Реймънд Фийст
Застрашена корона (19)

17.
Среща

Миранда скочи във водата.

Накор скочи зад нея и двамата затънаха в дълбоката до кръста вълна. Двамата елфи ги последваха.

Наложило се беше да дадат и пари, за да накарат капитан Съли да ги докара до Острова на чародея. Въпреки това бе отказал да стигне до брега, като настоя да изгазят, след като ги откара толкова близо, колкото смееше, а Миранда с неохота се съгласи, твърде зарадвана, че най-сетне ще стъпи на Острова на чародея. Аркан и Калис бяха от расата на елфите, тъй че естествената им сдържаност прикри какво точно изпитват.

— Сега ще походим — заяви Миранда отривисто.

Заизкачваха се по дългата пътека от пясъчния бряг към възвишението. Естествено, не останаха незабелязани.

В далечната кула на Черния замък един наблюдател бе зърнал кораба и вече бе предупредил онези, чиято работа бе да пазят острова от натрапници.

Щом приближиха билото, видяха, че горе ги чакат.

Младият магьосник Тиодор стоеше с Амиранта и Сандрина от двете му страни — те бяха пожелали доброволно да придружат младока, колкото от страх за евентуално нападение, толкова и от скука. Сега тримата стояха изумени и объркани и гледаха изкачващата се по склона към тях група. Поне за Миранда бяха сигурни, че е мъртва.

Миранда махна за поздрав и лицето й цъфна в най-широката възможна усмивка — толкова голяма бе радостта й, че отново си е у дома.

А после Амиранта изведнъж извика:

— Демони!

Сандрина вдигна щита си и се стегна да нападне Миранда, а Амиранта поде заклинание за прогонване. Тиодор стоеше като вкаменен — не можеше да проумее какво точно става.

Калис и Аркан пък се оказаха съвсем неподготвени. Аркан понечи да смъкне лъка си, но Калис изпъна ръка да го задържи преди моределът да е успял да стреля.

Накор усети усилващата се прогонваща магия и разбра, че след миг двамата с Миранда ще се озоват обратно в Петия свят — във втория кръг, ако извадеха късмет, а ако не — в Безумните земи или в Пустошта. Бръкна бързо в торбата си, измъкна нещо и го хвърли с все сила.

Беше портокал. Удари Амиранта право в челото, наруши съсредоточението му и прекъсна заклинанието.

Сандрина се беше сражавала с демони години наред, тъй че това, което не очакваше, бе някой да отстъпи от атаката й, вместо да нападне. Миранда обаче ловко отстъпи встрани и остави тежко бронираният Непреклонен рицар от ордена Щит на слабите да залитне, след като не срещна съпротива. Не можа да се сдържи, препъна Сандрина и тя се затъркаля надолу по пътеката.

Амиранта тръсна глава да проясни размътения си поглед, а Накор изпъна ръка и каза:

— Моля те, не прави това, преди да поговорим.

Амиранта не можа да измисли нещо по-добро, затова подаде ръка и се остави дребният мъж да му помогне да се изправи.

Сандрина най-сетне спря да се търкаля, изправи се и се присви, готова да нападне, но Миранда чакаше търпеливо на пътеката, вдигнала ръка с дланта напред.

— Недей! — каза й само.

Сандрина се поколеба, а Накор се засмя.

— Вие трябва да сте Сандрина и Амиранта. Аз съм Накор. Умрях, преди да се запознаем. — Нелепостта на това твърдение го накара да се изсмее отново. — Имаме да поговорим за много неща, но хайде да изчакаме, докато идем във вилата. Сигурен съм, че Пъг и Магнус също ще искат да чуят това.

Аркан и Калис се спогледаха и издадоха по деликатния си елфически начин, че целият разговор им се струва леко забавен.

Сандрина бавно поклати глава.

— Защо не? — Затътри се нагоре по пътеката и добави: — Знаем, че не сте тези, на които изглеждате. Кои сте?

— Ами — отвърна Накор с явно задоволство, — аз съм Накор. Това е Миранда. Тъмнокосият тип е Аркан, а светлокосият е Калис. — Посочи елфите. — Те са точно тези, на които изглеждат. — После посочи Миранда и накрая себе си. — Ние донякъде не сме тези, на които изглеждаме, но това не е цялата история, която е по-добре да се разкаже на чаша вино.

Обърна се и закрачи по дългата пътека към вилата. Сандрина се задържа колкото може по-настрана от Миранда и го последва, видимо ядосана, че я бяха направили на глупачка. Амиранта тръгна до Миранда, изгледа накриво мъртвата жена, която вонеше на демонска магия, и метна разсеяно портокала във въздуха.

