Джо Р. Лансдейл
Бряг край мътни води (19)

19.

Когато се събудих, тъкмо се бе стъмнило, но не дотолкова, че да не виждам добре. Тери и Джинкс още спяха. Мама бе слязла долу на брега, седеше там и гледаше реката. Отидох и седнах до нея.

— Слязох да намеря Джак — каза тя. — Добре се е заклещил. Успях да го видя от брега. Исках да плувам дотам и да го освободя, но не го направих. Не съм толкова добра плувкиня, а съм и смазана от умора. Чист късмет е, че аз и Джинкс оцеляхме. Вкопчихме се в парче от сала и бяхме изхвърлени на брега, оплетохме се в някакви корени и успяхме да се измъкнем на сушата. Ние имахме късмет, а Джак, човек на Божието слово, един от богоизбраните, загина. Не го разбирам.

— Не мисля, че има нещо за разбиране — рекох.

— Какво ще правим сега, Сю Елън?

Внезапно се почувствах майката и сякаш мама беше детето.

— Още не знам — отвърнах.

— Докато спях, сънувах черния кон отново, белия също, но този път той не само имаше криле, а излетя нагоре и бързо изчезна. Тичах и скачах като дете, подскачах нагоре и се опитвах да го хвана за задните крака или опашката. Продължавах да подскачам дълго след като бе изчезнал. А онзи черният идваше все по-близо, аз забравих за белия и започнах да бягам. Черният ме настигаше, от ноздрите и устата му излизаха пламъци. Приближаваше все повече, но аз не можех да тичам по-бързо. Настигна ме и тогава… се събудих.

— Това е само сън, мамо. Не те гонят никакви коне. Защо ще те преследват?

Тя поклати невярващо глава.

— Мисля, че може да е някакъв знак. Някакво предупреждение. Усещам, че значи нещо.

— Че имаш нужда от почивка, мамо. Точно това значи.

Върнахме се при Тери и Джинкс. Тя се бе събудила вече и бе застанала на колене до Тери.

— Не изглежда много добре — рече.

Така беше. Дори и на звездна светлина можах да видя, че ръката му се бе надула още повече.

— Май ще трябва да отидем да намерим някой да ни помогне — рекох.

— Издирват ни — напомни Джинкс.

— Само Дон и Клетъс — отвърнах. — Те няма да кажат на никого за парите. Мошеници са като нас и още по-зле.

— Също и Скунк — напомни Джинкс. — Може да е някъде там, да ни е гледал, докато спим, а ние да не сме разбрали. Казват, че така прави. По своя си начин, че всичко е просто игра за него.

— Да се надяваме, че грешат — рекох.

— Може да свършим мъртви в огромно гнездо от надежди — рече Джинкс.

Тогава ме осени една мисъл.

— Знаете ли, има и друг проблем.

— И какъв е той? — попита мама.

— Джийн и полицай Сай — отвърнах. — Всички знаят, че ние последни сме били в онази къща. Май нас ще сметнат за най-вероятните убийци.

— Не бях се сетила за това — рече Джинкс. — Значи може би ни издирват, и то сериозно.

След миг добави:

— Естествено, преподобният Джой уби Джийн с оная дъска. Той е мъртъв, така че можем да му припишем и двете убийства.

— Не е справедливо — каза мама.

— Не било справедливо — възрази Джинкс. — Ала ще сработи.

— Не — рекох. — Няма да постъпим така. Той се опита да ни помогне.

— Знам това — рече Джинкс с дълбок глас. — Просто пробвах за всеки случай. Не стана. Май трябва някой да отиде да си пробва късмета. Може би всички трябва да отидем. Затворът сигурно е по-добрият избор от Скунк.

— Не съм сигурна, че Тери ще може да върви — рече мама. — Ами преподобният?

— Той, по дяволите, със сигурност няма да ходи никъде — подчерта Джинкс.

— Не това имах предвид — рече мама.

— Ако го измъкнем оттам — рекох, — няма как да го погребем както трябва. Така че не смятам, че по отношение на него има какъвто и да е добър начин да си тръгнем.

— Не можем просто да го оставим заклещен там — възрази мама.

— Мен това не ме безпокои колкото вас двете — отбеляза Джинкс.

Погледнах надолу към Тери.

— Можем да обсъждаме това, докато отровата в кръвта на Тери го убие или пък когато малко си възвърне силите, да се опитаме да тръгнем. Така, както виждам нещата, нощта е времето на Скунк и ако ние си стоим тук и бъбрим, той ще ни реши всички проблеми вместо нас и не по начин, който ще ни хареса.

