Джо Р. Лансдейл
Бряг край мътни води (25)

25.

Не може да се опише как се чувствах тогава, защото осъзнах не само че някой е на покрива, ами това със сигурност бе Скунк. Не можех да си представя защо е избрал да е там, навън под дъжда, като по този начин всички можехме да го чуем и да разберем къде е, но след това проумях. Знаеше колко ще се уплашим, а той се засищаше с ужаса и страданието.

Станах и отидох в голямата стая. Мама ме погледна. Не можех да видя лицето й в тъмното, но знаех, че е изплашена също като мен. Джинкс се разхождаше из стаята, движеше се по звука от стъпките на Скунк по покрива. Държеше пистолета и гледаше в тавана. Дървеният покрив се огъна на едно място. Джинкс вдигна пищова и стреля. Изтрещя силно като края на света и ушите ми писнаха. От покрива се посипаха стърготини. Чух забързани стъпки горе, после спряха.

— Май скочи — рече Джинкс.

— Мислиш ли, че го улучи? — попита мама.

— Ако съм, май беше доста чевръст след това — отвърна Джинкс.

Останахме по местата си и чакахме да чуем как пак се качва на покрива, но не стана така. Вместо това чух скърцане в спалнята. Сграбчих Джинкс за лакътя и я поведох натам. Идваше откъм един прозорец встрани до леглото на Тери. Той вече се бе понадигнал, изстрелът го бе разбудил. Главата му бе обърната към прозореца. През перваза, от капака стърчеше забито голямо острие, а на пода имаше изпотрошени стъкла. Стърчеше в кепенеца и го караше да скърца, после да пука. Ведно с острието през пукнатината нахлуваше и вонята на Скунк.

Джинкс вдигна пистолета, стиснала го здраво с две ръце, и стреля. Беше такъв голям пищов, че изстрелът я накара да отстъпи крачка назад. Куршумът улучи кепенеца, проби го, мина през него, разби се в стъклото и го строши. Огромното острие биде изтръгнато рязко.

— Може да си го улучила — рекох.

— Да — съгласи се Джинкс, — но не ми се ще да отида, да отворя и да погледна навън, за да се уверя.

— Нито на мен — рекох.

— Значи и на мен — присъедини се мама.

Тя бе застанала зад нас и държеше пушката.

— Аз също не възнамерявам да оглеждам — рече Тери, седнал в леглото, като със здравата си ръка държеше другата над ампутацията.

Усещах, че Джинкс трепери по рамото й, опряно в мен — а може би аз самата треперех.

— Тук сме в безопасност — рекох. — При всичкия този дъжд не може да ни подпали. Добре сме, ако не се подплашим като пъдпъдъци. Точно това иска той — да се изплашим, да сгрешим, за да ни пипне един по един. Само трябва да сме нащрек.

— Щом е там навън — рече Тери, — а ние тук вътре, той има предимство. Не ние. Може просто да изчака. Това копеле може да се изхрани там. Ние не можем дори да излезем да си наберем горски плодове.

Двете с Джинкс избутахме един скрин с голямо, пукнато огледало пред счупения прозорец, за да го подсигурим, след което всички седяхме будни цяла нощ и се ослушвахме. От време на време някой от нас се унасяше, но винаги имаше по някой буден. Джинкс остана в спалнята с Тери. Двете с мама седнахме в голямата стая. През нощта поне два пъти чух Скунк да пробва дръжката на входната врата, тракаше с нея силно, за да ни скъса нервите.

Тракането на дръжката, трошенето на стъклата от прозорците, парчета от които попадаха между рамката и кепенците и леко дрънчаха, продължиха почти цяла нощ, а после, два часа преди разсъмване, спряха.

Когато просветля, бях изплашена и гладна. Още валеше, макар и не така проливно. Изровихме вътрешностите на рибата и почернялата глава от огнището, избърсахме я и четиримата получихме по порция от тях. Не беше много за ядене и беше отвратително на вкус. Стомахът ми първо се разбунтува, сякаш нямаше да може да го понесе, но успя.

Мама намери една кутия с малко кафе в нея. Стопли вода и направи. Имаше вкус на помия, но беше нещо, което да сложиш в корема си и да те накара да си мислиш, че си ял.

След около два часа, откакто бяхме будни, се осмелих, против желанието на мама и Джинкс (Тери отново бе заспал от изтощение), да отворя един от кепенците на прозореца и да се огледам навън. От този прозорец виждах гората. Беше потънала в сенки на разсъмване. Проверих, доколкото можах, добре, но не видях Скунк. Не виждах нищо освен онези тъмни дървета и изливащия се дъжд.

