Реймънд Фийст
Застрашена корона (17)

15.
Проучване

Избухна светлина.

Ослепителната гледка бе придружена от оглушителен грохот, който накара Амиранта и Сандрина да потръпнат и да отстъпят назад. Магнус стоеше, очертан в блясъка на овал от светлина, оформил се пред него, с ръка пред лицето си, за да заслони очите си.

— Какво е това? — попита чародеят.

Белокосият магьосник се обърна и каза:

— Някакъв вид енергийна матрица. Опитах се да сондирам свен-гар’и, за да видя дали е по-различна от онези, които съм виждал във Върховете на Куор. — Примижа към ярката светлина. — Това е неочаквано.

Магнус се беше присъединил към другите, когато съобщението на баща му от Академията стигна до него. Цялата ситуация му се беше сторила изумителна, както с напълно неочакваните пантатийци, така и с чуждата и странна енергия тук. Двамата членове на управляващия съвет на пантатийците, Так’ка и Дак’ит, които бяха наблюдавали проучването на магьосника на чуждите същества, наречени свен-га’ри, също бяха отчасти заслепени от светлината.

Магнус се обърна към двамата пантатийци и попита:

— Виждали ли сте нещо такова?

— Никога — отвърна Так’ка. — Свен-га’ри си общуват с помощта на емоции. Вярваме, че те навярно са отчасти отговорни за промените в тези от нас, които живеем тук, за разлика от другите.

Магнус кимна. Историята на тези чуждоземни същества беше почти същата като онова, което бе открил във Върховете на Куор: Господарите на дракони им бяха заповядали да се грижат за тези същества и пантатийците, също като куор, старателно бяха изпълнявали този дълг.

— Мисля, че ще се наложи да проучвам това известно време. Нямам представа какво би могло да е. — Обърна се към Амиранта и Сандрина. — Според мен може би ще е разумно да се върнете на Острова на чародея и да поговорите с баща ми, ако се е върнал от Академията. Той не обича политиките им, тъй че съм сигурен, че ще се върне у дома колкото може по-скоро. — Извади цурански транспортиращ глобус и започна заклинание, изпънал устройството пред себе си. Отне му няколко минути, а след това протегна глобуса на Амиранта. — Програмирал съм го да ви върне тук. Татко е много могъщ, но има някои неща, които не може да прави, като достигане до място, което никога не е виждал. Това не ми е нужно, за да се върна у дома. Бихте ли му казали, че според мен ще сме нужни четиримата, а може би и повече от колегите ни, за да разнищим тази загадка?

Сандрина изглеждаше изненадана.

— Нима?

Магнус отново се обърна към овала и каза:

— Имам някои подозрения за това, което виждаме тук. Би могло да ни отнеме доста време. — После каза на Так’ка: — Може ли да ви помоля за няколко неща?

— Какво желаете? — попита по-старият от двамата пантатийци. Магнус започваше да свиква с деликатните изражения на расата им и се усмихна.

— Чай, ако имате, а ако не — вода. И може би възглавница, на която бих могъл да седна. Подозирам, че доста ще се задържа тук, докато проучвам тази конструкция.

Амиранта, чародеят от Сатумбрия, взе цуранския глобус от ръката му.

— Ще споделим ли подозренията си? В случай, че баща ти попита.

Магнус сви рамене.

— Тези същества са едни от най-чуждите за нас от всички, на които сме се натъквали. Доколкото мога да разбера, са съставени изцяло от енергия, макар и в кохерентна форма. По разни причини предполагаме, че са разумни, предположение, което направихме прибързано, когато за първи път се натъкнахме на тях във Върховете на Куор, но може да се окаже, че не е така. Нещо повече, изглежда, че общуват помежду си на дълбоко емоционално ниво, което би могло да е достатъчно фино, за да се предават най-нюансирани понятия, но за нас са непонятни. Представете си, да речем, че слушате група певци, хор. Повечето от нас биха могли да чуват цялото като прекрасна хармония, може би точно както възприемаме близостта си до свен-га’ри като усещане за спокойствие и благополучие. Някои от нас биха могли да чуят един или друг глас в хора, изолирайки го някак от другите. Но подозирам, ако се придържаме към тази аналогия, че свен-га’ри са десет хиляди гласа и всеки от тях притежава способността да слуша всеки глас като в хор, но в същото време поотделно, едновременно. Каквото и да е, мисля, че са разумни по начин, който тепърва трябва да разберем, и че се опитват да общуват с нас.

— Интересно — каза Амиранта. — Но какво ще кажеш за овалната светлина?

— Мисля, че са отегчени от непохватните ни усилия да се свържем с тях, и сега опитват нещо, което би могло да е точно толкова чуждо за тях, колкото е и за нас. Енергията за нас е най-лесно възприемлива като светлина, поради което смятам, че се опитват да ни предложат средство за комуникация. Мисля, че може би се опитват да ме научат да чета, тъй като им изглеждам глух.

Амиранта се усмихна.

— Е, добре, ще те оставим да проучваш и ще предадем всичко, което видяхме, на баща ти.

Сандрина се приближи до бившия си любовник и отпусна длан на ръката му. С последно кимване към пантатийците и Магнус Амиранта активира глобуса и двамата изчезнаха.

