не изпусках и брадвата от ръката си.

 

 

Беше голяма радост, като пристигнах и се събрахме всички, макар че нямаха търпение да стоплят вода и да ме изкъпят; след като се поизсуших, миризмата на Скунк почти изчезна.

Останахме в къщата още два дни. Намерих едни обувки на старицата, които бяха доста износени, но по-хубави от моите, и ги обух. Поговорихме как ще я погребем отново, но ме е срам да си призная, че я оставихме да стои подпряна там. Само се погрижихме кепенците на прозореца да са спуснати, за да не влиза вътре миризмата й.

Двете с Джинкс наловихме риба и всеки път, като излизахме, отивахме да погледнем как Скунк виси където го бях оставила — просто за да се уверим, че си е там и все така мъртъв. Мъртъв си беше. Бяха го навестявали птици. На мястото на очите му зееха дупки. Плътта около върха на носа му и устните му също бе изкълвана. Ако преди си мислех, че вони, сега смърдеше двойно.

Когато Тери си възвърна достатъчно силите, си помислихме, че няма да е чак такова бреме за мама. Оставихме им няколко катерици, които убихме с пушката; щяха да стигнат за три дни. Събрахме горски плодове и диво грозде. Оставихме на мама пушката. Тя бе най-добрият избор да се погрижи за Тери — стига да помнеше какво е да си майка. Напоследък беше доста добра в това.

Двете с Джинкс взехме малко пари от тенекията, в случай че ни потрябват. Аз взех брадвата, Джинкс — пистолета, след което тръгнахме. Вървяхме много, преди да стигнем до някакъв път, някъде около два дни. Спахме на открито под дърветата и се събудихме нападнати от червени буболечки, които бяха ни налазили и се бяха заврели по места, за които не ми се иска да говоря. Като стигнахме до пътя, оставихме брадвата и пистолета, понеже сметнахме, че не са подходящи неща за носене, ако възнамеряваме да се пробваме да хванем някой на стоп.

Не трябваше да го смятаме за проблем — вървяхме цял ден и ни една кола не се появи по този път от червена глина; поне не и докато не зърнахме град пред нас, а тогава вече бе достатъчно близо да стигнем и пеша. Градът бе Глейдуотър.

— Ето ни — рече Джинкс.

— Не е кой знае к’во, нали?

— Не е.

Като се приближихме видяхме, че има някои доста хубави улици, както и красиви постройки по тази, по която вървяхме. Имаше и мръсни пресечки, видяхме и автогарата с голям автобус, паркиран отпред.

Продължихме да вървим и когато навлязохме достатъчно в града, първото нещо, което направихме, бе да спрем и да поговорим с един мъж, който току-що бе паркирал колата си пред централния магазин. Попитахме го къде може да намерим някой служител на закона. Той посочи към полицейския участък — обикновена къща с очукан черен форд отпред.

На вратата имаше табела „ВЛЕЗ“; така и направихме. Вътре видяхме дебел дребен мъж с буйна черна коса, седеше зад едно бюро, под краката на което бе подпъхната сгъната хартия, за да се нивелира. Държеше мухобойка и я размахваше по една муха — май по-скоро за забавление.

На бюрото му имаше голяма бяла шапка, която сякаш се нуждаеше от двойно по-голяма от неговата глава, сигурно някоя тиква щеше да й е по мярка. До нея имаше бележник и малък остатък от молив. Беше облечен с обикновени работни дрехи, но имаше полицейска значка на ризата и 45-милиметров револвер в кобура на ханша. Видях защото, като влязохме, той стана. Погледна ни и попита:

— Имате ли нужда от нещо, момичета?

— Може да се каже — отвърнах. — Искаме да ви разкажем нещо.

Той огледа лицата ни и ни помоли да седнем. Намести колана с револвера така, че да му е удобно на шкембето, седна пак, опря подметката на омазания си със слама и кравешки фъшкии ботуш на ръба на бюрото и се излегна назад в стола. Метна мухобойката на рамо, все едно бе пушка. Каза, че е капитан Бърк^[2], което си беше интересно име, тъй като се оказа, че е единственият полицай в Глейдуотър. Представляваше и редниците, и сержантите, и всички останали.

