Реймънд Фийст
Застрашена корона (18)

16.
Пътувания

Накор изруга.

— Можем да тичаме по-бързо от тези коне — оплака се на Миранда.

— Да, но ще ни се наложи да ги изядем. А оттук до Сарт има толкова кралски патрули, че не ми се иска да им се обяснявам.

— Нали Мартин ни даде пропуск — отвърна Накор.

Аркан и Калис си мълчаха. Аркан беше очарован от човешкия пейзаж, докато яздеха покрай ферми и села по крайбрежния път от Илит до Сарт. Единственото му подхвърляне беше за богатството на този бряг в сравнение със Северните земи.

Накор яздеше червеникавокафяв скопец, който като че ли забавяше всеки път, щом престанеше да го ръга с пети в хълбоците, решен да опасе всичко, което можеше да отскубне. Миранда бе на пъстра дореста кобила, която изглеждаше на ръба да се прекърши заради стар оток на левия заден крак. Елфите яздеха кафяви коне, единия с бяло петно на челото, и двата толкова стари, че не можеха да изпреварят другите два. Тъй че най-доброто, което можеха да постигнат, беше муден тръс повечето време, с малко галоп понякога, колкото да нарушат монотонността.

Накор продължи с оплакванията си:

— Просто съжалявам, че не намерихме по-добри коне.

Миранда се подсмихна.

— Добрите коне заминаха на юг с армията, а породистите отидоха с богатите си собственици навсякъде, където няма кешийци. Радвай се, че не яздим мулета.

Животът по крайбрежието на Горчивото море бавно се съвземаше. Мартин се беше опитал да им намери кораб, за да отплават направо до Острова на чародея, но се беше оказало невъзможно. Единственият наличен съд беше малката лодчица, с която търсеха водните демони, а дори с демонска сила не можеха да изгребат толкова много мили.

Ето защо бяха намерили коне, които не струваха много, но за които платиха твърде скъпо, и поеха на юг. Нито Миранда, нито Накор се безпокояха за провизии, тъй като можеха да си хванат дивеч и да намерят храна по пътя. Никой от двамата не изпитваше отвращение към сурово месо или каквото и да е друго за ядене. Щом можеше да се яде, щяха да го ядат. А двамата елфи бяха опитни ловци, тъй че ако не можеше да се купят провизии, можеше да се убие дивеч.

Колкото до други пътници, срещаха малко по пътя. Няколко конни вестоносци, тръгнали от Сарт за Илит. Миранда беше взела доклада на Мартин, за да го занесе в гарнизона в Сарт, тъй като щеше да стигне в този град преди който и да било друг. Просто нямаше излишни коне, а и Мартин трябваше да пази цялата си сила непокътната, за да се противопостави на кешийците в центъра на града. Само боговете знаеха колко дълго ще издържи това примирие.

Бяха на път три дни след като бе обявено примирието и бяха решени да стигнат до Сарт колкото може по-бързо. Там щяха да намерят някакъв съд и да отплават за Острова на чародея. Миранда непрекъснато се бореше с безсилието си във всички неща, които някога беше знаела как да прави — като Миранда, не като Детето.

А имаше и още нещо: двамата с Белог мислеха за себе си все повече и повече като за Миранда и Накор, а не като за истинските си демонски самоличности. Емоционалната умора от желанието да види Пъг и Магнус, скръбта от загубата на Калеб и Мари, всичко това за нея вече беше реално и взимаше своята дан. Истинската Миранда, въпреки годините жизнен опит, винаги беше нетърпелива и буйна, може би резултат от детството й, когато бе трябвало да се бори със зъби и нокти, за да оцелее. Майка й беше могъща владетелка на магия, прочута накрая като Изумрудената кралица, но с името Джорма, когато се бе омъжила за Накор в младостта си. Истинският Накор и Миранда така и не бяха решили дали по някакъв странен начин това ги прави роднини, но и никога не беше представлявало проблем, защото бяха добри приятели. Баща й беше Макрос Черния, но го беше срещала само няколко пъти, докато бе отраствала. Миранда така и не беше познавала човек по-малко подходящ да бъде родител, но накрая той беше загинал геройски и Пъг беше оцелял благодарение на това, тъй че тя винаги бе изпитвала благодарност към баща си.