Магнус отново насочи вниманието си към яркия овал, като оглеждаше съсредоточено вълните светлина и интензивността на цветовете им. Толкова беше съсредоточен, че когато му донесоха възглавничка, едва го забеляза. А когато му донесоха и чая, не го взе и той много часове остана недокоснат.

 

 

Сетивата на Магнус бяха засипани от водопад от образи. Различаваше едва доловими шарки, започнали да се оформят, докато чувстваше присъствието на свен-га’ри, почти като осезаема музика в ума си. Остави сетивата си да се отпуснат и след като се настрои към играта на емоции — духовна музика, както мислеше за нея — и смътните фигури, танцуващи в ярката светлина, започна да привежда в действие магията си.

Повече от всеки друг магьосник в историята на този свят, включително и баща му Пъг дори, Магнус можеше да развихри потоп от разрушителни енергии, с които да разбие планински върхове, да върне приливни вълни или да призове ветрове, които да съборят градски кули, но можеше също така да поправи най-фините нишки на гоблен, да улови дъждовна капка в буря или да премести спящо котенце през стая, без да го събуди, единствено с помощта на ума си.

Ловко като шивачка, вдяваща най-тънкия конец в най-малката игличка, той се пресегна и погали енергиите. Нежно натисна навътре в матрицата и умът му бавно и предпазливо разшири обхвата на проучването му.

Обзе го непреодолимо удивление, щом пред сетивата му се открои кристалоподобна триизмерна мрежа от сили. Магнус знаеше, че едва се е потопил под повърхността на мъждукащия бял овал, и въпреки това на този мащаб енергиите изглеждаха чудовищно големи и сложни. Беше все едно, че се рееше през град, съграден от лед, но без улици, със сгради, изградени като огромни кутии, и във всяка от тези кутии примигваха милион светлинни пулсации в секунда.

Нещо във всичко това представляваше модел, който щеше да разкрие предназначението си, и Магнус се приготви да го търси колкото и време да отнемеше това.

Натисна още навътре.

Местеха се възприятия, мащаби се разширяваха и свиваха и Магнус имаше чувството, че се рее през огромна вселена, съградена от енергия. Тялото му седеше неподвижно в градината, сътворена от пантатийците за свен-га’ри, но той вече се виждаше сякаш физически в тази вселена. Все едно летеше само със силата на волята си през огромни пространства и при все това знаеше, че тези пространства са всъщност малки колкото пространството между най-ситните зрънца пясък на морския бряг, малки като пространството между капки дъжд. Пресегна се с ума си и усети потока от енергии, докато си проправяха пътя насам или натам, нагоре или надолу, надясно или наляво, в шарка, която бе едва на ръба на усета му.

По негова преценка проучваше само най-нищожна частица от енергийното поле, но въпреки това пред възприятието му бавно започваше да се оформя модел. Първоначално Магнус отхвърли идеята, убеден, че тълкува погрешно това, което вижда и усеща, но с времето започна да разбира, че теорията му се потвърждава, и скоро се увери, че точно това му се предава. Повтаряха се фигури и се появяваха и разкриваха връзки. Беше ужасно умно и сложно творение.

Изведнъж го обзе дълбока умора и той осъзна, че няма усет колко дълго е проучвал енергийната матрица. Осъзнал, че трябва да спре и да намери начин да се върне по-късно, сътвори илюзия за пазар, място, където можеше да се върне и да поднови проучването си, а след това ловко изтегли съзнанието си.

Беше измръзнал, мокър и разтреперан. Примигна. Беше тъмно. Над него стоеше пантатиец, разпънал голямо платно, за да го защити колкото можеше от убийствено студения дъжд.

Магнус вдигна ръка, изтри влагата и усети четина по брадичката си. Погледна пантатиеца и рече:

— Колко дълго седя тук?

Съществото явно не говореше кешийски, но друг глас зад него отвърна:

— Цял ден, нощта, следващия ден и тази нощ, неподвижно.

Магнус едва успя да се обърне. Тялото му бе вцепенено. Видя Так’ка, застанал под дъжда. Старшият на Пантатийската държава каза:

— Бояхме се, че може да си пленен вътре от някаква магия, но не знаехме как да стигнем до теб.

Магнус опита да раздвижи краката си и простена.

— Правилно сте постъпили с чакането. Усетът ми за време явно се губи там. Имах чувството, че съм там само минути, най-много час. — Изправи се и главата му запулсира. — Трябва да внимавам следващия път, когато вляза.

— Откри ли нещо?

— Не съм сигурен. Виждам шаблон и стигнах до едно възможно обяснение за съществуването му, но все още не мога да заявя убедено, че преценката ми е основателна. Необходимо е още проучване.

— Почини си. Измръзнал си и имаш нужда от топлина и храна.

— Много сте мили — отвърна Магнус. — Предвид историята между нас щедростта ви е неочаквана. — Също като баща си, той се беше изумил от приема, оказан му от тези пантатийци. Колкото и войнствени да бяха събратята им, обитателите на този малък град бяха вежливи и изключително мили.

— Ние сме грижовниците на свен-га’ри и се боя, че подопечните ни са изложени на риск от онова, което се движи там в тъмното. Разчитам на силата и знанието ви, за да ги съхраним.