Понечих да посоча кравешката фъшкия, но реших, че не си струва. Само гледах как мухата, която преследваше, кацна на нея.

— Изглеждате сякаш сте били омотани в телена жица — рече той. — Или ви е нападал огромен рис.

— Трънаци — отвърнах и започнах да му разказвам за какво сме дошли.

Без да обяснявам как е умряла Мей Лин или че я носим с нас, му дадох основната информация. Разказах, че аз и мама сме избягали от къщи, защото съпругът й и мой втори баща бил гаден, и че Джинкс пътува с нас да ни помага. Казахме му и за Тери. Как е избягал от гадния си втори баща и му е отсечен пръстът. Как се инфектирал и за старицата, която му отряза ръката. Не споменахме за парите и премълчахме оная част със Скунк. Казахме само, че мама ни чака в колибата, старицата ни е държала в плен, отрязала ръката на нашия приятел и че така се налагало. Приблизително тук спряхме.

Като свършихме, капитан Бърк почти подскочи от стола и викна:

— Елате тук да видите.

Последвахме го — отзад имаше стая, направена на затвор, с решетки на вратата и на прозореца; там на един креват седеше не някой друг, а Дон Уилсън, моят втори баща. Той се обърна и се вторачи в нас. Изглеждаше отслабнал и жалък, бузите му бяха хлътнали, а адамовата му ябълка беше увиснала като брадичка на пуйка.

— Този ли е човекът, от когото сте избягали? — попита капитан Бърк.

Двете с Джинкс не можахме да направим нищо друго, само кимнахме.

— Здрасти, Сю Елън — рече Дон.

— Здрасти — отвърнах.

— Как е майка ти?

— Бива.

— Добре — рече той, после заби очи в пода и не се опита повече да срещне погледа ни.

— Ще ти донеса вечерята скоро — каза капитан Бърк, — и този път трябва да я изядеш, не да си играеш с нея.

Дон не каза нищо, само продължи да гледа в пода.

— Елате обратно в офиса — каза капитан Бърк.

Отидохме и отново седнахме в столовете си — не и той. Имаше хладилник, отвори го, извади три кока-коли, а от чекмеджето на бюрото — отварачка, и след като махна капачките, ги постави пред нас.

— Ето — рече. — Нищо не утолява жаждата по-добре от кока-кола.

Седна и всички отпихме от питието си като по команда. Колите бяха охладени — но точно в онзи миг бих предпочела дори някой голям лигав плужек с малко захар по него.

— Този мъж там, Дон — рече капитан Бърк, — дойде в този град преди повече от месец. Дойде и каза, че търси някакви роднини, попита дали съм ги виждал или съм чул нещо. Казах му, че не съм и че не водя списък на всички избягали.

Е, не напусна града. Обикаляше наоколо с камиона си, който имаше вехто чергило отгоре. Спеше на предната седалка и от време на време слизаше долу при реката, където има пристан за лодки, оглеждаше, после се връщаше и пак се въртеше наоколо. Рояци мухи кръжаха отзад над камиона, така че накрая го накарах да ми покаже. Знаете ли какво имаше там? — попита Бърк, като въртеше очи ту към мен, ту към Джинкс, сякаш бихме могли да имаме някаква представа.

— Не, сър — отвърнах.

— Труп на мъж, при това доста разложен. Имаше дупка в гърдите, огромна, цял трактор да влезе, дори и цял товар слама да влачи.

— Това е грамадна дупка — рекох.

— Да, грамадна беше — потвърди той.

Капитан Бърк остави тази кървава, оплюта от мухи картина, която бе нарисувал за въздействие върху нас, но ние не знаехме ни най-малко какво да правим с нея. Сякаш за да поддържа напрежението Джинкс рече:

— Труп на мъж, а?