Никога не беше обичала истински мъж, докато не срещна Пъг, или поне по начина, който бе успяла да разбере, докато беше с него. Преди него беше имала любовници, последния от които Калис, и поради това за Детето беше странно да срещне елфа принц и да изпита чувствата на Миранда, като го гледа сега. Беше й партньор в много отношения по време на първата съпротива срещу демоните и пантатийците, когато армията на Изумрудената кралица беше завзела Новиндус. Преди това беше скитница, взимаше и оставяше мъже както й падне. Привързваше се към някои от тях, но никога достатъчно, за да се откаже от пътешествия и открития. За малко от тях си помисляше от време на време, когато, умът й за миг се отнесеше към спомени отпреди столетия, но това, което споделяше с хора като Накор, Амиранта и Пъг, беше, че повечето от тях бе обичала.

И явно смъртта не означаваше, че човек може да избяга от тази съдба, помисли си тя горчиво.

По залез стигнаха някакво село и за първи път се натъкнаха на проблеми. Шестима мъже, наемници изглежда, най-вероятно дезертьори, стояха до селския кладенец, когато Миранда и Накор се приближиха.

Водачът им беше опърпан тип с пожълтели зъби, кривоглед и с голяма широка шапка, под която до раменете му се спускаше сплъстена светлокафява коса. Носеше нещо, което някога трябваше да е било фина офицерска куртка с ред месингови копчета, повечето от които вече липсваха. Сивите му панталони за езда и черните високи до коленете ботуши явно помнеха и по-добри дни. Но оръжията му изглеждаха добре поддържани, а и мъжете с него явно бяха напълно годни за бой.

— Кои сте вие? — попита той, щом Миранда спря пред тях.

— Пътници — отвърна тя. — Пътуваме за Сарт и търсим място за отдих през нощта.

— Виж, това е проблем — каза мъжът, докато приятелите му се развръщаха. — Ние сме от опълчението на Сарт, видите ли, и ни пратиха тук да пазим пътя чист от кешийски шпиони.

— Дезертьори искаш да кажеш — подхвърли Накор, след като скочи от коня си. Приближи се и застана пред водача им. — Вие сте разбойници, които тормозят тези добри хора. Защо не се разкарате?

Мъжът се изсмя и се обърна към приятелите си.

— Чувате ли го този дребосък?

Двама от разбойниците имаха арбалети, които мигновено се насочиха към двамата елфи, преди те да са успели да опънат лъковете си. Мъжът изцъка с език. Обърна се изведнъж и мечът му започна да излиза от ножницата, но преди да успее да го извади, Накор се пресегна и прекърши китката му с едно извиване. Воят на мъжа премина в гъргорене, щом Накор изпъна ръка и изтръгна гръкляна му.

Селяните наоколо бързо се прибраха в домовете си, някои дръпнаха тежките платнени завеси на входовете, други започнаха да надничат от прозорците. Двамата с арбалетите стреляха, но Аркан и Калис вече скачаха от седлата си и стрелите изсвистяха във въздуха над главите им.

— Това вече преля чашата — каза Миранда и скочи от коня си. С две стъпки се озова до един от разбойниците, който се опитваше да изпъне лъка си, изтръгна го от ръцете му, счупи го в главата му и очите му се изцъклиха, докато падаше на земята.

За секунди и останалите разбойници бяха мъртви и Миранда извика:

— Можете да излизате вече! Няма да ви притесняват.

Вратите останаха затворени още минута. Накрая излезе един мъж, с изопнато от страх лице. Подаде й голяма торба.

— Само това имаме. Вземете го. Моля ви, вземете го и си вървете.

Миранда се обърна към Накор. Нямаха нужда от място за спане, но удобството винаги бе за предпочитане пред голата земя. Но тези хора бяха ужасени от току-що видяното, готови бяха да направят всичко само и само Миранда, Накор и елфите да се махнат, въпреки че ги бяха спасили от разбойниците.

— Задръжте си храната — каза Миранда. — На вас ви трябва повече, отколкото на нас.

Яхнаха отново конете и подкараха по пътя. Слънцето превръщаше морето на запад в смарагдовозелено, прошарено с кехлибар.

След малко Аркан заговори:

— Това е странно. Вие ги спасихте, а те бяха по-уплашени от вас, отколкото от разбойниците.

— Нормалните хора не чупят китки с едно извиване на ръката, нито трошат черепи с удар по главата с лък. — Тя вдиша дълбоко. — Движим се прекалено бързо, прекалено силни сме. Може да приличаме на другите хора, но не сме като тях.

Калис сви рамене. Знаеше, че Миранда не е жената, която бе познавал и обичал някога, но също тъй не знаеше какво точно представлява тя. Не напираше за отговори. По природа беше търпелив и знаеше, че истината рано или късно ще се разкрие.