Магнус кимна, но вече започваше да подозира, че преди това проучване да приключи, съхраняването на свен-га’ри може да се окаже последното, което той и баща му ще желаят. Първоначалните му впечатления вече бяха надмогнати от дълбоко чувство на нарастваща увереност, че тези… не беше сигурен как да гледа на свен-га’ри, тъй че продължаваше да мисли за тях като за разумни същества… са много по-различни по природа от това, което бе предположил първоначално.

Последва домакина си вътре, при топлото и храната.

 

 

Наслади се на горещо ядене. Дрехите му съхнеха над малък мангал, докато се къпеше. Докато навлече топлия халат, вече беше полузаспал. Легна на предложената му постеля и след няколко мига потъна в сън.

В часовете преди разсъмване започна да сънува.

 

 

Отново се рееше през матрицата, само че този път вместо енергия виждаше плътни предмети в ярки и приглушени цветове; някои примигваха между двете състояния, ту огрени отвътре за миг, ту гаснещи в следващия. Линии сребристобяло като безкрайни въжета се изпъваха през широките пространства, които пресичаха тези конструкции.

— Град — прошепна той.

— Илюзия — отзова се глас зад него.

Обърна се и видя фигура, едновременно чужда и позната, мъж с черна брада, с черен халат и с крива тояга в ръка. Краката му бяха обути в сандали, а около кръста му имаше само едно просто конопено въже.

— Макрос — прошепна той.

— Донякъде — отвърна видението.

Магнус така и не беше виждал дядо си, защото Макрос бе умрял преди той да се роди, но се беше натъкнал веднъж на един дасат, на когото бяха предадени спомените на мъртвия чародей. Между двамата имаше толкова прилика, колкото можеше да има между два толкова различни вида, но имаше и още нещо. Дасатът Макрос беше болнав, в напреднали години и умираше.

Сега пред Магнус стоеше Макрос в разцвета на силите си: изглеждаше може би на не повече от четирийсет години, държеше се спокойно и отпуснато, но Магнус можеше да долови скритата под повърхността сила.

— Аз сънувам — каза Магнус.

— Да — отвърна Макрос, — но като във всички сънища, за теб има отворени пътища към все още неизследвани мисли. Това е съвършеното състояние, в което си възприемчив за контакт, който иначе не би могъл да приемеш. Освен това сега си неподатлив на шпиониране.

— Шпиониране?

Сянката на Макрос се усмихна.

— Имаш известна представа за онези, които ти се противопоставят, поне в един смисъл, докато в друг нямаш никаква представа що за сили са се вдигнали, за да унищожат теб и баща ти. Времето е съществено, но тук времето е илюзия, както са илюзия образът и звукът, защото сме в съня.

Пристъпи напред и хвана Магнус за лакътя и леко, но властно го обърна.

— Повърви с мен и ще открием много, но ще узнаеш само това, което вече знаеш.

Магнус се подчини, но каза:

— Не разбирам.

— Аз не съм Макрос, както съм сигурен, че вече си предположил. Аз съм негов образ, спомен за него, станал плътен и способен да разговаря.

— Чий спомен?

— На Калкин, когото наричаш и Банат.

— Спомен?

— Споменът на бог е нещо мощно, както и сънят на бог. Ти споделяш съня на бог и говориш със спомен на бог. Хайде да повървим. — Макрос посочи напред и изведнъж една от линиите енергия се издигна. — Хвани здраво линията и не изоставай. Дори един бог има ограничена власт над това колко ярък може да стане един сън.

Магнус посегна нагоре, след като Макрос, или илюзията за него, също вдигна ръка, и изведнъж нещо започна да го тласка напред с неописуема бързина, но въпреки това не изпитваше никакво усещане за движение, само размътване на всичко, покрай което минаваха.

После Макрос каза:

— След малко ще ти кажа да се пуснеш. Не се колебай.

Изтече миг и Макрос каза:

— Пусни!

И Магнус веднага се подчини.

Рееха се над нещо, което наподобяваше чудовищна крепост, но сътворена сякаш от разстроен ум. Не се опираше на никаква твърд и необятната стена се изпъваше пред тях във всички посоки.

— Да добием някаква перспектива — каза Макрос и изведнъж стената се сви до размерите на най-обикновена стая. — В съня всички неща са възможни. В матрицата това, което видя преди, се доближава до истината.

Магнус огледа стената. Явно беше направена от някакъв вид червен камък, с четири врати, вградени в средата, и по един каменен квадрат между тях. Два големи прозореца с червени железни решетки бяха поставени под ъгли от 45 градуса в горния край от двете страни, тъй че всяка част създаваше смътното впечатление за лице: две очи и уста. По линията от вратата през всеки прозорец върхът на стената бе увенчан с малка кула със зъбери и корнизи.

— Прилича на четири смачкани един в друг замъка — каза Магнус.

— Нали? — Макрос се изсмя. — Това е образ, създаден така, че да го разбере умът ти. В реалния свят не съществува аналог на това, което е всъщност.

— Как се нарича?

— Много неща. Пламтящата бариера. Огнената стена. Границата. Последната преграда.

— Каква функция изпълнява?

— Не мога да ти кажа, защото не знаеш, а аз знам само това, което знаеш ти.

— Значи съм знаел за тази преграда и въпреки това…

— Умът ти в съня възприема онова, което си разбрал по извод и дедукция. Не си виждал преградата, така че си създал образ за нея, но той може да няма никаква прилика с реалната преграда. В крайна сметка ще го разбереш, когато стигнеш до преградата.

