Реймънд Фийст
Кралство под обсада (11)

8.
Моряк

Бурята бушуваше.

„Суя“ се люшкаше в тежките пенести вълни, докато заобикаляше сушата, преди да започне дългия си бяг към залива Каралян. Екипажът се беше оказал точно толкова невеж, колкото Джим очакваше — пристанищни утайки, наети в последната минута поради опасността да се появи някой като него, шпионин на Кралството. Знаеха само, че всички кораби на Кеш, изглежда, бяха събрани в Хансуле и че всички те се нуждаеха от годни и здрави моряци.

Джим знаеше къде се намира корабът само благодарение на това, че можеше да пресмята наум скорост и местоположение. Доста се беше изненадал, когато чу как един офицер попита капитана накъде са се запътили и разбра, че пътуват за Каралян, а не към Елариал.

Все пак в момента Джим беше твърде зает с мокрите въжета и платна, за да мисли за логиката зад този избор. Беше посред нощ и той и другите мъже горе се оправяха по такелажа само на светлината на фенерите, окачени на всяка мачта, тоест почти пипнешком. Беше най-опасната задача, пред която един моряк може да се изправи — високо горе в разгара на нощна буря.

Джим беше сигурен, че щом бурята стихне, няколко кораба ще са се изгубили. Вятърът беше духал цял ден и единствената полза от това беше, че щяха да стигнат до крайната си цел два дни преди графика.

Джим се спусна до вантите, а от тях се смъкна на палубата. Капитанът явно беше доволен от развоя на нещата, тъй като бурята като че ли отслабваше и щеше да плава още час с оставените горе платна.

Джим слезе на сравнително сухата и топла палуба за екипажа. Беше почти празна, тъй като повечето от смяната все още бяха горе. Той отиде до хамака си и опипа небрежно ръба откъм стената. Дланта му се спря на малката изпъкналост в стената: глобусът му за пренасяне, скътан в тъканта, където бе пришито поддържащото въже. Знаеше, че до няколко минути още двама-трима ще се дотътрят долу, и искаше дотогава да е заспал, а не да се въвлича в празно дърдорене. Ако имаха някаква информация, която си струваше да се измъкне, щеше да дрънка клюки като жена на пазар, но след като знаеше за това пътуване толкова, колкото и те, предпочиташе наистина да поспи.

От всички роли, които бе приемал в кариерата си, най-много мразеше да е моряк. По-скоро беше готов да се разправя с ядосани камили в летния зной на пустинята Джалпур или да нападне разбойническа крепост, отколкото да изкара още една нощ на борда на този кораб.

Но дългът го зовеше. Трябваше да разбере за какво е този флот, защото макар да му липсваха подробности, не се съмняваше, че истината ще се окаже лоша новина за Кралството. За кой ли път се зачуди каква роля имат пантатийските влечуги жреци във всичко това.

 

 

Сънят беше кратък: призори наредиха всички да се качат на палубата. Джим се събуди от обичайното недоволно ръмжене на мъжете, измърмори къса ругатня по адрес на идиота, заповядал тази експедиция, и се запъти нагоре към палубата.

Вместо да го пратят да разгъва платна, го насочиха към носа, където няколко мъже работеха на макарата, която спускаше котвата. Беше сиво утро, бурята беше спряла, но морето се вълнуваше, тъмно и метално зеленикаво под мъгливо небе. Джим погледна към мястото близо до брега, накъдето ги насочваха и където корабът щеше да пусне котва.

Пресметна, че все още са на половин ден плаване от града, и се зачуди колко точно кораби вече са пристигнали.

Когато стана по-светло и вятърът стихна, получи отговора: повече кораби, отколкото бе сънувал, че е възможно. Сякаш за да потвърди най-големия му страх, пред очите му изникна ескадра бриянски дълги кораби — движеха се в посока, съобщена им по някакъв начин от онзи, който командваше тази невероятна флота.

Джим се изкатери до най-горния рангоут и погледна към далечното пристанище. Все още бяха много далече и не се виждаше сушата, където знаеше, че трябва да е градът. Бяха хвърлили котва в огромен извит залив, служещ само за добър пристан на върха на извивката, където сушата на север го предпазваше от най-бурните ветрове, духащи от северозапад. Поне разбра защо са тук вместо по-нагоре при Елариал. Толкова много кораби щяха да запушат дори широкия вход към пристанището.

Порази го друг несъмнен факт: Касийм абу Хазара-хан трябваше да е засякъл агентите му в Каралян и ги държеше в мрак. Никой кораб в тази флотилия нямаше да е бил достатъчно близо до града, за да бъде забелязан, освен с магия или от някой от агентите на Джим, наел лодка за плаване в хубав ден.

