Реймънд Фийст
Кралство под обсада (5)

2.
Предупреждение

Вятърът виеше.

Капитан Джейсън Рейнман ревна, за да го чуят над шумотевицата:

— Режи платната, по дяволите!

Екипажът беше пратен горе по такелажа по време на безумното връхлитане към пристанището на Крудий в подготовка за този отчаян акт.

— Силно на десен борд! — извика капитанът и двамата мъже, които се бореха с дългата дръжка на руля, напънаха с всичка сила наляво, за да завъртят непокорния кораб в обратна посока.

Гредите на „Кралски вестоносец“ застенаха в протест, докато корабът се бореше с напрежения, които не беше направен да издържи. Капитан Рейнман се обърна към мъжа, който стоеше до него, и извика:

— Задръж! Задръж! Само още мъничко!

Мъжът затвори очи, лицето му бе напрегнато от съсредоточение. Рейнман погледна нагоре и със задоволство видя, че всички въжета са прерязани — платната вече осейваха палубата. Щеше да оправи щетите в Крудий, а колкото платна беше загубил, херцогът можеше да му ги подмени. Въжетата щяха да се оправят, а ако някой от хората му се беше престарал с брадвата, реите щяха да се ремонтират.

Шумът от бурята заглъхна — мехурът от светлина бе езерце спокойствие сред пердашения от щорма залив.

— Не ме проваляй, владеещ чародейството пиян тъпако! Не ти се разрешава да припадаш, преди да се вържем на кея!

Мъжът, на когото викаше, не издаде с нищо, че го е чул, толкова голямо беше съсредоточаването му — а може би усилията му да се задържи на крака.

Корабът доближи кея в относителното спокойствие на магическия мехур и Рейнман извика:

— Пусни фендерите през борда! Угасне ли тази черупка, щормът ще ни блъсне в кея. Не искам да станем купчина трески! — А на мъжете горе викна: — Дръж се здраво, че ще ви люшне яко!

Щом големите фендери се спуснаха през борда, за да защитят кораба от блъсването в стената на кея, магическият мехур рухна и както бе предсказал капитанът, бурята ги тласна в скелето. Но фендерите свършиха работата си и макар да се разнесе пращене на дърво, и кеят, и корабът останаха непокътнати.

След това корабът се люшна опасно, стърженето на дърво в дърво беше болезнено силно, а трите мачти се килнаха рязко към каменната настилка на крайбрежната улица. Мъжете на тях се вкопчиха на живот и смърт и завикаха тревожно.

Но точно когато изглеждаше, че реите ще се натресат в земята, движението спря. За един напрегнат миг мачтите надвиснаха над камъните, след което тръгнаха обратно нагоре. Моряците отново завикаха тревожно, осъзнали, че може да бъдат изхвърлени в другата посока.

— Дръж се! — извика капитанът, вкопчен здраво в парапета. Огледа се и видя, че приятеля му го няма никакъв. — Пиян глупак! — извика към празното вече място и се вкопчи още по-здраво в парапета.

Изруга наум необходимостта от такова безразсъдно поведение и се закле, че ако корабът не оцелее, ще се погрижи лорд Джеймс Дашър Джеймисън да плати за нов от собствения си джоб. Макар да имаше таен достъп до кралската съкровищница, едва ли щеше да събере толкова пари.

Корабът продължи да се накланя, но вятърът и вълните го задържаха да не се преобърне. Капитан Рейнман пусна парапета и извика:

— Бързо! Всеки, който още не е мъртъв, мятай въжетата и дърпай здраво. Всеки, който е мъртъв, ще отговаря пред мен!

Забърза към носа и се огледа. Корабът беше в по-добра форма, отколкото бе очаквал, но не толкова добре, колкото му се искаше. Няколко дни дърводелство и боядисване щяха да го направят като нов.

Позволи си за миг да се поздрави за това безумно влизане в пристанището на Крудий, след което извика:

— Някой да е виждал оня пиян магьосник?

Един от моряците на палубата подвикна в отговор:

— О, него ли, сър? Мисля, че изхвърча през борда, когато се люшнахме обратно. — И изведнъж осъзнал какво е казал, извика: — Човек зад борда!

Няколко души от екипажа изтичаха до перилото и един посочи:

— Там!

Двама моряци скочиха през борда въпреки опасната вълна и риска да бъдат пометени към корпуса или още по-лошо, под кея и струпаните там отломки.

Обектът на търсенето им, слаб мъж с обикновено разрошена сламеноруса коса, която сега бе полепнала по черепа му, запръска слюнки и закашля, щом един от моряците го издърпа на повърхността и задържа главата му над водата. Вторият моряк помогна да го издърпат до кораба, където други двама моряци се бяха вкопчили здраво във въжетата.

Прогизнал, грохнал и отчаян, мъжът с мокрия халат погледна капитана и рече:

— Стигнахме ли?

— Общо взето — отвърна капитанът ухилено. — Господин Уилямс!

Първият помощник се появи тутакси.

— Да, сър.

— Слез долу и виж колко работа има да се свърши. Не чух нещо, което да ме убеди, че имаме сериозна повреда. Не ми казвай, че греша, ако обичаш.