— Има толкова много въпроси — каза Магнус. — И все пак…

— Не можеш да ги формулираш, защото това са въпросите, за които умът ти няма отговор. Когато се срещнахме, разбра, че не съм твоят дядо и че сънуваш Калкин. За повече въпроси в ума ти ще трябва да потърсиш отговори в реалния въпрос.

За повече въпроси от Калкин, ами, ще трябва да потърсиш него, а както знаеш от приказките на баща си за бога мошеник, дори тогава може да не получиш отговори, на които би могъл да разчиташ.

Изведнъж образът на Макрос изчезна.

Магнус отвори очи. Беше утро.

Надигна се, разкърши рамене и се прозина. Знаеше, че след като се ободри с храна и пиене, отново ще се изправи срещу загадката на енергийната матрица. Може би този път щеше да успее да проникне достатъчно дълбоко, за да стигне до тази последна преграда. А след това може би и отвъд нея.

 

 

Докато Сандрина и Амаранта закусваха, се приближи един студент.

— Пъг се е върнал и моли да се видите с него, когато приключите.

Амиранта погледна Сандрина.

— Ти приключи ли? — Тя беше станала още преди да е довършил въпроса си и той също стана. — Май си приключила!

Забързаха през вече почти напълно построената Вила Беата и през големите, наскоро засадени отново градини. След няколко минути бяха пред кабинета на Пъг. Сандрина почука и отвори дървената врата.

Двамата се бяха удивили на това как Пъг беше преустроил кабинета си след унищожаването на първоначалната вила. Предишният му кабинет бе малък и тъмен, само с един прозорец, докато този имаше голяма стена, направена изцяло от най-финото и прозрачно стъкло, което бе успял да намери, при това пречистено с много деликатна магия. Когато в него грейнеше слънчева светлина, вътре беше прохладно, благодарение на съчетанието на умен план — отвод в тавана изнасяше горещия въздух навън — и още малко магия.

— Добро утро — каза Пъг. — Искаше ми се новините от Академията да бяха добри, но в най-добрия случай са смесени. Какво открихте с Магнус на острова?

Откакто бе дошъл да живее на Острова на чародея, Амиранта бе започнал да носи не толкова пищно облекло и днес се чувстваше удобно в широката си бяла туника и тъмносиви панталони. Сандрина винаги изглеждаше удивително нежна за толкова висока и силна жена, когато не носеше броня. Беше с прости, но добре скроени панталони, широка синя ленена блуза и сандали. Настаниха се на столовете, които Пъг им посочи, и Амиранта я погледна, а Сандрина му кимна в знак да започне пръв.

— Не сме сигурни — заговори Амиранта. — Преградата, която наричаме „матрицата“, е нещо… от друг свят? — Сви рамене. — Съществува в този свят, но в същото време — някъде другаде. Според Магнус е възможно да е капан, като средство за общуване със свен-га’ри. — След това обясни предположението на Магнус за естеството на комуникацията им.

— Нима? — Пъг се отпусна на стола си. — В този момент нищо не би трябвало да ме изненадва, но все пак продължи.

— Не мисля, че бих могъл да добавя много повече — отвърна чародеят, — но има нещо… странно във всичко това.

Пъг се обърна към Непреклонния рицар и попита:

— Ти какво можеш да добавиш, Сандрина?

— По въпросите на магията съм новачка — отвърна тя. — Това, което каза Амиранта, е точно както отбеляза Магнус. Аз само наблюдавах, докато опипваха тази… матрица, и опознавах домакините ни.

— Какво можеш да ми кажеш за тези пантатийци?

— Бяха гостоприемни и добронамерени — продължи Сандрина, — макар да знаеха, че ти и Магнус сте унищожили много от събратята им. Изглеждат твърде… да, нежни е единственият начин да се опишат, въпреки че воините им бяха храбри в боя с демоните.

— Дори и най-кротките същества ще дадат всичко, за да защитят малките си и дома си — съгласи се Пъг. — Видяхте ли змиежреци след като аз напуснах?

— Не — отвърна Сандрина. — Споменаха за тях и останах с впечатлението, че гостуват на събратята си от време на време, но къде е базата на операциите им, след като двамата с Магнус унищожихте предишния им щаб, е загадка. Не ми се стори дипломатично да питам онзи, когото наричат Так’ка, за подробности.

Пъг въздъхна.

— Е, добрата новина е, че сме идентифицирали заплахата. Змиежреците са се завърнали. — Помълча малко, след което добави: — Но не знаем къде са. — После стана. — Знаем поне, че не са на онзи остров, което все пак е нещо. — Махна към вратата.

Последваха го извън кабинета, по коридор и в голяма заседателна зала.

— Бъдете с мен, докато запозная останалите с най-новите събития по света.

— Останалите ли? — попита Амиранта.

— Свиках заседание на Конклава, преди да напусна Академията.

Влязоха в наскоро довършената заседателна зала — голям покрит с навес вътрешен двор, иначе открит за дневния бриз на острова. В центъра имаше квадратна маса, която можеше да се разшири по многобройни хитроумни начини според това колко хора присъстват на заседанията.