— Да. Бил е мъртъв от доста време и беше се сварил под чергилото. И знаете ли какво направих?

Поклатихме в недоумение глави.

— Арестувах този човек, Дон, втория ти баща. Арестувах го и го разпитах кой е онзи човек отзад в камиона.

— Изглежда ми добър подход — рече Джинкс.

— Така си помислих и аз — каза капитан Бърк. — Кой, по дяволите, е оня и как е умрял? Той ми каза: „Ами, онзи там е Клетъс и аз го гръмнах в гърдите с пушка.“

Млъкна и ни погледна.

— Как ви се струва тая история дотук?

Нито Джинкс, нито аз знаехме какво да отговорим, затова изчакахме като птици в небрано лозе.

— Питам го аз: „Как така стана, че го застреля?“ а той отвръща, защото Клетъс бил платил на някакъв луд негър на име Скунк да ви излови всичките — трябва да е ставало въпрос за вас, а той не искал някой от вас да умре. Каза и че ставало въпрос за някакви пари.

— Не е искал никой да умре? — повторих аз.

Капитан Бърк кимна.

— Така каза.

— Няма никакви пари — рече Джинкс. — Всичко си е някаква негова измислица.

— Така ли било? — попита Бърк.

— Така беше — потвърди Джинкс. — Клетъс му казал някаква измишльотина и смятам, че известно време сам си е вярвал.

В този миг се чудех дали Джинкс е страшно умна — или просто копае огромна дупка, в която да паднем.

— Този Дон Уилсън казва, че някакво момиче било убито и това някак задействало нещата, макар че в действителност не знаел как точно е започнало, нито каквото и да е друго. Само, че неговата доведена дъщеря, това трябва да си ти… едно момче, което не е тук, доколкото виждам, и малко чернокожо момиче, което си ти… били нейни приятели. Каза, че онова момиче се удавило, а за краката й била завързана шевна машина и оттам започнало всичко.

— Но той не знае как е започнало? — попитах.

— Така каза — отвърна капитан Бърк. — Дон каза, че мисли, че точно Клетъс я е убил. Каза, че не били близки в тяхното семейство, имали някаква разправия, май за някакви пари, и Клетъс я е убил. Той твърдял, че вие сте взели парите, и тогава решил да използва оня Скунк. Не ми се вярва, че такъв съществува.

— Съществува — рекох.

Тази част със Скунк не го вълнуваше много.

— И казвате, че няма никакви пари? — попита, сякаш искаше да получи част от тях.

— Имаме само десет долара за двете — обясни Джинкс и измъкна от джоба си парите, които бяхме взели от тенекията, тупна ги на бюрото. — Ето ги с малко мъх от джоба ми.

— Вторият ти баща казва, че онзи Клетъс е пратил по дирите ви оня луд убиец на име Скунк, дето казвате, че е истински, а той самият не искал това. Опитал се да накара Клетъс да отмени задачата. Ала Клетъс не бил съгласен. И така, Уилсън застрелял Клетъс; каза, че тръгнал да търси онзи убиец, когото Клетъс наел, но не го открил. Дошъл тук да види дали няма да се появите и да хванете някой автобус или нещо такова. Идваше до автобусния гараж, паркираше отпред и стоеше по цял ден, докато не забелязах рояка мухи и не надзърнах отзад в пикапа му. Попитах го защо просто не е изхвърлил тялото. И знаете ли какво ми отговори?

Поклатихме глава недоумяващо.

— Каза, че след като го убил, го хвърлил отзад, покрил го и просто вече не се сетил за него. Можете ли да си представите? Онзи човек с дупка в гърдите лежи отзад в камиона и смърди като нужник, навсякъде хвърчат мухи, а той бил забравил за него. Нещо му има в главата на тоя човек, само това мога да кажа.

— Наистина имаше нает убиец — рекох, като смятах, че не е обърнал внимание първия път, като го споменах.

— Онзи Скунк ли имаш предвид? — попита той.