С изтръпнало сърце се плъзна надолу и скочи пъргаво на палубата. Беше се чудил защо всичките му агенти на юг оттук бяха замлъкнали, а тези оттук на север бяха непокътнати. Вече разбираше, че на Хазара-хан му е все едно. Каквото и да замисляше, щеше да се разиграе преди вестта за този огромен флот да стигне до Кралството.

Джим знаеше две неща: трябваше да разбере накъде се е запътила тази огромна флотилия — към Далечния бряг или към Крондор. След това трябваше да се махне от този кораб и да се върне в Крондор. Пресметна. Логиката диктуваше, че империята Велики Кеш щеше да се опита да си върне цялата земя, загубена преди стотици години, с една съкрушителна атака. Ако бриянските кораби бяха първите, преминали през Пролива на мрака — или Тъмните провлаци, както се наричаше още — и можеха да осигурят прикритие срещу квеганските пирати, то останалата флота можеше да продължи право към южното крайбрежие на Горчиво море и можеше да се предприеме тройна атака срещу Ландсенд — Края на сушата, Порт Викор и Крондор.

Конницата можеше да е тръгнала на север от кешийските градове Джонрил и Нар Аяб, за да влезе в Долината на сънищата от югоизток, а гарнизонът на Дърбин щеше да окаже подкрепа на кешийските сили вече в Шамата. Кеш щеше да завладее Долината за седмица: Ландсенд щеше да падне за дни, а ако кралският Западен флот бъдеше хванат на котва при Порт Викор, Кеш щеше да сложи ръка на цялото Горчиво море.

Ако той ръководеше това нападение, щеше да наложи блокада на Крондор, а след това да удари по Сарт, за да не може Ябон да изпрати помощ. Силите на Далечния бряг щяха да са незначителни и ако бъдеха прехвърлени на изток през проходите в Сивите кули, щяха да се озоват зад силите от Ябон, спрени на север от Сарт.

Замисли се. Единственото неразбираемо нещо във всичко това беше какво щеше да направи Хазара-хан на юг. Нямаше нужда да вижда заповедите и плановете на кешийския генерал, за да разбере, че всеки гарнизон на юг от Оверн е вдигнат и сега е на борда на тези кораби. Според здравата логика орди разгневени племена щяха да се изсипят през Пояса на Кеш в тучните земеделски земи на Южната империя.

Тук ли щяха да изиграят своята роля пантатийците? Защото все нещо трябваше да ги накара да опазят мира без петата на кешийския ботуш на вратовете им.

Изведнъж се почувства на ръба на паниката. Беше открил всичко, което можеше да се открие на този кораб, но махането му оттук беше проблематично. Можеше да използва глобуса и да се върне в кабинета си в Крондор, какъвто беше планът му, след като научеше повече. Проблемът беше научаването повече. Беше на котва толкова близо до брега, че плуването през вълните до сушата нямаше да е ужасно опасно. Но щом стигнеше брега, тогава какво? Щяха да го чакат над двайсет мили пешком, докато стигне до някоя част от залива, която да му предложи по-полезна информация или по-бързо прехвърляне, и пак нямаше да има представа какъв е планът. Трябваше да има друг начин. Трябваше.

 

 

Минаха два безметежни дни, но това не означаваше, че Джим имаше време да размишлява над сегашното си положение. Един кораб в морето, дори и на котва, иска много грижа, а след като „Суя“ беше с недостатъчен екипаж — както явно бяха всички други съдове във флотата, — смените бяха половин ден на дежурство, половин ден почивка, въпреки че „почивка“ беше въпрос на дефиниция. След храна трябваше да се кърпят платна, да се снаждат въжета, както и да се обикаля в недрата на кораба с фенер и да се оглежда за течове. Джим избра да направи огледа на трюма с надеждата, че ще намери някакъв товар, който да му подскаже каква ще е ролята на този кораб, но се обезсърчи до лудост, щом откри, че трюмът е празен. Знаеше, че има товар горе на палубата — кафезите, донесени на борда от пантатийците, но те бяха скрити под тежко платно, а и на палубата винаги имаше хора. Нямаше никакъв шанс да види какво има вътре.

На третата сутрин корабите започнаха да вдигат котва — най-напред бриянските. Джим си пое дълбоко дъх, за да потисне нетърпението си. Беше логично да са първата ударна флотилия, тъй като можеха да надвият с маневри всяка квеганска галера в Горчивото море и най-вероятно щяха да се развърнат в прикритие, за да могат по-тежките кешийски бойни галери да дойдат зад тях и да ударят право към Порт Викор.

Неведнъж го обземаше силното желание да грабне глобуса си за телепортиране и да се пренесе в Крондор, но знаеше, че това ще спечели само няколко дни — стражевите кораби на Кралството западно от Края на сушата щяха да зърнат чуждите платна до седмица. А една допълнителна седмица подготовка нямаше да означава почти нищо срещу такава мощна атака.

