Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на хаоса (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crown Imperiled, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
karisima (2016)

Издание:

Автор: Реймънд Фийст

Заглавие: Застрашена корона

Преводач: Валерий Русинов

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-470-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3515

История

  1. — Добавяне

1.
Предупреждение

На площада кънтяха викове.

Воини моредел се трупаха в голямото каре под дворцовите стъпала, пренебрегнали хапливия студ на предвечерния вятър от планините, размахваха юмруци и ревяха закани към враговете си. Кланове, които иначе щяха да се вдигнали на всеоръжие, спазваха примирието, засега решили да се счепкат в някой бъдещ ден.

Сар-Саргот бе издигнат в подножията на Великите северни планини. Северно от могъщите върхове се простираха широките ледени земи, където лятото не идваше никога. Докато пролетта нахлуваше в хълмистата Равнина на Исбандия на югозапад, зимата се задържаше в Сар-Саргот и с голяма неохота отпускаше ледената си хватка. Щипещият студ не облекчаваше с нищо отчаянието на събраните главатари, докато чакаха онези, които ги бяха призовали на съвет.

Надигащата се вълна на тлеещия им гняв бе достатъчна, за да накара по-предпазливите главатари да се озъртат за спасителен изход в случай, че безсилното негодувание избие в кръвопролитие. Твърде много стари съперници се бяха събрали на този съвет и примирието едва ли щеше да устои за повече от още няколко минути.

Аркан се огледа, а после кимна към една странична улица. Аркан беше образецът за главатар моредел — с яки широки рамене и тънък кръст. Тъмнокафявата му коса беше подрязана късо отпред, за да не пречи на зрението му, и оставена да пада дълга покрай заострените му уши надолу до раменете. Тъмните му очи бяха присвити, а лицето му беше безизразна маска. Славата на Аркан бе впечатляваща: беше водил като добър пастир неспокойния си клан над трийсет опасни години. Макар да имаше много съперници и заклети врагове, кланът на Ледените мечки се беше укрепил под неговото водачество.

Спътникът му Моргет, самопровъзгласилият се телохранител на Аркан, отпусна ръка на дръжката на меча си и каза:

— Проклети южняци.

Аркан можеше само да се съгласи. Братовчедите им отвъд Зъбите на света бяха буйна сган, принудени да живеят като техни гости на древната родна земя, където бяха потърсили убежище по време на цуранското нашествие.

— Е, тук са вече от столетие. Започва да не ги свърта.

— Че кой ги задържа тука? Могат да си идат, когато поискат.

— Някои са се опитвали. — Главатарят на арданиените говореше тихо, с присъщата му разсъдлива прямота. — Труден е пътят покрай онези проклети кралски укрепления при Стръмната клисура. — Помълча. — А после през страната Хадати, покрай джуджетата и Елвандар. — Огледа се, понеже гласовете се усилиха отново. — Не бих го опитал с по-малко от целия клан.

Яростните викове се усилваха.

— Няма да е зле Нараб вече да почва, иначе ни чака голямо кръвопролитие — добави Аркан.

— А после бягаме по онази улица ли? — попита Моргет.

— Да — отвърна главатарят. — Не бих имал нищо против да счупя няколко глави, но не виждам смисъл да започвам нови вражди, след като не съм се разплатил за старите. — Огледа се пак. — Ако почне бой, изчезваме.

— Да. — Моргет придърпа вълненото си наметало, за да се опази от хапещия вятър. — Мислех, че в тези низини е по-топло.

Аркан се засмя.

— По-топло е. Но все пак си е студено.

— Трябваше да си взема мечата кожа.

Аркан кимна към тъмните наметала около тях и рече:

— Ако нещата тръгнат зле, ще се радваш, че не си облечен в бяла кожа.

Надигна се нов вик, но този път не беше войнствен, а приветствен: няколко фигури бяха излезли горе на стълбището.

— Кои са онези двамата отдясно? — попита Моргет.

— Никога не съм ги виждал — отвърна главатарят. — Но като ги гледам, трябва да са изгубените ни братовчеди, таределите.

— Високи са, кучите им синове, нали?

Аркан кимна.

Двамата елфи, за които говореха, наистина бяха с цяла глава по-високи от онези, които ги бяха завели на горната площадка на стълбището. Зад групата се извисяваше зейналата паст на двореца, широкият вход към празната тронна зала, който никой главатар не беше дръзнал да заеме след смъртта на истинския Мурмандамус, единствения моредел в живата памет, обединил всички кланове под едно знаме.

Един моредел, облечен в церемониален халат, вдигна ръце в знак за тишина и какофонията от гласове заглъхна. Когато стана съвсем тихо, той заговори:

— Съветът ви благодари, че се отзовахте.