— Добре тогава — рече мама. — Но накъде ще вървим.

Замислих се над това за миг.

— Можем да тръгнем към гората, да видим дали има някакъв път някъде, но може и най-добре е да вървим край реката. Тя винаги води към някой град или дома на някого.

Поговорихме още малко и накрая стигнахме до заключението, че е най-добре да вървим заедно. Така можехме да имаме някакви шансове, но ако се разделим, дяволски сигурно беше, че ще бъдем убити, ако се натъкнем на Скунк. Тримата можехме да се борим с него по-успешно от един или двама от нас. Естествено, оставаше проблемът с Тери, но в неговото състояние най-добре беше да го сграбчим за глезените и да го метнем, да го използваме за отбрана.

Успяхме да убедим Тери да се изправи на крака и той можа да тръгне с една ръка, облегнал се на рамото ми, а с другата — на Джинкс. Ала не беше на себе си и ломотеше туй-онуй.

— Беше инцидент — не преставаше да повтаря.

— Кое? — попитах. — Кое беше инцидент?

— Водата — отвърна той.

— Не беше твоя вината — рекох. — Бурята си върши работата.

Продължавахме да вървим, той се облягаше на раменете ни, носехме си тенекиите от мас, моята с праха на Мей Лин, а мама носеше тази с парите.

Движехме се колкото се може по-близо до реката, но на места растителността бе толкова буйна, че трябваше да обиколим по-отдалеч и да се връщаме обратно, когато започнеше да оредява. Не знам колко дълго вървяхме, но накрая стигнахме място, където имаше голямо обгоряло стърнище, насред което стърчеше комин. Беше се случило доста отдавна, най-малкото нямаше мирис на дим наоколо. По-нагоре по брега видях лодка, завързана с верига към един дъб, изсъхнал и паднал във водата.

Спряхме и положихме Тери на земята, оставихме и тенекиите долу. Мама седна до него, а аз и Джинкс слязохме при лодката. Веригата минаваше през дупка на носа, бе овързана около дънера и заключена обратно към лодката с катинар. Начинът, по който минаваше под дънера, ме караше да мисля, че някой трябва да си е създал доста труд да влезе във водата, за да прекара веригата отдолу и да я усуче по този начин. Не можеше да бъде издърпана изпод нито един от двата края на дънера. Единият бе издаден във водата. По другия имаше изсъхнали клони и веригата не можеше да се изтегли над тях. Ако имахме брадва, можехме да окастрим клоните и да я освободим. Ала наоколо нямаше такава.

Огледахме се за някой камък, нещо, каквото и да е, но видяхме единствено тухлите от комина, а те бяха здраво слепени. Не можахме да намерим начин да разхлабим някоя от тях.

Продължавах да се оглеждам за Скунк, ала ми се струваше, че когато го видя да идва, вече щеше да е твърде късно. Освен това бяхме толкова уморени, че едва мърдахме. Отидох и седнах при мама, а Джинкс се шмугна в гората да се погрижи за естествените си нужди.

— Съжаляваш ли вече, че тръгна? — попитах я.

— Не мисля — отвърна мама. — Щеше да е добре нещата да се бяха развили по-гладко, но не съжалявам. Мъчно ми е за преподобния, дори май и за Джийн и полицай Сай.

— На полицая му е дошло твърде много — рекох. — Скунк му е сторил разни неща, за да се позабавлява с него.

Мама кимна.

— Въпреки това се радвам, че тръгнах с вас.

— Дори и когато сънуваш страшни сънища за коне?

— Дори и тогава.

Джинкс вече бе излязла от гората и бързаше толкова, че се уплаших да не би да е попаднала на Скунк.

— От другата страна на гората видях светлина — рече тя.

— Скунк?

— Не знам дали не е той — рече тя, — но смятам, че е доста по-коварен, та да излезе там и да си запали огън, а после да се опита да се промъкне към нас.

— Стой тук с Тери — казах на мама, а ние с Джинкс побързахме към гората. Не бе най-умното нещо на света да ги оставим сами, но на този етап изглеждаше по-неразумно да се приближим до огъня с тях. Там можеше да е Скунк и можеше изобщо да не си прави труда да се промъква тайно. Във всеки случай, който и да бе там, възможно бе да не е приятелски настроен. По-добре беше две млади момичета, които можеха да бягат като сърни, да отидат да видят как стоят нещата, вместо да мъкнем с нас една уморена жена и момче, което трябваше да влачим на раменете си.