Затворих, обиколих всички кепенци да проверя дали мога да видя нещо. Отворих един откъм задната страна на голямата стая и едно лице се бе втренчило в мен, а носът му стърчеше през счупеното стъкло, очите бяха сухи и не помръдваха. Отскочих назад и изпищях. Беше старицата. Все така бе увита в килима, но той бе отгърнат назад, така че лицето й се виждаше. Бялата й коса бе мокра като на току-що родено теле, бе облегната на прозореца, като ръцете й бяха проврени вътре до лактите и опрени на рамката. В тях беше поставена кутията с трионите. Беше отворена и всичко от нея бе изхвърлено, само ръката на Тери беше там — липсваше обаче китката. Ръцете на старицата, в които стоеше кутията, бяха чукани — и нейните китки бяха отрязани.

— Той я е изкопал — рекох.

— По дяволите — отзова се Джинкс, застанала близо до мен с пистолета. — И ние виждаме това.

— Той е чудовище — рече мама и се приближи да погледне.

— Чак сега ли разбрахте? — попита Джинкс.

— Джинкс — сряза я мама, — трябва да внимаваш. Мога да те смажа от бой.

Двете с Джинкс погледнахме мама.

— Казах го вече — рече тя — и макар че ме накара да се почувствам по-добре, предпочитам да не ми се налага да го изричам отново, също бих искала и да те помоля да забравиш, че съм го казала първия път.

Дъждът бе започнал да стихва и през този прозорец ние виждахме наистина добре как слънцето се издига нагоре в златисто сияние, а по-долу, след него се проточваше кървавочервена светлина. Затворих кепенците и ги заключих.

— Няма друг като него — рекох. — Той не спира. Нечие друго тяло все ще заспи по някое време. Ала нощ и ден, дъжд и суша на него не му пречат. Как да се справим с такъв?

Бях започнала да истерясвам и трябваше да си наложа да престана да цвърча като някоя катерица.

Джинкс дойде, седна на пода с кръстосани крака и постави пищова в скута си.

— Има единствено два начина да го направим, Сю Елън — рече тя. — Някой трябва да отиде до Глейдуотър и да доведе помощ или всички трябва да тръгнем. А вероятно има и трета идея и тя е да се разделим и да тръгнем в различни посоки, но е възможно да сработи само ако Тери може да върви, а той не може.

— Значи това ни връща към първите две — рекох.

— Така е — потвърди Джинкс.

— Но ако някой остане тук с Тери — обади се мама, — Скунк накрая ще успее да влезе в къщата. Един човек не може да наблюдава и двете стаи и да изкара без сън.

— Или пък къщата ще изсъхне от дъжда и той ще я подпали и изгори до основи.

— Мисля, че и аз имам право да кажа нещо — обади се Тери откъм спалнята, като отметна завивките със здравата си ръка.

Беше само по шорти, опитваше се да спусне крака на пода.

Опита се да върви към нас, но не стигна далеч. Трябваше да се върне и да седне на леглото. Джинкс отиде при него и постави пищова на леглото, помогна му да си качи обратно краката и го зави. Всички влязохме вътре и седнахме край него.

— Не би могъл и коте да удариш, ако му вържем едната лапичка отзад и му извадим едното око — рекох му. — Лягай и си почини малко.

— Правя само това — възрази Тери.

— Единственото, което ти трябва в този момент — рече Джинкс.

Помислих малко, после казах:

— Онзи дънер долу край реката. Може да е друга възможност.

— Дънер? — повтори мама.

— Беше там, като намерихме рибата — обясних й. — Можем да го използваме да се спуснем по реката. Ние с Тери направихме нещо подобно.

— Тогава имах две ръце — отбеляза той.

— Истина е. Обаче мисля, че не е толкова добра идея някой да излезе навън, ако се опитва да стигне до Глейдуотър пеш. Не мисля, че е далеч по реката, но пеша може да се окаже на доста разстояние. Всички може да останете тук, а аз ще взема пистолета, ще хукна нататък, ще стигна до дънера, ще го избутам във водата и ще се спусна към Глейдуотър да доведа помощ. Един човек може да се справи по-лесно от цяла група.

— Не ми звучи като чак толкова добър план — възрази Джинкс.

— Трябва да се съглася с нея — обади се Тери.

— Аз също — рече и мама.

— Бягам бързо и ако успея да стигна до реката и да избутам дънера, ако Скунк не се хвърли отгоре ми и течението е бързо, ще се измъкна.

— Много „ако“ — каза мама.

— Ако останем тук, всички ще умрем — рекох. — Ще взема сатъра. По-вероятно е с него да улуча нещо, тъй като не съм добър стрелец. А и той не е много тежък.