Първият помощник отдаде чест и се обърна. Също като капитана познаваше кораба толкова добре, колкото лицето на жена си и децата си. Подозираше, че ги чака ремонт, но нищо по-сериозно.

— Пускай мостчето! — заповяда капитан Рейнман.

Моряците бързо се подчиниха. За разлика от мостчетата на пътническите кораби — луксозните, със стъпала и перила, — това беше просто широка дъска от здраво дърво, която едва стигаше до кея, без да се огъва толкова, че да не издържи мъж, понесъл товар.

Веднага щом дъската опря на кея, Рейнман заслиза по нея. Ботушите му по-скоро се хлъзгаха, отколкото стъпваха по дъската. Както очакваше, когато стъпи на кея, към него вече се приближаваше група ездачи.

Херцог Хенри, граф Робърт и няколко войници дръпнаха юздите и спряха.

— Ужасна нощ за езда, ваша милост — каза с широка усмивка капитанът, без да обръща внимание на пердашещия дъжд.

— Ужасно и за приставане — отвърна му херцог Хенри. — Трябва да е нещо спешно, за да направите тази рискована акробатика.

— Би могло да се каже. — Капитанът се огледа. — Макар че ще почака малко, докато можем да останем насаме. Изрични указания: само за вашите уши.

Херцогът кимна и махна на един от свитата си.

— Дай коня си на капитана и ни последвай пешком.

Войникът се подчини на заповедта, скочи от седлото и подаде юздите на Рейнман. Капитанът яхна коня малко непохватно, тъй като ездата не беше първото му занимание, но след като се озова на седлото, изглеждаше съвсем уверено.

— Към цитаделата! — извика херцогът над воя на вятъра.

Обърнаха и поеха нагоре по главната улица на Крудий, широкия път, който щеше да ги отведе до подслона и пращящия огън в камината.

 

 

Капитан Рейнман взе подадената му кърпа и започна да бърше лицето си, но отпъди слугата, донесъл сухи дрехи за преобличане.

— След малко — каза му, а след това се обърна към херцога. — Няколко думи насаме, милорд.

Стояха на входа на замъка с херцогинята, графинята и трите деца; всички чакаха обяснение за безумното акостиране, което току-що бяха видели.

Изненадан от необичайно рязкото поведение на Рейнман, херцогът кимна на другите да се приберат в голямата зала и обясни, че двамата с капитана ще отидат при тях след малко. Щом останаха сами в преддверието, херцогът попита:

— Е, какво е толкова важното, че рискувахте да разбиете най-бързия кораб на кралството, за да ми го кажете ден по-рано?

— Заповеди от Короната, сър. Трябва да свикате сбор.

Лицето на херцога остана безизразно, но очите му се присвиха.

— Значи война?

— Още не, но скоро, може би. Лорд Съдърленд и херцогът на Ран твърдят, че границата е спокойна, но според слуховете Кеш се придвижва в Юга и трябва да сте готов да подкрепите Ябон или дори Крондор, ако възникне нужда.

Хенри се намръщи. Война по Далечния бряг беше възниквала само два пъти в историята на Кралството: първоначалното завоевание, когато земята бе отнета от Кеш, и след това цуранското нахлуване. Хората на Далечния бряг живееха в мир от столетие и нямаха почти нищо общо с Кеш, ако не се брояха търговците, жадни за екзотични стоки.

Но Проливите на мрака бяха друга работа. Границата между двете гигантски държави от много време бе свидетел на стълкновения и нахлувания: и едната, и другата страна търсеха изгода. Последния път бе имало мащабно нападение над Кралството, последвало нашествието на силите на Изумрудената кралица. Докато целият Запад беше в развалини, Кеш беше тръгнал срещу Крондор, но се беше прибрал с подвита опашка от мощта на чародея Пъг. Пъг беше сгълчал и двете страни заради това прахосническо безразсъдство и така си беше спечелил враждебността на Короната. Все пак урокът му бе възприет и от почти петдесет години между двете гигантски държави не беше имало по-сериозен сблъсък. Дребните гранични стълкновения в Долината на сънищата не бяха нещо необичайно, но това сега беше първият намек за голяма военна акция срещу Кралството от империята Велики Кеш.

— Действия срещу Крондор ли очакват? — попита Хенри.

Рейнман сви рамене.

— Представа нямам какво очаква Кралският съвет. Ако Кеш тръгне срещу Крондор, Ябон ще трябва да се задвижи на юг за подкрепа, а вие несъмнено ще бъдете пратен на изток, за да подкрепите Ябон. Но това са само разсъждения. Знам само заповедите си, от устата на лорд Джеймисън.

— Ричард или Джеймс?

— Джеймс.

Хенри въздъхна. Ричард беше Рицар-маршалът на принца, втори братовчед на Джеймс, много по-близък до Короната в Риланон. Ако посланието идваше от него, значи наистина предстоеше война.

— Значи Джим е бил в Крондор?

— Този човек, изглежда, е навсякъде — каза Рейнман и пак избърса главата си с кърпата. — Не знам как го прави, но чувам от разни хора, че го били видели преди седмица в Риланон, после го виждам в Крондор, и освен ако не са му изникнали крила и е летял, не знам как би могъл да го направи, освен ако не е уморил няколко коня и не е спал цяла седмица.