Тогава ми хрумна, че може да ни върти, за да провери дали няма да променим историята си. Реших да добавя още и то да е истина.

— Да, сър. Той уби двама души, които работеха за Клетъс, и стана причина още един да умре, когато един сал се преобърна в реката. Мъжът в него бе проповедник, който се опита да ни помогне. Наричаха го преподобния Джак Джой. Беше добър човек.

— Жена ми избяга с проповедник — отбеляза капитан Бърк. — Така че не приемам смъртта на свещеник твърде присърце.

— Ние бягахме от Скунк. Той намери своята смърт онзи ден. Мъртъв е, виси обесен край реката.

— Виси? — повтори капитан Бърк.

Обясних му тази част. Като свърших историята, попитах:

— Какво ще правите с втория ми баща?

— Не знам — отвърна капитан Бърк. — Ала вашата и неговата история някак си си пасват с изключение на парите.

Той пак се върна на въпроса с парите, а аз вече го бях усетила. Бе прибрал десетте долара, които Джинкс бе поставила на бюрото му — сгъна ги и ги постави в джоба на ризата си.

— Клетъс само си мислеше, че има пари, но нямаше — рекох. — Момчето му, което умря неотдавна — то ги похарчи. Носеха се слухове, че ги е откраднал от банка.

— Какво каза?

— Да, сър, такава е историята.

— Значи можем, ако искаме, да отнесем случая до съда — отбеляза капитан Бърк. — Дон обаче ми каза, че Клетъс няма други роднини, които да се тревожат за него. Така ли е?

— Да, сър — отвърнах. — Цялото му семейство е измряло.

— Е, тогава… Каза, че онзи, дето ви преследвал… Скунк. Каза, че е мъртъв и виси обесен?

— Да, сър — отвърнах. — А мама и Тери, онова момче с отрязаната ръка, още са в колибата.

Вече му бях казала това, но той беше от хората, на които им харесваше да им повтарят, така че направих както желаеше. Тогава реших да разкажа как е умряла старицата. Преди бях само споменала, че тя е отрязала ръката на Тери, защото е била зле инфектирана, както и че ни е държала в плен, но не бях споменала, че е умряла в съня си. Сега му разказах и му казах как Скунк я е изкопал и сме я оставили подпряна на прозореца.

Когато свърших, не бях сигурна дали вярва на цялата или на някоя част от историята ни, но кимаше на някои места — докато разказвах — по начин, по който се прави, когато мислите, че някой не е с всичкия си.

Когато свърших, капитан Бърк прокара ръка през косата си и каза:

— Имаме голяма каша тук, нали?

Двете с Джинкс не спорихме за това.

— Какво ще правим? — попита той.

Не му предложихме някой мъдър съвет.

— Предполагам, че трябва да си помисля, преди да реша — допълни той. — Най-напред обаче май трябва да отидем да доведем майка ти и онова момче Тери, искам да видя и онзи Скунк, а и оная старица, която казвате, че сте оставили подпряна на къщата.

 

 

Сметнах, че престъпният ми живот скоро може да стигне до лош край; не се случи точно така.

Ето какво стана. Капитан Бърк нае един мазен трапер с три липсващи пръста на ръката (каза, че алигатор му ги отхапал) и моторна лодка да ни откара нагоре по реката. Капитанът изглеждаше глупаво, седнал в моторницата с шапката на глава — тя можеше да побере десет галона^[3]. Беше я натъпкал отвътре с хартия, за да му стане, и тя стърчеше огромна на тиквата му.

Спряхме там, където висеше Скунк. Те издърпаха лодката на брега — достатъчно, за да не отплава, — излязоха и застанаха отдолу, гледайки Скунк, който сега изглеждаше още по-зле и от преди. Вратът му бе изтънял и бе започнал да се разлага.

Капитан Бърк взе една пръчка и го побутна с нея няколко пъти, а той се олюля напред-назад. Ръгна го още веднъж и, по дяволите, главата му се изтръгна; гледката беше противна.