Последва заповед „Суя“ да вдигне котва и да опъне платната. Но строят беше за маневриране, а заповедта беше да поемат към град Каралян, а не да излизат в открито море. Когато се приближиха към залива, Джим почти не повярва на очите си. Извън пристанището все още стояха над сто кораба, а товарни баржи и малки лодки кръстосваха напред-назад от и към сушата. Идваха не само от пристанището, но и от бреговете отвъд него.

Корабът спря на по-малко от четвърт миля от един дълъг равен бряг. В далечината Джим различи петно на хоризонта — там беше град Каралян и се виждаше пушекът от комините. Джим никога не се беше интересувал много от този град, тъй като го намираше за второстепенно пристанище, което не заслужава сериозно наблюдение, но все пак имаше агент там.

Към кораба подходи баржа и първият помощник-капитан извика да приготвят товарните мрежи. Джим с още двама мъже се заеха с гика, а други няколко моряци избутаха настрани главния люк и слязоха долу, за да поемат товара.

Спуснаха мрежата и Джим зачака на рудана, докато подадат сигнала. После тримата завъртяха тежкия лост, руданът се завъртя и мрежата се заиздига.

Джим едва не изтърва лоста, когато го зяпна една доста притеснена наглед крава. Имаше още една, стегната в ремък до първата, и мучеше жално. Джим не беше специалист в гледането на животни, но беше пътувал достатъчно през земеделски земи, за да може да познае млекодаен добитък:

Домашните животни се запазваха по-дълго от месото, тъй че докарването на добитък, овце или дори свине, прословути с трудното им гледане, зад една армия не беше нещо нечувано, особено ако не се предвиждаше добър лов. Но дойни крави?!

Очите му се разшириха още повече, когато на борда започнаха да се качват мъже, жени и деца — и изведнъж Джим осъзна какво точно става. Огледа се, видя, че всички останали са се залисали в работата си, и зачака мига, в който можеше да се измъкне до хамака си и да активира глобуса за пренасяне. Вече знаеше точно какво е решила да направи някоя безумна група кешийски благородници.

Това не беше просто военна авантюра. Беше нещо повече от мащабна атака срещу Западните владения на Островното кралство или дори от опит за завладяване на цялата Долина на сънищата след многото години гранични стълкновения.

Виждаше пред себе си мъже и жени от всевъзможни места: пустинни хора от Дахали-Капур, блатни обитатели от Драконовото тресавище и И’Рамийр, конници ашунта и земеделци исалани, всички от Кешийската конфедерация.

Кеш не пазеше границите си от конфедератите, зажаднели за по-добрата земя в Южната империя. Империята пренасяше конфедератите до Далечния бряг и смяташе да им даде земя в Кралството.

Това не беше просто поредна война. Беше мащабно нашествие и колонизация. Намерението им не беше да завладеят тези земи и да господстват над враждебно население. Щяха да заменят това население с хора, които щяха с благодарност да се подчиняват на имперския закон, за да могат да се задържат в новите си, скъпоценни за тях домове.

Джим се огледа и видя още кораби, които изпъваха платна и поемаха на север. След като не знаеше точния брой на корабите, можеше само пресмята, но империята на Велики Кеш водеше към Далечния бряг поне двайсет хиляди земеделци, пастири и занаятчии, около три пъти повече от цялото население на тамошните граждани на Кралството. А мнозинството мъже на бойна възраст бяха мобилизирани и сега навярно бяха на половината път до Крондор.

Едва потисна гаденето, което се надигна в гърлото му.

 

 

Видя и последния „товар“, качил се на борда — мъжете от колонистите. Държаха се на групи, колкото може по-настрана от традиционните си врагове, доколкото позволяваше ограниченото пространство.

Джим се катереше по такелажа над кърмовата палуба, когато чу вика на капитана:

— Готови сме. Вдигай котвата!

Джим огледа наоколо отгоре и това, което видя на съседния кораб, го стъписа. Докато на корабите товареха още и още колонисти, беше мислил как Велики Кеш се кани да заграби Далечния бряг. Беше въпрос, на който не можеше да отговори, освен някаква смътна идея за огромно числено превъзходство.

В сравнение с Конфедерацията Далечният бряг гъмжеше от богатства. Но все още беше рехаво заселен след над сто и петдесет години. Две големи войни през последните сто години бяха опустошили Западните владения, а населението поначало беше оскъдно. Единственият по-голям град беше Карс, макар Крудий все още да беше столица на херцогството, и тези населени центрове бяха сравнително стабилни, нараснали с не повече от една десета след нашествието в Запада на армията на Изумрудената кралица.