— Подозирам, че виното ще помогне — подхвърли чародеят на Миранда, — но не съм сигурен, че ще ми помогне да разбера.

Тя го изгледа и каза само:

— Калкин. — Сякаш това обясняваше всичко.

— О! — Той помълча малко. — Охо! Да, наистина имаме много да говорим.

Сандрина упорито се стараеше да не поглежда двата демона, които най-невъзмутимо влизаха в самото сърце на Конклава на сенките.

 

 

Сандрина седеше слисана в кухнята, неспособна да схване това, което току-що бе чула.

— Значи по някакъв начин… Калкин, Банат, Богът на крадците и лъжците… е напъхал умовете ви в телата на демони?

Миранда като че ли бе готова да удуши святата рицарка, но се сдържа. Накор обясни:

— Не са „нашите умове“, а спомените ни. Не знам какво е станало с ума на Накор, когато умря на Омадрабар. Може би ум и душа са едно и също? Може би е отишъл в залата на Лимс-Крагма и е започнал отново на Колелото? Може би не е. Той беше на света на дасатите, тъй че може би сега е прероден дасат? Нямам представа. Но имам всичките спомени на Накор. — Сви рамене. — Имам и спомените на Белог също. Първо бях Белог. Но колкото повече живея като Накор, толкова повече се чувствам като него. Вече мисля за себе си предимно като за Накор.

— А ти? — обърна се Сандрина към Миранда.

— Същото — отвърна тя, загледана в празното.

Беше съкрушена, когато откри, че Пъг и Магнус са някъде на другия край на света, за да проучват пантатийците, и не за първи път, но най-страстно изруга наум, че няма силите на Миранда. Истинската Миранда щеше да е усетила къде са и просто да иде там.

Амиранта повтори едно по-ранно наблюдение:

— Тоест засега нямаме представа защо Банат би направил такова нещо.

Накор сви рамене и разпери ръце в недоумение.

— Последния път беше когато сложи спомените на Макрос Черния в един умиращ дасат, оказал се важен в спасяването на онази раса от ужасен край. Може би е нещо такова. Не съм сигурен дали Макрос знаеше, че онзи свят е завзет от зъл Властелин на ужаса, който погуби цялата раса.

Сандрина заговори:

— Помня, че съм чувала подробности от Пъг, или поне тези, които той пожела да сподели. — Погледна Миранда и тя й кимна. — Това, което никога няма да разбера, е как един Властелин на ужаса би могъл да направи това.

— Може никога да не разберем — отвърна Миранда. — Не знам колко често сте говорили за това, след като аз… ами, след като Миранда беше убита. — Вдигна рамене и се засмя тъжно. — Още мога да усетя как челюстите на онзи демон се забиват във врата ми.

Сандрина стана.

— Моля да ме извините. — Каза го малко троснато. — Просто ми трябва малко време да помисля…

И излезе.

Амиранта изчака малко и каза:

— Ще ида да поговоря с нея.

Излезе след Сандрина и я догони по пътеката, водеща към стаите за гости.

— Зле ли ти е?

Тя завъртя очи в знак, че смята въпроса за възможно най-глупавия.

— Това е против всякакъв инстинкт, който имам, Амиранта. Седя на една кухненска маса и си бъбря с демони. Единственото, което искам, е да им пръсна черепите с боздугана си и да ги пратя обратно в Петия ад!

— Ситуацията е необичайна за теб, знам — отвърна той. — Моите преживявания са различни…

Тя го прекъсна:

— Знам, че са различни! Ти ги призоваваше, за да си играеш с наивни селяци и благородници. Държеше ги край себе си като домашни любимци. Имаше си една за любовница!

— Мисля, че се съгласихме да не обсъждаме Далтея никога повече?

— Ти се съгласи! — сопна се тя.

Когато вече не можеше да понася да гледа как умират обичаните от него, Амиранта беше призовал за любовница сукуба, а за жалост двамата със Сандрина бяха станали много близки, докато той все още беше с впечатлението, че връзката им е нещо мимолетно. Чак след като тя го завари в леглото с Далтея и се опита да убие и двамата, той разбра, че е била много по-сериозна за връзката им от самия него. Беше им отнело години да преодолеят това, а ако се съдеше по сегашното поведение на Сандрина, тя, изглежда, не го беше преодоляла толкова, колкото си мислеше той.