— Има си начини, явно — каза херцогът. — Преоблечете се в нещо сухо и елате в залата. Вечерята все още е на масата и съм сигурен, че момчетата ще ви изтормозят с въпроси щом кажа на всички какво става.

— Ще го кажете на всички?

— Спомнете си къде сте, капитане. Това е Крудий. И да е имало тъдява кешийски шпионин през последните десет години, загубил се е някъде и скита далече от там, където трябва да е.

— А трябва също тъй да дам указания на граф Робърт и да пратя съобщения до Тулан, тъй че граф Морис да може да започне своя сбор. — Херцогът се усмихна. — След това безразсъдно влизане, което направихте, ако мислите, че мога да кажа на жена си, че това е държавна работа… ами, значи не помните жена ми достатъчно добре.

— Е, да, така е — отвърна капитанът с усмивка.

— Освен това момчетата ми са достатъчно големи и трябва да научат малко повече за военното дело. И макар да не ми се ще да се бият толкова млади, те са Кондуин.

— Да, милорд, и това е вярно.

Херцогът отведе Рейнман в залата, махна на слугите да напуснат и бързо предаде на всички много простата, но съдбоносна заповед от Короната.

Граф Робърт поклати глава.

— Военен сбор. Лошо време на годината е, милорд. Пролетната сеитба започва само след няколко седмици.

— Знам. Но войните са неприятни по всяко време на годината. Все пак можем да събираме войници на етапи. Един на всеки трима се явява щом бъде пратена вестта, снаряжава се и тренира, връща се в селото си след седмица-две, после е ред на следващия, и така нататък — и докато направим пълния сбор, сеитбата би трябвало да е в ход.

— Стига дъждът да спре — обади се Мартин кисело. — Земята няма да е готова за повечето посеви до седмица ако спре дори утре, татко.

— Земеделец си, а? — попита Рейнман и се ухили.

Брендан се засмя, дори Мартин се усмихна.

— Баща ни вярва в старите добродетели. Караше ни да работим като чираци във всеки занаят в херцогството за седмица-две, докато бяхме малки, за да разбираме по-добре живота на поданиците ни.

— Кралските поданици — поправи го баща му. — Ние трябва да закриляме гражданите на херцогството, но те не са на никого, нито дори на краля, макар да са задължени да му се подчиняват. Както и ние. Такава е традицията на Великата свобода, на която е основана държавата ни.

— Така казват — подхвърли Брендан и завъртя очи в досада.

Мартин смени темата:

— Капитане, как постигнахте този… фокус в пристанището, с мехура светлина насред бурята?

— А! — отвърна Рейнман. — С моя чародей на времето.

— Чародей на времето ли? — попита херцогът.

— Е, не е точно чародей, признавам, но „вещер на времето“ не върви, пък и освен това го дразни.

— Кой е той?

— Белард се казва — отвърна капитанът. — Един от мнозината от Звезден пристан. Беше с елфите на север оттук две години, учеше магия за влияние над времето от техните заклинатели. — Кимна благодарно, щом един слуга му поднесе чаша димящо греяно вино, отпи, остави чашата и рече: — Доста добър е в нея при това, освен един проблем.

— Какъв по-точно? — попита граф Робърт.

— Пие.

— А, пияница — каза Мартин.

— Е, не съвсем — отвърна капитанът. — Мъчил се като дявол да им научи магията и се понапил на едно от техните лунни празненства или слънчеви празненства, или цветни празненства, или каквото там правят елфите като повод да се напият хубаво, тъй че се напили и тогава почнало веселото: след няколко чаши той им направил една хубава буря насред гората. Няколко заклинатели едва успели да оправят нещата. А Белард открил, че понеже е човек, а не елф, или поне така мисли той, трябва да е пиян, за да накара магията да подейства.

— Аха! — възкликна Брендан с явно задоволство. — И сигурно му харесва!

— Всъщност тъкмо напротив. Оказва се, че другото, което Белард открил на онова празненство, е, че мрази пиенето. Трябва да го държим и да му налеем грога насила, ако ни потрябва занаятът му.

При тези думи всички се ококориха, а Брендан и баща му чак зяпнаха. След това залата избухна в смях. Дори капитанът се изкиска.

— Наистина го мрази. Но пие и върши майсторска работа, както видяхте одеве — сътвори ни мехур на спокойствие посред бурята. Тласкаше ни с постоянен вятър три дни веднъж, на един курс от Риланон покрай южните държави нагоре до Крондор — след като щяхме да изпаднем в безветрие за кой знае колко дни.

Главата го цепеше дни наред след това и стомахът му беше толкова вкиснал, че да откаже човек от ядене за цял живот.

— Защо го прави? — попита лейди Бетани. — Със сигурност има други магии, по-подходящи за него.

— Не знам — отвърна Рейнман със смях. — Може би защото му казах, че е длъжен да служи на принца и няма избор.

— Не си, нали? — каза херцогът. — Принудата е забранена със закон след войната с цураните.

