Реймънд Фийст
Застрашена корона (9)

7.
Тревога

Камбаните закънтяха предупредително.

Мартин вече беше станал и бързаше към кухнята за закуска. Докато закопчаваше оръжейния си колан, срещна брат си, който идваше точно оттам.

— Проклятие — каза Мартин. — Пак няма да ям.

Брендан се усмихна.

— Аз току-що ядох! Ако не искаш да умреш от глад, нареди да ти донесат нещо. — Плесна закачливо брат си по корема и добави: — Макар че от последната седмица спокойствие си надебелял. — И преди Мартин да успее да отвърне, Брендан вече тичаше към крепостната стена.

За миг на лицето на Мартин се изписа раздразнение, а после той се обърна и тръгна след брат си. Настигна го на стената.

— Какво е онова в залива? — попита Мартин.

— Представа нямам.

В средата на залива водата кипеше, цялата в мехури и покрита с бяла пяна, все едно започваше да ври.

Мартин извика към северната кула:

— Какво виждате?

— Само кипнала мръсна вода, сър — долетя отговорът. — Така е от няколко минути.

— Какво може да е? — попита тихо Мартин.

След няколко минути се появиха лейди Бетани и Лили, и двете облечени в онова, за което Мартин бе започнал да мисли като за „бойната им униформа“: кожени бричове, вълнени ризи и кожени елеци и ботуши. И двете носеха лъкове, макар че истински стрелец беше само Бетани. Беше започнала да дава уроци на Лили с лъка, но Брендан — който ги бе наблюдавал отблизо, откакто се бе заинтересувал от момичето — не мислеше, че има голям шанс да улучи каквото и да е, освен случайно, както бе споделил с брат си. А тъй като Брендан беше може би единственият стрелец в града, чиито умения надвишаваха тези на Бетани, Мартин не се бе усъмнил в преценката му.

Вниманието, проявявано от Брендан към Лили, бе причинило много вълнение у младия капитан Джордж Болтън, вече втори помощник-командир на града, който явно се беше увлякъл силно по дъщерята на кмета. Интересът на Брендан беше по-скоро мимолетен при липсата на привлекателни млади жени в града, които да се сравнят с Лили. Почти всички останали бяха пратени на север към Зюн за безопасност. Тя бе отказала да замине и остана в града с баща си, който бе длъжен да защитава града.

Бетани попита възбудено:

— Какво става там, Мартин?

— Ще ти кажа веднага щом разбера — сопна се той.

Тя ококори очи. След това осъзна, че напрежението най-после си казва думата.

Мартин извика отново към наблюдателя горе:

— Какво виждаш?

— Същото, сър. Само мехури и тиня.

— Дали да не пратим някого да огледа? — попита Брендан.

Мартин помълча малко, после каза:

— Не. Ще чакаме.

— Какво ще чакаме?

— И аз не знам — отсече Мартин.

 

 

Четиримата на масата в ъгъла бяха тихи и макар атмосферата в помещението да се беше въртяла от почти потискаща тишина до бунтовна врява през целия ден, тези четирима бяха неестествено мълчаливи.

Аркан не беше намерил нещо, което да разсее вниманието му, откакто бе пристигнал в Илит, тъй че прекарваше времето си в оглеждане на гостите в гостилницата, както бяха скупчени лакът до лакът. Приличаше малко на лов, помисли си главатарят моредел: седиш в скривалището и наблюдаваш дивеча, промъкващ се през храсталака.

Нямаше свободни стаи, тъй че всяко налично пространство на пода от мазето до тавана беше заето от уморени работници и отчаяни пътници. Тъкмо затова Миранда, Накор, Калис и Аркан се бяха примирили да седят на масата си и само от време на време да излизат до клозетите зад хана.

Аркан и Калис бяха от расата на елфите, тъй че тишината не им тежеше. Двата демона в човешки облик пък отразяваха естеството на човешката си самоличност, като настроението на Миранда беше променливо. Накор беше буен по нрав, но също така можеше да понесе самота и тишина, тъй че небрежният им разговор бе заглъхнал преди часове.