— Кой би си помислил? — рече мазният трапер. — Човек би предположил, че такава огромна глава ще има врат, който няма да поддаде толкова бързо, нали?

— Вратът му не е по-добър, отколкото на когото и да е друг — отбеляза капитан Бърк.

— Това там онзи Скунк ли е, дето ловял хора и правел ония неща? — попита траперът.

Явно капитан Бърк беше дрънкало и беше му разказал цялата история.

— Да — рекох.

— А, не ми изглежда чак такъв, не ми изглежда. Не, човече. Не чак така.

— Е, да — рече Джинкс. — Не е жив. Не мисля, че мъртвите приличат на кой знае какво, без значение кои са били.

— Ами — рече траперът, — права си, така е. Само казвам как изглежда.

Оставихме Скунк там, където бе паднал, и продължихме с моторницата нагоре по реката още малко до мястото, където бяхме спрели, когато първия път стигнахме до дома на старицата. Изкачихме хълма и се приближихме до колибата. Почуках на вратата, мама отвори и ни пусна да влезем. Тери вече можеше да се движи по-добре, да ходи сам до нужника навън, вместо да ходи в гърне, което после се изхвърляше през един от изпотрошените прозорци; това ни каза веднага, направо пред непознатите. Предполагам обаче, че ако на мен ми бяха отрязали ръката и ми се е налагало да си върша работата в гърне, аз също щях да съм доста развълнувана относно промяната. През краткото време, през което ни нямаше (около три дни) бяха изяли всички катерици, които им бяхме оставили, горските плодове и гроздето — също.

Капитан Бърк погледна ампутираната ръка на Тери и кимна с глава към нея:

— Казваш, че жената, дето живеела тук, е свършила тая работа?

— Да — отвърна Тери. — Тя е подпряна на къщата отвън и държи онова, което е останало от ръката ми, в кутия.

Мама отиде и отвори кепенците — беше си там, все на същото място, но се бе смалила в одеялото, все така сбръчкана, а оная отворена кутия от хирургически инструменти все още бе в ръцете й с остатъка от ръката на Тери.

— Аха — рече траперът, като погледна през прозореца. — Знаех я старата малко, но отдавна. Беше като отровна змия — без капчица добрина. Никой не искаше да има нещо общо с нея през последните десет години. Беше станала толкова кисела, че нямаше кой да иска да си има работа с нея. Мислех, че е умряла.

Е, погребахме старата пак и траперът каза няколко думи над гроба й. За това как била зла като дявола, но тъй като вече е мъртва, трябва да имаме уважение или нещо подобно. Докато той говореше, аз се отнесох, загледана в една синя сойка на едно дърво.

След като свърши, слязохме до мястото, където беше Скунк. Траперът и капитан Бърк го погребаха — както и главата му — на брега, което ми се стори глупаво, тъй като нямаше да мине много време и той щеше да бъде отнесен от водата. Наистина, не ме интересуваше кой знае колко. Не ме беше чак толкова грижа как е свършил Скунк, макар че имаше моменти, когато се замислях как са се отнесли с него, като е бил малък — изтръгнали са му езика, удряли са го по главата с гребло, едва не се е удавил и е бил принуден да живее в гората. Като премислях всичко това, поне за миг-два ми стана малко тъжно за него; преминаха по-бързо, отколкото ме споходиха.

След като го погребаха, траперът погледна към брега, където го бяха пъхнали, и рече:

— Късмет в ада.

После отидохме там, където беше лодката. Оказа се, че не е достатъчно голяма за всички ни, а това се опитвахме да кажем на капитан Бърк още от самото начало. Ала той си беше вече решил и ето ни тук сега. Решиха да закарат мама и Тери в Глейдуотър и да се погрижат да ги настанят в пансион. Двете с Джинкс казахме, че ще останем и ще си чакаме реда. Когато се загубиха от погледа ни надолу по реката, двете с нея се върнахме до къщата и взехме тенекиите от мас с парите и праха на Мей Лин. Изкопахме дупка близо до шипковия трънак и ги заровихме, маркирайки мястото с камъни.