— Колкото и живи да са спомените ни, никога няма да бъдем едно с тях и те никога няма да ни приемат — каза Накор.

— Пъг би могъл — отвърна тихо Миранда.

Накор не знаеше мнение ли е това, или надежда. Замълча си.

 

 

Сарт се оказа неочаквано изпитание. Градът приютяваше мобилизирани войници, пратени за Крондор, но Крондор бе претоварен от вече настанените там. Пристигнали бяха всички армии на Запада, отзовали се на призива на принца за сбор. Гарнизони от Ябон на север, от Ландсенд на югозапад и всичко между Крондор и Малаков брод на изток.

Ако имаше друго място, където да отидат, нещата щяха да са чудесни, но нямаше. Бяха се струпали тук в очакване на кешийското настъпление, което така и не бе дошло. Тъй че рицар-маршалът на принца бе изпратил в Порт Викор и Сарт толкова хора, колкото можеше.

И сега тук гъмжеше от отегчени войници, които скоро щяха да започнат да гладуват. Примирието беше твърде ново за принца, за да върне бойците по гарнизоните им, макар че след като докладът на Мартин стигнеше до него, можеше да реши да върне ябонския гарнизон на север или поне да прати достатъчно бойци ветерани в помощ на Мартин.

Миранда намери местния командир и му се представи. Изглеждаше малко скептичен към странната четворка, докато не прочете доклада на Мартин и не видя, че е подпечатан с херцогския печат, с извития нагоре полумесец, знака на втория син.

Капитанът, стар войник от Крондор, попита:

— Значи херцог Хенри е мъртъв?

— Да — отвърна Миранда. — Връщал се към Крудий и го нападнали таласъми.

Старият войник отиде зад масата, която използваше за писалище. Беше заел дома на един свещар, тъй че мебелите бяха добре изработени. Имаше може би най-удобното легло в градчето.

— Ще предам доклада на момчето на рицар-маршала. Вестта трябва да стигне до краля за две седмици.

— Не че искам да ви обидя, капитане — каза Миранда, но това „момче“ удържа Крудий цяла седмица, след това отстъпи и отново удържа Илит срещу пълен легион кешийски воини псета, два пъти повече помощни сили и цял ескадрон конница Леопарди. С двеста бойци от Крудий и останалите местен сбор от оставените там, след като графът на Илит е тръгнал на юг. Бих казала, че се прояви като нещо много повече от „момче“.

— Съгласен съм — отвърна капитанът. — Мога ли да направя нещо за вас, лейди?

— Трябва ми кораб, за да стигна до Острова на чародея.

— До Острова на чародея? Дори в мирно време ще ви е трудно да намерите някой достатъчно луд за такова пътуване. Знаете, че е точно на запад от Крондор и всеки влизащ и излизащ кораб го заобикаля отдалече.

— Знам къде е, капитане. Той е домът ми.

Капитанът като че ли не беше сигурен какво да отвърне. Накрая каза:

— Вижте, идете до кейовете и потърсете един луд старец, казва се Съли. Има малък платноход и се хвали, че бил най-бързото нещо в тия води. Ако кешийците или квеганците ви забележат, може би ще разберете дали е вярно. Задържах го тук в случай, че ми потрябва бърз съд до Крондор или Илит, но досега не ми се е наложило. — Капитанът се върна при писалището си и бързо написа бележка, подписа я и удари служебния си печат. Подаде сгънатия документ на Миранда и рече: — Кажете му, че вече е платено, ако постави въпроса. Върната услуга от принца за донасянето на този доклад.

— Изключително честен сте, капитане.

Щом се обърнаха да си тръгнат, капитанът каза:

— Бил съм се с кешийци. Ако момчето е удържало срещу воини псета и конницата на Леопардите, смело е.

— О, да — отвърна Накор.

 

 

„Дамата от морска пяна“, бивш товарен съд, превърнат в луксозен личен транспорт на херцога на Ран и гостите му, навлезе в залива и зачака началникът на пристанището да го подведе до кея на кралския пристан. Личност с ранга на херцога обикновено щеше да получи чист достъп до пристана, но тъй като всеки херцог с кораб вече или беше на котва, или пристигаше, нещата бяха малко претоварени и търпението на началника на пристанището бе на изчерпване.