Не вървяхме дълго, когато видях светлината, за която ни каза Джинкс. Определено бе огън и отдалеч доловихме, че някой разговаря. Промъкнахме се по-близо и видяхме, че огънят е на малка полянка, а отвъд нея имаше дървета. Клекнахме долу, гледахме към огъня и се заслушахме да чуем по-добре гласовете, но не можахме да доловим кой знае колко. До нас долетя смях и различих мъжки глас, а другите бяха на жена и дете, имаше и други, които можеха да са на по-големи деца. Трудно бе да се каже.

Джинкс и аз дори не го обсъдихме, просто станахме, излязохме от гората, където се криехме, и тръгнахме към тях. Аз извиках:

— Хей, вие при огъня.

Гласовете млъкнаха и тогава видях, че са двама мъже, защото и двамата се изправиха и погледнаха в нашата посока. Продължихме да вървим.

— Кой е там? — извика един от тях.

— Тези, дето едва не се удавиха — отвърнах аз.

Долових колебание, но един от мъжете извика:

— Хайде, елате тук.

Така и сторихме.

Като се приближихме още повече, усетихме топлината на огъня. Макар че нощта бе топла, бяхме още мокри и се почувствахме добре. Надуших, че нещо се готви, и от миризмата стомахът ме заболя, сякаш беше изцеден от центрофуга. Миризмата се разнасяше от голяма тенекия за мас, поставена върху дървата в огъня. Беше пълна с нещо, което бълбукаше.

Огледах останалите. Пламъците озаряваха лицата им. Имаше три деца, едното може би на шест, другите две, момче и момиче, на тринайсет-четиринайсет. Жената бе горе-долу на възрастта на мама и май на дневна светлина би изглеждала красива в хубавата си рокля и подходяща прическа. Двамата мъже бяха в износени дрехи и шапки. Реших, че този, който бе приблизително на възрастта на жената, й е съпруг, а другият, макар и по-възрастен, достатъчно приличаше на по-младия, та реших, че му е баща. И двамата бяха облечени в сака от стари костюми, които не бяха подходящ избор, предвид времето, но реших, че са си помислили, че може да имат нужда от тях, когато то се промени, а да ги облекат бе най-добрият начин да не ги носят като излишен багаж. Шапките им бяха овехтели, а близо до огъня лежаха някакви бохчи. Не беше нужно кой знае колко да му мислиш, за да разбереш, че скитат и се опитват да оцелеят с онова, с което разполагаха, също като нас.

— Претърпяхме злополука по реката — рекох им. — Салът ни се счупи в бурята и едва не се удавихме. С нас има едно ранено момче, част от пръстта му е отсечена и цялата му ръка е подута.

— Отсечена? — възкликна жената.

— Да, мадам, закачил го някъде, когато се счупи салът и го загуби. Вървяхме и се опитвахме да се измъкнем.

Беше лъжа, но май не ми се щеше да им обяснявам, че ни преследва някакъв луд с брадва, тъй като най-вероятно той все още бе някъде там.

— Стигнахме дотук с влак — обясни по-възрастният мъж. — Не до това място, но там някъде — той махна с ръка, — на стръмното. Влакът намали и ние можахме да скочим. Уморихме се да се возим в товарния вагон. Ако продължиш дълго така, после скачаш и се чувстваш, все едно още се возиш. Едва сега се съвземам. Въпреки това май не беше най-умното нещо да скачаме. Сега ето ни тук насред гората. Беше ми писнало от онзи влак, а вече ми се ще да съм пак в него.

— Вървяхме доста — каза жената.

— Мислим, че трябва да хванем следващия, който минава оттук — каза по-възрастният мъж, — макар че тук мястото не е подходящо за това.

Погледнах нататък, тогава разбрах, че железопътната линия минаваше точно край нас, на не повече от сто фута разстояние.

— Кога има следващ влак? — попитах.

— Не му знаем разписанието — отвърна по-младият. — Новаци сме в скитането. Не сме по рождение такива. Никога не сме имали кой знае колко, но се случи така, че нямаше работа, а ако имаше, петдесет души чакаха за нея.

— Джъд — обади се жената. — Тя само пита, не я интересува историята на живота ни.

— Няма проблем, мадам — рекох й.

— Бяхме в Дъст Боулв Оклахома — обясни по-възрастният. — В деня, когато тази пясъчна буря ни връхлетя. Никога не сме виждали нещо подобно.

— Не знам дали някога е имало такава — рече Джъд.

— Не — съгласи се възрастният. — Нищо подобно.