— Да де — отвърна Рейнман и се изсмя малко гадно. — Но той не знае това.

Отново избухна смях, макар че Брендан и всички дами изглеждаха огорчени от двуличието в тази шега. Рейнман добави:

— В крайна сметка ще бъде добре възнаграден. Службата му на Короната няма да остане невъзмездена.

— А Хал? — попита Мартин.

— Да. Ще го върнат ли? — допълни Брендан въпроса му.

— Колкото до това — отвърна Рейнман, — засега принцът ще е благодарен, ако вестта за военния сбор в Запада не стигне до ушите на Изтока.

Хенри махна на капитана да се настани на масата и вдигна ръка. Мартин стоеше най-близо до вратата, тъй че я отвори и подкани чакащите отвън слуги да влязат.

— Обслужете ни и ни оставете — каза им херцогът.

Слугите се разбързаха да осигурят още храна и пиене, след което напуснаха.

— Отпращате слугите? — учуди се Рейнман.

— Клюкарстват и макар да вярвам на всички в това домакинство, една изтървана дума пред търговец или гостуващ моряк може да доведе до неприятности… Е, Джейсън, какво още имаш да ни кажеш?

Рейнман се усмихна.

— Само слухове. Преди да напусна Риланон се говореше, че кралят пак е болен.

Хенри се отпусна на стола си и въздъхна:

— Братовчедът Грегъри така и не стана мъжът, какъвто беше баща му. А и без синове…

— Ще спести доста неприятности, ако посочи Оливър за свой наследник — каза Робърт.

— Принц Едуард би одобрил това — отбеляза сухо Рейнман. — Принцът на Крондор гори от нетърпение кралят да провъзгласи друг за поста и да го остави да се оттегли в „цивилизацията“, както обича да нарича столицата. — Сви рамене. — Като за столица Крондор не е толкова лошо място, макар да му липсва известно великолепие. Едуард живее в смъртен страх, че някак си ще направи ужасна грешка, ако стане крал.

Всички се засмяха.

— Еди винаги е бил временно решение — отрони Хенри замислено. — Няма никаква политическа поддръжка и никаква амбиция. Мисля, че ако Събранието го обяви за крал след Грегъри, ще намери начин да отхвърли короната и да избяга в именията си. Има разкошна вила на един малък остров край Ролдем.

— Където, разправят, жена му прекарва повечето си време… — добави Рейнман и хвърли поглед към дамите — в прегледи на домашната гвардия.

Херцогинята повдигна вежда.

— И е известно, че всички те са много чаровни, много млади и… много високи.

Графиня Мариан и лейди Бетани се засмяха на забележката, а двете момчета се спогледаха, преди Брендан да се ококори и да каже:

— О!

— Дворцовите бракове невинаги са това, което биха могли да бъдат — каза майка му все едно нямаше нужда да се добави нищо повече.

Рейнман се почувства неловко.

— Говорехте за Хал. Как е той в онова училище в Ролдем?

„Онова училище в Ролдем“ беше Кралският университет, най-доброто учебно заведение на света. Беше създаден първоначално за благородниците на Ролдем и кралския двор като място, където да изучават изкуство, музика, история и естествени науки, както и магия и военни умения. Но през годините беше привлякъл най-добрите младежи от всяко съседно кралство и Империята и се бе превърнал почти в необходимост за всеки благородник, стремящ се към кариера.

— Никой от Далечния бряг не беше учил там преди — отвърна Хенри. — Но на Хал, изглежда, му е приятно или поне така намекват писмата му.

— Включва се в Майсторския дворцов шампионат — каза Брендан на капитана.

— Хубаво перо на шапката му, ако спечели — отвърна Рейнман.

Хенри погледна към един от затворените с кепенци прозорци, сякаш можеше да види леещия се навън дъжд.

— При това разстояние в Ролдем вече трябва да е обед. Може би сега се състезава, ако вече не е елиминиран.

 

 

Фехтовачът се хвърли напред пред очите на тълпата, наблюдаваща свирепото париране на състезателите. Бяха съвсем равностойни и това бе първият от трите тура, които трябваше да излъчат новия шампион на Двора на майсторите.

Тъмнокосият младеж от Далечния бряг се беше оказал неочакван претендент, пренебрегнат от залагащите на първите двубои. Докато се издигаше рязко, премахвайки с лекота първите си трима противници, залозите бързо се бяха променили към равни за шансовете му да стане новия шампион.

Противникът му беше доскорошният фаворит, рус младеж приблизително на същата възраст.

Хенри Кондуин, най-големият син на херцог Хенри Крудий, парира, контраатакува, последва лъжлив замах наляво и забиване отдясно.

— Туше! — извика Дворцовият майстор.

В тълпата изригнаха одобрителни възгласи.

Двамата състезатели се поклониха един на друг и се оттеглиха в срещуположните ъгли на огромната зала за дуелиране в Двора на майсторите в град Ролдем.

Русият младеж се върна при баща си.

— Много е добър.

Талвин Хокинс, трийсет и вторият шампион на Двора на майсторите, кимна и се усмихна на сина си.