Отвърна му глухо мърморене, защото посланието на съвета бе ясно — пренебрегването на поканата щеше да навлече гнева на най-могъщия водач сред моределите, мъжа, който се обръщаше сега към тях: Нараб.

— Също тъй приветстваме с добре дошли нашите далечни родственици, които са се завърнали при нас от звездите — продължи той.

Мърморенето се усили. През последните няколко години слуховете за тези елфи бяха плъзнали на север. Намекваше се за техен съюз с омразните еледели на юг, тъй че беше доста голяма изненада да ги видят застанали до Нараб.

— Е, какво е това сега? — попита един главатар, застанал наблизо.

— Млъкни и ще разбереш — отвърна му друг.

Аркан извърна очи към гласовете, за да види дали ще избухне свада, но двамата воини отново бяха насочили вниманието си към дворцовото стълбище.

Един от таределите пристъпи напред.

— Аз съм Каладон от Клана на Седемте звезди. Нося ви поздрави от братовчедите ви в Е’бар.

Неколцина от главатарите засумтяха подигравателно, тъй като на древната реч Е’бар означаваше „Дом“. Други се напрегнаха да чуят по-добре, понеже вятърът духаше силно, а и говорът на този звезден елф бе странен за ухото. Колкото и кръвна история да ги свързваше, тези същества им бяха по-чужди дори от омразните вледели.

Каладон продължи:

— Нося поздрави от лорд-регента на Клана на Седемте звезди. Щастливи сме, че се завърнахме в отечеството си. — Помълча за повече тежест. — Но виждаме, че след заминаването ни много неща са се влошили.

Тълпата замърмори сърдито и Нараб вдигна ръце за тишина.

— Ще стане гадно — промърмори Моргет.

— Вече стана — прошепна Аркан, махна на приятеля си да го последва и се запромъква към страничната улица. Неколцина други вече се измъкваха тихо по избраните пътища за бягство, но повечето главатари продължаваха да стоят мълчаливо и чакаха да чуят следващото изявление на чужденците.

Другият, с жълта броня, обрамчена с пурпурно и златно, прекалено пищна в сравнение със сиво-черното бойно облекло на моределите, пристъпи напред и се представи:

— Аз съм Кумал, пълководец на Клана на Седемте звезди.

Това предизвика пълно мълчание. Въпреки напредналите си години и пъстроцветното си облекло говорещият имаше воинска осанка и видими белези от битки, а държането му вдъхваше чувство за родство у главатарите моредел и неколцина от тях извикаха традиционните думи за поздрав към воин съратник.

И да изпита задоволство от това посрещане, пълководецът не го издаде външно, а само кимна и продължи:

— Регентският съвет реши да признаем вашата независимост.

Настроението на тълпата отново стана враждебно.

— Вие ни признавате? — извикаха няколко от събралите се главатари.

— Тишина! — викна отгоре Нараб. — Той носи новини!

— Човеците воюват помежду си — продължи Кумал, щом шумът заглъхна. — Тяхната империя Кеш е тръгнала срещу Островното кралство и много от земята на юг е покрита с пушек и кръв.

Това предизвика смесена реакция. Колкото и да мразеха моределите хората, джуджетата и еледел, една война на юг означаваше неприятности за южните кланове. Водачът на един такъв клан извика:

— А Западът?

— Кеш е завзел Крудий — отвърна Кумал — и прехвърля северния проход в Сивите кули към Илит.

— А Зеленото лоно? — извика друг.

— Кеш пренебрегва всичко друго, освен човешките селища и градове. Джуджетата стоят в готовност по границите на Камен връх и Сиви кули, но ще действат само ако техните земи бъдат заплашени. Зеленото лоно и планините южно от Е’бар са спокойни.

Един от южните главатари извика:

— Сега е времето да си върнем Зеленото лоно!

— Колкото до това — рече Кумал. — Регентският съвет реши, че ще посрещнем с отворени обятия всички наши родственици, преминали южно от речната граница… стига да признаят нашата власт над всички земи южно от Елвандар. Трябва да дадете обет за васална вярност към Клана на Седемте звезди.

Мигновено отекнаха гневни викове:

— Това е наша земя!

— Не се кланяме никому!

— Предците ни са умрели там!

Аркан се обърна към Моргет:

— Време е да се махаме.

Моргет кимна и двамата забързаха към страничната улица и портата в края й. Щом навлязоха в тъмната алея, чуха гласове на приближаващи се воини и Аркан махна на Моргет да спрат. Посочи към вратата на една запустяла сграда и двамата се шмугнаха вътре и се присвиха под счупените прозорци.