Тъй че сега и четиримата седяха и скришом следяха с погледи другите четирима. На външност бяха съвсем обикновени, като се изключеше неестественото им мълчание. Дори да бяха монаси от някой отдаден на съзерцание орден, едва ли щяха да са по-малко словоохотливи. Все пак това не беше единственото в тях, което привличаше вниманието на Калис и другите трима.

Принцът на Елвандар беше живял сред хората повече от другите трима, въпреки че двамата демони притежаваха спомените на Миранда и Накор. Всички въпроси за това как двамата уж мъртви приятели се бяха появили отново в Илит бяха отклонявани и Калис беше престанал да разпитва — предполагаше, че ще научи истината в подходящ момент. Също като народа на майка си, той имаше по-голямо търпение от хората.

Аркан първи беше забелязал четиримата мълчаливи мъже и беше казал:

— Има нещо сбъркано у онези четиримата. — И ги посочи на масата в ъгъла от другата страна на задната врата.

— Сбъркано странно или сбъркано опасно? — попита Калис.

— Не съм сигурен, което вероятно означава опасно — каза моределът. — Опитват се да изглеждат като непознати, седнали случайно на една и съща маса, но въпреки разликата в облеклото прическата им е една и съща, сякаш са членове на един и същи клан.

Накор се ухили.

— Може би са монаси?

— Едва ли — каза Миранда.

— Никакви видими оръжия, тъй ме или са безвредни, или имат някакви други средства за защита — продължи Аркан. — Бих предположил магия, след като не се вижда никаква охрана.

— Съгласен — каза Калис и погледна Миранда. — Има ли нещо?

Миранда разбра какво пита принцът елф, но все още не беше му казала, че не е тази, която помни, и че й липсва дарбата на предишната Миранда да засича магия. Така че каза само:

— Нищо полезно.

Изпитваше някакво познато, макар и далечно усещане от близостта до тези четирима мъже. Все едно, почти си спомняше някакво име или се мъчеше да определи някакъв мирис, влудяващо познат и все пак неопределим.

Накор се ухили.

— Мога да ида и да ги сръчкам.

— Не мисля, че ще е разумно — каза Миранда.

— Защо? — попита дребният мъж.

— Според мен те чакат нещо. Може да се окаже напразно усилие, докато дойде този момент. — Тонът, и изражението й казаха на Накор, че е на ръба на прозрението. Той извърна бавно глава, изгледа четиримата мъже и очите му леко се разшириха. Обърна се отново и кимна едва забележимо. Той също вече го усещаше.

— Може да е твърде късно — предположи Аркан. — Малко време съм прекарал сред хората, освен когато търгувахме в Раглам или Каерн, но съм воювал с тях и съм си имал работа с пленници. — Сниши глас. — Тази приличат на пленници, осъдени да работят в мините.

— Не безнадеждни — каза Накор. — Примирени със съдбата си.

— Очакват да умрат? — каза Калис. — Тук, в този хан?

— Не мисля — подхвърли Миранда. — Каква ли беля могат да предизвикат тук?

— Някой хубав кръчмарски бой? — подхвърли Накор със зъл блясък в очите.

— Колкото и забавно да може да се окаже — каза Калис, — Миранда е права. Ако ония четиримата кроят нещо, не е тук. Очаквам в някой момент един или повече от тях да напуснат хана.

— Значи чакаме докато напуснат? — попита Накор.

— И тръгваме след тях — каза Аркан.

— Какъв ти е интересът? — попита Накор моредела.

— Всичко, което ме измъква от този вмирисан хан.

Накор вдигна вежди насмешливо и кимна леко в знак, че го разбира.

— Значи изчакваме още малко — каза Миранда и в гласа й за първи път прозвуча нотка на нетърпение.