— Виж, можем ли да оставим това настрана, докато не сме на някое по-безопасно място? Не мисля, че схващаш напълно мащаба на случващото се. Да, стряскащо е да видим Накор и Миранда пред нас и тя да е същата, каквато я видяхме в последните мигове, преди да умре. — Никой от двамата не беше срещал Накор преди, но разказът му, съчетан с този на Миранда, придаде тежест и на двата. — Но помисли над следното: един бог е оплел нещата до неузнаваемост, с цел, която е известна само на него, но трябва да е от първостепенно значение, иначе защо да си прави труда?

— Мошеника ли? — попита тя. — Защото е отегчен?

— Може би, но едва ли. Не, това е нещо съдбовно важно. — Загледа се в далечината. — Разни неща са се раздвижили там, навън. Виждали сме твърде много ужаси и чудеса в живота си, за да не разбираме, че тук вече не става въпрос просто за някакъв заблуден демон, набутал се в нашия свят, за да бъде пропъден. Тези двамата са тук по някаква причина и трябва да я открием. — После добави: — И чувствам, че трябва да я открием бързо.

— Не съм те виждала никога толкова сериозен, знаеш ли.

Амиранта отново зарея поглед в далечината.

— Има много неща, които бих променил, ако можех, Сандрина. Как се отнесох с теб е едно. Но откакто срещнах Каспар и го накарах да ме пренесе с Брандос тук… гледната ми точка за много неща се промени. Никога не съм говорил за това с никого, дори с Брандос, а знаеш, че той ми е като син. — Тя кимна мълчаливо. — Като момче видях как народът ми беше унищожен във война на един луд владетел срещу друг жалък тиран. Това, което остана от Сатумбрия, беше майка ми, аз самият и двама побъркани братя, и двамата от които изразходваха повечето си творческа енергия в опити да ме убият. Бяхме пощадени само защото бяхме прогонени от сънародниците ни, понеже мислеха, че майка ни е вещица, а аз съм луд. И двете неща бяха истина, но не това е въпросът. Ако ни бяха приели гостоприемно в онова село, щяхме да сме загинали с останалите от племето ни. Тук намерих нещо по-голямо от себе си, в което да вярвам. — Погледна я. — Разбираш това. Ти си готова да дадеш живота си за своя орден и богинята ви.

— Ако се наложи, да, но едва ли ще е първият ми избор — отвърна тя.

— Нито моят, а и дори не съм сигурен дали бих могъл да съм толкова самопожертвователен, но знам, че преди да дойда тук изобщо не ме интересуваше дали постъпвам правилно. О, мисля, че постъпих правилно, като се погрижих за Брандос. — Усмихна се на спомена. — Трябваше да го видиш като момче. Беше корав и непокорен и можеше да се бие като заклещен в ъгъла плъх, но имаше нещо в него, което ми харесваше.

— Тъй че го взе — каза Сандрина. — Той как е?

— Двамата със Саманта си я карат сами в кулата, която построих край Махарта. Мисля, че се притеснява, че ако разбера, че е болен, ще се тревожа твърде много.

— Болен ли е?

— Просто старческа кашлица, но там е работата, нали? Отгледах го от момче, а сега изглежда толкова стар, че може да ми е баща. — Погледна дланите си, сякаш искаше да види нещо на тях. — Не изглеждат по-различни, отколкото преди сто години, Сандрина. Нямам и един бял косъм. Никакви бръчки. И докато не срещнах Пъг, Магнус и Миранда, изобщо не бях срещал друго човешко същество, което не старее. Тук има нещо, за което да се бориш, макар и да не ми се ще много да умра за него.

Тя кимна, без да е сигурна накъде клони той.

— Работата е там — продължи той, сякаш отгатнал мисълта й, — че тези двамата се върнаха от мъртвите по някаква причина и точно за тази причина трябва да помислим, а не че са тук.

— Мисля, че разбирам. Просто… Била съм се с демони, откакто поех щита, и да седя и да си бъбря с двама от тях… трябва ми време, за да свикна.

— Хайде да се върнем и да видим дали можем да започнем да разкриваме причината за този странен обрат на събитията. И моля те, не се опитвай да убиеш някой от двамата, преди да сме свършили, нали?

— Ще опитам — отвърна тя с лека усмивка. — Без обещания, но ще опитам.

Той се изкиска.

— А онези елфи? — попита тя, докато се връщаха към къщата.

— Какво по-точно?

— Калис ми харесва, но другият, Аркан…

Амиранта кимна.

— Има нещо различно в него, вярно, но не мога да го напипам. Но пък преди да дойда тук единствените елфи, които бях срещал, бяха на Новиндус, а там не са чак толкова различни от теб и мен.