След малко чуха шума от преминаваща по улицата голяма група въоръжени воини, а после бойни викове и кънтеж на стомана. Аркан докосна приятеля си по рамото, даде знак и двамата побягнаха от запустялата сграда към портата.

— Нараб иска да стане крал значи? — попита Моргет, след като се измъкнаха от опасността.

— След убийството на наследника на Делекан.

— Сто години глад са много време.

Аркан кимна. Продължиха към портата и Моргет попита:

— Какво ще правим, ако я пазят?

— Първо говорим, после се бием.

 

 

Портата наистина се пазеше от дванайсет воини, които пазеха и петдесет или повече коне. Преди старшият да се опита да ги спре, Аркан му махна и извика:

— Бързо!

— Какво има? — попита старшият.

— Бързо към двореца! Тръгнете на север към първата пресечка и спрете тия, които се опитват да избягат! Бързо!

— А конете?

— Ние ще се погрижим за конете. Хайде, по-бързо!

Дванайсетте воини затичаха към двореца, а Моргет поклати глава и каза:

— Кланът Големия рог винаги са били малко задръстени.

— Конете ни са чак в другия край на града, така че ще трябва да си вземем от тези — каза Аркан. — Но пък ще им оставим нашите. Струва ми се честна сделка.

— Не мислиш да ги вземем всичките, нали?

Аркан яхна една дореста кобила и рече:

— Мислех си го, но имаме по-спешна работа. Трябва бързо да се върнем в лагера.

— Ще го вдигаме ли? — попита Моргет.

— Това би привлякло твърде много подозрение. Според мен Нараб е обмислял това от доста време. Подготвял го е. Голям рог не са от обичайните му съюзници, което означава, че е добавил нови. Не. Ще чакаме. Ще кажем на синовете си да са готови за бой, но трябва да държим мечовете си в ножниците, докато не ни нападнат. Никой да не си го търси сам. Всеки, който започне бой, отговаря пред мен. — Замисли се за миг, после добави: — Не мисля, че Нараб е готов за короната. Тази нощ просто ще покаже на несъюзените кланове кой е най-силният, като счупи няколко глави. Едва ли повече от двама-трима воини ще загинат до заранта. — Намръщи се. — И кажи на Горан, че ако разбера, че мечът му е бил изваден, преди да съм се върнал, лично ще го накарам да го изяде.

— Синът ти няма да го хареса това — подхвърли Моргет с кисела усмивка.

— Той много неща не харесва и точно затова наследникът ми е Антеш — отвърна Аркан. — Погрижи се Гецвая да стои близо до синовете ми.

Моргет кимна. Гецвая беше техният шаман, винаги спокоен и винаги готов да даде мъдър съвет.

— Ако не се върна до утре сутринта, Горан и Антеш да отведат мъжете на север, а после на запад. Намерете останалите от народа ни, върнете ги в ледените земи и изчакайте, докато стане безопасно да се върнем в обичайния ни район.

— А как ще разберем кога ще стане безопасно?

— Ваша си работа. Защото ако се наложи да побегнете утре, вероятно ще съм мъртъв. Ако не ви намеря в Севера до пролетта, със сигурност ще съм мъртъв.

Аркан смуши кобилата и препусна. Другите коне се размърдаха уплашено. Някои изтръгнаха колците.

Моргет се загледа след главатаря си и промълви:

— На синовете ти няма да им хареса.

После постави на везните гнева на клана Голям рог, щом откриеха, че конете им са се пръснали, и яростта на Нараб, когато разбере, че Аркан не е сред главатарите на площада, и реши, че главатарят му е направил по-изгодната сделка.

После пое надолу към равнините. Двайсет хиляди воини чакаха там завръщането на главатарите си и Моргет се зачуди дали ще е възможно арданиените да се измъкнат непокътнати.

 

 

Аркан препуска повече от час, заобикаляйки лагерите около Сар-Саргот. Горяха хиляди огньове — повечето от народа на моредел се беше събрал около стените на града.

Макар да беше най-близкото нещо до това, което можеше да се нарече столица на моредел, градът бе запуснат през по-голямата част от годината. Делекан, последният моределски главатар, опитал се да заеме града като символ на своето върховенство, беше убит от бащата на Аркан, Горат, при втория безплоден опит да се завладее кралският град Сетанон.

Оттогава Нараб понякога бе идвал с клановете си в околността, но бе избягвал суетата да заеме някой от дворците в града. Днес, изглежда, щеше да е денят, в който бе решил да заяви претенцията си за върховна власт, макар и символично.

Точно затова Аркан препускаше в нощта — за да намери единствения водач с достатъчно мощ, за да осуети амбициите на Нараб за корона, която никой в историята на моределите не бе посмял да носи. Вождът на арданиените се надяваше, че това, което бе видял тази нощ, е просто пореден племенен конфликт, който ще се разреши бързо, а не начало на истинска династична борба. Защото още в първия миг, в който беше видял елфите, Аркан бе разбрал, че истинската заплаха иде от тях.