 

 

Изтече час. Бълбукането в залива продължаваше. На Мартин най-после му омръзна да го гледа и каза на брат си:

— И да е заплаха, не е непосредствена.

Брендан кимна.

— Макар че не бих изключил да се окаже внезапна, ако това, което става там, приключи.

— Какво би могло да причини такова нещо? — попита Бетани.

— Живяла съм тук през целия си живот и не съм виждала нищо такова — каза Лили. Помисли малко. — Но познавам един, който би могъл да знае.

Слезе от стената и след няколко минути се върна с един старец.

— Това е Балвин — представи го тя. — Старият началник на пристанището.

— Виждали ли сте някога такова нещо? — попита го Мартин.

Старецът беше слаб, но не и хилав. Изглеждаше жилав и здрав за човек над осемдесет. Примижа срещу късното слънце, блеснало от водата в далечината, и рече:

— Не, но съм чувал.

Мартин изведнъж се заинтригува.

— Наистина ли? Какво?

— Една история, която ми разправяха като момче. — Балвин се усмихна и загрубялото му лице се набръчка. — Ако си спомням добре, старият имперски управител в Лимет е стоял зад него.

Лимет беше най-западният крайбрежен град, не повече от удобен пристан за пирати и контрабандисти в Империята по брега на Горчивото море.

— Някой си бил толкова глупав, че тръгнал да търси злато в планината Дома на троловете.

— Всеки, който е чувал за Дома на троловете, знае защо я наричат така. Планински тролове навсякъде, тъй че е все едно колко злато има там. Няма да го вземеш, освен ако не си довел повече бойци, отколкото миньори. — Старецът се потупа замислено с пръст по носа. — Тъй че управителят решава да прокопае тунел под водата, като започне край брега и върви нагоре през скалите на запад от Лимет, чак до недрата на Дома на троловете.

— И какво станало?

Старецът се засмя.

— Много миньори се удавили. Но за известно време действало. Докарал един магьосник да направи въздушен мехур и мъжете работили в него, докато навлязат под земята, където могли да прокопаят въздушна шахта до повърхността. — Потърка се по брадичката, докато си припомняше. — Работата е там, че водата отива, където иска да иде и си търси нивото, тъй че както ми разправяха, приливът сринал долния край и всичко рухнало. Едва ли е взел достатъчно злато да изплати цената. Та значи когато магьосникът направил онзи мехур, малко протекло и можело да се видят мехури на повърхността. За тази история ми напомня онова там.

Мартин и Брендан се спогледаха.

— Прехвърляне на Горчивото море под водата? — попита Брендан.

— Възможно ли е изобщо? — зачуди се Мартин. — В смисъл, неподвижен мехур. Мъже, които се гмуркат в мехура и след това копаят нагоре в планината… — Въздъхна. — Трудно ми е да повярвам на тази история. Откъде са копаели тунела? Би трябвало да са започнали някъде ей там. — Посочи на югозапад и се надвеси над зъберите, за да види по-добре. — Щяхме да видим някого на брега, който да опитва такъв изкоп. — Поклати глава.

— Приказката е чудесна, старче, но дори толкова близо до града копаенето под Горчиво море е непостижимо за цяла армия джуджета за толкова кратко време.

— Армия джуджета ли? — рече старият началник на пристанището. — Никога не съм срещал джудже.

— Аз съм срещал, но не това е въпросът — каза Мартин. — Виж, ако можех да си пожелая тунел… — Щракна с пръсти.

— Магически тунел? — каза Брендан.

Мартин изглеждаше притеснен.

— Тук май наистина ни трябва магьосник, нали? — попита Брендан.

Мартин погледна брат си и кимна.

— Неслучайно херцозите на Крудий са имали лични магьосници. — Загледа се отново във водата. — Не вярвам в града да се намери гмурец, когото да можем да пратим долу да огледа.