— Добър почти колкото теб. Ще трябва да си малко по-съсредоточен. Наблюдаваше го, но не очакваше да е толкова бърз. Сега може да поеме рискове, защото му трябва само един допир, за да спечели. На теб ти трябват два.

Тай Хокинс се намръщи. Знаеше, че баща му е прав. Младият Тайрън Хокинс, двайсет и пет годишният син на бивш шампион, беше толкова доминираща сила в Двора на майсторите като студент, че беше влязъл в състезанието като най-сериозен фаворит. Тази репутация му беше помогнала лесно да премахне всичките си ранни противници и беше станал малко прекалено самоуверен.

— Предпочита тройното съчетание — каза Тал на сина си. Загледан в лицето на младежа, си помисли колко прилича на майка си, Теал, и колко дълбоко беше започнал да го обича, макар да не му беше истински баща. Големите сини очи и луничките придаваха на силното младежко лице момчешки вид, а усмивката му го правеше очарователен за дамите. — Ако можеш да разпознаеш това, когато започне — продължи той, — можеш да му влезеш под втория финт и да го достигнеш.

— А ако не го разпозная, той ще спечели двубоя — каза Тай сухо.

Тал се усмихна и отвърна:

— Стават и по-лоши неща.

— Вярно. Никой не умира тук… обикновено.

Това му спечели мрачния поглед на баща му. В Двора на майсторите се помнеше опитът за покушение над баща му от двама противници, завършил с първото преднамерено кръвопролитие на състезания от сто и петдесет години.

Докато чакаха да се даде знак за втория кръг на последния тур, двамата млади мъже огледаха залата. Тай беше излизал на арената безброй пъти, но за Хенри това беше първото гостуване в Двора. Всъщност беше първото му гостуване в Ролдем. Беше видял тази зала за първи път, когато му разрешиха четири тура упражнения срещу учители само преди два дни.

Но и за двамата младежи великолепието на огромната зала все пак бе изумително. Резбовани дървени колони обкръжаваха дървената арена, полирана до блясък като метал, като лъскава мед. Сложни шарки бяха врязани в пода. Имаха не само естетическа функция, тъй като всяка фигура очертаваше зона за дуелиране, от тясната пътека за дуел с рапира до по-големия осмоъгълник за по-дълги остриета.

Точно затова съществуваше Дворът на майсторите.

Преди повече от две столетия кралят на Ролдем учредил турнир, който да определи най-големия фехтовач на света. Съперници от всякакъв ранг — благородници и простолюдие — пропътували чак от най-южната провинция на империята Велики Кеш, от далечните Свободни градове на Натал и от всички места помежду им. Наградата била баснословна: златен меч, инкрустиран със скъпоценни камъни. Награда, ненадмината в цялата история на кралството.

Надпреварата продължила две седмици и един местен благородник, граф Верси Данго, накрая триумфирал. За изумление на краля графът заявил, че иска да се откаже от наградата, за да може кралят да заплати с меча построяването на академия, посветена на изкуството на фехтовката, и там да провежда периодично този турнир. Така бил основан Дворът на майсторите.

Кралят заповядал построяването на училище, покриващо цяло каре в центъра на столицата, и през годините то било преизграждано и усъвършенствано, докато вече наподобяваше колкото училище, толкова и дворец. Когато било завършено, провели втори турнир и граф Данго успешно защитил славата си на първи фехтовач на света. Всеки пет години се събираха фехтовачи, за да се състезават за титлата Шампион на Двора на майсторите. Четири пъти Данго бе надделявал като окончателен победител, докато накрая една рана му попречила да се състезава повече.

Учителят, назначен за Майстор на турнира, даде знак на двамата състезатели и те заеха позициите си. Майсторът застана между тях, разпери ръце и те вдигнаха оръжията си. Майсторът хвана върховете, събра ги, след което отстъпи назад и извика:

— Дуел!

Тай мигновено приложи коварен горен удар, който почти улучи и принуди Хенри да направи стъпка назад. Тай настъпи с изпънато напред оръжие и с лявата ръка на бедрото, а не вдигната във въздуха за равновесие, както предпочитаха повечето фехтовачи. Баща му го беше научил, че няма много предимство в това, освен ако губиш равновесие, тъй като вдигнатата високо ръка ти отнема от енергията — не ужасен проблем на фехтовалния тепих, но можеше да убие човек в битка.

Хенри направи лек отскок и започна кръгово движение със сабята и Тай разбра, че се кани да опита същия троен ход, който почти му беше струвал „туше“. Вместо да изтегли на втората маневра, той изпъна ръка и направи необичайно ниско забиване, с което удари Хенри на по-малко от половин педя от колана му, но все пак ударът бе чист. Още преди Майсторът да го е обявил, самият Хенри извика:

— Туше!

Двамата състезатели застанаха мирно за миг, поздравиха се и се върнаха в двата края на арената. Хенри се приближи при чакащия го треньор, майстор фехтовач Филип.

— Той разбра какво си намислил — каза старият воин.

Хенри кимна, смъкна кръглия си шлем, похабен от днешните двубои, и леко задъхан, отвърна:

— Изглупях, че опитах един и същи ход два пъти. Той ме подмами да го опитам с високото си забиване. Накара ме да помисля, че е отчаян. — Взе подадената кърпа и изтри лицето си. — Опряхме до едно „туше“ за титлата.