Присъствието им до Нараб бе казало на главатаря всичко, което трябваше да знае: Нараб по-скоро щеше да застане на тяхна страна, отколкото да им се противопостави като врагове, защото бяха силни и много опасни. Аркан знаеше, че Нараб обича да заговорничи, но явно се бе подлъгал, ако си въобразяваше, че ще може да ги прикотка и да ги накара да служат на неговите цели, или дори да разчита на тях като на верни съюзници. Таределите можеше да позволят на живеещите на север от Зъбите на света да си мислят, че са свободни, но рано или късно щяха да се опитат да стъпят с ботуш на вратовете на моределите. Чуждите елфи искаха да завладеят цяла Мидкемия. Аркан беше сигурен в това.

Не за първи път в живота си се зачуди дали народът му не е най-големият враг сам на себе си. Освен постоянните ежби и по-редките кръвопролития съществуваше подмолен стремеж към превъзходство между съперничещите си кланове… но за какво? Сякаш самата борба беше смисълът на съществуването, а не средство за постигане на някаква по-висша цел.

Не бе особено разсъдлив по природа, но поради нуждата да води своя клан неведнъж му се беше налагало да претегля на везните онова, което чувстваше като очевидна истина, спрямо по-двусмислената и не толкова лесна за разбиране реалност. Светът не беше просто място и животът никога не беше лесен, особено когато повечето ти време е изпълнено с борба за едното оцеляване. Малцина от народа му мислеха за света извън ежедневните си нужди — лов, ядене, защита на земите си и отглеждане на децата. Мирът бе направил всичко това много по-възможно и все пак сънародниците му жадуваха за кръвопролитие, което противоречеше на собствените им интереси.

Защо беше така? Колкото и да се мъчеше, Аркам така и не можеше да стигне до смислен отговор. Всеки път, когато се замислеше за това, си признаваше, че му липсва умствената дарба на такъв като Гецвая, шамана му. Накрая тръсваше глава и зарязваше въпроса, приел, че това просто е в природата им.

Е, сега не беше време за празни разсъждения. Трябваше да се справи с реален проблем, а опитът му подсказваше, че трябва бързо да свърши две неща. Първото беше да върне народа си във високите планини на север. Преди почти две поколения баща му бе отвел племето в огромните замръзнали висини и при ледниците отвъд тях. С това беше спасил арданиените от пълно унищожение от ръцете на древни врагове и им беше дал новото им име, Ледените мечки. Част от могъщия някога клан на Мечката бе избита от лудия пророк, лъжливия Мурмандамус, по време на неговата война срещу човеците на юг.

Втората му задача бе да намери единствената личност, която можеше да нарече свой съюзник, макар и несигурен. От нея можеше да зависи дали народът му ще оцелее, или ще измре.

Яздеше бавно по тъмната пътека. Нощното му зрение беше по-добро от това на кобилата, тъй че трябваше да я насочва внимателно.

Най-сетне стигна до целта си — огромен лагер с безчет огньове. Началникът на поста му беше добре познат — всъщност бяха роднини.

— Здравей, Хелмон — каза Аркам. — Снежните леопарди готови ли са за война?

— Както винаги — отвърна Хелмон с малко кисела усмивка и протегна ръка. — Радвам се да те видя, братовчеде.

— Дано и леля ни да изпитва същото — рече Аркан и хвана ръката му. Стиснаха се за китките.

— Тя те очаква.

Аркан дори не се опита да прикрие изненадата си.

— Нима?

— Да. Право напред, после надясно до поляната над главния стан. Лесно ще я намериш.

Хелмон се оказа прав: Аркан намери с лекота павилиона, който търсеше — голяма палатка, вдигната на плато с изглед към най-големия стан в района. Един страж му даде знак да остави коня си при него. Аркам слезе от седлото, хвърли му юздите, спря се за миг и се загледа към огромния лагер долу.

Снежните леопарди.

Най-значителният клан сред моределите — мощта им беше нараснала значително през последното столетие. Вождът им беше лелята на Аркан, Лиалан, вдовица на прочутия Делекан. Тъкмо Делекан се бе опитал да нахлуе в човешкото Островно кралство — нахлуване, основано на лъжата, че човеците са пленили Мурмандамус по време на първото нашествие на моределите на юг преди години. Делекан беше вторият по ранг сред онези, които бяха служили на Мурмандамус, над него беше само Мурад, главният шаман на клана на Гарвана. Също така беше и най-лудият сред тези слуги. Много неща за онази борба бяха останали скрити, но Аркан знаеше, че баща му, Горат, беше убил Делекан. А тъкмо Нараб беше убил сина на Делекан, Мореулф, за да наложи контрол над клана на Язовеца на Делекан и останалите му съюзници. Това би могло да го направи крал преди столетие.

