Джо Р. Лансдейл
Бряг край мътни води (17)

17.

Решихме, че тъй като Скунк трябва да има нюх на катерица, след като е живял в горите, той ще тръгне по краткия и по-сигурен път, като се движи близо до реката. От къщата на преподобния към сала по този път растяха буйни шубраци и дървета нагъсто и ние си помислихме, че по-добрият избор за нас ще е както бяхме направили преди. Да минем по заобиколния. Може би по него нямаше да се натъкнем на Скунк.

Скунк… Беше толкова трудно да приемеш идеята, че е реален, че главата ми се замая от мисълта. Да откриеш този факт бе все едно да приемеш, че тролът от Били Гоутс Граф^[1] е реален и има нещо лично против теб.

През деня не бе толкова страшно да се пътува през блатата и в началото напредвахме доста. Като вървяхме, видяхме много змии, даже и една тропическа гърмяща змия, която не се среща толкова често. Те не са отровни, но могат бая да те стреснат, като изведнъж се надигнат и разперят глава като ветрило, сякаш са някоя кобра.

Видяхме също и какво търсеха змиите — мишки и плъхове. Стигнахме до едно място, където те търчаха из блатната трева така нагъсто, като бълхи по проскубаната козина на някое куче. Грачеха ята врани, видяхме къде глигани бяха разровили земята. От горещината през деня блатото се нагряваше и се издигаха изпарения, миришеше лошо, но в сравнение с вонята в къщата бе като ухание на френски парфюм. Онези гръмотевици, които бяхме чули предишната нощ, чувахме пак, имаше и светкавици посред бял ден.

— Този дъжд май твърдо е решил да се излее — рекох. — Но още си дава почивка.

— Не бих казал, че го виня — рече Тери. — Малко почивка би се отразила добре.

Беше прав. След като бяхме бъхтили из калта предишната нощ и след онова, което видяхме, бяхме така уморени, че когато стигнахме до няколко сенчести тополи, спряхме до тях, без дори да го обсъдим. Метнахме торбите настрани, седнахме и се облегнахме на дънера на едно дърво и затворихме очи да си починем. И макар че казват, че почивка за грешните няма, а на праведните не им трябва, умората ни застигна и прегази като бърз влак.

Сънувах отново Холивуд, беше същият сън като преди, бяхме на сала с праха на Мей Лин, но този път, докато плавахме, никой не ни махаше от брега. Всички онези хубави хора изглеждаха прекрасно, но смърдяха достатъчно да се задави и ларва на муха. Миризмата беше толкова силна, че се събудих от нея.

Като отворих очи, бе почти тъмно. Стори ми се, че съм спала само няколко минути, но бяхме проспали почти целия ден. Подуших вонящия въздух и погледнах към Тери до мен. Беше буден. Понечих да кажа нещо, но той посегна и ме докосна леко.

— Шшшт — каза и посочи.

Погледнах нататък.

Малко по-надолу към реката се виждаше фигурата на мъж, който бягаше в здрача. Тъмна фигура с шапка за дерби; нещо ярко бе забодено на нея. Косата му бе дълга, къдрава и сплъстена, стърчеше изпод шапката встрани и се спускаше надолу по врата като огромна грива от медни жици. Нещо подскачаше и се удряше отстрани в главата му, като бягаше. В сумрака лицето приличаше на лъскав махагон, окъпан в кръв. В ръката си имаше тояга и като повдигаше крака, видях, че са дълги и масивни. За миг си помислих, че който и да е той, не може да е човек. Естествено, миризмата ми подсказа кой е. Беше Скунк. А може би той не бе човек.

Гледахме, докато се отдалечи и изчезна там, където брегът се спускаше към Сабайн.

— Майстор следотърсач — рекох след малко. — Ето ни тук, а той не ни видя заспали под дърветата.

— Бяхме на подходящо място — отбеляза Тери. — Трудно е да ни види сред сенките на дърветата. Смятам, че след като е излязъл от колата, е намерил някое по-удобно място да поспи тук някъде на открито. Това за него е по-естественият начин да върши нещата. Ако не бяхме тръгнали по горния път, птиците вече щяха да кълват останките ни. Предполагам, че това, което прави, е да следва каквото полицай Сай му е казал, докато го е изтезавал. Че сме тръгнали по реката. Той всъщност не търси следи, защото вярва, че сме на сала, затова не му е нужно да търси знаци, че сме на сушата.

— Ами няма ли някое място, където ще пресече пътя, по който минахме тази сутрин? — попитах аз.