— Колко лошо, че баща ти не е тук. И да спечелиш, и да загубиш, ти донесе гордост на фамилията си. Хал.

Хенри кимна.

— По-добре, отколкото очаквах, всъщност.

— Прадядо ти Арута е бил прочут фехтовач. Изглежда си наследил това умение.

Хенри се усмихна уморено.

— Добре, защото нищо не съм взел в стрелбата с лък от прапрадядо ми Мартин.

— За разлика от дядо ти и баща ти — каза сухо майсторът фехтовач.

Разбрал, че с редките похвали е приключено, Хенри въздъхна и каза:

— Или малкия ми брат.

— Или онова момче, което работи в ковачницата.

— Тъй че, искаш да кажеш, трябва да спечеля това.

— Това е идеята, общо взето.

Двамата състезатели се върнаха на тепиха, където ги чакаше Дворцовият майстор. Той протегна ръка и двамата младежи пак вдигнаха оръжията си. Майсторът сграбчи двата притъпени върха, след което дръпна рязко ръката си и извика:

— Дуел!

Двамата започнаха боя. Бяха равни в дарба и ловкост. Преценяваха, атакуваха, отстъпваха и отбиваха.

Опитните воини като Тал Хокинс и майстор фехтовач Филип съзнаваха, че двамата дуелисти са напълно равностойни: Тай имаше малко по-добра техника, но Хенри беше просто малко по-бърз. Победителят щеше да е този, който се възползваше от първата грешка на другия — било от загуба на концентрация, от погрешен разчет на времето или от умора.

Двубоят навлезе в своя ритъм, отсечен и отривист, прекъсван от кратки паузи, докато двамата противници си поемат дъх и се преценят взаимно.

Тай предприе свирепа висока атака и изтласка Хенри към неговия край на тепиха. Ако бъдеше принуден да прекрачи линията, щеше да загуби с фал.

— О… — отрони майстор фехтовач Филип, щом най-добрият му ученик заотстъпва сякаш на ръба да изгуби самообладание. Но преди да се е примирил с това, че ученикът му ще загуби пред хитрата атака, се случи нещо забележително.

Тай заби към най-високата точка, позволена за туше — туниката точно под лицевия предпазител, — ход, който трябваше да принуди Хенри да се задвижи надясно или наляво, тъй като нямаше повече място зад себе си. И в двата случая щеше да стъпи извън ограничената зона и да загуби двубоя — или да изгуби равновесие.

Но Хенри просто задържа левия си крак здраво на пода, само на два пръста пред крайната линия, изви тялото си и хлъзна десния си крак напред, оставяйки рапирата на Тай да се вреже във въздуха точно над платнената му туника. Хенри пък изпъна ръката си и Тай налетя право срещу върха на рапирата му.

Тълпата ахна, щом двамата дуелисти замръзнаха на място. За миг в залата не се чуваше нито звук, а след това Дворцовият майстор извика:

— Съдии?

Четирима съдии, по един във всеки ъгъл на зоната за дуел, трябваше да подадат знак за валидно „туше“. Двамата най-близо до края на Хенри се спогледаха, несигурни какво са видели току-що. Хенри вече седеше на пода в пълен шпагат, с единия крак изпънат напред, другия — назад, а Тай се бе задържал в позата си, с извито тяло пред оръжието на Хенри.

— Така наистина е неудобно — каза Хал достатъчно високо, за да го чуят зрителите наблизо.

— Смущаващо всъщност — отвърна Тай.

Майсторът даде знак на двамата съдии да дойдат при него и каза:

— Състезатели, върнете се на позициите си.

Тай протегна лявата си ръка и Хенри я хвана и остави противника си да го вдигне на крака.

— Сигурно боли — каза Тай, след като смъкна шлема си.

Хенри също свали своя, избута тъмнокафявата си коса настрани и изохка.

— Представа нямаш.

Щом Хенри се върна при Филип, треньорът му каза:

— Никога не бях виждал такова движение. Какво беше това?

— Отчаяние. — Хенри взе подадената му кърпа и избърса лицето си. — Наистина е по-добър от мен, знаеш ли?

— Да — отвърна Филип тихо. — Но не много. И не толкова, че да се откажеш. Може да спечели, но ти също.

— Какво бави толкова съдиите?

— Предполагам, че спорят за правото на пътека. Тайрън все още беше изпънат напред, тъй че ти нямаше правото, въпреки че той налетя на върха на рапирата ти. Аз бих отсъдил, че няма допир, и щях да ви накарам да повторите.

— Не мисля, че ще мога — отвърна Хенри и потръпна от болка. — Май ще трябва да ида на лечител, ако искам да имам деца.

— Сигурно е само мускул. Почини малко и ще се оправи.

— Усещам, че левият ми крак не е както трябва, учителю. По-слаб е, отколкото би трябвало, и ако го напрегна дори малко, боли адски.

Филип се отдръпна назад.

— Опитай напад.

Хенри опита забиване вдясно от Филип и залитна. Филип го хвана, преди да рухне на пода, потупа го по рамото и извика високо:

— Дворцови майстори!

