Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на хаоса (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crown Imperiled, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
karisima (2016)

Издание:

Автор: Реймънд Фийст

Заглавие: Застрашена корона

Преводач: Валерий Русинов

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-470-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3515

История

  1. — Добавяне

3.
Атака

— Огньове — каза съществото, известно доскоро като Детето.

Белог, който вече се наричаше Накор, кимна и каза:

— Големи.

Возеха се в един фургон към северната порта на Илит, след като бяха открили в Ламът простия и крайно обезкуражителен факт за новите си самоличности: можеше и да имат спомените на Миранда и Накор, наложени върху собствените им, но не притежаваха техните способности.

Два дни усилия да затвърдят човешките си качества, един вбесяващ опит след друг, бяха оставили и двамата раздразнени и объркани. Като че ли знаеха езика, но щом заговореха, се получаваше празно дърдорене. Все още притежаваха демонските си способности въпреки човешката си външност, но от изумителна мощ, която Миранда притежаваше преди, не беше останал и помен. Макар и в човешки облик, физически тя беше многократно по-мощна от най-силния човешки воин и също така беше по-бърза и от най-бързия елф. Магията й беше като в света на демоните. Но и най-нищожната човешка магия на Миранда си оставаше недостижима за нея.

Първата й мисъл бе да намери мъжа на Миранда, Пъг, защото макар да знаеше, че всъщност не е покойната му жена, все пак имаше в себе си всички спомени и чувства на Миранда. За първи път един демон възприемаше понятието за обич така, както го разбираха смъртните, и изпитваше болка от раздялата със съпруга и синовете си. Или по-скоро със съпруга и синовете на Миранда.

Демонът в облика на Миранда знаеше, че тези спомени са присадени към нейните собствени, знаеше и как: поредната шега на бога на мошениците, Калкин. И все пак те бяха толкова живи, добрите, както и лошите, че беше невъзможно да остане обективна спрямо живота, отпечатан върху собствения й. Детето притежаваше памет само за няколко дни, докато спомените на Миранда обхващаха над столетие. Лъжливата й човешка самоличност надделяваше над истинското й демонско съзнание. Същото беше в сила и за Накор, за какъвто вече се мислеше демонът, известен преди като Белог, макар демонските му спомени да бяха с години по-дълги от тези на Детето. Но докато Накор бе притежавал способности, Белог беше имал само знание, тъй че неспособността му да постигне „хитрините“ на Накор не беше особен повод за разочарование за демона, превърнал се в човек.

Струваше му се забавно, че Накор по природа бе по-търпелив и готов да приема нещата такива, каквито са, отколкото Миранда. Ако една над стогодишна жена можеше да бъде наречена „младежки необуздана“, то това беше Миранда.

Едно нещо обаче ставаше все по-вярно с всеки изтекъл ден: човешките им съзнания бавно изместваха демонските и двамата вече бяха започнали да се чувстват все едно, че просто някак си бяха умрели с човешка смърт и след това отново се бяха събудили в тези нови тела. Ако нещо бе облекчило яда на Накор заради промененото му състояние, това бе киселата насмешка, докато наблюдаваше пълното отчаяние на Миранда заради същото.

Лишени от способността да се пренесат магически на Острова на чародея, те бяха принудени да потърсят друго средство за придвижване. Ето защо си бяха купили превоз на един обозен фургон, което им позволяваше да обсъдят положението си, докато бавно се движеха на юг. За другите, които пътуваха в този малък керван, двамата изглеждаха съвсем обикновено, не по-необичайно от двойка привлекателна на вид жена на средна възраст и малко чудат старец, кешиец, ако се съдеше по облеклото и цвета на кожата му. След като войната бе в разгара си, по пътя имаше много хора, някои се движеха на север, далече от очакваното кешийско нападение, други на юг, към очакваните богатства.

Накор и Миранда бяха живели много дълго и бяха видели много войни, тъй че никой от двамата не бе изненадан от потока хора, стичащ се към предстоящия кървав сблъсък. Винаги съществуваше пряка връзка между риск и печалба по време на война.