Почти се бе смрачило, когато капитан Бърк и траперът се появиха, качихме се и потеглихме към Глейдуотър. Мама и Тери бяха в пансиона. Капитанът отиде и доведе нея, но остави Тери там, защото все още се чувстваше слаб от загубата на толкова кръв. Траперът си замина, а двете с Джинкс просто се мотаехме по улицата, докато видяхме капитана и мама да идват към нас.

Тя беше имала време да се пооправи и да си измие косата, хазяйката й беше дала и рокля, изглеждаше хубава и свежа и капитан Бърк, както повечето мъже, беше хлътнал.

Когато всички отидохме до затвора, мама отиде отзад и разговаря с Дон. Като се върна, каза:

— Поговорих с него, както искахте, капитане.

— И?

— Каза, че е убил онзи човек, за да попречи да убият мен и Сю Елън. Че не харесва Тери и не изпитва каквото и да било към Джинкс.

— Става — рече Джинкс.

Капитан Бърк погледна към мама.

— Беше ли груб с теб? Затова ли избяга?

Мама кимна.

— Да. Да, беше и затова избягах. Но мисля, че вече се е примирил. Просто се е опитвал да ни защити накрая. Може да не го прави добър човек, но не го прави и зъл. Опитал се е поне веднъж да постъпи правилно.

Така приключи нашата история. Повече не стана дума за преподобния Джой, нито пък за Джийн или за полицай Сай. Изглежда, капитан Бърк изобщо не се безпокоеше за тях. Нищо от историята ни нямаше да струва и пукната пара пред някой солиден представител на закона, дори и да беше в по-голямата си част истина, но на капитан Бърк му стигаше и толкова. Мисля, че щом опре до полицейски работи, законът зависи от това къде и как го тълкуваш — както и от това колко работа има за вършене, колко пари може — или изобщо няма — да се изкарат.

В нашия случай имаше твърде много работа и никакви пари за капитан Бърк и в основата на всичко това, както при повечето хора на такъв пост, той наистина не даваше пет пари.

— Ще го пусна тогава — обяви той великодушно, като разпери ръце. — Ще обявим убийството на Клетъс като един вид самозащита. По дяволите, да смятаме всичко за приключено и да не си блъскаме главите много над това.

— Разбира се — отвърна мама, сякаш всичко си бе в реда на нещата.

Капитан Бърк рече, че няма нищо против да я заведе в кафенето на обяд утре, ако е съгласна, и тя отвърна:

— Може би.

Дон бе освободен, върнаха му ключовете за камиона, портфейла и мазната шапка.

— Пикапът ти е отзад — рече капитан Бърк. — Мисля, че погребаха оня човек, Клетъс, в оная част на гробището, дето е за бедняци, в случай че теб или някой друг го е грижа. Предполагам, че след като ти си стрелял, няма да искаш да кажеш някоя молитва за него.

Дон погледна в портфейла си. Беше празен.

— Имах пет долара вътре — рече той.

— Не, нямаше — възрази капитан Бърк.

Дон реши, че е по-добре да се примири със загубата. Излезе навън с шапката си в ръка. Като излязохме и ние, той ни чакаше.

— Оценявам начина, по който ми помогна да изляза оттам, Хелън — каза той на мама. — Няма да имам нищо против да се върнеш вкъщи сега.

— Ти и аз сме разведени.

— Не сме венчавани от свещеник — рече той.

— Затова сме и разведени. Защото аз казвам така.

— Не си била омъжена? — попитах аз.

— Не — отвърна мама.

— Просто се събрахме — обясни Дон.

— Мамо — рекох. — Какво още не си ми казала?

Но не казах последното, защото всъщност не исках наистина да чуя какъвто и да е отговор.

Дон се опита да я придума, но мама му каза, че всичко е свършило и по-добре да не го вижда повече или ще предяви обвинения пред капитан Бърк.

Дон й се ухили.