Тримата съдии, които се съветваха, се обърнаха като един и най-старшият попита:

— Какво има?

— Трябва да се оттеглим.

Последва стон на разочарование от многобройните зрители, а Майсторът на церемониите попита:

— Защо се оттегляте?

— Младият ми майстор фехтовчик е пострадал и не може да продължи.

Тай и баща му прекосиха тепиха. Спряха при съдиите и Тай заяви:

— Мога да изчакам, ако на младия лорд Хенри му трябва време да се възстанови. Час, ако трябва, или може би утре?

Хенри — вече накуцваше видимо — поклати глава.

— Не, сър. Не мога да продължа и… — Лицето му потръпна от болка. — Подозирам, че няма да съм в най-добрата си форма за доста време. — Усмихна се на противника си. — Честита победа, Хокинс. — Сниши глас и добави: — Вероятно щеше бездруго да спечелиш. Наистина си най-добрият, когото съм срещал.

— Честно казано, никой не ме беше притеснявал толкова като теб — отвърна Тай. Погледна към съдиите и те кимнаха.

Главният съдия и церемониалмайстор обяви:

— Тъй като младият лорд Кондуин не може да продължи, отсъждаме, че този дуел е приключил. Поздравления за шампиона на Двора на майсторите Тайрън Хокинс!

Тълпата явно беше разочарована от липсата на решение с бой, но след колебливото първоначално стъписване завика възторжено. Макар и да нямаше финално „туше“, турнирът бе предложил няколко дни забавление, а шампионът несъмнено беше изключителен фехтовач.

Когато възгласите стихнаха, Тай каза тихо:

— Това ще е огромно облекчение за кралския церемониалмайстор — отлагането на галапразненството щеше да го съкруши.

Хенри погледна към кралската ложа, откъдето кралят и семейството му бяха наблюдавали финалите, и забеляза видимото облекчение на лицето на майстора на церемониите, щом той застана пред краля.

— Време е да получиш наградата си — каза Тал Хокинс на сина си. После се обърна към Хенри. — С ваше позволение, ще ви пратя приятел лечител. Може да ви оправи за ден-два. Тези натъртвания в слабините са повече от неприятни, знам. Ако не се лекуват бързо, може да се задържат месеци, години дори.

Хал прие предложението с вежливо кимване.

Двамата финалисти и придружителите им бяха отведени до кралската ложа, където се поклониха пред краля на Ролдем. Крал Карол беше застаряващ мъж с побеляла коса, но все още изглеждаше жизнерадостен и щастлив. До него седеше съпругата му кралица Гертруде, а от другата й страна стоеше най-младият им син, принц Грандпри, който беше само с няколко години по-голям от двамата състезатели и бе облечен в униформата на генерал от Кралската армия, и сестра му, принцеса Стефани, великолепна в роклята си от леко надиплена жълта коприна, която изящно се стелеше по пода. Голите й рамене и дръзкото й донякъде деколте бяха прикрити с прозирен шал в същия оттенък. Изборът й на цветове бе в контраст с лешниковокафявата й коса и изумителните й кафяви очи.

Хенри се постара да не се изчерви, докато извръщаше поглед от нея, а след това забеляза как Тай Хокинс е зяпнал дръзко дъщерята на краля. И моментално реши, че победителят в двубоя му е неприятен.

От дясната страна на краля стоеше принцът на короната Констънтайн, безспорният наследник на трона, до него бе средният син, принц Албер, вероятен наследник. Хенри и Тайрън се поклониха на кралската фамилия.

Церемониалмайсторът обяви:

— Ваши величества, ваши височества, победителят и елиминираният в този финален мач. Лорд Хенри Крудий, приближете се.

Като първи от отстранените от победителя, Хенри бе награден с миниатюрен сребърен меч. Щом коленичи, за да приеме подаръка от ръката на принцесата на Короната, кралят каза:

— Жалко, че свърши така, младежо. Представихте се възхитително. Все пак втори не е повод за срам. Може би ще имате по-добър късмет на следващия турнир.

— Ваше величество е изключително любезен — отвърна Хенри, прие меча и с леко накуцване се върна и застана до майстор фехтовач Филип.

— Ще пратим лечител в квартирата ви в университета и този… крак… ще се погрижат за него. Трябва да сте готов за утрешното галапразненство — каза кралят.

— Благодаря ви, ваше величество — отвърна Хал с поклон.

— Тайрън Хокинс Оласко — извика церемониалмайсторът.

Тай коленичи и кралят заяви:

— Млади Хокинс, дадох кралската награда на вашия баща преди много години. — Усмихна се тъжно на Тал. — Беше ден, който никога няма да забравим.

Турът беше завършил със смъртта на двама от противниците на Тал: опитен фехтовач от Кеш, който бе дошъл на турнира с една цел — да убие младия майстор на меча, и един лейтенант от армията на Оласко, виновник за смъртта на повечето близки на Тал.

Кралят заяви:

— Така приключва тази надпревара и ще се съберем след пет години, за да видим дали младият Хокинс може да продължи постиженията на фамилията си. Желая ви, добри лордове, дами и господа, хубав ден и ще ви посрещнем с радост на нашето галапразненство утре вечер.