През годините и двамата бяха виждали войни, водени от армии, чиято чет многократно бе надвишавана от цивилни, вървящи с войската: проститутки, комарджии, продавачи на оръжия, оръжейници, шивачи, кожари, майстори на лъкове, търговци на храна, всички готови на риск да пострадат, дори да умрат, в замяна на възможната баснословна печалба. Паметта на Миранда дори съхраняваше спомена за един смел и находчив селяк, докарал малкото си стадо добитък при интенданта на нашественическа армия и продал го за злато само часове преди командирът да заповяда на конниците си да секвестират храна. Беше успял да продаде онова, което те бездруго щяха да плячкосат. Миранда винаги се беше чудила какво е станало с онзи селяк.

Въпреки странните размишления, породени от спомени, едновременно познати и нови, вниманието на двата демона, превърнали се в човеци, бе притеглено на юг, където следобедното небе бе почерняло от облаците дим над града.

Фургонът забави, а коларят се обърна и рече:

— Изглежда, че Илит е паднал.

Миранда отвърна:

— Може да има пожари, но това не значи, че е паднал. Ако портите бяха разбити, щяхме вече да сме видели порой от бягащи хора покрай нас.

— Е, ще изчакам и ще видя. В спирането няма риск — каза старият колар. — Но да се буташ слепешката напред рискът е голям.

Миранда скочи от задницата на фургона и видя, че другите впрягове в малкия керван също са спрели край пътя.

— Ето какво ще ти река — каза демонът в човешки облик. — Ще повървим надолу и ще огледаме, и ако не се върнем… — Видя ухиленото лице на Накор. — Приеми най-лошото.

Тръгнаха надолу по пътя с бързи крачки и когато се отдалечиха достатъчно, Накор се изсмя високо.

— Приеми най-лошото?

— Ами, нямаше да му кажа, че няма да се върнем, а ако иска да седи тук и да чака някой да му разчисти всичко, избрал си е грешния занаят.

Закрачиха енергично — демонската им сила и издръжливост бяха съхранени под човешката външност. Миранда и Накор, както мислеха вече за себе си, нямаха представа защо са тук, макар и да знаеха, че зад съществуването им стои Калкин. Но вярваха, че има причина, и то важна, и знаеха, че за да открият тази причина, най-логичното място, откъдето да започнат, е мястото, обитавано от най-могъщите практикуващи магия: Островът на чародея.

Нещо повече, макар да не беше казала нищо на Накор, Миранда тъгуваше за семейството си. В спомена си тя току-що бе понесла жестока демонска атака над дома си и един ранен демон я бе убил. Стъписването от смъртта бе замъглило подробностите, а след като Накор беше умрял преди атаката, нямаше никакъв друг свидетел, с когото да поговори. Не знаеше дали мъжът й е оцелял, макар да смяташе, че е възможно, нито как я карат децата й. Трябваше да разбере — и това бавно се превръщаше в завладяващ копнеж.

Скоро видяха ясно града. Пожарът като че ли бушуваше извън него, може би на пристанището или по кораби недалече от кейовете, защото макар пелената пушек да бе надвиснала над Илит, зад стените не се вдигаха стълбове сажди и пепел. Все пак защитниците на града бяха бдителни и когато Миранда и Накор се приближиха до портата, от стената ги спряха.

— Кои сте вие? — Гласът бе младежки и не особено уверен.

— Пътници — отвърна Миранда и погледна Накор, а той й се ухили, че казва нещо очевидно. — Търсим подслон.

— Портите са затворени. Заповед на командира.

— Едва ли сме нашественическа сила от Кеш — рече Миранда.

— Той прилича на кешиец — отвърна пискливият глас, явно на момче. Беше с несъразмерно голям шлем. Надвеси се между двата зъбера и посочи Накор.

— Много пътувам! — подвикна Накор и се усмихна още по-широко.

— Това може да се окаже трудно — рече Миранда.

— Искаш ли просто да скочим горе? — попита дребничкият комарджия.

Миранда го изгледа подозрително.

— Аз — може би, но ти ще можеш ли?

— По-пъргав съм, отколкото изглеждам — отвърна Накор и усмивката му повехна, все едно Миранда бе наранила чувствата му. После той отново се ухили. — Но пък това ще подплаши момчето.