— Виждала съм няколко тук — каза Сандрина. — Но тоз, хм… просто е различен.

Амаранта не отвърна и двамата се върнаха в кухнята.

Накор и Миранда още бяха там. Ученици и магьосници, служещи на Конклава, започваха да приготвят вечерята.

— Променена е. Вилата — каза Миранда.

Амиранта кимна.

— Беше напълно унищожена, когато ти…

— Умрях — довърши Миранда. — Помня. Умирането имам предвид.

— Пъг изостави вилата — каза Сандрина. — Много тежко понесе смъртта ти, както и на Калеб и Мари.

— Той просто… напусна за известно време — рече Амиранта. — Пътуваше, предполагам. Малцината, които останахме, се задържахме в Черния замък. Останалите се пръснаха.

— За известно време, мисля, че се бояхме от друга такава атака — каза Сандрина. — Беше ужасно няколко години, но след това, след това един ден Пъг, изглежда, реши, че всичко това трябва да свърши и че е време да възстанови вилата и да върне студентите и учителите. Реши и да промени някои неща, да направи подобрения.

Миранда изглеждаше замислена. Най-сетне каза:

— Не знам колко дълго ще останем тук. Може би е по-добре да не се занимаваме с такива неща от миналото.

Сандрина я погледна озадачено.

— Знаем, че сме… възкресени за някаква цел — каза Миранда.

— И със сигурност е съдбовно важна — каза Накор.

— Но не знаем каква е тази цел. — Миранда разпери ръце. — Надявах се, че щом дойда на острова и се срещна с Пъг… нещо ще се разкрие, предназначението ни ще стане ясно. — Помълча и добави: — Тъй че ще чакаме, докато Пъг се върне. Съжалявам, че не мога да отида при него.

— Защо не? — попита Амиранта и се потърка разсеяно по челото.

— Имам спомените на Миранда, но не и способностите й. Имам „демонски“ номера, както ги нарича Накор.

— Как хвърли онова огнено кълбо в Илит? — попита той. — Канех се да те питам.

— Не беше огнено кълбо — отвърна тя с кисела усмивка. — Призовах низш огнен демон — елементал, общо взето — и го хвърлих по кешийците. Блуждаеше безразборно, докато не се разсипа дотолкова, че не можа да запази плътност и се върна в демонското селение.

Накор се разсмя.

— Чудесен номер!

Сандрина видя, че Амиранта се търка по челото, и рече:

— Какво ти става?

Амиранта се усети какво прави и отвърна:

— Извинявайте, просто е малко натъртено, където ме удари с онзи портокал.

Миранда присви очи.

— Откъде го взе портокала, между другото?

Накор сви рамене.

— Просто бръкнах в торбата и беше там.

— Но онова „там“ е малък разлом до онзи склад.

— Да — съгласи се той. — И?

— Не можеш да правиш този номер.

Лицето му светна, щом го осъзна.

— Просто го направих! Не мислех за това, нито се опитах да го направя — просто го направих!

Вдигна дясната си ръка, късият му ръкав падна до лакътя, и размърда пръсти. Изведнъж, с щракване, в ръката му се появи карта. Замаян от възторг, той почна да кара да се появяват още карти и започна да ги подхвърля из кухнята. Учениците, които приготвяха вечерята, спряха, за да гледат.

— Просто го направих! — викна той, скочи от стола и затанцува весело в кръг. — Направих го!

Миранда се усмихна. И попита:

— Отново? Просто го направи?

— Не мислех. Просто бръкнах и грабнах портокал! — Радостта му бе заразителна. Сандрина и Амиранта се усмихнаха широко на щастието му.

Миранда затвори очи за миг и каза:

— Щом ти можеш, и аз мога!

Изпъна ръка и от дланта й излетя огнен стълб. Тя перна с китката си и с леко движение напред-назад го накара да изчезне. Засмя се като момиченце и извика:

— Не го мисля! Просто го правя!

Скочи и погледна Накор с дълбока признателност.

— Благодаря ти. — И изведнъж изчезна.

— Какво стана? — попита Сандрина.

— Къде се дяна тя? — учуди се Амиранта.

Накор се изсмя.

— Отиде да намери Пъг. Не помисли за това. Просто го направи! — Продължи да подскача в кръг, а двамата експерти по демони се спогледаха. Никога не бяха виждали, нито можеха да си представят демон да танцува с искрена радост.

 

 

Пъг и Магнус седяха на възглавнички до една ниска масичка и пиеха чай.