Отидох и грабнах брадвата от огнището.

— Сега ли? — извика мама. — Тръгваш сега?

— С времето няма да става по-добре — отвърнах й. — Смятам, че Скунк няма да очаква да тичам към реката, щом имам чудесна колиба да се окопая в нея. Това ми дава предимство.

— Не е кой знае какво предимство — обади се Тери.

Прегърнах мама и Джинкс, влязох в спалнята, прегърнах и Тери.

— Не се налага да правиш това — каза мама, когато се върнах в голямата стая.

— Налага се — отвърнах.

Отидох до вратата, мама и Джинкс ме последваха.

— Бъди нащрек — извика Тери откъм спалнята.

Поех дълбоко дъх и рекох на Джинкс:

— Ти я отвори, а аз ще хукна навън.

Тя отвори вратата, а аз се изстрелях като див мустанг право към реката, понесла оная брадва. Приличаше на гладко бягане. Не забелязах и следа от Скунк. Виждах единствено склона, който се спускаше към реката. Тревата бе зелена, вятърът — прохладен заради снощния дъжд. Почти се забавлявах. Започвах да си мисля, че нещата ще са екстра. Че ще успея да стигна до реката и онзи дънер, без нищо друго освен някой скакалец да ме перне, но точно в този момент го видях да излиза от гората вдясно от мен.

Обикновено смятаме, че нещата са по-страшни в тъмното; така си го представях и аз нощем — как тича по брега с брадва в ръка — също като мен сега. Ала на дневна светлина, трябва да ви кажа, беше още по-страховит.

Беше огромен и як и носеше онова мачете за захарна тръстика. Беше с оная дерби шапка, а косата му се подаваше на масури изпод нея, сплъстена и пълна с борови иглички, листа, мръсотия и какво ли не — оная птица също подскачаше там. По шапката му пробяга светлина и сега видях, че на нея има корда и е завързана под брадата му. Това, което проблесна, бе значката на полицай Сай, забодена отпред на шапката. Имаше огърлица от китките, които наскоро бе отсякъл — тези на полицай Сай, на Джийн, на старицата, както и почернялата китка на Тери. През всички тях бе прокарана ивица кожа и те подскачаха на гърдите му, докато бягаше, сякаш бяха птици, които го нападат. Нямаше оня вързоп на гърба си, оставил го бе някъде; нямаше нищо, което да го забавя. Устата му бе отворена и се виждаха изненадващо здрави бели зъби, и то доста. Издаваше някакъв звук все едно някой си прави гаргара с ряпа — от това оная история, че му е изтръгнат езикът, звучеше правдиво. Ала не тя бе грижата ми в онзи момент. Мислех само за пътеката пред мен, за реката долу и за онзи проклет дънер. В този миг бях сигурна, че няма да успея.

Знаех също и че ако се обърна и втурна обратно към къщата, няма да успея да стигна и до нея. Щеше да се нахвърли отгоре ми с онова негово мачете.

Завих към шипковите трънаци. Не беше добра идея, но като видях Скунк да се носи така бързо към мен, не ми хрумна никаква друга мисъл. Трябваше да се шмугна там или той щеше да разцепи главата ми на две.

Точно преди да стигна до трънаците, се извърнах назад и видях как е вдигнал мачетето и о, велики Боже, беше точно над мен! После се разнесе пукот и изведнъж Скунк замръзна, сетне се строполи. Аз се поколебах, погледнах към мястото, откъдето изтрещя. Зърнах отворените кепенци на къщата, блесналото черно лице на Джинкс на прозореца и огромния пищов, подпрян на перваза. Беше доста далеч, при това изстрелът беше невероятно добър, като се има предвид, че не бе успяла да го улучи на покрива, нито на прозореца. Беше си чист късмет — със същата лекота би могла да улучи и мен.

Все пак това не бе краят. Беше повърхностна рана. Скунк се изправи и отново се устреми след мен, вървеше сякаш единият му крак бе пъхнат в кофа с кал. Чух още един изстрел, но този не го улучи. Изсвистя към реката.

Шмугнах се в трънаците, размахвах брадвата и се опитвах да изсека просека между тях. Цялата тая работа ме забавяше. Наведох се и минах през онова място с поразредените трънаци, което бях забелязала преди, като си мислех, че така мога да му се измъкна, но го чувах как идва, дишаше тежко, издавайки ужасяващи звуци. В началото си помислих, че може да са от болка, но после реших, че са от гняв. Опитваше се да ми изкрещи без език.

Шипките, трънаците и храсталаците станаха по-гъсти и трябваше да се навеждам повече от преди, за да премина, и не след дълго, като се приведох, чух как нещо изсвистя там, където преди миг бе главата ми. Знаех си, че бе чист късмет, че не ми е отсякъл главата.