Седем души вече се бяха настанили около нея, когато тримата влязоха. Единственото познато лице за двамата специалисти по демони беше Великият майстор Крийган от ордена на Щита на слабите, наставникът на Сандрина. Нямаха представа кои са другите четирима мъже и две жени.

Пъг подкани с жест Амиранта и Сандрина да заемат двата празни стола, а той самият остана прав.

— Тези от вас, които се познават, нямат нужда от представяне. Ако не познавате другите, по-добре да остане така предвид сегашното ни тежко положение. Не може да ви принудят да разкриете онова, което не знаете. — Пое си дълбоко дъх. — Дотук сме разкрили петима високопоставени агенти на Конклава, които са предатели. Сигурен съм, че има още. Продължете да водите разследванията си: точно сега доверието е рядкост. Използвайте го разумно. — Махна на мъжа най-близо до него, отдясно. — Какво открихте в Ролдем?

Мъжът бързо изреди усилията, полагани в Ролдем, за да се предотврати повече изтичане на информация и да се разкрие кой може да стои зад действията срещу Конклава. Завърши с думите:

— Засега нямаме друг заподозрян, освен лорд Джон Уортингтън. Той или е на върха на всички действия, предприемани против интересите и на Короната, и на Конклава, или се отчита на върховното си началство.

Преди Пъг да е успял да се обърне към следващия поред, един мъж, който седеше най-далече от него, се намеси:

— Знам, че нарушавам реда, Пъг, но това е почти същият доклад, който съм съставил за Велики Кеш. Човекът, който се откроява като най-вероятен заподозрян, е племенник на императора, лорд Харфум.

Великия майстор Крийган мигновено добави:

— Сър Уилям Алкорн. — Огледа седящите около масата. — Същото е в Риланон.

Пъг кимна.

— Значи основният ни приоритет е да открием какво свързва тези трима мъже. — Даде знак на първите двама да напуснат, но добави: — Велик майстор Крийган, останете, ако обичате.

Останалите агенти бързо снабдиха Пъг с повече сведения по проблеми, свързани с усилията да се разкрият възможни шпиони в Академията, както и на различни по-маловажни позиции на влияние и власт. След като всеки приключеше с доклада си, Пъг кимваше, а агентът ставаше и напускаше. Когато напусна и последният, Пъг се обърна и погледна тримата останали членове на Конклава.

— Крийган, ти си нашите очи и уши в храмовете. Нещо?

Бившият наставник на Сандрина въздъхна.

— Всъщност не много. Храмовете са по-трудни за внедряване дори от Конклава, защото боговете са много ревниви за владенията си. Някои от военните ордени обаче, изглежда, са леко компрометирани: нито един член на орден не е заподозрян, но няколко ключови слуги или светски администратори са разкрити като неблагонадеждни. Разкритите са разпитани.

— Кои ордени? — попита Сандрина.

— По-активните групи: Стражите, Ловците, Ръката и Чука.

Пъг видимо посърна, щом чу този списък, а Сандрина каза:

— Ако са се внедрили сериозно в тези ордени, наистина са опасни.

— Изключително опасни — вметна Крийган. Видя, че Амаранта не схвана съвсем, и добави: — Разбира се, ти познаваш боговете и може би някои от тези ордени под други имена в отечеството си. — Вдигна ръка и започна да ги изброява на пръсти. — Стражите на Закона служат на Асталон, бога на закона, Ловците са поклонници на Гуисва, бога на забраненото познание, Ръката на Възмездието служи на Кахуули Отмъстителя, а Чукът служи на Тит-Онанка, бога на войната. Много от тези, особено Ръката и Ловците, са открити врагове и никога не биха работили заедно съзнателно.

— Разбирам. А Щитът? — Амиранта погледна многозначително Крийган.

— Нашият орден е този, който полага големи усилия в проучването на работещите в храмовете. С помощта на магия се определя дали идващите да служат имат двойственост в сърцата си. И за разлика от някои от другите ордени, ние изискваме членовете ни да вършат ежедневната работа на ордена, готвенето, чистенето и поддържането на храмовете, олтарите и жилищата ни. Някои от другите ордени не го правят. Чукът и Ловците смятат, че всеки техен член трябва да е воин жрец, и за да се съсредоточат единствено върху тези задължения, наемат мнозина, които не са от ордена им. В това е тяхната уязвимост. Работили сме чрез ишапийците, доколкото можем, но това привлече вниманието на водачите им и засега не бяха разкрити нови внедрени. Другите ордени слушат ишапийците, но това не им харесва.

— Още по-малко ще им хареса, когато видят света им рухнал в нозете на Ужаса.

Крийган кимна на Амиранта, кимна и на Сандрина и напусна.

— Е, ако носите този глобус, който ви е дал Магнус, бих искал да отида да видя какво прави той — каза Пъг. И добави с кисела усмивка: — Мисля, че бих могъл да се върна там и сам, но защо да рискувам?

— Да се върнем ли с тебе? — попита Сандрина.

— Не, починете си няколко дни. Пътували сте много. Ще се върна с Магнус, като му дойде времето.

Амиранта извади глобуса от джоба на туниката си и го подаде на Пъг.

— До скоро виждане — каза той, натисна ключа отстрани и изчезна.

Амиранта се прозя.

— След това ядене мисля да подремна. Ще дойдеш ли с мен? — попита с усмивка.

