Реймънд Фийст
Кралство под обсада (4)

1.
Лов

Конете се изправиха на задните си крака.

Двамата млади ездачи ги овладяха — дългите часове обучение си казаха думата пред лицето на неочакваната атака. От храста зад тях отекнаха виковете на войниците и лаят на кучетата, знак, че скоро ще дойде подкрепление. Дотогава младите ловци щяха да разчитат само на себе си. Бяха прегазили през шубраци прещип и пирен, избуяли по ивица песъчлива пръст, оголена от дървета преди векове.

Братята от Крудий бяха тръгнали да търсят глиган или сръндак, но се бяха натъкнали на нещо неочаквано и ужасяващо: спящ виверн.

Първи братовчед на дракона, покритият със зелени люспи звяр се беше отдалечил от обичайните си планински ловни полета и беше заспал в един дълбок овраг, скрит под високата папрат и храсти.

Сега, след като идването им бе нарушило дрямката му, ядосаният звяр се надигна и плесна широко с криле, за да се понесе в небето.

— Какво сега? — извика Брендан на по-големия си брат.

— Не го пускай да избяга! — отвърна Мартин.

— Защо? Не можем да го ядем!

— Да. Но става чудесен трофей на стената!

По-младият брат изпъшка примирено и пусна копието си за лов на глигани. Метна крак над врата на коня си, скочи на земята и в същото време ловко смъкна лъка си от рамото. Конят му, добре обучена и обикновено безстрашна в лов кобила, с най-голяма радост побягна колкото може по-надалече от хищника. Брендан извади от колчана си стрела с широк връх, изпъна тетивата и стреля за секунди.

Стрелата полетя вярно, порази смарагдовото същество точно в ставата на рамото и крилото и звярът потрепери. Крилото бавно се смъкна и увисна.

Мартин скочи на земята, стиснал здраво копието си за глигани; конят му хукна след кобилата на Брендан. Раненият виверн оголи зъби, надигна се и вдиша дълбоко, като издаде странен клопащ звук.

— О, проклятие! — изръмжа Брендан.

— Залегни! — извика брат му и се хвърли надясно.

Брендан скочи наляво и изпепеляващият огън проряза въздуха там, където бе стоял допреди миг. Усети как пламъците близнаха косата му — профучаха само на педя от него. Претърколи се, чу рева на виверна и усети миризмата на лютивия дим от яростната атака на звяра.

Стиснал копието, Мартин се хвърли надясно. Вивернът като че ли се обърка за миг от двамата движещи се в различни посоки противници. После впи очи в Брендан и пак засмука въздух. Според това, което Мартин знаеше за поведението на виверните, брат му щеше да бъде нападнат отново с нова огнена струя. Метна отчаяно копието, но то беше прекалено тежко и падна на земята, без да стигне до целта си.

Изведнъж, като по чудо, стрела изсвистя между братята и порази виверна в гърлото. Съществото се задави, потрепери и започна да се мята от болка. Братята въздъхнаха облекчено и затичаха напред. Мартин вдигна копието и промуши виверна, а Брендан се прицели внимателно и заби стрела точно между врата и торса, право в сърцето му. Съществото се замята и после застина.

Братята се обърнаха в посоката, откъдето бе дошла спасителната стрела, и видяха млада жена с кожени бричове, туника и високи до коленете ботуши за езда. Носеше къса пелерина, преметната през едното й рамо за бърз достъп до колчана, стегнат през гърба й. Лъкът й — двойно извит, къс и удобен и за конници, и за пешаци — бе развит от древен цурански модел и изобщо не беше оръжие за начинаещ. Само традиционният ловджийски дълъг лък имаше повече сила и обхват.

Лицето на Брендан светна.

— Лейди Бетани, удоволствие е да ви видим, както винаги. — Метна лъка си през рамо, избърса потта от челото си и се ухили, като видя как Мартин се помъчи да обуздае раздразнението си и да го замени с безразличие.

Родени с година разлика, двамата братя лесно можеха да минат за близнаци. За разлика от по-големия им брат Хал, който приличаше на баща им, широкоплещест и с широка гръд, тъмна коса и почти педя над шест стъпки височина, те приличаха на майка си. Косата им беше по-светла, очите им бяха сини, а не тъмнокафяви, и двамата бяха гъвкави, жилести и доста по-ниски от баща си и Хал. Имаха силата на камшик и гъвкавост вместо груба мощ.