Старият Балвин отвърна:

— Не, нямаме много тъдява, а малкото, които имахме, заминаха с войската на херцога на юг. Може да опитате да намерите някого, но повечето няма да се гмурнат толкова близо до града. Водите са доста опасни, с онова течение на югозапад и скалите на югоизток, щом подмине човек ей онзи плаж. Няма причина за гмуркане, освен за вадене на корабни останки. И видимостта не е голяма. Но мога да ви намеря начин да се огледа, ако сте готови да идете дотам с гребане. Замълча, после изведнъж се усмихна. — Ей сега се връщам. — Обърна се и бързо се отдалечи.

След десетина минути се върна, понесъл нещо като голямо дървено ведро.

— Това може да помогне — рече и го подаде на Мартин.

Мартин го обърна и видя, че дъното му е прозрачно.

— Какво е това? — попита и почука прозрачното стъкло. При удара то издаде тъп звук.

— Не знам точно. Някакъв вид кристал. Много по-здрав е от стъкло. Един гмурец, Пиви, го използва извън залива, покрай линията на прилива, когато един кораб се разби. Много е удобно. Други момчета скачаха от лодките да търсят, а Пиви и неговите гребяха наоколо, гледаха долу през това и щом видеха нещо, момчетата се гмуркаха точно към него.

Мартин и Брендан се спогледаха и по-малкият брат каза:

— Аз ще отида.

Мартин кимна. И тримата братя бяха отраснали на морския бряг и според традицията на Крудий бяха чиракували за кратко във всеки занаят в херцогството, включително в рибарството. Хал беше най-добрият моряк от тримата, Мартин — най-добрият в поправянето на лодки и в преценката за времето, а Брендан беше най-добрият рибар и гмурец.

— Вземете лодка и тръгнете от брега ей там… — Балвин посочи на югоизток, към старото укрепление, — и няма да ви се налага да се провирате през всичките изгорели пилони и отломки.

— Ще ми трябва човек, който да гребе, докато гледам — каза Брендан.

— Най-малкият син на Пиви служи в градския сбор. Братята му се гмуркат, докато той и татко му гребат. Лодката му още е в навеса им. Ще ида да ви го доведа. Казва се Евард, но всички го наричат Нед.

— Ще се срещнем при главната порта — каза Брендан, кимна на брат си и Бетани, а след това импулсивно целуна Лили по устните.

Тя едва не залитна от тази внезапна проява на обич и възкликна:

— Олеле!

Страните й се изчервиха, щом се загледа след бързо отдалечаващия се млад благородник.

Бетани се беше ококорила, а Мартин полагаше всички усилия да не се засмее. След малко Бетани каза:

— Е, мисля, че той току-що ти даде да разбереш какво точно изпитва.

Лили наведе глава и се опита да прикрие усмивката си.

— Чудя се дали Джордж видя това?

Бетани присви очи.

— Нима?

— Харесвам и двамата — каза Лили.

Мартин се засмя.

— Ако преживеем някак всичко това, Брендан един ден ще бъде барон на Карс.

— О? — каза Бетани.

Мартин погледна към портата, където Брендан вече говореше с някакво дебеловрато момче със зле скроена туника на градската стража.

— Хал ще има нужда от мен в Крудий повече, отколкото в Карс, най-вероятно да командвам гарнизона в Джонрил. Тъй като нямаш братя, на Хал се пада, с разрешението на принца на Крондор, да назначи някого в Карс, след много, много години, когато баща ти си отиде.

На лицето на Бетани се изписа тревога.

— Да можех да знам как е той.

Мартин продължи с привидно безгрижен тон:

— Тъй че ще е или племенникът на дребен служител в Ябон, или барон.

— О, и двамата са много сладки — каза Лили.

Мартин се засмя.

— Послушай сърцето си тогава, скъпа Лили. Но бъди добра с онзи, чието сърце разбиеш.

Лили го погледна угрижено.

— Стига всички да преживеем тази предстояща война и брат ми да не се удави — добави Мартин.