Най-сетне групата на херцога получи разрешение и от пристана към кораба любезно бе изпратена лодка. Беше съоръжена с хитроумно замислена, макар и малко тромава платформа на макари, за да може дебелата съпруга на херцога да слезе на лодката, без да се налага да жертва достойнството си в опит да я спуснат с мрежа или носена с ремъци от моряци. Устройството се оказа мъчително бавно, но най-сетне херцогът, херцогинята, двамата им малки сина и четиримата им гости се озоваха в лодката.

На кея ги чакаше карета, за да ги откара до жилищата за гости в двореца. Каретата едва побра херцога със семейството му и двете дами. Тай и Хал се задоволиха да заемат коне от ескорта и да яздят до двореца.

Двамата млади мъже вече бяха посещавали Риланон, Хал веднъж, а Тай — няколко пъти, но всеки от двамата изпита чувство на удивление, щом подкараха нагоре от пристанището към двореца. Гледката наистина спираше дъха.

Крал Родрик Четвърти, известен на някои като Лудия крал, се беше заел с проект за подновяването на града в първата година от царуването си. Беше настоял всяка педя от фасадата на двореца да бъде облицована с най-финия розово-златист кварц, изпъстрен с ярко бели и светлосини плочки. След това му беше хрумнала идеята целият град да бъде разкрасен така, като амбицията му бе да превърне града в най-красивия на света. Идеята му бе довършена от неговите наследници крал Луам и Боррик Втори.

Сега, докато каретата трополеше по каменната настилка, също розова на цвят, обедното слънце превръщаше целия дворцов склон в изумително ярка гледка. Светлината танцуваше от една повърхност на друга и белите фасади блещукаха с оттенъци на аквамарин, розово и златно. Не само дворецът и домовете на богатите и могъщите бяха облицовани с блестящ камък, но и всяка публична фасада на всяка къща, във всеки квартал, освен складовете близо до пристанището. Дори и най-бедните квартали се къпеха в светлина.

Но, разбира се, иначе градът си беше като всеки друг: злото дебнеше в тъмните ъгли и зад ярките фасади криволичеха задни улички, в които се вършеха убийства. Един публичен дом или дюкян за дрога можеше и да е изумителна гледка отвън, но търговията вътре бе същата като в най-затънтеното кътче в Дърбин. Както го беше предупредил бащата на Хал за Риланон, преди да тръгне на път за Ролдем, „Една курва може да е най-красивата жена, която си виждал изобщо, синко, но все пак е курва“. А щом влязоха в парадния двор на двореца, Хал слезе от коня и си помисли: „Обаче наистина е красива курва“.

Коняри, облечени в синьо-сиви ливреи със златен ширит, се разбързаха да приберат конете и да помогнат на гостите да слязат от каретата, а отстрани стоеше мирно редица дворцови гвардейци. Черните им панталони, големите им черни шапки с червени пера и табардите със златен лъв на червено поле ги правеха най-красивите на външност войници, които Хал бе виждал. Но после в ума му се върна гласът на баща му: „Но могат ли да се бият?“

Няколко висши сановници пристъпиха напред, за да ги поздравят, и сякаш с искрена любов към театралността на мига херцог Чадуик уведоми дворцовия майордом:

— Имам честта да представя нейно височество принцеса Стефани от Ролдем, която търси аудиенция с негово величество при най-ранна удобна възможност.

Управителят на кралския дворец намери благоприличието да се стъписа за миг. След това се обърна към помощника си и каза:

— Погрижи се жилищата за височайшите гости да се приготвят веднага!

Бързината, с която тръгна служителят, увери Хал, че докато Стефани и Габриела стигнат до жилищата за гости, заделени за височайши кралски особи, прозорците ще са отворени, плодове и изстудено вино — поставени на масата, свещите запалени и завивките сменени с нови все едно са я очаквали.

Отведоха ги в зала за прием, където ги очакваха няколко правителствени служители. Сред тях изпъкваше благороден мъж на средна възраст, облечен в скромно, но добре скроено тъмнозелено палто. Той се поклони на Стефани и заяви:

— Ваше височество, позволете ми да се представя. Аз съм Уилям Алкорн, кралският канцлер. Мога само да кажа, че това е изключително приятна и чудесна изненада. Негово величество, разбира се, ще ви очаква довечера. — Обърна се към херцога: — Ваша светлост. — После поздрави херцогинята, след което отново се обърна към херцога и обяви: — Много от Събранието вече са тук, за да обсъдим предстоящия мир с Кеш. За тази цел е уредена неофициална вечеря, ако благоволите да присъствате.

— Да, разбира се — отвърна херцог Чадуик.