Тъмночервената коса на Бетани падаше до раменете й; лицето й беше елегантно и изящно оформено, а в усмивката й се долавяше нещо снизходително. Тя поведе коня си към тях и падналия звяр и подметна лукаво:

— Стори ми се, че малко помощ няма да ви е излишна.

Също като братята, Бетани беше на ръба на пълнолетието, бляскава в младостта си — и я приемаше за нещо дадено. Щеше да стане на деветнайсет на следващото Средилетие, както и Мартин. Тримата бяха приятели още от съвсем малки. Баща й беше Робърт, граф на Карс и васал на баща им, лорд Хенри, херцога на Крудий. Бетани бе висока цели шест стъпки — най-високата жена както в Карс, така и в Крудий.

Мартин се намръщи.

— Нали казваш, че ловът бил досаден?

— Повечето неща са досадни — отвърна тя със смях. — Промених мнението си за лова и реших да ви догоня, глупаци такива.

Шум зад нея издаде, че останалите от ловната потеря на херцога се приближават, и след миг три коня изригнаха от храсталаците. Ездачите дръпнаха юздите и изгледаха тримата млади ловци и мъртвия виверн.

Ездачът в средата беше херцог Хенри, наричан по-често Хари, тъй като баща му също беше носил името Хенри. Усмихна се широко, като видя двете момчета и дъщерята на приятеля му, застанали над падналото чудовище. Лицето му беше изгоряло от слънцето и обрулено, от което изглеждаше по-стар от своите четирийсет и девет, а в тъмната му брада се мяркаха сиви къдрици.

— Какво мислиш за това, Робърт? — попита той ездача вдясно от себе си.

Робърт, граф на Карс, дръпна юздите. Русата му коса беше посивяла рано, тъй че изглеждаше почти бяла под следобедното слънце. Също като на приятеля му, лицето му бе загоряло от слънцето и обрулено от вятър и дъжд. Това, че дъщеря му не отстъпваше в стрелбата с лък на който и да е мъж в Запада, го радваше.

— Мисля, че стрелата на дъщеря ми печели почестите — отвърна той. После се намръщи. — Но да яздиш сама от замъка беше върхът на глупостта!

Гористите земи около Крудий бяха усмирени още преди поколения, но все още криеха риск. Граф Робърт въздъхна примирено. Бетани беше единственото му дете и много й се угаждаше. Заради това беше станала своенравна и буйна, за голямо негово отчаяние.

Бетани се усмихна на ядосания си баща. Беше и коприва, и балсам за него и знаеше, че той ще направи всичко за нея.

— Отегчих се от бъбренето на дамите в Крудий. — Усмихна се и кимна на херцога. — Без да се обиждате, милорд, но интересът ми към плетене и готвене е нищожен, за голямо разочарование на майка ми. Търпението ми се изчерпа, тъй че реших, че ми трябва малко забавление. — Кимна към убития виверн. — Макар че забавлението свърши доста бързо.

— Ха! — рече херцогът и се изсмя. — Точно така би трябвало да е, лейди Бетани. Ранените виверни са опасни. Повечето хора биха стояли по-далече от тях.

Гоначите и кучетата също дойдоха и старшият на лова Родни им даде знак да вдигнат виверна.

— Заедно го убихме, татко — каза Брендан. — Но истината е, че почестите са за Бетани. Стрелата й ме спаси от изгаряне, заклевам се.

Мартин кимна, сякаш му беше все едно кой е убил виверна.

— Какво смятате да правите с него? — попита Робърт. — Не става за ядене.

При подхвърлянето на тази често повтаряна шега двамата братя се спогледаха. Благородниците на изток можеше и да ловуват големите хищници за забавление, но в Далечния бряг те бяха напаст, заплаха за стадата и стопанствата, и затова просто ги избиваха — и големите котки, и глутниците диви кучета, и вълците, и драконовите родственици виверните. Херцогският лов беше най-често за великански глиган — както днес, — за лосове, за сърни в гората или за мечки.

— Мисля, че от главата му ще се получи чудесен трофей за покоите ми, татко — каза Бетани и преметна лъка си на рамо.

Лорд Робърт погледна домакина си, а той поклати глава, като едва сдържаше смеха си, и попита:

— Не е ли по труфилата?