— Едно нещо постоянно ме удивлява — заговори Магнус. — Има илюзия за мащаб, който е променлив. В някои моменти имам чувството, че стоя пред огромна бариера, но в други се чувствам почти като бог и гледам отгоре изящни и фино изваяни миниатюри, направени от майстор на играчки.

Пъг кимна.

— Откакто се върнах от Келеуан и приех мантията на Черния чародей от дядо ти, винаги съм се изумявал от подвижността на човешкия ум. Той тълкува това, което не разбира. Това, което проучваме, е метафора за някакъв вид сложна енергия… — Замълча и поклати глава. — Точно такива неща изпълваха Накор с възторг. — Усмихна се на спомена. — Никога не съм срещал друг човек, който толкова да обича загадките.

Магнус кимна и попита:

— Стигна ли до някакви заключения за тази матрица?

— Подозирам, че е някакъв капан.

— Ако е така, е много фин.

— Тези са най-опасните — отвърна баща му.

— Защо все пак изведнъж се появи тук? Защо сега? И защо не на другото местопребиваване на свен-га’ри, на Върховете на Куор?

— Нетърпение? — подсмихна се Пъг.

— По-скоро безсилие. — Сините очи на Магнус се впиха в баща му. — Най-трудното е, че не знаем дали напредваме, или си губим времето.

— Има нещо познато вътре — каза Пъг. — Нещо, което отеква… Улавям се, че когато сме вътре, си мисля за Томас.

Магнус помълча, после каза:

— Валхеру?

— Може би. Слънчевите елфи ни казаха, че били поставени да защитават куорите от Драконовите господари. Тези пантатийци са създадени от Драконова господарка, може би също за да защитават свен-га’ри.

Замълча и заразтрива носа си с палец и показалец.

— Добре ли си? — попита Магнус.

— Просто съм уморен. Това е вълнуваща работа, но не съм сигурен колко е свързана с всичките други проблеми, пред които сме изправени. Старая се да не позволя да ни отвлече от другите ни проблеми.

— Правиш всичко, което можеш. Разкри ли кои са ни предали в Конклава?

— Неколцина от тия, дето бяха първоначално с кешийските фракции — отвърна Пъг. Разкърши уморено рамене и потисна прозявката си. — Никой особено важен, изглежда, не е замесен в каквато и да било измяна.

Магнус помисли и отвърна:

— Много от източниците ни бяха отрязани. Организацията на Джим в Островите все още е донякъде ефикасна, макар че агентите му в Кеш вече не съществуват. Разузнаването на Ролдем е минимално. На Кеш — не съществува.

— Само магия би могла да превърне толкова много верни агенти в изменници.

— И то фина — съгласи се Магнус. — И трябва да е била практикувана от дълго време.

Пъг се засмя и стана.

— Единственият път, когато сме се изправяли срещу толкова хитро дългосрочно планиране, зад него стояха пантатийците.

— Великото въстание — каза Магнус. — Говорил си за това много пъти.

— Преобразяването на змиежрец в Тъмен елф… това само по себе си е удивителен успех. Шаманите моредели са като елфските заклинатели. Познават основните елементи на магията и могат да усетят пробив. Нещо повече, лъжливият Мурмандамус имаше за слуга пантатийски змиежрец, което щеше мигновено да събуди подозрение, и все пак той не само издържа на проверката от клановете на север, но ги събра и ги поведе срещу Кралството.

Магнус изгледа съсредоточено баща си.

— Какво мислиш?

— Мисля, че във всичките ни вземания-давания с пантатийците нищо в тях не е деликатно. — Вдигна порцелановата си чашка. — Това е деликатно, фино изработено от занаятчия в Кеш. Част от търговската размяна, която имат тези хора със съседите си на север. Това е неочаквано. Тези пантатийци може да не са способни да направят такава изящна чашка, но оценяват красотата й извън полезността, защото иначе щяхме да пием от глинена или метална чаша.

— Оценяват красотата — повтори той и махна с ръка из стаята, пълна с пищно извезани възглавнички и гоблени. — Майсторство. — Отпусна ръка на изящно лакираната масичка.

— Но тези същества нямат магия — каза Магнус.

— Да, нямат магия — повтори баща му. — Шангрите, от друга страна, са изумителни майстори на магията, но въпреки това са почти неразумни и правят само каквото им се заповяда. Трябва им постоянно надзираване.

— А змиежреците са някъде по средата — добави Магнус.

— Което ни води до последния въпрос — каза Пъг. — Кой казва на шангрите какво да правят и на змиежреците кога да го правят?