— Тези момичета не искат да слушат всичко това — рече жената, но това не попречи на възрастния да продължи.

— Най-напред — каза той — на хоризонта се появи нещо, което приличаше на дъждовен облак, но цветът бе различен и беше твърде ниско над земята. Приближи се и си помислих, че е смерч. Ала не беше и това. Бе като огромни топки мръсен памук, които вятърът тикаше — по-големи от къща и на ширина като цял град. Беше пясък. Птиците летяха пред бурята с всички сили. И тогава ни връхлетя. Удари къщата и изби прозорците, разпиля стъкла и пясък във всички посоки. Накъса пердетата на парченца. Навсякъде притъмня, стана дяволски тъмно, не можехме да се виждаме един друг. Връхлиташе ли, връхлиташе. Лежахме на пода и кашляхме. После, като отмина, излязохме навън и погледнахме към полето. Нямаше дори стръкче трева. Сякаш бурята бе изтръгнала всичко от земята, включително и част от нея. Плодородният пласт на почвата го нямаше, бе отнесен един Бог знае къде. Ала бурята не бе свършила. Поривите продължаваха да връхлитат — един след друг. Оправихме прозорците и покрихме с влажни парцали дупките. Дори запечатахме някои с лепило от брашно. Но на тоя ураган не му пукаше. Помислих, че е онова, дето го пише в Библията, че е краят на света. А по-късно ми се прииска да е така, защото не беше останало нищо, което да става за ядене; никой нямаше какво да яде. О, първи дойдоха зайците. И те гладуваха като нас, бяха навсякъде. Бяха толкова изпосталели, че бяха необходими три за нахранването на един човек. Дори почистени и сготвени, на вкус бяха жилави. А после, все едно не бяхме достатъчно смачкани, връхлетя и торнадо и помете къщата ни чак до Оклахома. Взехме онова, което ни бе останало, натоварихме го на камиона, който по Божията милост не бе отнесен заедно с къщата. Беше се преобърнал два-три пъти и бе останал прав — с него имахме късмет. Вървеше, макар двигателят му да бе пълен с пясък.

— Отидохме в Калифорния да берем портокали — нямаше полза. Сякаш целият проклет свят се бе изсипал там. Можеше да работиш цял ден и да не спечелиш достатъчно за пакет брашно. Върнахме се пак насам без кой знае каква перспектива. По-зелено е от Оклахома, но няма никаква работа за никого тук. Тръгнали сме за някъде другаде.

— Накъде? — попитах.

— Просто нанякъде — отвърна ми той.

— Ти не се спря и разказа историята на целия ни живот — рече жената на възрастния мъж.

— Май така направих — отвърна той и раменете му увиснаха. — Така май… всичко ми се бе насъбрало като на топка отвътре.

— Извади я навън вече — каза тя и погледна Джинкс. — Момчето… Може ли да върви.

— Не знам — отвърнах.

— Ако успеем да го доведем тук до огъня, може да погледна ръката му. Лекувала съм едно време.

— Може да се опитаме да го докараме тук — рекох.

— Джъд и Бун могат да ви помогнат, нужно ви е — рече тя. — Може да ви дадем да похапнете.

— Нямаме кой знае колко, за да го делим — рече Джъд. — Малко боб, това е всичко и не е достатъчно за още гърла.

— Млъквай, Джъд — рече жената. — Ще се оправим, ако има по лъжица за всеки.

Джъд погледна нея, после към огъня. От опит знаеше, че няма да спечели битката за споделянето на боба или каквото и да е друго.

— Има още един човек — рекох. — Майка ми.

— Доведете ги тук — рече тя.

Джъд кимна към тенекията над огъня.

— Нямате какво да добавите към това, нали?

— Не, сър — отвърнах. — Съжалявам. Всичко, което имахме, е на дъното на реката с изключение на едно-две неща, които не стават за ядене.

— Добре — рече Джъд и въздъхна. — Да вървим да видим дали можем да донесем вашия приятел. Но трябва да ви кажа, че имам оръжие.

За да докаже това, той измъкна пистолет от джоба на сакото си. Беше много малък, с двоен барабан, който малко тракаше в жлебовете. Ако стреляше по теб щеше да е чудо да те улучи — ако преди това не експлодира в лицето му.

— Нямаме никакво желание да ни гърмят — рече Джинкс.

Те всички я изгледаха някак сепнато. Досега бе стояла толкова тихо, че може и да са я смятали за глухоняма.

— Никой не стреля — рече Джъд.

Пъхна пистолета си пак в джоба и ние тръгнахме заедно с тях към реката.