— Моята Бетани хич я няма за коприни и мазила, рокли и обувки. — Лорд Робърт се обърна се към единственото си дете и отсече: — Ще виси в залата за трофеи, не в покоите ти.

Мартин почисти острието на ловното си копие във високата трева и го подаде на един от войниците.

Брендан се ухили.

— Помня как се беше облякла на последния празник на Банапис по Средилетие. Не мисля, че хич я няма по труфилата.

Дори вечно киселият Мартин се усмихна.

— Забелязал си, а?

Този път беше ред на Бетани да се подразни и на бялото й лице изби червенина. Лошо пазена тайна беше, че всички очакваха графската дъщеря рано или късно да стане следващата херцогиня на Крудий, когато най-големият син на Хенри, Хал, стане херцог. Политиката на кралството изискваше всички такива брачни съюзи да бъдат одобрени от краля, но тъй като херцогът и фамилията му бяха родственици на Кралския дом Кондуин, нещата се опростяваха, стига да не се оформеха силни съюзи между благородниците на Далечния бряг и могъщите благородни домове в отдалеченото Източно владение.

— Как е Хал? — попита граф Робърт.

Изражението на Хари издаде гордостта му от най-големия му син.

— Много добре, ако се съди по последното му писмо. — Младият Хенри беше заминал далече, в университета на островното кралство Ролдем. — Учителите му го оценяват добре, присъствието му в Кралския двор носи чест на дома ни, а и той губи само по малко, когато играе хазарт. Пише, че възнамерява да се включи в Турнира на шампионите.

— Смело — каза Робърт, докато гледаше — как двамата младежи и дъщеря му яхат конете си. — Най-добрите фехтовачи на света си съперничат за титлата Шампион на Двора на майсторите.

— Бива го с меча — подхвърли Мартин.

Мартин често говореше така, понякога поради сухото си чувство за хумор, друг път — заради скептичния си поглед към света. Винаги беше сдържан в похвалите и укорите, рядко се усмихваше или изразяваше недоволство и отбягваше да споделя мнението си за повечето неща.

Брендан обаче не можа да сдържи възхищението си.

— Той е най-добрият меч в Запада. Само Мартин може да затрудни Хал. Казват, че не отстъпва на предтечата ни принц Арута.

Брендан беше най-младият и като че ли се беше родил на света с единствената цел да тормози братята си. Беше отраснал като щастливо бебе и буйно дете, вечно настървено да догони по-големите си братя. Рядко имаше момент, в които да не се усмихне и да не може да намери нещо смешно в ситуацията.

— Легендарно име — каза графът и кимна учтиво.

— Е, ако можеше и да е по-добър с лъка… — подхвърли Брендан със заядлива усмивка.

Мартин наистина хич не го биваше в стрелбата с лък.

Робърт видя как братята се изгледаха накриво.

Познаваше и тримата синове на херцога още от бебета и беше свикнал с постоянното им съперничество. Знаеше, че ако разговорът им продължи, ще се превърне в спор и Мартин ще се ядосва все повече, за удоволствие на Брендан.

Усетил, че синовете му са на ръба на поредната си кавга, херцогът извика на гоначите:

— Отнесете главата на виверна в замъка. Ще направим от главата му трофей за лейди Бетани!

Граф Робърт се намръщи и това накара момичето да се усмихне.

Херцогът продължи:

— А вие двамата… — посочи първо Мартин, а след това Брендан, — дръжте се прилично или ще ви назнача в нощния конен патрул по източната граница.

Младежите знаеха, че баща им не се шегува, тъй като и двамата бяха прекарали не една студена нощ с патрулите на гарнизона в опасните лесове.

— Да, татко — отвърнаха двамата почти едновременно.

Старшият на лова нареди на гоначите да вдигнат виверна, а благородниците поеха към крепостта на Крудий.

Докато яздеха под високите дървета, Бетани подхвърли с измамно мил тон:

— Колко лошо, че не намерихте глиган, момчета.

Двамата братя се спогледаха и като никога киселото изражение на Брендан бе същото като на Мартин.

 

 

Въпреки яростната буря, която се надигаше навън, вечерята беше празнична. Настроението се повишаваше от пращящия огън, обилното вино и усещането за безопасност от яростта на стихиите. Веселите закачки около трапезата бяха нещо предсказуемо: двете фамилии бяха близки и споделените пирове — неизброими.