— И ти подозираш, че отговорът трябва да има нещо общо с онова познато усещане, което изпитваш с матрицата, онова ехо на магия, което ти напомня за Томас?

— Да. Валхеру по някакъв начин все още са замесени във всичко това.

Магнус също се смълча. Накрая каза:

— Трябва ни повече информация.

— Очевидно — отвърна Пъг с бащинска усмивка. — Толкова пъти съм си мислил, че сме подминали един или друг проблем, а той просто възниква отново под друга форма. Има някаква скрита същност зад всичко това, отвеждаща назад, може би чак до сътворяването на Камъка на живота от валхеру.

— Какво?

Пъг се засмя.

— Ако знаех, нямаше да е загадка.

— Уморен си — каза Магнус. — Може би трябва да спрем с проучването на матрицата до утре?

— Слънцето току-що залезе. Може да поработим още…

Изведнъж и двамата усетиха блясък на много позната енергия. Магнус се надигна от възглавничките и очите му се разшириха от удивление.

— Майко?!

Пъг беше онемял. Мъртвата му жена се появи сякаш от въздуха, жива и непокътната. Беше невъзможно. Беше я видял как умира, с разкъсана от челюстите на демон шия, животът й се беше изсипал на земята преди той да успее да реагира. Беше стоял смълчан и с разбито сърце, докато огънят на погребалната клада поглъщаше Миранда, сина им Калеб и жена му Мари. А сега тя стоеше пред него както я помнеше. Беше стъписан, не можеше да помръдне, не можеше да реагира.

— Аз не съм… — почна Миранда, но Магнус отдръпна ръката си и започна заклинание.

— Това не е майка! — извика той и хвърли лъч енергия, който трябваше да я зашемети и плени.

Но Миранда само вдигна ръце и пурпурната енергия сякаш се изля около нея като вино, плиснало върху стъклен мехур. Клъбца енергия се завихриха като пяна и се пръснаха във въздуха. Когато взривът заглъхна, Миранда перна с ръце, все едно тръскаше вода от тях, и каза:

— Аз те научих на това заклинание, Магнус! Когато беше на седем и се опита да хванеш онова диво котенце, дето го искаше за домашен любимец. Помниш ли какво стана? Драскаше те, докато не го пусна!

Гласът беше на майка му, споменът беше неин, но мирисът на магията й беше погрешен. Магнус притежаваше дарба, от която двамата му родители бяха лишени — да усеща автора на магията, ако той или тя му бяха познати, затаила се „миризма“, както го наричаше, и макар всичко друго да бе досущ като майка му, върнала се от смъртта, тази миризма не само че бе погрешна, беше някак си… нечовешка.

— Какво си ти? — попита той хрипливо, докато Пъг стоеше втрещен и онемял.

— Ще ви кажа всичко. — Сълзите й бликнаха и потекоха по лицето й, докато стоеше пред двамата мъже, които обичаше повече от самия живот. — Всичко — повтори тя. — Но първо… Имам всеки спомен и чувство… Аз… Толкова ужасно ми липсвахте двамата. — Заплака открито и добави: — И Калеб толкова много ми липсва.

Пъг едва се сдържа да не се разплаче и той. Бавно се приближи до демона, превърнал се в човек, и спря. Тя прошепна името му едва-едва, а той се пресегна и я докосна по бузата, после бавно я прегърна и я притисна до себе си.

Магнус ги гледаше намръщено и се бореше със също толкова силни чувства. В ума си знаеше, че това не е майка му, но усещаше как в гърдите му чувствата се надигат и заплашват да го съкрушат.

Съществото, което приличаше на майка му, хлипаше и повтаряше неудържимо:

— Толкова съжалявам…

Стояха така около минута, а после Миранда отстъпи назад, без да пуска ръцете на Пъг.

— Това е… трудно е за разказване. — За малко да добави „обич моя“, но колкото и да копнееше да даде воля на чувствата, знаеше, че не са нейни, а на една мъртва жена, която означаваше целия свят за тези двама мъже.

Пусна ръцете на Пъг и погледна Магнус, но лицето му бе станало неразгадаемо.

— Аз не съм твоята майка… но съм — добави тя бързо, щом видя как лицето му съвсем леко се стегна в знак, че започва да се ядосва, нещо, което малцина хора щяха да забележат, освен една майка. Вдигна ръка. — Овладей се, Магнус. Винаги си бил сдържан, но когато се поддадеш на гнева, реагираш прекалено грубо. Какво ти казах, когато нарани онези момчета, дето тормозеха Калеб?