Всички извърнаха погледи към Брендан и момчето на Пиви.

 

 

Брендан и Нед Пиви забързаха по зацапаните със сажди камъни на улицата под стената, единственото останало от предградието. Кешийските нападатели се бяха постарали да изгорят всичко над линията на прилива от стената до най-дългия кей. Малкото скелета и греди, останали след пожара, бяха рухнали при първата гръмотевична буря, поразила града след нападението, и целият район миришеше на мокро изгоряло дърво.

Нед поведе Брендан надолу към североизточния ъгъл на каменния кей, а след това нагоре по малка уличка с обгорели къщи от двете страни. Все още бяха сравнително непокътнати — тъй като не бяха точно пред градските порти, кешийските нападатели не ги бяха изгорили до основи.

— Тате държеше лодката ей там — каза Нед й посочи навеса зад една от сградите. — Мама ще припадне, като види какво са направили тия кешийци с къщата ни.

Спря до навеса и отвори вратата. На две дървени магарета лежеше обърната лодка.

Беше малка, десетина-дванайсет стъпки дълга, което беше добре, защото до водата имаше доста път. Обърнаха лодката, Брендан сложи ведрото за гледане в нея и бързо я отнесоха до брега.

Мехурите клокочеха на триста крачки от тях. Брендан не беше сигурен, но му се стори, че кипят по-силно.

Качиха се в лодката — Брендан при носа, а синът на гмуркача — на греблата, и Брендан каза:

— Дай към мехурите.

Скоро се озоваха точно в средата на бълбукащата вода. Брендан пусна ведрото във водата, натисна го силно надолу, за да не се обърне, и погледна през него.

Отначало не можа да различи нищо, освен мехурите, удрящи се в кристалното дъно.

— Наврете си лицето вътре — каза Нед — и ще виждате по-хубаво.

Брендан последва съвета на опитния гмурец. Ведрото бе достатъчно голямо, за да побере лицето му, а навеждането всъщност му помогна да го задържи на място. В първите няколко мига тъмнината долу и пяната от мехурите объркваха зрението му, но скоро започна да различава форми и движения.

Някакви същества щъкаха по морското дъно, може би на сто стъпки под лодката. Приличаха на жаби, с човешки ръст, с широки рамене и тясна долна част на тялото, с дълги крака и ръце. Светлината беше много смътна и разстоянието много голямо, за да се различат повече подробности, но от самата гледка Брендан настръхна.

Съществата разпенваха морското дъно. Нямаше никакъв магически тунел или мехур, изпускащ въздух, но имаше нещо заровено под тинята и те го разчистваха. Бяха като разбунен мравуняк — непрекъснато се движеха по все по-разширяващия се отвор. Разпененото морско дъно изпускаше мехури и те объркваха гледката му още повече.

Успя да зърне нещо под неуморно движещите се същества и се зачуди какво е. За миг си помисли, че може да е някаква древна статуя с огромни размери или някакъв паметник.

Вдигна глава от ведрото и погледна към брега на запад. Там нямаше нищо необичайно. Откъде бяха дошли тези същества? Беше ли това част от някакъв план на кешийците да завземат града? Отново погледна през ведрото. За миг му се стори, че далече долу може да различи някакво очертание, но след това то се скри от завихрилия се облак тиня — съществата я загребваха с големите назъбени плавници в края на ръцете си. Брендан пресметна от колко време беше забелязал тези мехури от града и реши, че съществата се трудят от няколко часа, може би от късния следобед или ранната вечер на предния ден. Надникна отново в сумрака долу.

Наистина беше гигантска статуя, реши той, защото видя нещо като лице. Не беше човешко, но Брендан беше слушал за статуи в Кеш с животински глави, древни богове на пустинния народ.

А след това видя как нещо се раздвижи — не бяха работниците, а сякаш главата на статуята леко се извърна. Опита се да премести ведрото, за да види по-добре, но мехурите скриваха гледката му.