Формалното сядане на масата бе изоставено преди години, след като двете съпруги, херцогиня Каралин и графиня Мариан, бързо си бяха станали като сестри и си говореха през раменете на мъжете си, докато херцогът не бе решил, че удобството натежава над протокола.

Ето защо граф Робърт седеше на мястото, традиционно полагащо се за съпругата на домакина, докато тя седеше на неговото. Двамата мъже можеха да си бъбрят, както и жените им, и хармонията бе осигурена.

Двамата синове на херцога седяха отдясно на графа, а лейди Бетани седеше отляво на майка си. След като повечето блюда бяха изядени, Брендан смуши брат си с лакът и попита:

— Какво ти става?

— Какво да ми става? — попита Мартин и се намръщи, подразнен сякаш от въпроса.

Киселото му изражение накара Брендан да се ухили още по-широко.

— Или умираш да подслушаш разговора на майка с графиня Мариан, или Бетани си е изцапала устата със сос.

Мартин наистина гледаше натам, когато брат му го заговори, но погледът му рязко се върна към брат му. Брендан рядко беше виждал това изражение на лицето му — дълбок и застрашителен поглед, който го предупреждаваше, че този път много е прекрачил границата. Навремето такива случаи обикновено приключваха с това, че Брендан бързо припваше да потърси закрилата на майка си, докато беше съвсем малък, или на баща си или брат си Хал, когато стана по-голям.

Но вместо да избухне в гняв, който обикновено следваше този мрачен поглед, Мартин сниши глас и рече:

— Не си видял нищо.

Тонът му беше толкова изпълнен със сдържана ярост и заплаха, че Брендън можа само да кимне.

Усетил, че между синовете му става нещо, херцог Хари каза:

— Ако тази буря се влоши, ще ни се отвори много работа в града за доста дни. — Погледна Мартин. — Искам да поемеш патрул на север и североизток и да видиш как се справят селяните. — Обърна се към Брендан: — Ти също си достатъчно голям, за да поведеш патрул. На юг и югоизток.

— Мога да видя онези села на връщане към дома, ваше височество — каза граф Робърт.

— Поостанете още няколко дни — каза Хари и погледна с топла усмивка жена си, която бе увлечена в оживен разговор с графинята. — Те обичат да са заедно.

— Вярно — каза графът. — Наистина като че ли имаме все по-малко време за гостувания напоследък.

Хари се наведе към него и попита:

— Имаш по-близки връзки с родствениците на изток. Какво чуваш?

Графът знаеше точно за какво пита херцогът.

— Малко. Хората сякаш изведнъж са станали предпазливи, до пълно мълчание.

Почти веднага след създаването на Западното владение на Кралството между Запада и Изтока се беше появило съперничество. За мнозинството граждани и управляващото Събрание на лордовете всичко на изток от градчето Малаков брод се приемаше като „истинското Островно кралство“. На Запада често се гледаше като на бреме за държавните ресурси, тъй като повечето от земята му беше безлюдна и планинска или, още по-лошо, населена от нечовеци — джуджета, елфи, тролове, таласъми и Братството на Тъмния път. Разходите за администриране бяха високи в сравнение с приходите за Короната и от службата в Запада не можеше да се извлече почти никаква политическа изгода. Истинската военна и политическа кариера идваше от службата в Източното владение. Преследването на разбойнически банди таласъми или тролове не беше път към повишение. Боевете срещу кешийски набези или пограничните стълкновения срещу Източните кралства бяха.

— Разчитам на теб за нещо по-сигурно от това, което идва през Крондор — каза херцогът. — Фамилията ви е нова на Далечния бряг, докато моят дом… — И замълча многозначително.

Историята на дома Кондуин в Крудий беше добре известна. Брат на краля беше завладял Далечния бряг, някогашна най-далечна граница на Велики Кеш, и го беше присъединил към Кралството, почти удвоявайки територията на държавата за по-малко от пет години. Беше харесал района, който бе завладял, беше помолил брат си да му даде Далечния бряг и бе построил крепостта, в която вечеряха сега — Крудий.

Карс, домът на графа, беше всъщност по-важният занаятчийски и търговски център, благословен с много по-добро пристанище и разположен точно на средата на крайбрежието; всички земеделски стоки, руда и дървен материал за износ стигаха накрая до кейовете на Карс.