Миранда погледна нагоре и подвикна:

— Кога командирът ще нареди портите да се отворят за пътници?

— Не знам — отвърна момчето. Непрекъснато се озърташе през рамо, сякаш очакваше някой да дойде и да му каже какво да прави.

— Защо не изтичаш да попиташ някого? — каза Миранда и момчето кимна и се скри от погледа й.

— Тъкмо се канех да попитам същото — каза Накор с облекчение.

Миранда се огледа и се обгърна с ръце, все едно й беше станало студено, макар въздухът да беше мек като балсам.

— Толкова е трудно понякога…

Накор кимна.

— Мисля, че колкото по-дълго стоим тук, толкова повече ще почнем да чувстваме тези спомени като истински, а спомените за родния ни свят ще гаснат и ще чезнат.

— Да. Понякога дори ми е трудно да си спомня, че съм Детето.

— Погледна за миг Накор, доскорошния Белог Архивиста на крал Дахун, Господар на демони на едно от петте най-могъщи владения в Петата плоскост на битието. — Най-ранните ми спомени за майка ми, дори тези как срещнах теб, гаснат и стават като сън.

Накор пак се ухили.

— Едно нещо остава постоянно: в което и селение да се озовем, в каквото и същество да се превърнем, животът е борба.

— Сви рамене. — Това по свой начин е утешително.

— Онова, което ми каза… — Тя поклати глава, сякаш се мъчеше да намери точните думи. — Онова, което спомените на Накор… — Въздъхна примирено. — Онова, което ти ми каза във владението на дасатите за бащата на Миранда. Смяташ ли, че същото ще се случи с нас?

Накор кривна леко глава, помисли и отвърна:

— Ако имаш предвид дали смятам, че ще умрем, след като предназначението ни тук се изпълни… — Отново сви рамене. — Мога само да предполагам. Има разлики. Според догадката ни с Пъг спомените на Макрос бяха напластени върху един умиращ дасат и животът му бе продължен с намесата на бога мошеник, но онзи дасат вече бе на ръба на смъртта. Ние, от друга страна, въпреки външността ни, все още сме демони в разцвета на силите си, благодарение на твоята щедрост в родното ни селение.

— Имаш предвид, че не те изядох?

— Плюс други неща — засмя се Накор. — Естеството на расата ни е да гледаме на повечето неща като на борба, двубой или сделка, но сега, след като вече имаме всичките тези човешки спомени и чувства… Спомням си… Последното, за което си помисли Накор, беше колко интересен е бил животът му. — Усмивката му се разшири. — А това, трябва да кажа, беше омаловажаване. — За миг усмивката погасна. — Само ако разбираха всички тези човеци колко удивителен би могъл да е животът им… Това същество, в което се превръщам, този Накор, имаше удивителни пътешествия и преживявания. Хората, които познаваше и… обичаше. — Помълча малко. — Какво могъщо нещо е това любовта. Мисля, че Дахун се опита да породи това в нашия народ. Мисля, че точно затова майка ти с радост е отдала живота си заради твоя.

Миранда кривна леко глава — единственият й останал жест, който бе изцяло на Детето.

— От моя — на Белог — гледна точка, ми е дадено преживяното от друг, чувства, опит, знание… От гледна точка на Накор, животът му просто е станал по-интересен. Сигурен съм, че имаме предназначение. — Присви очи. — Калкин може да е много могъщ, но дори боговете си имат своите граници, а и за да си направи труда да „измами“, както той го нарече, и да си играе с това, което е и което не е позволено през селенията… — Кимна, за да подчертае думите си. — Не, не сме тук заради прищявка. Тук сме, за да направим нещо съдбоносно.

— Любовта е една от причините, поради които трябва да намеря Пъг — каза Миранда. — Просто да го видя… — Очите й се напълниха със сълзи и тя побърза да ги изтрие. — Проклятие, знам, че това не са мои спомени, но ги усещам като свои.

— Толкова много въпроси — каза Накор.

— Май се радваш на това — рече тя, след като се овладя.