След малко успя да различи очертанията на око и скула, ръба на нос и част от самия нос.

А после окото се отвори — огнено червено кълбо — и се взря в Брендан.

Изведнъж съществата, които разчистваха тинята по дъното, спряха да се движат и погледнаха нагоре към лодката. Брендан вдигна рязко глава и извика:

— Греби към брега! Бързо!

Момчето задърпа рязко греблата и лодката почти полетя към брега. Брендан се изправи и Нед извика:

— Сядайте, сър! Ще ни обърнете!

Брендан извади меча си и викна:

— Каквото и да стане, не скачай във водата!

Лодката подскачаше като обезумяла.

Първото същество стигна до повърхността едва на няколко разтега зад нея и главата му се показа над водата.

Жабешкото същество се огледа, видя Брендан и Нед и големите му изпъкнали очи се втренчиха в тях. След това то изгъргори, гмурна се под водата и заплува бързо към кърмата на лодката.

Брендан се изуми от бързината, с която съществото се носеше под водата. Успя да види и още няколко, които се плъзгаха под повърхността към тях.

Първото жабешко същество стигна до лодката и две зелени ципести ръце с дълги зелени нокти се пресегнаха и се вкопчиха в нея. Брендан замахна и посече няколко пръста, щом съществото започна да се издърпва нагоре. Болезненият вик излезе повече като влажно гъргорене и звярът жаба се пусна и потъна.

Следващото същество не направи усилие да се качи на борда — вместо това скочи от водата като делфин, затанцувал на опашката си, и започна да пада върху тях.

Най-малкият брат на новия херцог на Крудий не беше кален в битки воин, но онова, което бе видял през последните няколко седмици, стигаше, за да подложи на изпитания и ветеран, а и той знаеше, че пред каквото и да се е изправил, най-лошият му избор ще е да се поддаде на паниката.

Така че замахна с все сила и посече съществото в рамото. Едва не изгуби равновесие, но успя да се задържи на крака и викна на Нед:

— Греби!

От водата изскочи ново същество. Брендан посече странично, отсече жабешката му глава и отблъсна връхлитащото тяло с лявата си ръка.

Съществото не беше голямо, едва наполовина на височината на Брендан, но сблъсъкът бе достатъчно силен, та той да политне назад. Натресе се в дъното на лодката и тя се разклати опасно. Нед продължаваше да гребе с всички сили.

Над Брендан се появи друго същество и той инстинктивно заби нагоре с меча. Създанието се наниза на острието и запляска отчаяно, като издаваше хрипливи къркорещи звуци. Вонеше на гнила риба и тиня и кожата му беше слузеста. Брендан го махна от себе си с отвращение.

Още двама от морските обитатели се опитваха да се вкопчат в лодката. Не успяха, но Брендан не се съмняваше, че ако я обърнат, двамата с Нед ще са мъртви само секунди след като паднат във водата.

Засече с меча по пръстите на съществата и те се пуснаха. Нед продължаваше да гребе.

Брендан виждаше още вълни отзад във водата, но след малко жабешките същества се отказаха да ги преследват.

— Май гледат по-скоро да ни прогонят, отколкото да ни хванат — каза той.

— Какви са тези същества? — попита Нед.

Набитият младеж беше пребледнял. Продължаваше да гребе настървено все едно продължаваха да ги гонят.

— Не знам. — Брендан посочи към носа на лодката зад Нед и добави: — Наближаваме брега. Греби по-полека.

Нед отвърна с усмивка, но на ръба на паниката:

— Познавам брега, сър, не му мислете изобщо.

Пепелявото му лице обаче издаваше колко е уплашен.

Някой при градската порта беше наблюдавал внимателно, защото щом издърпаха лодката на пясъка, шестима конници спряха при тях — всичките от Крудий. Брендан махна на най-младия, приблизително на неговите години.