Бащата на граф Робърт беше получил графската титла от дядото на Хенри, с благословията на краля, когато предишният крал бе умрял бездетен. След като нито едно имение на Далечния бряг не беше смятано за достатъчно привлекателно от никой източен благородник, наградата бе останала неоспорена. Лорд Хенри често си мислеше, че той, граф Робърт и Морис, граф на Тулан, представляват почти автономно малко кралство. Данъците, плащани на Короната, бяха скромни, сведени до половината от онова, което взимаше принцът в Крондор, но и земите бяха бедни, тъй че общо взето Далечния бряг беше оставен сам за себе си.

— Има слухове — отвърна Робърт и се наведе към него. — Кралят е зле със здравето според един братовчед, когото смятам за благонадежден. Казват, че жреците лечители ги викат често за страдания, които се смятат за умерени у повечето мъже на неговата възраст.

Хенри въздъхна, отпусна се назад, вдигна бокала си и отпи.

— Патрик беше последният истински крал Кондуин според мен. Дошлите след него са като жена му, отмъстителни и манипулативни заговорници: истински източни владетели. — Остави виното. — Чуй какво ти казвам: без мъжки наследник може да бъдем въвлечени в конфликт.

Лицето на Робърт помръкна.

— Гражданска война ли, Хари?

Хенри поклати глава.

— Не. Но политическа борба в Събранието, която би могла да задържи трона празен за дълго време. А ако това се случи… — Херцогът сви рамене.

— Регент. Кого според теб би могло да назначи Събранието?

— Там е работата — отвърна Хенри. — Трябва да питаш източния си братовчед. Нямам представа.

Херцогът взе пак чашата си и отпи бавно и замислено. Това, което беше казал за последния „истински“ крал, беше опасна забележка, ако го чуеше някой извън най-доверените му приятели.

Кондуин бяха най-дългата родословна линия владетели в Островното кралство. Имало беше дребни крале на остров Риланон преди издигането на тази династия, но Кондуин беше първият, забил знамето на Островите на континента и завладял Батира. Тъкмо кралете Кондуин бяха създали държава, която да съперничи на Велики Кеш на юг, държаха досадните Източни кралства под контрол и бяха укрепили връзките с островното кралство Ролдем.

Робърт забеляза замисленото изражение на приятеля си.

— Какво?

— Ролдем.

— Какво Ролдем?

Хенри се наведе към него, притеснен сякаш да не бъде подслушан дори тук, в главната зала на собственото си владение.

— Без признат наследник има много претенденти за трона.

— Фамилията ви има повече далечни братовчеди от пчелите в цял кошер, но само няколко от кралската кръв.

— Има трима принцове…

— Седем — прекъсна го Робърт. — Ти и тримата ти синове сте от кралската кръв.

Хенри отвърна с гримаса:

— По волята на предтечата ни сме отказали претенции за наследство на каквото и да било, освен Крудий.

— Мартин Дълголъкия може да го е направил, за да избегне гражданска война с братята си, но това е било много отдавна. Става въпрос за сега. В Събранието има мнозина, които биха те преценили като достоен претендент за трона, ако възникне необходимост. Ще се стекат към теб.

— Дръзки думи, Робърт. Мнозина биха могли да кажат, че стъпваш на ръба на измяната, но нямам никакъв интерес, нито за себе си, нито за синовете ми. Да се върнем към истините в момента: има трима, които могат да претендират за короната. Оливър, племенникът на краля, е най-близкият кръвно, но е от брака на сестрата на краля с принц Майкъл от Семрик, а това го прави чужденец в очите на мнозина. Монтгомъри, графът на Риланон, и херцог Чадуик от Ран са братовчеди на краля, макар и далечни.

— Срамота, че крал Грегъри не стана такъв женкар като баща си — каза Робърт. — Патрик остави цяло котило копелета по пътя си, преди да се ожени. Все пак успя да остави един законен син. — Графът помълча, после добави: — Принц Оливър е добро момче и си прав, има най-много от кръвта на Кондуин, и е сгоден за втората дъщеря на херцог Батира, Грейс. След Цуранската война домовете на Батира и Кондуин са останали близки повече от сто години.

— Това е могъща фракция — съгласи се херцогът. — Но Грегъри все още не е обявил Оливър за свой наследник. Момчето наближава двайсетата си година, а Грегъри едва ли ще създаде друг син, колкото и да се стараят с онова момиче, за което се ожени.