— Винаги. Научиш някой прост отговор — и готово. Но един наистина добър въпрос… — той й намигна, — виж, това си струва. — После лицето му помръкна. — Трябва да разберем защо Калкин ни направи това. Защо ни промени и ни даде тези спомени.

Миранда го погледна изненадано.

— Мислех, че е очевидно.

— Малко неща са очевидни всъщност.

— Трябва да предупредим Пъг за Ужаса.

— Пъг е умен. Би трябвало вече да го е разбрал. Има нещо друго.

— Какво?

— Не знам. Но Пъг вече ще знае за Ужаса. Той е най-умният човек, когото съм срещал.

Миранда се усмихна.

— Той често казваше, че ти си най-умният човек, когото е срещал.

А Накор каза със зъл блясък в окото:

— Точно затова е най-умният, когото съм срещал.

Миранда понечи да отвърне нещо закачливо, но точно тогава малката врата, вградена в голямото крило на градската порта, се открехна и се появи мъж в стар опърпан табард, навлечен върху прости ратайски дрехи, и попита:

— Е, та кои сте вие?

— Пътници, търсещи безопасен подслон.

— Този град едва ли е безопасен. Не видяхте ли пожарите? Във война сме.

— Точно затова искаме да влезем вътре — отвърна Миранда.

Старецът изглеждаше уморен и му личеше, че е ядосан, че са го вдигнали от сън. И да искаше да узнае защо тази странна двойка е на пътя сама в тъмното, остави въпроса настрана и рече:

— Е. не приличате на щурмова кешийска бригада, тъй че предполагам няма да е беда, ако ви пусна. Има един хан по-натам по тая широка улица, „Черният овен“. Пътниците отсядат там, докато разберем кой кой е. — Кривна палец към момчето, което стоеше зад него. — Теди ще ви заведе. — Отдръпна се настрани и им махна да влязат.

Минаха през портата и последваха пъргавото момче по улицата. Тази част от града беше със затворени кепенци и врати и повечето сгради бяха изоставени, макар да личеше, че някои по-храбри души са се задържали: Свирепи удари на ковашки чук кънтяха от една уличка наблизо, а едно семейство явно бе останало в дома си — прозорците бяха отворени за топлия вечерен въздух въпреки дима, който му придаваше парлива горчивина. Един фургон се търкаляше към южния край на града, но иначе кварталът бе затихнал.

Скоро стигнаха до хана и влязоха в гостилницата.

Като за хан беше един от най-големите, които бяха виждали, а бяха виждали доста.

— Не помня този хан да е бил толкова голям — каза Миранда.

— Кога за последен път си отсядала в хан в Илит?

Тя пресметна.

— Преди трийсет — трийсет и пет години.

— Нещата се променят — каза Накар с обичайната си усмивка и й махна да го последва. — Много пътници от Свободните градове, Крондор и Квег се отбиват тук на път за Ламът и Ябон. Вече беше доста процъфтяващ, когато… напуснахме. — Махна с ръка към залата. — Доста работа има за един предприемчив ханджия.

Поне трийсет души се бяха струпали в салона, заели всеки стол на всяка маса. Имаше дори прави покрай стените, до високите до кръста лавици. Една слугиня, която изглеждаше весела, колкото и да беше съсипана от работа, пълничка жена на средна възраст, се обърна и им рече:

— Ей сегичка ще дойда при вас. — Извърна се отново към четиримата млади мъже на масата, които бе обслужила току-що, и им каза: — Сребърник за вас четиримата.

— Защо не изчакаш да приключим? — попита един от младежите. Явно беше някакъв черноработник, чирак на зидар навярно, ако се съдеше по големите му ръце, широките рамене и каменната прах по престилката, която носеше над дебелата си вълнена риза. Тримата му приятели също бяха опърпани и мръсни. Никой не изглеждаше да се е бръснал от седмица.

Жената се засмя.

— Както е претъпкано, може да не се върна при вас час след като сте си тръгнали.

— Че къде да ходим? — Мъжът махна към вратата. — Стъпим ли навън, някой от ония стражи ще ни върне.

Жената се постара да запази безгрижен тон и се засмя пак.

— Онези глупави хлапета ли? — Лицето й стана сериозно. — Съжалявам, момчета, но така ми е наредено. Плаща се веднага.