— Ако стане така, ще знае откъде сме дошли, къде е салът или пък ще тръгне обратно и ще се върне за нас. Или ще направи първо едното, а после другото.

— Тогава трябва първи да стигнем до сала — рекох.

— Значи ще прелетим над главата му?

— Не — отвърнах. — Ще плаваме под краката му.

— Имаш предвид по реката?

— Естествено, че нея имам предвид.

— И как ще го направим? Ще плуваме мили наред? Ще яхнем някоя риба?

— Едно нещо със сигурност трябва да сторим, да стигнем до водата, а трябва да стигнем бързо, и то плътно зад Скунк… Ужас, видя ли краката му?

— Видях, не е възможно да са крака.

— Огромни обувки? — попитах.

— Като снегоходки. Знаеш ли какво представляват?

Поклатих отрицателно глава.

— Правят ги дълги и широки, за да може да се върви в снега. Обувките, дето носеше, са били направени да може да ходи с тях из блатата, да се движи бързо и да не затъва. Научил го е от това, че дълго е живял в мочурищата.

— Хайде. Имам идея, но трябва да бързаме.

Скочихме, грабнахме торбите и се насочихме към реката, като пресякохме пътя, по който бе минал Скунк. По брега имаше много дървета, шубраци и къпини, с които да се оправяме. До реката той се бе свлякъл от постоянните дъждове. Навсякъде стърчаха корени на дървета. Под тях имаше мокър пясък и чакъл. Отместихме някои от корените, стъпихме на мокрия пясък и вървяхме дълго досами реката. Оглеждах се непрекъснато, но не виждах онова, което ми бе нужно. Двамата с Тери продължихме да вървим и накрая видях едно изсъхнало дърво да стърчи на брега. Беше ниско, десет фута дълго и дебело. Клоните бяха почти изпопадали, защото бяха изгнили. Върхът му отдавна бе прекършен и реката го бе отнесла. Тежестта на ствола бе причина то да се наклони към водата, а корените му стърчаха от земята.

Оставих настрана чувала си, изкатерих се нависоко и пропълзях на дървото.

— Хайде — извиках. — Помогни ми.

Тери ме гледаше, сякаш бях загубила разсъдъка си. Все пак остави чувала си, изкатери се горе, после зад мен на изсъхналото дърво.

— Скачай — казах и започнах да клатя дървото, кляках и ставах.

Тери се зае с плана и ние друсахме доста време, преди да чуя как корените се изтръгват от брега. Мъртвото дърво се сгромоляса.

Удари се в земята и ни изхвърли. Когато погледнахме нагоре, видяхме, че се е прекършило почти на две. Трябваше да се изправим на него и да подскачаме, докато двете части се отделиха.

Отворих моята торба, погледнах вътре, грабнах една кълбо канап и метнах торбата на рамо. Използвах го да я завържа към презрамките на гащеризона, после омотах няколко пъти около нея и кръста си, така че да я закрепя здраво на гърба си. Отрязах канапа с джобното ножче, отрязах още една дължина, направих примка и я надянах на дръжката на пистолета на полицай Сай, после направих широк клуп, който нанизах на врата си, пистолетът увисна на гърдите ми. След това помогнах на Тери да закрепи и своята торба по същия начин, макар че нямаше презрамки на панталона си, за да стане по-добре, както при мен.

Прибрах ножа и казах:

— Хайде. Бутай.

Изтласкахме дънера във водата и аз на практика се метнах върху него като някой гущер. Тери направи същото и ние се понесохме надолу. Дънерът в началото се опита да се освободи от нас, но ние намерихме от двете му страни места, в които да се вкопчим, и така го балансирахме.

В този момент вече не бе здрач, над нас се бе спуснала непрогледна нощ. От време на време обаче черният мрак се озаряваше от някоя светкавица. Чуваше се пращене, цвъртене, изтрещяваше и оставяше ярки следи в небето, а тътенът заглъхваше, сякаш някой блъскаше по десет корита с дръжката на брадва.

Водата бе студена, беше трудно да се задържим на дънера, особено сега, когато бяхме в по-широката част на реката, където течението бе по-силно. Заваля проливен дъжд, сякаш куршуми се сипеха над главите ни, от него течението се усили още повече. Като капак на всичко кората се лющеше от изсъхналото дърво и то бъкаше от мравки, които ме хапеха и сякаш набиваха нажежени кабарчета в кожата ми.