Сър Уилям се обърна към двамата млади мъже:

— Млади лорд Хенри, очакваме скоро да пристигне баща ви с другите западни лордове в компанията на принц Едуард. Дотогава, моля, бъдете наш гост. — А на Тай каза: — И вие, майстор Хокинс, също така сте добре дошли.

Стефани се обърна към Хал. Лицето й бе усмихнато, но и пребледняло:

— Ще бъдете ли така любезен да ми се обадите, след като се настаните в покоите си, лорд Хенри? Вие също, майстор Хокинс?

За един кратък миг лицето на сър Уилям трепна, сякаш той се мъчеше да измисли повод да възрази, но след като не намери, само се усмихна и рече:

— Помолете, който и да е слуга и той ще ви заведе. Сега моля да ме извините, но трябва да се заема с други важни дела.

Поклони се и се оттегли, прошепна нещо на един от подчинените си и слугите веднага тръгнаха да придружат гостите до различните части на двореца.

Кралският дворец бе разположен на най-високия хълм с изглед към залива, в северния край на остров Риланон, родното място на краля на Островите. Под основите на града лежаха заровени руините на по-ранни поселения. Историята започваше оттам, където свършваше преданието, приказки за велики герои, пѐти от бардове, бяха събирани и записвани и така бе съставена историята на държавите.

Докато вървеше през една от дворцовите градини, Хал си спомни, че Данис, първият островен монарх, забил знамето си на континента, бе направил завоеванието си от това малко убежище, само една осветявана от светлината на факли кула на сто стъпки под този дворец, вече погребана под вековни отломки, една-единствена кула, издигната над село от колиби от плет и кирпич със сламени покриви, защитено с дървена палисада. Могъщата кралска флота била десетина дълги едномачтови барки, с по-малко от трийсет воини на лодка, а Батира било съперничещо село на континента със своя единична кула над дървените стени.

Все пак, помисли си Хал, щом стигнаха до апартамента, който щеше да дели с Тай, идеята за минало с повече блясък и прелест, отколкото заслужава, беше обща слабост на завоевателите и осигуряваше цели, за да се надмогне мрачната и убийствена реалност на днешния ден.

Риланон можеше да е най-красивият град на планетата, но такъв го бяха направили завоевания и убийства, измяна и хаос.

 

 

Тай и Хал последваха един слуга до покоите на принцесата и Габриела припряно ги подкани да влязат. Двамата млади мъже носеха облекла, предложени им от двореца: за тяхно удивление им стояха добре, чак до съвършено излъсканите ботуши.

Принцесата стана и каза:

— Моля, заповядайте в градината.

Тай и Хал се спогледаха: в късния следобед в градината щеше да е доста горещо. Но пък принцесата явно се притесняваше да не ги подслушват.

Габриела излезе първа и бързо обиколи, явно за да провери за подслушвачи. Градината бе открита от едната си страна към града и залива долу, идеално място за гледане на изгрева, ако човек стане толкова рано, и с две ниски стени долу, под които не дебнеше никой.

Принцесата заговори тихо:

— Онзи мъж, който ни поздрави?

— Да? — попита Хал.

— Беше лорд Джон Уортингтън.

Хал и Тай се спогледаха и отново се обърнаха към принцесата.

— Знам, че ще ме помислите за луда, но се запознахте с лорд Джон на приема след шампионата на Майсторите. Не помните ли?

Двамата отново се спогледаха, но никой нямаше добър спомен за лорд Джон Уортингтън. Най-сетне Хал отвърна малко изчервен:

— Ако трябва да съм честен, Стефани, не помня почти нищо, освен малко болка… и това, че те видях за първи път.

Очите на Стефани леко се разшириха и на устните й пробяга усмивка, но после изражението й отново стана сериозно.

— Не се шегувам. Ако онзи, който ни поздрави, не е лорд Джон Уортингтън, значи е негов близнак.

— Смътно помня лорд Джон — каза Тай. — Но честно казано, бях почти в същото положение като Хал… Без болката — добави с усмивка.

Стефани не се усмихна. Погледна Габриела.

— Те са като близнаци, господа — заяви лейди Габриела. — Вече от пет години съм спътничка на принцесата и съм срещала лорд Джон по десетки поводи през последните три. Все едно са един и същ човек.

— Ако са близнаци, това поражда много въпроси — каза Хал.

— Уортингтън е островно име — каза Тай. — Може би са братовчеди?