Миранда надуши предстоящата беля и се огледа. Гостилничарят зад тезгяха изглеждаше достатъчно як, за да се справи с двама, че и с трима от тези момчета, но беше в другия край на салона. Погледна Накор и той й кимна. Гостилницата беше пълна с уморени, отегчени, сприхави и пияни хора. Нагряваше свада, ако не и истински бунт. Тя избута леко слугинята настрани и се надвеси над масата.

— Хайде плащай, приятелче.

— Не съм ти „приятелче“, жено — отвърна младият мъж с нахална усмивка. — Майстор зидар съм и се опитвам да се прибера у дома след дълга работа в странство. Корабът ми беше тръгнал на юг, преди да стигнем в този проклет град. — Гласът му се повиши. — От тогаз седя затворен тука, в този скапан хан, и не съм в настроение да се разправям с курви! — Замахна пиянски назад към слугинята, която пъргаво се отдръпна.

А той се надигна и викна високо:

— Курви с курви!

Миранда се пресегна, сложи ръка на рамото му и го натисна да седне с такава сила, че мъжът извика от болка, а ставата му изпука толкова силно, че се чу. Тя продължи да стиска и резултатът бе мигновен: очите му се облещиха и той отвори уста да извика, но излезе само тихо хленчене. Той пребледня и по страните му потекоха сълзи.

Тримата приятели на зидаря опряха столовете си до стените в напразно усилие да се отдръпнат от тази полудяла, но явно силна жена.

Миранда впи очи в тях.

— Къде спите, идиоти такива?

Един от спътниците на хленчещия мъж отвърна с плах шепот:

— В мазето.

— Марш в мазето тогава! — каза им само тя.

Те се надигнаха припряно от столовете си, като двама подхванаха ранения си приятел, за да му помогнат. Щом се отдалечиха, Накор се засмя:

— Е, вече можем да седнем.

— Благодаря ви — каза слугинята, и примига като бухал, хванат в плевника от светлината на фенер. След миг веселото изражение се върна на лицето й. — Какво да ви донеса?

— Какво имате за ядене? — попита Миранда, а прегладнелият Накор кимна въодушевено.

— Овнешко печено. Почти всичко ни изяде тази паплач. Хубаво е да правиш пари, но като няма какво да готвиш…

Миранда й махна да се наведе и заговори тихо:

— Има един керван с фургони от Ламът, спрял е извън градските стени и чакат да ги пуснат. Стока, прясна храна, брашно, масло, всичко, което ви трябва. Можеш да кажеш на господаря си да прати някой да се спазари с тях, преди други ханджии в града да са разбрали.

Лицето на жената светна.

— Благодаря, ще му кажа веднага! — После се наведе над масата. — Има и яхния, и топъл хляб също. — Посочи назад през рамо. — Тате се старае да ги държи достатъчно пияни, за да са доволни, но не толкова, че да не можем да ги държим под юзди. Тия четиримата от Свободните градове се оплакваха цял ден, че и вчера, сякаш никой друг не страда тук. — Усмивката й се върна. — Пиене?

— Две от каквото мислиш, че е най-доброто — каза Накор.

— От ейла на джуджетата значи — отвърна тя. — Ей сегичка.

Щом слугинята се отдалечи, се приближи висок мъж и спря пред масата им. Беше рус, със заострени уши и широки рамене, с тъмнокафява кожена туника. Държеше дълъг лък. Усмихна се лукаво и рече:

— Винаги сте знаели как да се появявате.

— Здравей, Калис! — каза Миранда.

Синът на кралицата на елфите и пълководеца Томас от Елвандар се наведе и заговори по-тихо:

— Вие двамата не трябваше ли да сте умрели?

Накор се засмя, а Миранда махна на Калис да седне. Русокосият полуелф, получовек, отчасти валхеру, беше някогашен близък приятел и на Накор, и на Миранда, а за известно време — много повече от неин приятел. Накор беше плавал с Калис на едно пътуване до Новиндус в ранните фази на Войната на студенокръвните, нашествието срещу Кралството от страна на демона, завладял тялото на Изумрудената кралица. По странен каприз на съдбата тя някога бе съпруга на Накор и на Миранда.