— Онези дни отдавна минаха, мошенико — отвърна тя и също се усмихна — Отдъхни, ще се видим на вечеря, ако искаш.

— Много бих искал — рече той и с изненада откри, че го казва сериозно. — Е, значи на вечеря.

Сандрина се обърна и излезе, а той се загледа след нея и си помисли, че от всички жени, които бе срещал и с които си беше лягал, само тя така и не можеше да излезе от главата му. Въздъхна примирено, излезе и се запъти към покоите си.

 

 

Пъг се появи до сина си. Магнус очевидно беше в нещо като транс: седеше, без да обръща внимание на ситния дъжд, който го беше намокрил въпреки усилията на пантатиеца, държащ над него нещо като набързо стъкмен чадър. А това означаваше, че седи тук от дълго време. Пъг познаваше добре сина си и прецени, че сигурно е било от рано сутринта. Макар на север да беше лято, тук бе зима и толкова далече на юг дъждът бе хапливо студен.

Като видя Пъг, пантатиецът едва не изтърва чадъра и каза на кешийски:

— О, стреснахте ме!

Пъг махна с ръка.

— Моите извинения. Дайте да взема това от вас.

Влечугоподобното същество изглеждаше облекчено.

— Събуди се преди разсъмване и е тук, откакто закуси. Това е вторият му ден и не искаме да го безпокоим.

Пъг посегна леко с магията си и провери сина си.

— Бихте могли да го ударите с камък по главата и пак няма да го обезпокоите — рече и взе чадъра. Щом го хвана, разбра, че въпреки добрите намерения на пантатиеца поривът на вятъра почти напълно надвива ефикасността на изделието. Все пак го задържа над сина си.

— Аз съм Ла’т — каза пантатиецът. — Ще уведомя Так’ка, че сте тук. Сигурен съм, че ще пожелае лично да ви поздрави с добре дошъл.

Щом съществото си тръгна, Пъг се замисли каква ирония е да го поздрави с „добре дошъл“ пантатиец. През целия му зрял живот всички пантатийци, които бе срещал, бяха полагали усилия да унищожат човешката раса.

Магнус седеше на подгизнала възглавница срещу овал от енергия, който се рееше на около три стъпки над земята. Щом видя свен-га’ри отвъд него, Пъг разбра защо Магнус се е отказал от сравнително лесната задача да вдигне магически щит срещу стихиите. Щеше да се наложи да е толкова голям, че да обхване нещо, което приличаше на внушителен терасиран парк на върха на най-голямото здание в този град, което пък щеше да направи по-проблематично прилагането на другите му заклинания. А ако беше толкова малък, че да обхване само него, със сигурност щеше да изкриви всякакви тълкувания или прозрения, придобити от проучването.

Внимателно отпрати ума си към светлинната матрица, за да потърси духа на сина си. Да намери Магнус беше все едно да намери ръката си: като баща и син, двамата бяха свързани така, както Пъг не се беше свързвал с никой друг в живота си. Приятелят му Томас и покойната му жена, Миранда, бяха семейството на сърцето му и можеше да ги намери почти толкова лесно, но Магнус бе неговата кръв, последното му останало дете.

За кратък миг това осъзнаване порази Пъг, щом си спомни за децата, които бе изгубил: Уилям, първото му момче, загинал геройски при отбраната на Крондор, и Гамина, осиновената му дъщеря, в същата битка. Калеб, най-малкият му, загинал с жена си, Мари, по същото време, когато бе загубил Миранда. Калеб, толкова силен и жаден да служи, но единственият лишен от магия.

Потисна болката, защото знаеше, че тя води неумолимо към страха му от проклятието, хвърлено му от Богинята на смъртта: да види как всеки, когото обича, умира преди него. Имаше внуци храненици, Тад, Зейн и Джоми, които държеше на разстояние от страх, че ако ги заобича като свои, ще ги обрече. Не можеше искрено да твърди, че бе успял да остане отчужден от тях.

Отклони ума си от тези мрачни мисли, последва инстинктите си към метафоричното местонахождение на Магнус в матрицата и леко се вмъкна, та синът му да разбере, че е там.

„Татко — достигна го мисълта на Магнус. — Усетих присъствието ти, когато дойде“.

Пъг се възхити на мъжа и чародея, в какъвто се превръщаше синът му. Беше познавал други боравещи с магия: Кълган, своя наставник; Шимоне, Хочопепа и други цурански Велики в Събранието на магьосниците в онзи изгубен вече свят. Макрос и дъщеря му Миранда. Всеки от тях имаше специални дарби и всеки надминаваше другите в едно или друго. Кълган практикуваше така наречения Път на низшата магия, отлика, въведена от цураните. За Великите се знаеше, че вървят по Пътя на великата магия. „Велико“ и „низше“ бяха безсмислени етикети от гледна точка на Пъг, станеше ли дума за Магнус. Той беше същински майстор във всяка магия, която се постараеше да изучи. Бе се постарал да проумее дори и най-тайнствените изкуства, като знанието за демоните на Амиранта, и вече можеше да упражни известна власт, макар и малко, над демони. А и притежаваше способността да говори с мисълта си, умение, споделено с осиновената дъщеря на Пъг, умение, което той самият така и не бе усвоил успешно.