— Нещо повече, сигурна съм в това — каза Стефани. Кимна леко на Габриела в знак да отведе Тай в другия край на градината, за да остане за малко насаме с Хал, и когато те се отдалечиха достатъчно, му каза тихо:

— Искам да ти благодаря за всичко.

Хал изведнъж загуби ума и дума, стъписан и смутен като първия път, в който я беше видял. Сега, както и тогава, тя бе облечена в изящни дворцови одежди и макар косата й да не беше стъкмена пищно, беше току-що измита и загръщаше лицето й на вълни от къдрици. Големите й сини очи се взираха в него по начин, който го караше да се чувства възхитен и притеснен едновременно.

— А… — почна той, — няма нужда. Аз само… — Не можа да продължи.

Тя го погледна в кафявите очи и се приближи. Опря бузата си до неговата и прошепна:

— Знам. Виждам как ме гледаш. Ценя тази любов.

Устата на Хал бе пресъхнала.

Стефани прошепна:

— Докато не се върна безопасно у дома, моля те, бъди винаги до мен.

Хал се помъчи да успокои разтуптяното си сърце и заговори тихо:

— Аз съм ваш покорен слуга, ваше височество. Отсега насетне ще бъда само на един зов от вас, докато се съберете с баща ви.

— Благодаря ти. — Надигна се на пръсти и го целуна по бузата. После прошепна, с устни до ухото му: — Никога не бях срещала мъж като теб и ще те пазя в сърцето си до смъртта си. — После се обърна, за да му спести повече неудобство.

Толкова много неща се бяха случили от онзи първи път, когато я беше видял. Чувствата му бяха в безпорядък и отчаяно му се искаше да й каже още нещо, но знаеше, че никога няма да го направи. Тя щеше да се омъжи за някоя важна за кралството особа, а него в най-добрия случай го чакаха години, докато стане провинциален херцог в далечния затънтен запад. Щеше да притежава титла и земя, наред с отговорност и задължения, но политическото влияние, нужно, за да го направи кандидат за ръката на принцесата на Ролдем, щеше да е само празен блян. Възможността тя да гледа на него като на нещо повече от верен приятел едновременно го въодушевяваше и късаше сърцето му. Той потисна усилващата се болка и си напомни, че е възпитан да изпълнява своя дълг към краля и страната си.

Унесът му бе прекъснат от дошлия паж, който каза:

— Лорд Хенри от Крудий?

Хал се обърна.

— Да?

— Кралят ви кани за среща веднага, сър.

Хал погледна принцесата и тя му кимна, че наистина трябва да тръгне веднага. Щеше да се оправи чудесно в компанията на Тай и Габриела.

Хал забърза след пажа и той го поведе през няколко коридора, тъй че влязоха в кралските покои през странична врата, извън погледа на тълпата придворни, чакащи в главната дворцова зала шанса си да поговорят с краля.

Хал пристъпи през вратата, задържана му отворена от пажа, и се изненада от това колко оскъдно е обзаведено помещението. Имаше писалище до един прозорец, предлагащ чудесна гледка към залива, стар гоблен, окачен на една от стените, масичка с кана и бокали на нея и единствен стол до писалището. На стола седеше самият крал.

Хал се поклони, а кралят стана и му протегна ръка. Хал я стисна и погледна крал Грегъри в лицето. Стъписа се.

За няколкото месеца, откакто го бяха представили в двора, здравето на краля явно се беше влошило. Беше по-слаб, лицето му бе посърнало, а косата му висеше безжизнено до раменете.

— Момчето ми — отрони кралят. — Боим се, че имаме тежка новина, и пожелахме да сме този, който да ви я каже.

Обзет от страх за най-лошото, Хал попита:

— Каква е тя, ваше величество?

— До нас стигна вест от Крондор, че баща ти е паднал в битка. Ти вече си херцог на Крудий, Хенри.

Хал онемя.

 

 

Принцесата, Тай и Габриела утешиха Хал, колкото можаха. Докато чакаха да ги поканят на кралската вечеря, Хал разказа за момчешките си години в Крудий и добрите времена, които помнеше с баща си, майка си и двамата си братя.

В един момент погледна пръстена на пръста си и рече:

— Това един ден ще отиде при най-големия ми син.

— Пръстенът на баща ти? — попита принцесата. — Него ли ще вземеш?

— Ще бъде погребан с него, както е традиционно, а за мен ще изковат нов. Братята ми ще ми дадат своите и ще получат пръстени за службите, които Короната реши, че са подходящи за тях. — Въздъхна и се отпусна на стола си. Бяха в малката градина до покоите на принцесата и пиеха изстудени напитки — плодов сок и бяло вино, — докато следобедната горещина отстъпваше. — Знаех, че този ден ще дойде, рано или късно, но да дойде толкова скоро и… така неочаквано.