Но вдовицата на Делекан, Лиалан, бе запазила властта си над Снежните леопарди и Язовците. Клановете им така и не се бяха слели, докато мъжът й беше жив, но след смъртта на Делекан тя умело беше присъединила Язовците към Снежните леопарди. И сега представляваше единствената сила сред моределите с достатъчно власт, за да осуети намеренията на Нараб.

Влезе в палатката на леля си — просторен павилион, разделен на няколко части от хитроумно окачени завеси и застлан с вълнени килими. Лиалан се беше излегнала върху купчина кожи, облечена в походно облекло, съшито от най-скъпи материали. Никакви бричове от щавена кожа и домашнотъкана туника за господарката на Снежните леопарди. Панталоните й бяха скроени от най-добрата вълнена тъкан, боядисани в тъмносиньо, а ризата й с отворена яка беше от бяла коприна и с копчета от жълта кост. Над нея носеше червен кожен елек с обшивка от мека овча кожа. Аркан беше ловил огромни ледени моржове, тъй че имаше представа какво струват дори само копчетата. Поклони се и каза:

— Как си, лельо? Надявам се, че си добре.

Външността на Лиалан малко се беше променила през целия живот на Аркан. Косата й все още беше тъмна, макар и прошарена със сиви кичури, и вече имаше няколко бръчици при ъглите на очите и устата й. Годините езда под слънцето й бяха придали камшичена твърдост, а движенията й бяха гъвкави. Тя се изправи да поздрави племенника си и каза:

— Благодаря, добре съм, Аркан.

„Царствена“ беше единствената дума, която можеше да опише стойката й. Ако моределите можеха изобщо да имат кралица, тя щеше да е съвършеният избор. Аркан винаги се поразяваше от ужасното съчетание на изкусителна красота и безгранична безскрупулност в нея. Говореше се, че когато бащата на Аркан убил Делекан, Лиалан наляла вино и вдигнала тост за Горат. Тя несъмнено беше най-опасната жена в историята на народа му.

— Добре е и че те виждам, племеннико — каза тя и го подкани да седне.

Млада слугиня донесе поднос и Лиалан взе от него малко късче пикантна наденичка и го постави ритуално между зъбите на Аркан. Беше формален израз, че го приема за свой гост, и според законите на гостоприемството означаваше, че няма да го сполети беда, докато е в палатката й.

— Е, успя да дойдеш тук без произшествия. Това е още по-добре.

Той отвърна с усмивка:

— Онези, които можеха да ми причинят неприятност, бяха заети с друго, Лиалан.

Тя кривна глава.

— Нараб?

— Когато напуснах съвета, воините му чупеха глави.

Тя въздъхна.

— Нараб е склонен към нетърпение. Южните кланове не са му верни, макар да пребивават в традиционната му територия. А при моето нежелание да се съюзя с него той не е в състояние да наложи претенцията си за върховенство. Би предизвикал бунт сред собствените си поданици, ако се опита да направи по-открит ход. Тъй че трябва да измисли друг начин да получи водачеството, та дори чрез фалшиви протести.

За миг Аркан се зачуди дали поканването на Звездните елфи в Сар-Саргот е толкова глупав ход, колкото си беше мислил.

— Смяташ, че е намерил общ враг, за да обедини клановете на север под знамето си?

Лиалан махна пренебрежително с ръка, взе каната от ниската масичка, наля чаша, подаде я на Аркан и след това наля и на себе си.

— Дори истинският Мурмандамус, след като беше обединил клановете, беше достатъчно умен, за да не претендира за кралската титла. Ако беше живял още петдесет години, може би щеше да го направи. Управлението му беше най-великото в историята на нашия народ.

— Истинският Мурмандамус е чакал клановете да утвърдят управлението му и ако беше победил в щурма на Елвандар, почти със сигурност щяха да го подкрепят. — Лиалан въздъхна. — Знам го от дядо си. Никога не сме познавали време като онова. Лъжливият Мурмандамус не направи никакво усилие да управлява: той просто предлагаше поличби и знамения, за да ни убеди, че е време да тръгнем на юг.

— Главатарите бяха готови да се бият и след като надви Кралството при Висок замък, той събра мнозина под знамето си. — Усмихна се на племенника си. — Пий.

Той отпи глътка. Ейлът бе освежаващ и вкусен. Каза с усмивка:

— Гецвая ще се зарадва, като разбере, че все още се намира хубав зимен ейл.

Усмивката й се разшири и той забеляза искреното веселие, изписало се на лицето й.