Калис седна, а Миранда се наведе, прегърна го и го целуна по бузата. Накор само поклати глава.

Слугинята се върна с две халби ейл, погледна Калис и попита:

— Нещо за вас?

Калис завъртя глава и щом тя се махна, каза:

— Имате да разказвате значи?

Миранда сложи ръка върху неговата.

— Не съм тази, която изглеждам.

Изпитваше силна близост към това същество и помнеше, че Миранда и Калис са били любовници, преди Миранда да срещне Пъг.

Усети как пръстите му се стегнаха и леко ги стисна, за да го успокои.

— Не е заблуда, нито хитрина. Странен обрат на съдбата ни води тук. — Обърна се към Накор и той кимна.

— Ако не сте двама от най-старите ми и най-скъпи приятели, върнали се при мен, тогава какво сте? — попита Калис.

— Дълга история, и трудна за вярване — рече Накор. Ухили се и добави: — Но пък навремето с теб видяхме някои ужасни и удивителни неща, нали?

Калис кимна. Погледна съсредоточено Миранда, а тя му отвърна с тъжна усмивка:

— Помня всичко. — Стисна отново ръката му. — Но спомените не са мои.

Калис замълча.

— Кога за последен път видя Пъг? — попита Накор.

— Преди около година. Дойде на гости на майка ми и Томас. — Калис се обърна към Миранда. — Все още скърбеше, че те е загубил, както и Калеб и Мари.

Миранда ахна и от очите й бликнаха сълзи.

— Калеб? Мари? — Стисна ръката му още по-силно. По-низше същество щеше да остане със счупени пръсти. Калеб беше най-малкото дете на Миранда, а Мари — неговата жена.

— Те умряха, когато убиха и теб — каза тихо Калис.

Миранда извърна очи за миг, но се овладя и попита:

— А момчетата?

Калис на свой ред стисна ръката й и отвърна:

— Тад, Зейн и Джоми са добре. Имаше и други загуби, когато демоните нападнаха острова ви, ученици и двама от учителите… беше тежко…

— Помня. — Дълго помълча, а накрая наведе очи. — Ще ти кажа всичко, но не сега…

Гласът й пресекна.

— Не че не се радвам, че те виждам, стари приятелю — каза Накор, — но що за съвпадение те води тук в същия ден, в който пристигаме ние?

— Не е точно съвпадение. По работа съм за майка ми. Нося вест на младия лорд Мартин, че пратените при нас от Крудий са в безопасност в Елвандар.

Миранда се овладя и попита:

— Защо по този път? Защо не си тръгнал право на юг през Речната граница до Крудий?

— Защото Мартин не е в Крудий. Тук е, в Илит.

— Задържали са те да чакаш тук?

— Не — отвърна Калис. — Вчера се видяхме с Мартин и се отбих тук на път на север.

— Защото никога не си прекарвал нощ в пивница, претъпкана с твърде много чужденци, които не са се къпали от седмици ли? — каза Миранда.

Калис се усмихна, а Накор се засмя. Принцът на Елвандар рече:

— Каквото и да сте сега, някои неща у вас са точно както ги помня.

Погледна през залата към отсрещния ъгъл. Там, където свършваше тезгяхът, някога беше добавена допълнителна стая. Стъпало надолу водеше към две маси, поставени една до друга за по-голяма група. Всички столове бяха изместени, за да могат да седнат група работници, освен един. Мъж с тъмно наметало седеше в ъгъла, скръстил ръце на гърдите си, и наблюдаваше залата. Очите му се бяха вторачили право в Кадис.

— Аха — каза Миранда, след като огледа косата и ушите му. — Един от вашите?

— Не точно — рече Накор. — Значи си любопитен за онзи тъмен елф и си решил да се позадържиш, Калис?

Калис кимна и каза:

— Да. Бях любопитен да видя какво прави един моредел в Илит.

— И той несъмнено също е любопитен да разбере какво прави един принц на Елвандар в Илит — каза Накор.

Миранда пак погледна полускритата в сенките фигура и попита:

— Откъде разбра, че е моредел?