— Уилям, помогни на Нед да прибере лодката в навеса. — Уилям скочи от седлото и му подаде юздите, а Брендан се обърна към Нед. — Добра работа, войник.

— Благодаря, сър. — Усмихна се за миг, но после се обърна към морето, където ги бяха преследвали водните същества, и лицето му отново стана мрачно.

— Знам — каза Брендан.

После яхна коня и без повече думи пое към градската порта.

Мартин изслуша доклада на Брендан в кабинета на кмета, който бе секвестирал за свой команден център. Кметът, капитан Болтън и двамата старши сержанти, Ръдър и Магуин, слушаха напрегнато, началникът на пристанището Балвин и Нед Пиви също бяха там. Мартин знаеше, че зад вратата Бетани и Лили кипят от яд, че не са поканени, но бе решил, че стаята е достатъчно препълнена. А и честно казано, нямаше представа как щяха да приемат новините. Беше дошъл до това заключение още преди да чуе доклада, само като видя колко е уплашен брат му, а сега, след като чу за видяното от Брендан, се радваше, че е направил този избор.

Мартин се обърна към Балвин.

— Чувал ли си някога за същества като тези?

Старецът се изсмя горчиво.

— Вие сте човек от крайбрежието, млади лорде! Мислите ли, че ако някой беше видял такова нещо, ако някой беше говорил за него, било то пиян или трезвен, нямаше да се разказва по всички кейове, във всеки дюкян или във всяка пивница оттук до Островите на залеза? — Помълча и добави: — Чувал съм за много неща, от големи влечуги, които могат да глътнат цял кораб, до кит, голям колкото планина, за кораби, хванати в спокойно море и погълнати от ядяща дърво риба, за остров някъде в безкрайното море с вулкан, който бълва злато… Чувал съм всички приказки, които един стар моряк може да чуе, но освен ако ония неща, които брат ви е видял, не са били цицести красавици от кръста нагоре с рибешки опашки, русалки от приказките, то не, не съм чувал за нищо, което поне малко да прилича на това. Определено не и за рибешки мъже с жабешки глави, каквото и да са те. — Старецът сниши глас. — Нито за нещо, което спи под тинята, нито за демонско червено око.

— Каквото и да е, трябва ни магьосник, и то могъщ — заяви Мартин.

— Магьосник ли? — попита Брендан.

— Готов съм да се обзаложа, че съществата, които са изравяли онова нещо, не са естествени. Някой кешийски заклинател някак си е… не знам, призовал е чудовището с волята си. Или го е намерил заспало и го събужда… — Погледна кмета и капитан Болтън. — Сигурни ли сте, че в града няма владелци на магия?

Кметът го погледна едва ли не с извинение.

— Минавали са разни шарлатани и фокусници, вещици с техните амулети и любовни билета. Не че ги гоним, но и не ги окуражаваме да се задържат.

— Значи не сте гостоприемни? — каза Брендан.

— Трябва да разберете — отвърна кметът. — Ние сме едно от най-оживените пристанища на Горчивото море. Ние сме порталът към Ябон и всичко, което пътува натам или към Ламът, минава оттук, както и всичко, което напуска херцогството, минава през нас. Такова движение означава много моряци и много злато.

— Което означава много хищници — каза Мартин.

— Е, ако се знае, че не обичате магьосниците, може би те просто не обявяват занаята си — подхвърли Брендан.

Мартин кимна.

— Идете до хана, и проверете за някой, който би могъл да помогне. — Обърна се към Болтън. — Вземи малък патрул и ако чуете някакви слухове за вещици или заклинатели в колиби или пещери в околностите, идете и проучете. Проверете всички околни села, ако някои все още се обитават, и разпитайте там. — Извърна очи, сякаш можеше да зърне през стените клокочещата вода в залива. — Трябва да разбера срещу какво воювам. Ако това е някакъв звяр, който кешийците се канят да обърнат срещу нас… — Гласът му затихна и само брат му можа да долови страха му. — Трябва да разбера какво има там.