— Имам бутилка от оня еликсир за всяка болка в жабката на камиона, ако капитан Бърк не го е изпил. Знам, че сигурно ти е липсвал. Ще ти купя още една каса, като си отидем вкъщи и търговецът се появи.

— Не ми е нужен повече тоя еликсир — отвърна тя. — От него оглупях. Реката ме направи силна.

— Реката ли? — попита той.

— Да, реката. И тези деца. И един друг човек, който не е тук сега.

— Спасих ти живота — настоя той. — Убих Клетъс.

— Клетъс не можеше лакътя си да намери дори и с карта — отвърна тя. — Ти не направи нищо да спреш Скунк. Сю Елън го стори.

— Точно така — намесих се аз. — И онова ясновидство, дето си го можел, не ти помогна много, нали? Не мисля, че изобщо имаш каквато и да е дарба да виждаш в бъдещето. Мисля, че си само един голям задник.

Отдавна ми се искаше да му кажа нещо такова и сега се почувствах добре, като го направих.

Дон ме изгледа гневно.

— Тръгвай вече — настоя мама. — Няма да заплача за Клетъс, но Дон, няма да плача и за теб. Единственото, което ще кажа, е, че съм изненадана, че си зарязал къщата и си дошъл чак дотук. Това ще ти призная.

— Мога да те отведа у дома — настоя той малко по-твърдо. — Мога да те принудя.

— Не мисля, че можеш — отвърна Хелън. — Ще крещя и капитан Бърк ще ме чуе.

— Той няма да е тук през цялото време — рече Дон.

— Не, но точно сега е наблизо — отвърна тя. — И не се боя от теб. Отивай и влизай в пикапа, прави каквото щеш с живота си, но аз приключих с теб. Не предпазих Сю Елън както трябваше там в оная спалня в онова мое опиянение. Сега ще я защитя. Ще умра, но няма да ти позволя да я докоснеш.

— Не съм имал нищо предвид с това — рече Дон. — Просто се опитвах да й направя комплимент.

— Всякакви намерения си имал и аз трябваше да те спра — каза мама. — Ако те видя да се мотаеш наоколо, кълна се, ще кажа на капитан Бърк и ще му обясня как съм те защитила с някои лъжи, но съм си променила намеренията и ще призная, че си бил в съюз с Клетъс, за да ни убиете и да вземете парите.

— Макар че няма никакви пари — добавих аз.

— Да — потвърди мама, като разбра какво правя. — Макар че няма никакви пари.

— Клетъс измисли това, задето Джинкс го удари по главата със сопа — продължих аз. — Търсеше отмъщение.

По дяволите, вече лъжех така непринудено!

— А ти се съгласи да преследват Сю Елън и да я убият срещу седемдесет и пет долара — не спираше мама. — Чух те да се съгласяваш.

— Нищо не съм имал предвид — викна той. — Ако беше така, нямаше да убия Клетъс. Само така си говоря. Не бих допуснал някой да нарани Сю Елън.

— Начинът, по който го правиш, ме вбесява, Дон — рече мама. — Искаш ме обратно, за да ми пъхнеш в ръцете оня еликсир, да ме затвориш на горния етаж в оная порутена къща като порцеланова кукла. Няма да се промениш. Никога. Ще ме удряш, когато побеснееш, после ще ми казваш, че не си искал и че ще се промениш, но това няма да стане. Доколкото те познавам, някой ден ще убиеш и мен, както уби Клетъс.

Дон изгледа мама проницателно с надеждата да забележи някое слабо място в позицията й, но такова нямаше. Погледна към мен, после към Джинкс. Не помръднах, тя също.

— Ще съжаляваш — рече Дон. — Ще ти липсвам.

— Досега не си — отвърна мама. — Помогнах ти да се измъкнеш оттук само защото си убил Клетъс. Това е убийство, а на теб ще ти се размине. Сега сме квит — ти и аз. И вече приключихме.

Дон сложи мазната си шапка на главата, обърна се и си тръгна.

— Това е — рече мама.