Двамата се подсмихнаха. След неочакваната смърт на кралицата кралят се бе оженил за едно момиче едва с година по-голямо от сина му. Беше дъщеря на дребен придворен благородник, който бе издигнат в сан с този благоприятен брак. Единственият чар на кралицата беше в изумителната й красота и разправяха, че правела краля много щастлив, но пък изглеждаше доста глупавичка.

Гъмжеше от слухове, че кралят не е добре със здравето. Предвид възрастта му, едва петдесетгодишен, и краткото му управление, само пет години след смъртта на баща му, вероятността за нестабилност в кралството беше по-висока от цяло столетие.

— Монтгомъри не е фактор — продължи Робърт. — Той е дворцово същество и би се изявил за кандидат само като компромис за предотвратяване на война, но не изпъква, няма фракции зад него.

— Но той е вторият син на сестрата на краля и най-близкият по кръв след Оливър.

— Жалко, че по-големият му брат не е жив. Виж, той беше младеж с талант.

Хенри кимна и замълча. На смъртта на по-големия брат на Монтгомъри, Александър, винаги се беше гледало донякъде с подозрение. Никой не изказваше гласно мисълта, но смъртта му при един набег на сересийски пирати беше изглеждала едновременно безсмислена и изгодна. Пиратите бяха нападнали имение, което бе тежко укрепено, но без нищо ценно вътре. Плячкосани бяха няколко дрънкулки, но единственото забележително нещо беше смъртта на племенника на краля, който по това време беше водещият съперник за титлата наследник на трона. За щастие Оливър се беше родил скоро след това и въпросът за наследството като че ли бе заглъхнал.

— Мислиш ли, че Едуард е фактор? — попита Робърт.

— Не. Той е принц само на име. — Хенри се засмя. — А би могло да се получи добър крал от него, защото отчаяно не иска поста. Управлява в Крондор само като услуга за покойния баща на краля. Патрик и Едуард бяха като братя. Гледа на Грегъри като на племенник и ще остане там докато го освободят. Със сигурност ще се оттегли в именията си в Изтока, когато Оливър дойде на запад.

— Тогава, ако не бъде посочен наследник от краля и кралят умре, кого ще подкрепи Събранието? — попита Хенри. — Това е въпросът.

Робърт отрони дълга въздишка.

— Само боговете знаят. И сър Уилям Алкорн.

Хенри се изсмя кисело.

— Нашият странно загадъчен сър Уилям.

Двамата се смълчаха замислени за току-що споменатия мъж. Войник от простолюдието във всяко отношение, от град Риланон, островитянин по рождение, той се беше издигнал бързо до ранга Капитан-рицар и го бяха повишили в личната гвардия на краля.

Но когато кралят беше все още младеж и баща му го изпрати да учи в Университета на Ролдем, Капитан-рицар Уилям бе назначен за командир на личната свита на принц Грегъри и се беше завърнал две години по-късно като сър Уилям Алкорн, назначен за личен съветник на наследника на трона. Сега, пет години по-късно, беше съветник на краля на Островите.

— Като че ли не е благоразположен към нито една фракция.

— Или разиграва едната страна срещу другата и укрепва позицията си.

Робърт въздъхна.

— Според слуховете сега е най-властният мъж в кралството, въпреки показната му скромност и смирение. Кралят зависи от всяка негова дума, което означава, че мнозина от Събранието също го слушат.

— Как се гледа на истината често пъти определя истината — изтъкна Хенри. — Ако се страхуват от него заради власт, колко власт има, е без значение, защото страхът все пак е реален. А как лорд Джеймисън приема това, че позицията му на Първи съветник се узурпира?

Робърт сви рамене.

— Той все още е сила, но остарява. Синът му Джеймс трети е способен, но внукът му, поредният Джеймс… Джим е този, който трябва да се държи под око.

Графът кимна. И двамата бяха срещали Джим Фурията, или Трепалото, в облика му на лорд Джеймисън, внук на херцога на Риланон.

— Какво е известно за Алкорн? — попита граф Робърт. — Издигна се по ранговете, едва ли първият мъж от простолюдието, който го е направил — дядото на херцог Джеймс е бил просто улично хлапе, крадец дори. Но този сър Уилям не държи никаква определена титла — твърдят, че ги отказва, макар че дори постът херцог на Риланон би могъл да е негов, ако поиска, след като лорд Джеймс се оттегли.