Шмугнах се бързо в ниската част на ръце и колене. Скунк сграбчи единия ми крак, опита се да ме издърпа към себе си. Аз ритнах назад, старата ми обувка се изхлузи и успях да му се изплъзна.

Тунелът от трънаци сега бе наистина тесен, но проклетият Скунк се промъкваше, приближаваше все повече, смърдеше на разкопан гроб. Продължавах да си пробивам път, накрая трънаците се разредиха и имаше място да се движа, но се чувствах като една от онези риби, попаднали в капан, които не можеха да се върнат назад.

Изправих се на крака и се опитах да тичам, но имаше доста увивни растения, омотавах се и се препъвах в тях. Едва не изпуснах брадвата си, защото тръните се забиха в мен и ме изподраха ужасно. Видях, че точно пред мен е брегът на реката и не бях на повече от стъпка от него. Той се спускаше надолу, може би на двайсетина фута, към една ивица тиня край водата.

Беше стръмен наклон, но изглеждаше по-добър вариант от удара с мачете в главата.

Нямаше и значение. Бях оплетена здраво в тези храсталаци и тръни и не можех да се измъкна. Бях като муха в паяжина. Знаех, че това е краят. Бях на косъм от вечния сън. Успях да измъкна крака напред, но все така бях здраво оплетена в храстите. Ритнах и подскочих срещу тях няколко пъти, опитвайки се да пробия напред, но те здраво ме държаха.

Погледнах назад. Скунк изсичаше трънаците и се приближаваше. Бе изгубил бомбето си, а много от перата на птицата, която висеше в косата му, бяха изскубани. Лицето му бе изподрано и накълцано, все едно е участвал в бой с ножове. Хилеше се и беше точно зад мен. Бе така близо, че можах да видя, че кожата му е набраздена от бръчки и белези — приличаше на старец, на самия сатана. Беше вдигнал мачетето. Престанах да гледам назад, като отново се заех да ритам срещу трънаците. Изпитах ужасна болка, когато тръните се разтвориха, храсталаците се изпочупиха и полетях надолу по брега към реката.

Пльоснах се силно по корем. Брадвата се изплъзна от ръката ми и падна наблизо. Исках да стигна до нея, но не можех да се помръдна, дори не можех да дишам, от падането си бях изкарала въздуха.

Накрая успях да застана на колене, но единственото, което можах да направя, бе да се претърколя по гръб. Горе над мен Скунк изсичаше храсталаците по пътя си към брега и издаваше оня гърлен звук. Отскочи на пръсти, за да се получи добър скок, и полетя надолу.

Е, почти. Засилването не бе за негово добро. Отскокът му го заби в лиани, които се бяха увили около клона на едно дърво и висяха надолу, косата му се оплете в тях. Една се уви около врата му. От скока някои от храстите освободиха косата му, Скунк се изхлузи, птицата се изтръгна, но той не падна долу. Лианата около врата му бе дебела колкото човешка китка. Стегна го и той увисна, сякаш на главата му бе нахлузена примка. Риташе с крака, гърчеше се и се опитваше да се освободи. Изпусна мачетето. То падна точно между краката ми и се заби в земята, олюля се малко напред-назад, преди да спре да се клати. Скунк сграбчи гърлото си с две ръце и се опита да разкъса дебелата лиана, но тя се бе увила така стегнато около врата му, че не можеше да пъхне пръсти под нея.

Вече бях успяла да си поема дъх. Допълзях до брадвата. Докопах я, обърнах се и погледнах към Скунк. От цялото това ритане той бе увиснал още повече — поне доколкото дебелата примка около врата му позволяваше. Очите му бяха изхвръкнали, устата му зееше отворена, малкият израстък, който бе останал от езика му, се мяташе вътре в нея като малко човече, което се опитва да се измъкне от някоя пещера. Пръстите на краката му докосваха земята, но не съвсем. Здраво бе увиснал и не след дълго престана да хъхри и да мърда.

Аз се приближих до него с вдигната брадва и изведнъж той мръдна леко. По дяволите, за малко не го ударих с оная брадва. Ала нямаше нужда. Беше мъртъв и като кокошка с отрязана глава единственото, което го бе накарало да мръдне, бяха нервните и мускулните импулси. Не само долавях ужасната му воня, но усетих и прясната от онова, което бе изпуснал в гащите си.

Когато осъзнах, че е свършен, се свлякох на земята. Беше също като оня път, когато бях седнала на дънера — разревах се, защото бях толкова смазана от всички усилия. И този път се разплаках.