— В природата ни е да разпознаваме своите и тези, които не са. Той пътува като оцедел, един от елфите отвъд морето, но маскировката му куца.

Накор погледна непознатия, примижа и поклати глава.

— Нищо не мога да видя. Под масата ли?

Калис кимна и каза:

— Да. Ботушите.

Накор се засмя.

— Вярно! Никой моредел няма да си пожертва ботушите. — После изражението му стана сериозно. — И меча си всъщност. Макар да се обзалагам, че ще трябва да го убиеш, за да го огледаш добре.

— Откъде знаеш толкова много за Тъмните елфи, Накор? — попита Миранда.

— Много пътувам — отвърна той.

Миранда отново се изуми от нелепостта на спомените им. Белог никога не беше пътувал по-далече от разстоянието от жилищата на Архивистите до двореца на Дахун и обратно, докато не бе напуснал града и не бе срещнал Детето. Накор пък бе пътувал из цяла Мидкемия и дори до световете извън нея.

— Наистина прилича на пътник, дошъл отвъд морето, като жената на Калис — призна Накор. Миранда беше спасила Елиа и синовете й по време на войната на Изумрудената кралица, отвъд морето в Новиндус, и ги беше отвела в Елвандар, където бяха срещнали Калис.

Калис обясни:

— Туниката му, панталоните и наметалото са съвсем прости и не носи броня, но лъкът е лош: напукан е и залепен отново и увит с кожа, тъй че не е стрелец. И носи фини ботуши, изработка обичайна за Тъмното братство. — Използва човешкото име за моределите. — Не можеш да ги сбъркаш с нищо, а доколкото мога да видя, са добре направени. Важна фигура е, може би дори главатар на клан.

— Е, това повдига въпроса какво прави тук — каза Миранда.

— Ренегат? — обърна се Накор към Калис.

Калис сви рамене.

— Рядкост е, но не е нещо нечувано, макар рядко да стигат толкова далече на юг. Оттук до северната земя има твърде много места, където един моредел да умре сам. Малкото изгнаници от клановете им обикновено отиват на изток, сред човеците, които търгуват с оръжия, опиати и роби.

— Шпионин значи? — каза Миранда, явно заинтригувана.

— Ако е шпионин, значи е лош — отвърна Накор и се надигна. — Е, най-добре ще е да го попитаме.

И преди Калис или Миранда да успеят да изрекат и дума, Накор отиде при тъмнокосия елф и с толкова дружелюбно изражение, колкото можеше да постигне демон в човешка форма, каза:

— Извинете, но с приятелите ми се чудим какво правите тук?

Две черни очи изгледаха Накор продължително, преди Тъмният елф да заговори, но не на кралската реч, а на общата, търговския език на Триагия:

— Махай се, дребосък.

Накор се ухили още по-широко.

— Можем да се позабавляваме. Мога да кажа на тази тълпа точно какво си. Много тук са от Севера и мразят народа ти. А после можем да видим колко ще преживееш. Или можеш просто да отговориш на въпроса ми.

Аркан сниши глас:

— Или мога просто да не ти обърна внимание и да изчакам да се махнеш!

Накор продължаваше да се хили.

— Мога да съм много настойчив и търпелив.

— И досаден, явно.

Аркан впи очи в Накор, а после изведнъж стана, мина покрай него и тръгна безцеремонно през тълпата, предизвиквайки сърдито мърморене и закани.

Стигна до Калис и Миранда и заговори на език, който само те можеха да разберат. Беше Висок елфически, общият праезик на всички клонове на елфите.

— Ако искахте да научите причината, поради която съм тук, принце на Елвандар, можехте просто да попитате, вместо да пращате онзи досаден дребосък.

Миранда се постара да не се изкикоти.

— Вие ме познавате? — учуди се Калис.

— По име — отвърна Аркан. — Вие сте еледел, но и не сте. Във вас има нещо, което е… човешко. — Последното го изрече като обида. — Има само едно такова същество: синът на кралицата на Елвандар.

Калис повдигна леко вежди и кривна глава, сякаш това, което чу, беше маловажно.

— Вярно е, бях любопитен.

— Поради което ме проследихте в хана, след като явно се канехте да напуснете тая чумава дупка, наречена град.