Хенри поклати унило глава.

— Сегашният херцог би могъл да възрази. Мисля, че предвижда постът да премине в ръцете на сина му или на внука му. А лорд Джеймс все пак е човек, с когото трябва да се съобразява. Той крепи Събранието на лордовете всъщност.

— Е, нас на Далечния бряг малко ни засяга, вярно — каза граф Робърт. — Все пак винаги е интересно.

— Ти си повече политическо животно от мен, Робърт. Но да кажем, че ни засяга малко, означава да допуснем, че нещата ще продължат както в миналото, а може и да не стане така. Има разлика между това Короната да ни пренебрегва и да ни изостави. Точно когато помисля за такова мрачно бъдеще се радвам, че имам приятели като теб и Морис тук в Запада.

— Винаги твой верен васал, приятелю.

В този момент един войник, прогизнал до кости, нахлу в залата, приближи се до масата на херцога и се поклони.

— Милорд, към пристанището подхожда кораб.

Херцогът се изправи.

— В това време?

— Опитахме се да ги предупредим с червен сигнал, но те ни пренебрегнаха и подхождат право насам!

Херцогът погледна Робърт и двамата казаха едновременно:

— Рейнман!

— Само този луд ще хукне пред такава буря, без да помисли, че ще свърши с кораба си на половин миля в сушата. Да се качим на кулата.

Междувременно момчетата и Бетани също бяха станали.

— Татко — каза Мартин. — Нищо няма да видите оттам!

— Ако е Рейнман и не спре кораба си в тази хала, много ще имаме да видим — отвърна Хенри.

Напусна голямата зала и се запъти към стълбището, което водеше към най-високата кула пред цитаделата. Наричаше се Кулата на магьосника, тъй като някога предтечата на херцога, лорд Боррик, я беше отстъпил на един магьосник и неговия чирак. Сега бе празна, но все още предлагаше най-добрия изглед към околността на запад.

Разбързаха се слуги, за да донесат промазани наметала за свитата на херцога, и когато Хенри и Робърт стигнаха до върха на кулата, задъхан паж ги догони и им подаде тежки наметала, киснати в тюленова мас. След миг двамата владетели бяха на кулата, извърнали лица срещу хапещия дъжд, и се напрягаха да видят каквото могат в тъмното.

Когато и другите се струпаха около тях, граф Робърт извика над воя на вятъра:

— Виждате ли нещо?

Хенри посочи.

— Там!

Градчето Крудий беше залостило здраво врати и кепенци срещу бурята, но все пак тук-там се виждаха светлинки, процедили се около ръбове на кепенци, и от фенерите на забързани към кейовете хора. Сигналът за тревога смътно достигаше до ушите на струпаните на върха на най-високата кула на цитаделата Крудий.

В далечината едва се виждаше сиянието на фара Лонг Пойнт, смътно червена — предупреждение към кораби да не навлизат в пристанището.

При буря корабите поемаха към един нос на няколко мили нагоре по брега и възвиваха да намерят подслон зад няколко високи стръмнини. В щорм като този разумният избор можеше да е да продължиш да плаваш покрай брега и да обърнеш, когато ветровете отслабнат, или да пуснеш котва и да обърнеш носа срещу бурята.

Но този капитан не беше обикновен мореплавател. По-скоро беше донякъде луд, както бе отбелязал лорд Хенри. Смятаха го за най-добрия капитан в Западната кралска флота и винаги го пращаха първи след пирати и на опасни мисии.

— Трябва да е нещо важно, за да накара Рейнман да рискува да влезе през нощта! — извика Мартин: бе застанал зад баща си.

— Глупак! — отвърна Робърт. — Ще се блъсне в кейовете!

В дъжда и сумрака корабът се понесе бясно покрай фара като зловеща сянка, скелет от сиво и черно, осветен от жълто-белите отражения на факли покрай вълнолома. Щом влезе в пристанището, всяка врата и прозорец на всеки дюкян покрай кея се отвори рязко въпреки дъжда и хора зяпнаха удивени лудия капитан, подкарал кораба си към унищожение.

Изведнъж, около кораба изригна ярка почти като посред бял ден светлина и се разшири като огромен мехур. Вътре в бляскавия купол можеше да се види как корабният екипаж сече трескаво такелажа, тъй че платната да се смъкнат по-бързо.

— Проклятие! — каза тихо херцогът.