— Как е той?

— Добре е — отвърна Аркан. Беше малко изненадан от интереса й за здравето на клановия шаман, но се сети, че на тяхната възраст всеки от тях има малко съвременници, останали живи. — Тревожи се, както винаги.

— Работата му е да се тревожи, докато твоята е да си предпазлив или смел, както налага ситуацията. А сега е времето да си разтревожен, предпазлив и смел. — Взря се в лицето му, след като той не отвърна. — Какво знаеш за историята с баща ти и Делекан?

Аркан сви рамене.

— Само онова, което е общоизвестно.

— И какво е то? — настоя тя.

— Че баща ми е научил за заговор на Делекан и група магьосници, известни като Шестимата. Искали да обединят клановете и да ги поведат на юг, за да спасят Мурмандамус…

— Лъжливия Мурмандамус — прекъсна го тя.

— Да — поправи се той. — Лъжливия Мурмандамус.

— По неясни за мен причини планът бил разкрит, но за баща ми казват, че загинал при убийството на съпруга ти, докато клановете се изтегляли на север, обратно през Зъбите на света. — Извърна очи настрани, после добави: — Майка ми изобщо не желае да говори за това.

— Ако отведеш хората си на север, Аркан — каза Лиалан, — това ще е вторият им преход през планините. Горат се ожени за сестра ми, за да спаси по този начин каквото бе останало от стария клан на Ястреба, а баща ми даде съгласието си с неохота. Но вместо да прегъне коляно пред баща ми, баща ти отведе сестра ми и останалите му слуги, за да изцери раните си и да укрепне отново. — Изсмя се късо. — Баща ми беше побеснял. Горат го бе надхитрил: използва връзките си със Снежните леопарди, за да оцелеят Ледените мечки, без да му отстъпи никаква власт. Урок, който запомних, когато бях принудена да се омъжа за Делекан. Винаги съм се възхищавала на баща ти и завиждах на сестра си в някои отношения.

Аркан повдигна вежда, обзет от любопитство.

— Не и на живота, който изтърпя Клотхилд обаче: замръзнали езера, голи ледени полета, преживяване с риба, моржове и тюленово месо. Но му роди трима силни синове и когато след трийсет години Ледените мечки дойдоха на юг, бяха малък, но здрав клан, към който трябваше да се отнасят с уважение.

Той я слушаше търпеливо, но дотук не беше чул нищо, което вече да не знае.

— Баща ми — твоят дядо — вече беше умрял и аз управлявах Снежните леопарди. Бракът ми с Делекан укрепи положението ми. Негов избор беше да ме направи свой съюзник или враг. Той благоразумно избра първото.

— Но аз не исках да слея двата клана, за негов вечен яд. Никога не е имало и намек за любов в брака ни, племеннико. — Отпи глътка ейл и добави: — Но ето я истината.

Аркан слушаше внимателно.

— Баща ти беше смятан за предател от мнозина, дори от сестра ми, неговата жена, защото направи нещо, което противоречеше на всички наши убеждения и история: спазари се с враговете ни.

— Спазарил се е?

— Беше пленен от агентите на Делекан, докато бягаше на юг…

— Бягал?

Тя му махна да замълчи.

— Баща ти реши да занесе предупреждение на човеците на юг. Беше първият, който осъзна опасността, която представляваха Делекан и Шестимата за народа ни, но знаеше, че не може да намери достатъчно съюзници сред клановете, за да им се противопостави. Затова потърси на юг онези, които щяха да могат да спрат Делекан. И ги намери.

На Аркан му се прииска да зададе въпрос, но запази мълчание.

— Разговаря с благородници от човеците, поживя в Калдара, дома на краля на джуджетата на Сивите кули, и дори посети кралицата и онова изчадие, с което тя спи в Елвандар.

Аркан я зяпна. Нищо от това, което чуваше, не беше широко известно. Най-сетне попита:

— Откъде знаеш?

— От Нараб — отвърна тя. — Когато Нараб уби сина на Делекан и оглави клана на Язовеца, трябваше да сключи мир с мен. За първи път в живота си направи правилния избор и ми каза истината. Капанът, заложен при втората атака срещу кралския град Сетанон, беше подпомогнат от еледелите и джуджетата, както и от човеците. Тайната, за чието скриване Нараб с радост би те убил, е, че точно той е бил в съюз с еледелите, джуджетата и човеците. Използва ги, за да примами сина на Делекан, Мореулф, към смъртта му и след това да укрепи властта си над клана на Язовеца и техните васални кланове.

— Ако главатарите знаеха това, Нараб изобщо не би могъл да претендира за върховенство над клановете.