— Амиранта и Сандрина ми казаха за работата ти — отвърна Пъг. Усети друго присъствие и рече: — Мисля, че домакинът ни е тук. Ще се върна скоро.

Издърпа съзнанието си от матрицата, обърна се и видя пред себе си стар пантатиец в изящно скроен червен халат с черна обшивка, вече прогизнал от усилващия се дъжд.

— Добре дошъл отново, Пъг — каза пантатиецът.

— Благодаря ти, Так’ка — отвърна чародеят.

— Ще е лъжа, ако кажа, че сте желани тук, но разбирам, че ти и приятелите ти сте обречени от съдбата да сте тук. Толкова много кръв на ръцете ти ме въздържа да предложа нещо повече от търпение и скромно удобство. — Погледна небето. — Макар че, ако се съди по готовността на сина ти да прогизне в този вледеняващ вече дъжд, за вас очевидно удобствата на едно същество не са особено важни.

Пъг не можа да скрие усмивката си. Дори пантатиецът да не разбираше човешкото чувство за хумор, беше по природа шегаджия.

— О, обичаме удобствата и съм благодарен за търпимостта ви. Навярно някога в бъдещето бихме могли да обсъдим старите си разногласия или поне моите с някои от вашите по-враждебни събратя, но за момента действията на Магнус внушават усещане за спешност и се съобразявам с преценката му. Колкото до влагата и студа, издържали сме и на по-лошо и очаквам да издържим и това, макар че ще сме крайно благодарни за една суха кърпа, щом приключим тук.

Не можеше да прецени дали на съществото му стана смешно, тъй като не разбираше лицевите изражения на пантатийците. Но Так’ка отвърна:

— Толкова поне може да се направи. Ла’т ще остане тук, за да удовлетвори нуждите ви, ако такива възникнат.

И без повече думи старият пантатиец се обърна и напусна градината на покрива.

Пъг всъщност гореше от желание да получи възможност да седне и да поговори с явно добронамерения водач на пантатийците. Толкова малко бе разбрал за тези сътворени същества, тези играчки на древната Господарка на демони Алма-Лодака, превърнала се в богиня на тази раса.

Но засега отново насочи вниманието си към своя син и отново навлезе в матрицата.

 

 

Времето в матрицата стана безсмислено. Пъг знаеше, че са изправени пред реален риск да припаднат от изтощение, ако не следят от време на време съществуването си в реалния свят.

После се зачуди как ще разбере какво представлява „от време на време“ при тези обстоятелства.

Загледа как Магнус сондира. Беше страничен наблюдател в това проучване, защото Магнус като че ли бе по-ловък в намирането на път из този аналог на енергийно поле.

Навлезе без съзнателна мисъл навътре в матрицата — натам, където Магнус опипваше внушителната, подобна на замък конструкция. Помисли, че трябва да е някаква защитна бариера. Червеният замък представляваше нещо, съградено от енергия — внушително количество енергия при това.

Бяха се опитали да заобиколят бариерата и научиха, че илюзията за големина и форма е подвеждаща. Не съществуваше никакво „около“, нито „назад“. Където и да спираха „движението“ си, пред тях все така се издигаше червената бариера. По-логичният избор беше да „погледнат“ в един от прозорците, но това се оказа безсмислено: отвъд „прозореца“ нямаше нищо. Пъг заключи, че трябва да има някакъв механизъм, позволяващ наблюдение отвътре, че някой или нещо вътре в матрицата наблюдава какво опитват двамата с Магнус. Но кой или какво можеше да е този някой или нещо, сигурно щеше да си остане непонятно за тях.

Сега Магнус опипваше „ключалката“ на вратата. Пъг се помъчи да проумее идеята. Тук имаше енергийна матрица, сглобена така, че да намеква, че е някакъв вид комуникация. Но като че ли бе защитена така, че този, който я бе поставил, искаше да е сигурен, че само една определена личност или група хора ще могат да я дешифрират. А това намекваше, че информацията е деликатна.

Докато Магнус продължаваше да сондира вътрешната преграда, Пъг започна свое проучване на границите на матрицата. Когато най-сетне се увери, че е започнал да разбира нещо за естеството на този странен артефакт, се свърза внимателно с Магнус и той се отдръпна.

За едно мигване на окото и двамата осъзнаха, че са под дъжда, прогизнали и измръзнали. Забързаха към входа на градината и завариха там чакащия ги Ла’т — като че ли бе задрямал. Сепна се и им подаде по една суха кърпа.

— Нещо друго трябва ли ви?

Баща и син се спогледаха.

— Нещо горещо за пиене ще е добре дошло — каза Пъг. — Чай, кафе, чоча или каквото там имате.

— Имаме чай — отвърна пантатиецът и забърза надолу по стълбите.

— Притеснява ме неизчислимата енергия, побрана в онова нещо — каза Пъг.

Магнус кимна.

— И мен. Когато започнах, бях решил, че тази матрица е по някакъв начин продължение на свен-га’ри, и съм убеден, че е техен опит да комуникират с нас. Просто не разбирам защо след цялото това време и защо тук, а не горе във Върховете на Куор?