— Е, ще ми кажете ли защо сте тук, или да повикам градската стража и да почне клане? — попита Калис.

Аркан огледа принца на Елвандар. Като други на север от Зъбите на света, и той беше чувал за незаконния син на Агларана и изчадието в доспехите на валхеру. Но Калис нямаше нищо общо с онова, което си беше представял. Освен ушите, които бяха по-малко заострени и по-човешки, и смътното усещане за мощ, което се излъчваше от него, изглеждаше изненадващо обикновен. Простото му облекло беше на ловец или на пътник, лъкът му бе изработен превъзходно, но иначе беше прост модел, а самият Калис не носеше никакви накити или отличителни знаци, никакви гривни или украшения по косата. С традиционната си сива броня и черно наметало можеше да мине за член на някоя от южните банди моредели.

Най-сетне Аркан каза:

— Макар с радост да бих убил всички в това помещение… — очите му се впиха в Калис — и най-вече вас, Принце на Светлите елфи, това удоволствие ми е забранено. Дал съм обет за търсене.

— Виж, това е интересно — каза Накор. — Какво търсене?

— Трябва да намеря един мъж, човек. Само това знам. — Аркан им разказа накратко за мисията си и разбра, че макар хората да са в неведение за Лиалан, Калис не е. Накрая каза: — Просто е. Трябва да намеря този човек на всяка цена.

— А после какво? — попита Миранда, която вече бе разбрала кого търси Аркан. — Ще го убиеш ли?

Аркан се усмихна и за първи път Миранда, Калис и Накор видяха искрена усмивка на лицето на моредел.

— Всъщност тъкмо обратното. Трябва да го защитя с живота си, ако потрябва.

— Виж, това е неочаквано — възкликна Накор. — Много обичам изненадите!

— Мисля, че ще е по-добре да седнеш с нас — каза Миранда.

— Май има много неща, за които да си поговорим.

Аркан се поколеба, но кимна и седна.

 

 

Аркан им преразказа историята накратко и завърши с думите:

— И затова съм тук, в тази чумава дупка, наречена град.

Накор се ухили.

— Ако мислиш, че това е чумава дупка, трябва да идеш в Дърбин!

Миранда сложи ръка върху неговата и рече:

— Стига.

— Каза, че си арданиен — рече Калис. — Познаваше ли Горат?

Аркан сякаш се изненада.

— Горат е баща ми.

Калис кимна и каза:

— Виждам приликата. Срещнах го, когато бях млад. Беше първият моредел, с когото говорих, и носеше ужасно бреме.

— Народът ни го смята за предател. — Аркан не искаше да обсъжда семейната си история, но беше изненадан, че Калис е познавал баща му. — Знам, че има слухове и че някои, като Лиалан, го смятат за спасител, но истината за онези дни е загърната с лъжи и мълва.

— Пъг би могъл да хвърли малко светлина над онова време — каза Калис.

— Пъг ли?

— Мъжът в черното във видението на леля ти почти със сигурност е Пъг или може би синът му, Магнус — каза Накор. — И двамата обикновено носят черно, и двамата са велики чародеи, които се борят да защитят този свят. Ако видението за драконовите ездачи е повече от проста метафора, те ще са най-мощната съпротива срещу валхеру.

И погледна Миранда, която изглеждаше дълбоко обезпокоена.

— Знаем някои неща — каза тя на Аркан. — Някои от тях е по-добре да се обсъдят, след като намерим Пъг. Изглежда, ни е писано да пътуваме заедно. Стига да можем да измислим начин да минем през тази нашественическа армия и флот, които ни преграждат пътя! — Въздъхна и добави: — Ако имаше някакъв начин да се свържа с Пъг, да се пресегна с ума си и да му кажа…

Но какво да му каже? Че спомените на мъртвата му жена са прехвърлени на една демонска кралица, която при всякакви други обстоятелства с радост би откъснала главата му и би изяла мозъка му, но която сега най-много би искала той да я прегърне? Сълзите заплашваха да бликнат и тя с усилие се измъкна от капана на чувствата.

— Пъг — промълви тя. — Какво ли прави сега?