— Заради такава тайна си струва да убиеш. Ако можеше да ме убие с мисъл, щях да съм мъртва. Точно затова той избира пътя на търпението в домогването си към трона.

— Защо ми казваш това?

— Защото Нараб скоро ще посегне към върховната власт.

— Ако има повече мечове, отколкото знаем, може вече да е разпалил бъдещото мащабно кръвопролитие с грубото си отношение към клановите главатари.

Лиалан поклати глава.

— Няма да се стигне до това. Той ще подчини „съвета“, без да избие повече от няколко телохранители. Можем да сме сигурни, че ако някой главатар е загинал тази нощ, не е бил от приятелите на Нараб. В следващия час той ще ги отпрати по домовете им като пребити кучета.

— А Звездните елфи?

— Те притежават невъобразима за нас магия, надвишаваща дори тази на заклинателите в Елвандар. — Лиалан впи очи в племенника си. — Освен ако нещо не се промени бързо, Нараб е само на около година от това да влезе в тройната зала в Сар-Саргот и да постави короната на главата си.

— Дори лъжливият Мурмандамус не посмя да направи това, а той беше луд.

— А той беше луд — повтори Лиалан. — Според мен светците са по-опасни от амбициозните, Аркан. Лъжливият Мурмандамус се задоволи само да поведе народа на едно безсмислено завладяване на човешките земи. — Пак отпи глътка ейл. — Винаги бих предпочела амбициозен убиец пред фанатик. Първият само ще се опита да те убие заради позицията ти, вторият ще унищожи всичко и всеки, когото обичаш.

Това изненада Аркан. Народът му не си падаше особено по чувствата, а леля му беше може би най-безскрупулната личност, която бе срещал. Тъмните елфи разбираха от страст, но любов… това беше рядкост и обикновено се пазеше за деца или братя и сестри. Никога не бе очаквал да чуе думата „обичаш“ от устата на Лиалан.

Тя се усмихна.

— Да, има неща, които обичам, племеннико. И най-вече моя клан. Отгледах ги все едно всеки воин, всяка жена, всяко дете са мои.

Той кимна. Като главатар на малката си чета разбираше това чувство.

— Повече е от прост дълг.

— Да — съгласи се тя.

— Значи Нараб се стреми да се самообяви за крал, а ние трябва просто да си седим и да му позволим?

Тя поклати глава и се усмихна.

— Не, и на двете. Няма да се провъзгласи за крал… засега. Тази нощ е само един малък урок. Ако слезеш в долината, ще откриеш, че повечето счупени глави са на тези, които открито се противопоставяха на Нараб. Съюзниците му и верните на каузата му може и да са понатупани малко, но повечето са невредими. Той ще твърди, че просто е възстановил реда и е защитил гостите си.

— Не присъстваха всички кланове. Преди няколко дни кланът на Кървавия лос тръгна на запад.

Тя го изгледа презрително.

— Онези диваци не са важни.

Той знаеше, че политически е права.

— Но е добре да са на твоя страна в битка.

— Несъмнено — съгласи се тя. — Но този път се борим битката да се избегне.

— Не забелязах никого от Снежните леопарди на събирането — подхвърли той.

— Защо да ходя? Знаех какво ще се случи.

— Шпиони?

— Имам много… приятели. А Нараб няма толкова много, колкото си мисли.

— Ясно. Но все пак аз съм тук при теб.

Тя го изгледа, но не каза нищо, така че Аркан рече:

— Знаеше, че ще дойда тази нощ.

Тя се усмихна.

— Както казах, този път се борим да избегнем битката. Ако бях там тази нощ, Нараб можеше да се остави амбицията му да надвие благоразумието, но ако знае, че съм тук горе, с моите Снежни леопарди… Той знае, че в този момент не може да ме нападне. — Усмихна се широко. — Повтарям, той няма толкова много приятели, колкото си мисли.

— Което ни връща на въпроса за мен.

— Ако преброя всички роднини, които имам по брак и по кръв, достатъчно умни, за да осъзнаят колко напразна би била една битка, и след това ги поканя тук… е, да кажем просто, че двамата с теб няма да имаме много голяма компания. — Тя помълча. — Какви заповеди даде на хората си?

Той сви рамене.

— Ако не се върна до разсъмване, да отведат клана в планините. Ако се забавя още, да тръгнат на север към ледените полета.

— Също като баща ти — каза с тъжна усмивка Лиалан. — Ще ти харесат ли още двайсет години лов на моржове и тюлени?

— Не особено, но унищожението на клана ще ми хареса още по-малко.

— Тогава да обсъдим какво ще съхрани клановете ни.

— Клановете ни?

— Арданиените и хамандиените са родственици, макар на някои от главатарите ми да не им се иска да е така.