Всички насядали станаха, щом кралят се изправи и изведе съпругата си и семейството си от залата на Майсторския двор. Тай се обърна и видя, че Хал се е втренчил в него с присвити очи, но в същия миг един мъж се провря през тълпата и застана пред него.

Но пръв проговори Хал:

— Лорд Джеймисън!

Джеймс Джеймисън Фурията, или Трепалото, барон от Принцовия двор в Крондор, кимна на младия благородник, а след това на Тай и на баща му.

— Е, Джим, това е неочаквано удоволствие — каза Тал Хокинс.

Лорд Джеймисън се огледа и рече:

— Неочаквано, несъмнено, но едва ли удоволствие. — После добави по-тихо: — Трябва да поговорим насаме, Хокинс. — Обърна се към Хал. — Не се отдалечавай много, Хал. И с тебе трябва да поговоря.

Отдръпнаха се настрани от тълпата, обкръжила победителя, и Джим каза:

— Тал, трябва да те помоля за една услуга.

— Каква?

Отношенията на Хокинс с Джим Трепалото и с всички други, свързани с Конклава на сенките, в най-добрия случай можеше да се нарекат „смесени“. Бяха спасили живота му като дете, но му бяха наложили висока цена в служба за тях и дори сега, след като официално го бяха освободили от нея, продължаваха да присъстват в живота му. Хал знаеше, че им дължи всичко, което е сега, но в това чувство за дълг нямаше обич.

— Трябва ми да държиш под око младия Кондуин.

— Защо?

— Нещо предстои. Ще ти кажа повече довечера, насаме.

— И как да го държа под око, докато е в университета и живее в студентската спалня?

— Не го пускаме да се върне там. — Джим хвърли поглед към двамата млади фехтовчици и техните обожатели. — Покани го да вечеря със семейството ти в „Речната къща“ довечера и след това ще намеря възможност да поговоря с вас двамата. Да, това ще свърши работа.

— Добре. — Хокинс кимна късо и подмина намръщения кралски благородник.

Джим се огледа наоколо в опит да засече кой би могъл да го наблюдава. Ако в тази зала имаше агенти на Кеш — нещо почти сигурно, — щяха да са много добри в работата си, а това означаваше, че шансът да ги разпознае, е нищожен. Все пак бързият оглед из залата беше малка цена срещу шанса някой агент да сгреши и да се издаде.

„Или агентка“, поправи се той, щом улови погледа на една втренчена в него млада жена. След миг тя извърна очи. Джим едва потисна въздишката си. Каквото и да беше същинското й намерение, беше пожелала да я забележат и той я бе забелязал. Тепърва трябваше да разбере дали е амбициозна за по-високо положение в обществото дама, отличила малко по-стария, но все още привлекателен благородник от Кралството за изгоден брачен съюз, или кешийска шпионка.

Придаде си спокойно изражение и тръгна привидно безцелно през тълпата, като се стараеше да се престори на любопитен зрител на днешното събитие, но всъщност се запъти точно към тази жена.

Малкото отклонение се появи в лицето на лорд Карингтън, дребен дворцов благородник от кралската делегация в Ролдем — суетен и досаден мъж с напомпано самочувствие на способен дипломат и със силен апетит за клюки.

— Лорд Джеймисън! — възкликна той и стисна вяло ръката на Джим.

— Милорд — отвърна Джим, докато се опитваше да не изпусне от погледа си красивата брюнетка, за която вече бе сигурен, че е кешийска шпионка.

— Жалко, че младият лорд Хенри не продължи — заговори Карингтън. — Заложил бях малко злато на него и щеше да е чудесно за Островите да имат шампион на Майсторския двор. Все пак… — Кимна към Тай и Хал, които все още разговаряха със зрителите, — мисля, че и така е добре, след като Хокинс претендира за титла на запад, макар и сега да пребивава в Оласко.

Доловил, че се очертава дълъг и досаден разговор, Джим отвърна:

— Познавам Галвин Хокинс от години, милорд. Той не „претендира“ за титлата, тя си е негова.

— О? — Като всеки друг член на кралския двор в Риланон, Карингтън не беше напълно сигурен какво прави Джим за Короната, но знаеше, че е нещо важно, а и освен това дядо му все пак беше херцог на Риланон. — Разбирам.

— Някак си не съм убеден, че разбирате — отвърна Джим, след което каза високо: — Извинете ме, милорд, трябва да поговоря с едно лице.

И преди дебелият придворен да успее да отговори, Джим му обърна гръб и се запъти право към една голяма колона, до която бе застанал обектът на вниманието му. Жената го погледна и по устните й пробяга почти закачлива усмивка. Джим се зачуди дали не я е преценил погрешно. Може би не беше агент на Империята, а просто млада жена, хвърлила око на мъж с положение и богатство.

Стигна до колоната миг след като тя бе минала зад нея и вече не се виждаше никъде.

— Проклет да съм — промърмори Джим и се огледа. Беше много добър в наблюдението на хора сред тълпа, дори на оживен пазар в голям град. Но в момента като че ли беше срещнал равностоен противник. Жената май дори беше по-добра от него.