Стефани хвана ръката му и я стисна за миг.

Хал се опита да повиши настроението с думите:

— Тай, защо не дойдеш в Крудий? Ти си най-великият фехтовач на света.

— А ти си пиян — каза младият мъж от Оласко. — Или би трябвало да си.

— Може би по-късно — отвърна Хал. — Не искам да се излагам пред краля в първия си официален акт като херцог на Крудий. Е, какво ще кажеш? Нещо против да обучаваш селски момчета за войници?

Тай се засмя.

— Не мисля, че съм скроен за този живот, ваша светлост.

Хал вдигна ръка.

— Още не, моля те.

— Аз съм момче от Изтока, Хал. Обичам градовете и вечерите, хазарта и… — Погледна Габриела. — И дамите твърде много.

Тя го изгледа малко неодобрително.

Хал продължи:

— Стига да има Крудий, където да се върна. Новините, които ми предадоха, не са добри. Много зависи от това какъв мир ще може да уговори кралят с императора. Може да се окажа херцог без херцогство.

— Сигурна съм, че от всичко това ще излезе нещо добро — каза принцесата.

Габриела се усмихна.

— Нейно височество винаги е имала по-ведър поглед върху нещата от живота от повечето хора.

— Не е никак зле — каза Тай. — Мнозина се похабяват от грижи и тревоги за неща, които не са във властта им.

— Но човек трябва да е подготвен за всички възможности — каза Хал. — Дори и най-ужасните.

— Точно затова от теб ще стане чудесен херцог, а от мен не — рече Тай и вдигна чашата си.

Дойде паж и съобщи, че приемът ще започне скоро. Хал и Тай се извиниха на дамите, оттеглиха се в квартирата си и намериха там оставени за тях пищни дворцови одежди.

На Хал бяха дали тъмночервена туника с херцогския герб на Крудий над сърцето, златна чайка в полет, черни гамаши и ботуши, украсени с токи, като че ли от истинско злато. Фино изработен верижен оръжеен колан с ножница, покрита със също такова тъмночервено кадифе, с низ от черен опал, обкръжен от злато, довършваше облеклото.

— Богове, колко ли струва това! — възкликна той, докато оглеждаше премяната.

Тай бе също толкова впечатлен от прашно сивата туника с малък герб на Кралството, където баща му беше уж скуайър — приказка, сътворена от Конклава на сенките за баща му, докато той им служеше, но за кралската хералдическа служба Тай бе удостоен с титлата скуайър, макар и да нямаха идея откъде е, нито на служба на кого е вречен. Бял клин до коленете, черни ботуши и сребърен верижен оръжеен колан с увенчана със злато ножница в тъмносиньо кадифе, обшито с три диаманта, допълваше одеждите му.

Хал я погледна и рече:

Виждам, че титлата ти Шампион на Двора на майсторите ти е спечелила по-добра ножница.

— Да, ваша светлост — отвърна сухо Тай и започна да се преоблича. Това му спечели възглавница, хвърлена по главата му. — По-добре да свикваш, Хал. Ще го чуеш много пъти тази вечер.

Хал помълча за миг, умислен за семейството си, след което също започна да се преоблича.

 

 

Влязоха в просторната зала и един скуайър отведе Тай до мястото му на по-ниска маса, както се полагаше за ранга му, а после придружи Хал до мястото му на кралската маса. Озова се до лорд Чадуик, който промълви тихо:

— Чух за баща ти, момче. Съжалявам. Беше много добър човек.

Между Чадуик и празния стол до трона, където щеше да вечеря кралят, стояха други двама мъже, които кимнаха учтиво. Хал позна в тях Лорънс от Саладор и Джофри от Батира. Отвърна на поздравите им и всички зачакаха, докато най-сетне церемониалмайсторът обяви влизането на краля.

Негово величество влезе в залата с кралицата си за ръка и Хал бе поразен от контраста. Кралицата бе красавица, съперничеща на принцеса Стефани, и все пак в нея имаше нещо… празно. Усмихваше се и кимаше на придворните, поведението й граничеше с флиртуване и Хал се зачуди дали някои от слуховете, стигнали до Крудий, преди да напусне, не са верни. Само че слуховете бяха безпредметни, след като все още не беше дала на краля син и всякакви въпроси около бащинство оставаха теоретични. А и предвид влошеното състояние на краля, което бе видял, едва ли щеше да има бащинство.