Аркан разбра какво има предвид. Арданиените и хамандиените бяха съюзници по кръв и по необходимост. Ако не беше силата на Лиалан, Ледените мечки щяха да бъдат заличени след отстъпничеството на Горат. Въпреки че бе спасил моределите от властта на един луд и че бе прекъснал щурма срещу кралския град Сетанон, спасявайки с това живота на стотици, все още го смятаха за предател.

— Докато Нараб разгръща схемите си и си мисли, че е спечелил надмощие, има други сили, които биха могли да ни погълнат — каза Лиалан.

— Звездните елфи ли?

— И те, и други. Войната на човеците също.

— Така заяви и Кумал. Какво общо има това с нас?

— Точно това трябва да разберем. — Взря се в лицето му и попита: — Какво ти казва Гецвая за сънищата и виденията си?

— Малко говори за това. Твърди, че не вярва много на съногадаенето.

— Все е казал нещо обаче.

Аркан запази мълчание.

— Тогава ще ти кажа за моя шаман. Аржуда сънува дракони.

Лицето на Аркан се стегна в неразгадаема маска.

— Летящи дракони, с ездачи на вратовете. Толкова могъщо войнство, че затулва слънцето.

— Да — каза Аркан почти шепнешком.

Тя кимна.

— Тогава има нещо, което трябва да направиш. За себе си, за мен, за клановете ни и в крайна сметка за целия ни народ — може би дори за целия свят.

Изненадан от страстта в думите й, той я подкани:

— Кажи ми.

— Кой от синовете ти е годен да бъде водач в твое отсъствие?

Аркан помисли малко.

— И тримата, макар че Антеш е наследникът ми. Научил съм ги да са готови, но той е най-благоразумният.

— Добре. — Тя въздъхна. — Губила съм синове, Аркан. Много е горчиво. Баща ти изгуби двама и те направи свой наследник. — Помълча дълго, загледана в Аркан. Племенникът й беше млад като баща си, когато отговорността за народа му беше паднала на неговите плещи. След това каза: — Значи така. Има нещо, което трябва да направиш. То най-вероятно ще те убие, а дори и да оцелееш, сигурно няма да можеш да се върнеш при клана си. Готов ли си да рискуваш всичко, за да спасиш събратята си?

Той отвърна без колебание:

— Това е бремето на един главатар, и неговата чест.

— Не очаквах друг отговор. Тогава, Аркан, чуй следното. Назрява конфликт, който ще погълне целия ни свят, и без твоята помощ всички ние може да загинем. Трябва да отпътуваш на юг, където воюват човеците, и може би още по-натам.

— И какво трябва да направя? — попита той.

Лиалан го погледна в очите.

— Не знам.

— Значи трябва да напусна дома си, да оставя грижата за хората ми в ръцете на синовете ми и… да направя нещо. Но ти не знаеш какво е то?

— Трябва да заминеш на юг. Трябва да се предрешиш като еледел, тъй като малко човеци биха забелязали разликата, и трябва да издириш някого.

— Кого?

— Отново: не знам. Но съм сигурна, че ще намериш тази личност и тогава по-нататъшният ти път ще стане по-ясен.

Аркан помълча, после каза:

— Уважавам те повече от всеки друг — и ти си моя родственичка, — но искаш твърде много, а даваш толкова малко.

— Ако оцелееш, племеннико, ако всички ние оцелеем, ще дам Калина на най-големия ти син.

Аркан почти онемя.

— Защо?

— Твоите синове са по-близо до пръстта на този свят от моите главатари на кланове. Те са истински синове на моределите, воини, не опетнили честта си, силни, без да са прекалено амбициозни. Обявя ли някого от главатарите си за свой наследник, съперничествата и междуособиците ще разкъсат хамандиените само няколко часа след смъртта ми. Но ако обявя за свой наследник твой син, той не само ще доведе един малък, но силен клан в лоното, но също тъй ще предотврати такова разцепление. Един клан от андариените ще е най-ефикасната лична охрана, охрана, каквато би пожелал всеки главатар. Моите главатари биха приели властта му, за да опазят клановете си непокътнати. Снежните леопарди ще станат по-силни и ще оцелеят още едно поколение.

— И ще направиш това?!

— Ако заминеш на юг и намериш човека, когото си обречен да срещнеш.

— Откъде знаеш, че съм обречен да срещна този… човек?

— В съня си виждам летящи дракони. И на един планински връх — две фигури, едната е на мъж с черен халат, другата си ти. Той ще те защити с могъща магия. Предопределен си от съдбата да спасиш народа ни, Аркан.

Беше останал без думи, тъй че просто поседя смълчан. След това се изправи, кимна и излезе от светлия топъл павилион, за да се върне в тъмния студен и ветровит свят.