Дънерът все така се клатеше и потъваше дълбоко във водата, та скоро вече не останаха никакви мравки. Само ние и дънерът, бурята с дъжда и черните води. Блесна поредната светкавица и озари небето така, че брегът се виждаше ясно и ярко за миг и аз зърнах Скунк да клечи между две дървета. Седеше като статуя и наблюдаваше как прелетяхме край него.

Успях да видя, че обувките му за блатата са завързани на гърба му, защото се подаваха над шапката за дерби. Водата се стичаше по козирката му и шуртеше отпред. Значката, която бе взел от полицай Сай, бе забодена на шапката. Онова, което бях видяла да го удря отстрани, бе мъртва птица, която висеше с главата надолу на връв, завързана в косата му с цвят на мед. Джинкс бе казала, че е изсъхнала синя птица, но не ми изглеждаше изобщо на изсъхнала и не бих могла да ви кажа от пръв поглед дали бе синя или черна, или карирана, но беше птица. Зърнах и брадвичка да виси на кръста му, също и ножница с голям нож за тръстика, голям почти като сабя. Стискаше чепатата си тояга през средата. Видях лицето му, когато блесна светкавицата. Бе ръждивочервено като старо пени и размазано като кратуна, израсла със странна форма. Изглеждаше сякаш проявява интерес към нас колкото муха към аритметика.

Отминахме и силната светкавица угасна. Наложи се да надвикам грохота на реката.

— Видя ли това?

— Кое?

— Беше Скунк. Трябва да е засякъл пътя ни, да е минал напряко, да е тръгнал към реката и да е намерил наново следите ни.

— Не е добра новина — обяви Тери.

Блесна нова светкавица. Погледнах към брега, а Скунк отново бе там, тичаше, отмяташе увисналите надолу клони и прескачаше храсти като някой заек.

— Още по-зле — рекох.

— Виждам го — извика Тери.

А после вече не го виждахме. Светкавицата угасна, тътенът избухна, а реката се разпени.

 

 

Водата ни понесе напред, дъждът се усили, светкавиците следваха една след друга, зачестиха, а тътенът зад нас бе толкова силен, че чак водата се разтресе, разтресох се и аз.

Не знам колко дълго се носихме така устремно, но след време реката се стесни, както това се случва по Сабайн, и ние се насочвахме към място, откъдето видяхме плитчина навътре в реката. На мига осъзнах, че това е шансът на Скунк да ни пипне.

Светкавиците следваха една след друга сега и пътят ни се осветяваше ярко на всеки няколко секунди. Използвах ярката светлина да поглеждам към брега, после към плитчината, но не виждах Скунк. Може би бързото течение ни бе отнесло толкова далече, че той не можеше да ни настигне.

Беше така противно и ужасно да си във водата на този разпадащ се дънер, стори ми се, че бихме могли да слезем от него в плитчината и да вървим през гората през останалата част от пътя. Ако бяхме пред Скунк, можеше и да го изпреварим.

Каквито и да бяха добрите страни в този план, отказах се от идеята, защото последва силна светкавица и го видях да тича над нас по брега. Щеше да стигне до плитчината почти по същото време като нас, макар че тя бе по-ниско от мястото, където се намираше сега, с цели двайсет фута.

— Да се отдалечим — рекох.

И двамата можехме да използваме само едната си ръка да гребем, ритахме с крака, но продължихме да го правим и се мятахме като чудовищни сомове. Дънерът смени посоката си, но Скунк скочи. Видях как го направи при една мощна светкавица. За миг сякаш увисна във въздуха. Корените на дърветата отзад приличаха на кокалести пръсти, протегнати към него. После се появи невредим върху плитчината, приземи се леко като котка. Светкавицата угасна и стана толкова тъмно, че не можеше да видиш и собствената си ръка.

— Ритай — изкрещях да надвикам грохота на реката.

Ритахме и мятахме крака във водата и отблъсквахме със свободните си ръце.

Когато светкавицата блесна отново, Скунк беше там, тичаше към ръба на плитчината точно когато щяхме да минем покрай нея. Не беше на повече от десет фута, когато сграбчих пистолета на връвта около врата ми, насочих го към Скунк и извиках на Тери:

— Наведи се.

Тери наведе глава, а аз натиснах спусъка. Дори не знаех дали пистолетът ще задейства, защото в него със сигурност имаше вода, но имаше и куршуми и той гръмна. Последва кратко, ярко блясване и видях как птицата под шапката се откъсна и излетя настрани. Скунк се сепна и спря, а после нямаше никакви светлини, макар че можех дори и в тъмното да кажа, че Скунк замахна наистина бързо, а после чух вика на Тери.