Зад тях влезе Джеймс, херцог на Риланон, може би най-влиятелният благородник в кралството. Зад него вървяха други двама мъже, единия от които Хал позна веднага — сър Уилям Алкорн, а другият според него трябваше да е Монтгомъри, граф на Риланон, вторият по власт след херцога. Изведнъж Хал започна да разбира какво кучешко дърлене ще избухне за власт, ако кралят умре, без да е посочил наследник. Единственият друг играч от значение щеше да е принц Оливър от Симрик, който отсъстваше. Стомахът му се сви, щом осъзна, че изобщо нямаше да се интересува от това, ако баща му бе жив.

Щом стигна до мястото си, кралят махна на събраните гости да седнат.

— Милорди, дами и господа, първото ми задължение за тази вечер е тъжно. — Махна на Хал да дойде и да застане от другата страна на масата и младият лорд от Крудий се подчини веднага. — Представям ви Хенри от Крудий, вече херцог, поради кончината на неговия баща, също наречен Хенри, наш изключително верен слуга в Запада и наш възлюбен братовчед. — Даде знак и един паж поднесе възглавничка, на която бе положен златен пръстен с печат. — Както е обичаят, покойният херцог ще бъде погребан с неговия пръстен и аз се наех лично да поднеса на младия херцог този нов, в знак на обич към моя възлюбен братовчед. На колене.

Хал се почувства малко неловко, но се подчини, а кралят се изправи и заяви:

— Станете, Харолд, херцог на Крудий.

Последва приглушено учтиво ръкопляскане от залата, а Хал прие новия печат от пажа. Усети тежестта му и разбра, че не е злато върху бронз като бащиния му пръстен, а от масивно злато. Прибра стария си пръстен в кесийката на колана си за деня, в който щеше да има син, на когото да го даде, сложи си новия и откри, че му приляга добре.

Когато се върна до стола си и седна, херцог Чадуик се наведе към него и рече:

— Беше малко странна игра, не мислиш ли?

— Масата със сигурност го направи неудобно.

— Не, не това. Можеше да изчака до утре за дворцовия съвет, но предпочете да го направи тук, пред всички членове на Събранието. Все едно да отиде до оръжейната и да се върне с мишена, която да окачи на гърба ти, момче.

Хал все още се мъчеше да се справи с тежестта на новата си титла, тъй че не разбра мисълта му.

— Какво? Извинете, аз не…

— Нарече те свой братовчед пред всички лордове в двореца. Хвърли те в играта с мен, Оливър и Монтгомъри. — И бързо добави: — Моля се на всеки бог, който ще благоволи да ме чуе, да не ми дава работата на крал. Монтгомъри не е човек за тази работа, както и принц Едуард в Крондор. С това остава Оливър, а вече и ти. — Чадуик се изкиска мрачно и каза: — Бъди внимателен, момче. Скоро ще си спечелиш много приятели, но и врагове също.

Хал се отпусна на стола и се помъчи да надмогне стъписването си.

 

 

След няколко минути скуайърът обяви идването на принцеса Стефани, при чиято поява всички благородници станаха и се поклониха. Хал едва можа да си поеме дъх, щом я видя. Отново бе досущ като на галавечерята за шампионата в Двора на майсторите. Шивачките на кралицата бяха сътворили магия с изумителната светловиолетова рокля с извезани по полите и краищата на ръкавите златни круши. Стефани носеше подходящ комплект накити, както и извезан със злато шал около раменете. Габриела влезе зад нея с искряща тъмнозелена рокля, която чудесно открояваше тена й, както и най-прекрасния комплект смарагди, който Хал бе виждал. Подозираше, че накитите са отстъпени назаем от колекцията на кралицата.

Стефани пристъпи изящно, застана пред кралската маса и се поклони.

— Добре сте дошла — каза Грегъри, посочи й да заобиколи и да седне отляво на съпругата му и щом тя се настани, всички също насядаха.

Хал едва забеляза, когато поставиха пред него първото блюдо от пиршеството. Огледа залата и я видя с различни очи, все едно се беше озовал в най-невероятната джунгла, която човек може да си представи. Повечето от тези благородници бяха безвредни, но други бяха опасни като най-хищните зверове.

Усети вперени в него очи, обърна се и видя, че сър Уилям Алкорн го наблюдава втренчено от мястото си в другия край на масата, преди да се извърне, за да поведе уж разговор.

Никога в живота си не се беше чувствал толкова безпомощен.