— Спри! — извика той, присвил очи, и на пребледнелите му страни изби червенина. — Не си ми казвала нищо. Майка ми го каза и тя е мъртва! Видях как умря! Вдигнах тялото й на погребалната клада и видях как татко я запали! Майка ми стана на пепел пред очите ми!

— Спри. Прав си. Не съм майка ти. Но наистина помня всичко все едно, че аз съм го преживяла. — Избърса сълзите си и попита: — Чай?

— Да — отвърна Пъг с разтреперан от чувства глас. — Веднага.

Махна й да седне, наля й чай и седна до нея.

— Откъде да започна? — каза тя, след като отпи. Огледа се. — Преди да започна: къде сме?

Пъг обясни за пантатийците и след като приключи, тя каза:

— Моята история е по-странна, но само с малко. Мирни пантатийци? Това е… неочаквано.

— Както и ти — каза хладно Магнус. — Как се оказа такава съвършена двойничка на майка ми?

— Дълга история. Може би ще благоволиш да седнеш?

Той поклати глава и тя се усмихна.

— Упорит, както винаги. — И преди да е успял да възрази, се обърна към Пъг. — Помниш ли какво ми каза за предполагаемото възкресение на баща ми като дасат?

Очите на Пъг се разшириха.

— Банат?

Тя кимна.

— Да. Така предполагаме с Накор.

— Накор!? — възкликнаха Пъг и Магнус едновременно.

— Той също ли е… жив? — попита Пъг.

— Остана у дома със Сандрина и Амиранта, за да обсъдят колкото може повече демонското знание.

Изведнъж подозрението и гневът на Магнус се смениха с любопитство.

— Как все пак се върнахте двамата от мъртвите? Накор умря на друг свят, в друга плоскост на реалността.

Тя вдиша дълбоко и отвърна:

— Идваме от Петото селение или Кръга, демонския свят на по-долния ад, както го наричат някои.

— Ти си демон? — попита Магнус и подозрението и гневът му се върнаха, двойно по-силни.

Тя кимна.

— Нека започна, като ви разкажа за Петия кръг.

Пъг се втренчи в съвършения образ на жената, която беше обичал и изгубил, чувствата му вряха и клокочеха по начин, който го смущаваше и тревожеше. Разкъсваше се между желанието да вземе това същество в прегръдката си, да се върне в най-безопасното място, което бе познавал, да усети връзката на душата си с друга, и желанието да я отблъсне, да я махне от очите си.

— Старият ред в демонския свят е разбит — почна Миранда и го погледна в очите. — Първите кралства са унищожени, погълнати от пустота, която бавно се разширява, за да погълне цялата реалност.

— Пустота ли? — попита Пъг и се помъчи да се съсредоточи върху думите, а не върху външността й.

— Вярвам, че това е Ужасът, Пъг.

— Защо?

— Защото прилича на онова, което с Накор сте видели в жертвената яма на Те-Карана но Омадрабар, онова растящо чудовище, което поглъща всичко пред себе си.

Пъг въздъхна.

— Изглежда логично. Няма само един Властелин на ужаса да се опитва да навлезе в по-висшите селения, разбира се. — Погледна Миранда, но този път изражението му бе замислено вместо удивено. — Калкин веднъж ми каза, че е имало много опити на много места от Ужаса да прехвърли пустотата до нашия свят. Показа ми унищожение в невъобразим мащаб.

— Не знам какво е станало с демонския свят след като напуснах — отвърна Миранда.

— Твоята история? — попита тихо Магнус.

Тя си пое дълбок дъх, за да се овладее.

— Най-ранните ми спомени са за майка ми. Беше ме гушнала и ме хранеше с парчета кървава плът, докато светът, който познаваше, се разпадаше около нея — започна тя.

За около час им разказа историята на своето развитие като Детето и за пътуването, в което бе придружена от Белог. Когато свърши, Пъг и Магнус мълчаха дълго, а после Магнус рече:

— Във всичко това… имаш ли някакво усещане защо?

Миранда изглеждаше искрено безпомощна.

— Пъг, ти си имал повече вземане-даване с Банат от повечето смъртни. Неговите игри, загадките му, подвежданията, лъжите му — но винаги е имало някаква цел зад тях. Нямам никаква представа защо направи това на Накор и мен.

— Може само да се предполага — отвърна Пъг, като се мъчеше да си придаде спокойствие, каквото не изпитваше. — Подозирам, че започва и свършва с оцеляването на нашия свят. Това винаги е било висшата цел, явно. Извън това ще са само мои предположения.