— Когато отключим преградата и ако успеем да се свържем с тези същества, може би ще получим отговорите. Колкото до първото, допускам, че времето може би е различно за тях и може би им е отнело толкова дълго, докато схванат що за същества ги обкръжават и как най-добре да стигнат до нас. Колкото до това защо тук, а не там — дори не си правя труда да разсъждавам по този въпрос.

Пантатиецът се върна с две глинени чаши с горещ чай. Беше горчив, ароматен и стоплящ и двамата бяха благодарни, че го получиха.

— Как се справяш с преградата?

Магнус отпи от чая, а Пъг се вгледа съсредоточено в сина си за миг. За разлика от най-големия му син, Уилям, който имаше силна прилика с него, или най-малкия му син, Калеб, който беше приличал на майка си, Магнус почти не приличаше на двамата си родители, макар Пъг да виждаше леки намеци за Миранда около очите му.

— Сложно е, несъмнено — отвърна Магнус. — Постоянно се променя, но започвам да различавам шаблон, повтаряща се последователност от пулсирания, която предотвратява случайно проникване отвъд онази стена в онова, което се крие зад нея. А и онзи мой сън…

— Какъв сън?

Магнус му разказа за съня си за Калкин и матрицата.

Пъг помълча малко, после каза:

— Колкото и обезсърчително да е да си имаш работа с Мошеника, все пак стигаме до една и съща цел: да предотвратим унищожението на нашия свят. Но опитът ми казва, че трябва да преценя какво се е процедило в съня ти от… неговия сън, ако наистина е било това.

— Мисля, че това наистина е бариера, а матрицата… — Магнус помълча, след което добави: — Мисля за нея като за ключалка, но със зъбци и жлебове вътре, които се движат, а там някъде има ключ, който се движи в синхрон с тази ключалка, но всеки друг ключ или шперц просто ще повреди ключалката и ще я направи безполезна.

— Или ще унищожи напълно онзи, който се опитва да я отвори.

Магнус само сви рамене.

Пъг се замисли.

— Все пак матрицата не се проявяваше по този начин, докато не се появи ти… колко, ден, след като пристигна?

— По-малко, мисля. Може да не съм забелязал този аспект веднага — отвърна Магнус.

— Значи бихме могли да заключим, че съществува умерено очакване за теб да се предполага или че притежаваш онзи ключ, или че можеш да отключиш ключалката, нали?

Магнус се усмихна.

— Ако позициите ни в този разговор бяха разменени, татко, ти какво щеше да кажеш в отговор на това?

— Щях да кажа, че правим прибързани предположения. Възможно е появата на който и да е владелец на магия да предизвиква тази реакция.

— Или на който и да е непантатиец — подхвърли Магнус.

— Или демони на острова, или ято чайки, прелетели отгоре…

— Трябва да се връщаме — каза Магнус. — Остават ми няколко часа дневна светлина и макар сега да е студено, след залез-слънце ще стане жестоко. А и чувствам, че съм почти готов да се опитам да „отключа ключалката“, както казваш.

Пъг кимна, последва сина си навън при вече напълно подгизналата възглавница, на която Магнус все пак седна, и го загледа, докато влизаше в състоянието си на транс.

Внезапна тревога сви стомаха му, щом осъзна, че последното му живо дете се кани да се отправи на изключително опасно магическо проучване. Прехвърли набързо в ума си своите заклинания за защита и си даде сметка колко нехаен е станал напоследък.

Едва не беше загинал заради своята самоувереност, когато се опълчи на демона Джакан, преобразен като Изумрудената кралица. Онова преживяване на ръба на смъртта му беше дало суров урок, но се оказа поучително за подготовката му за потенциално фатални изходи.

Този път реши да не се присъедини към Магнус в проучването на матрицата, а започна да гради заклинание за защита на двамата. От цялото магическо изкуство, което му бе на разположение, това бе най-трудното: заклинание за предпазване без предупреждение. Трудността възникваше от това, че във времето между проявата на самата атака и осъзнаването й от жертвата можеше вече да е мъртва, преди да е приложена защитата. Срещу стрели и меч, огън и камък нямаше начин да се защити без предварително предупреждение. Но срещу магия винаги имаше мигновено събиране на енергии, понякога за по-малко от няколко секунди, но винаги съществуваше, преди магията да бъде развихрена. Точно този факт даде на Пъг идея за изграждането на тази магия.

Щитът щеше да обгърне него и някой наблизо, Магнус в този случай, и да ги защити от всякаква магическа опасност, която Пъг можеше да предвиди. Като майстор в занаята си, ненадминат на този свят, освен може би от Магнус, това покриваше всякаква форма на енергия, огън или друг заряд, който щеше мигновено да убие незащитения. Номерът, както би го нарекъл Накор, бе да накараш щита да се задейства в мига преди да бъде развихрена атаката, и точно върху това се съсредоточи Пъг. В мига, в който бъдеше засечена злонамерена магия, щитът щеше да се задейства — и в този миг бе цялата разлика между спасението и унищожението. Трудността бе в това, че можеше да задейства такава защита само в едно-единствено положение, на върха на този покрив, в тази градина.

Сътвори заклинанието си и постави магическия „спусък“, както мислеше за него, на място, след което отрони дълга въздишка. Стига да стоеше тук и да не мърдаше, двамата с Магнус имаха приличен шанс да оцелеят срещу всякакъв капан, който можеше да предвиди.

Притесняваха го онези, които не можеше да предвиди.