— Сещам се само за две неща, които могат да обяснят това — каза Магнус. — Или си тук, за да предложиш на татко информация, някакви полезни данни, които му липсват, или си тук, защото притежаваш умения, каквито на него и мен заедно ни липсват.

Миранда помисли и каза:

— Можем да се позаядем за уменията си. Смятам, че аз може би все пак съм по-добра в откриването на далечни предмети и прибирането им, защото се съмнявам, че сте отделяли някакво време да упражнявате това, докато аз… не бях тук.

Изражението на Магнус остана спокойно, но тя усети притеснението му от тези думи.

— И знам, че все още мога да пренасям в пространството себе си и други по-добре от теб — каза тя на Пъг. — Но ти притежаваш по-широк обхват възможности от нас двамата. Тъй че, щом не е нещо открито и очевидно, какво е?

— Перспектива — каза Магнус.

Пъг кимна.

— Ти… Жена ми беше забележителен талант. Както отбеляза, тя ме превъзхождаше в няколко форми на магия, но ти носиш всичките й умения, съчетани с невъобразимо за нея чуждо минало. — Сведе поглед за миг, сякаш това, което казваше, му тежеше. — Не се съмнявам, че ако ситуацията беше по някакъв начин преобърната и тя се окажеше с нарастващите спомени на Детето в нея, щеше да е…

— Щях да съм ги преградила със стена някак, да им попреча да наложат контрол или власт!

— Да — потвърди Пъг.

— Калкин — Банат — е избрал Детето, защото въпреки голямата си сила тя е била наивна и неоформена. На личността й са липсвали годините опит и дълбокото усещане за самоличност, които са щели да попречат на личността ти да се наложи — каза Магнус.

Миранда се усмихна. Магнус казваше „тя“, но тази „тя“ все пак беше майка му, по някакъв начин.

— И все пак — каза Пъг — има някакъв компонент вътре в това, който е уникален за Детето, или поне за гледната точка на демон, който ни е нужен.

— А Накор? — попита Миранда. — Той със сигурност не беше неопитно бебе.

Магнус издиша бавно и сякаш се освободи от яда си към тази поява на майка му като някаква подигравка. Вече гледаше на това като нещо съдбовно важно, което трябваше да разбере.

— Но ти сподели, че този Белог е бил някакъв учен, нали?

— Архивист, да.

— Спокойно съществуване, с такова впечатление останах. И не особено силен.

— Да. Дахун държеше силата и знанието отделени.

— Може би някъде в бъдещето ще се възползваме от уникалния ти опит… — Пъг погледна замислено съвършеното превъплъщение на жена си и рече: — Как трябва да те наричам?

Тя отвърна с киселото изражение, което той познаваше твърде добре:

— Колкото и да стъписва това Магнус, мисля за себе си като за Миранда. Освен това последната личност, която наричаше Миранда „Детето“, беше майка ми, а знаете какво изпитвах към онази кучка.

Магнус се засмя.

— Виж, това вече е изненада. — После въздъхна. — Но пък може и да не е. Няма да те наричам „майко“, но ще използвам „Миранда“.

— Добре — отвърна тя. — А аз ще се въздържам да се обръщам към теб със „сине“.

Този път той едва се сдържа да не се разсмее.

— Майка ме наричаше „сине“ само когато ми се караше за някои недостатъци. „Сине, ако трябва да говоря с баща ти за това…“

Пъг се изправи.

— Това ще е трудно и за трима ни за доста време, мисля. Но можем да се съгласим, че Калкин не се е заел с това преобразяване просто ей така. Във всичко това има една константа: Калкин нарушава правилата, но ги нарушава внимателно. Би могъл, подозирам, просто да се появи и да ни каже на всички какво да правим, но има причина да не го прави. Подозирам, че е сдържан по някакъв начин, който трудно можем да разберем, но като оставим това, събрал ни е тримата в този момент, за да се справим с нещо, което застрашава нашия свят. И ако, както подозираме всички, то е предстояща атака на Ужаса, трябва да се помъчим да разберем колкото може повече за риска и да се подготвим по най-добрия начин.

— Предлагам да доведем Накор — каза Магнус и Миранда изведнъж изчезна.

— Много прилича на майка ти — промълви Пъг.

След миг Миранда се върна с ръка на рамото на Накор и Магнус рече:

— Тя е точно като майка.

Накор се ухили.

— Пъг, Магнус! — Стисна им енергично ръцете. — Толкова чудесно е, че ви виждам отново, за първи път!

Този път дори Магнус не можа да се сдържи и се разсмя.