Можеше да разбере защо Кеш би могъл да поиска да си върне Далечния бряг след всичките тези години. Преместването на голяма част от населението на Конфедерацията беше логично. Щеше да усмири повечето бунтовни конфедерати, като намали населението и смали съперничеството за ценните естествени ресурси сред останалите там. И щеше бързо да установи на Далечния бряг процъфтяваща колония, която можеше да експлоатира района много по-ефикасно от Кралството досега, осигурявайки бърз и изгоден източник на доход, но задържайки данъците ниски за новите колонисти.

Почти се беше възхитил на дързостта на този план и на самата му мащабност. Какъв зашеметяващ триумф щеше да донесе за фракцията пълководци и благородници в Галерията на лордовете и майсторите, стояща зад него! Но възхищението му секна, щом си помисли колко ще е ощетено Кралството, за да се превърне тази мечта в реалност.

Това, което видя на следващия кораб, изведнъж очерта целия план. Търговци на роби. На борда на следващия кораб имаше поне петдесет члена на Гилдията на търговците на роби на Кеш.

Обявено за незаконно в Кралството от близо две столетия, робовладелството все още представляваше институция в Кеш. Не един кешийски роб беше загивал в опит да намери спасение в Кралството, но малцина успяваха да прехвърлят границата.

Усещането за гадене отново се върна в стомаха му. Вече знаеше как нашествениците колонисти от Кеш щяха да се справят с тези, които щяха да изместят. Беше си представял, че сънародниците му ще побягнат към хълмовете, за да се доберат на Изток или да намерят подслон в Ябон и Свободните градове, или може би да потърсят убежище при джуджетата или елфите в Елвандар.

Два проблема, решени наведнъж, помисли Джим, докато се спускаше по въжетата все едно, че имаше по-важна задача от това да шета по такелажа и да разгръща платна. Първо, не се налагаше селяните и градските хора да бъдат смятани за потенциална спънка. Момчетата, преместени далече от домовете им, нямаше да пораснат като разбойници, вилнеещи из горите и лесовете на Далечния бряг, а част от разходите по това мащабно нашествие щяха да отпаднат с големия приток на пленници за платформите на робските пазари във всеки град на Империята.

За един кратък миг се почувства съкрушен. Кой можеше да е измислил този безумен план, толкова коварен, че можеше дори да успее? Никой от владетелите на Велики Кеш, които познаваше, не мразеше чак толкова Кралството, нито беше толкова алчен, че да…

След това го осени. Имаше една обща слабост, споделена както от Островното кралство, така и от империята Велики Кеш. И двете държави в момента се управляваха от несигурни хора без ясни наследници. След като залогът беше короната, можеше да се направят много политически обещания, независимо от вероятността тези обещания да се спазят. Когато условията за едно обещание бяха „Когато спечеля короната…“, замесените знаеха както цената на провала, така и мащаба на богатствата, които можеха да съпътстват успеха.

Скочи на палубата, вмъкна се през люка и се запъти право към хамака си. Бързо измъкна малкото кълбо. Натисна лостчето, което му позволяваше да избере една от трите крайни точки, а после второто, за да активира кълбото.

Не последва нищо.

Джим едва сдържа дивашкия крясък на безсилие, докато опитваше отново и отново. Кълбото просто беше спряло да работи. Той знаеше, че цуранските устройства са стари и много от тях се развалят, но беше взел това, което бе преценил, че е най-вероятно да заработи. И беше сбъркал.

Толкова се беше стреснал от тази ненадейна промяна в плановете му, че усети появилия се зад него мъж едва в последния момент. Завъртя се рязко и се присви, готов да се бие на живот и смърт. Но закъсня за много кратък миг. Кривакът го удари и изригна ослепителна светлина, последвана от пълен мрак.

 

 

Главата на Джим пулсираше все едно, че е бил на седемдневна пиянска веселба. Примига, щом отвори очи, и се помъчи да се съсредоточи.

Не беше на кораба.

Усети разликата във въздуха. Не беше хладен и влажен, а сух и топъл.

Беше в пустинята. Или близо до нея.

Огледа се и видя, че се намира в голяма почти тъмна стая, вързан за тежък дървен стол. Бързо установи, че не е понесъл повече телесно насилие от удара, който го беше хвърлил в безсъзнание. От кънтежа в ушите си прецени, че това е добре. Още един удар като първия и сега можеше да не е буден. Още два и беше сигурен, че нямаше изобщо да се събуди.

Усети как мъжът се размърда, преди да чуе звук или да види движение, а след това осъзна, че в ъгъла има някой и го гледа от сенките. Само миг след това чу глас, който каза:

— А, най-после. Светлина.

Някой зад Джим запали фенер и той най-после успя да види мъжа, който говореше. Тъмнокож, с модно подстригана брада, изправи се бавно. Носеше пищен халат по обичая на хората на Джалпур и се усмихваше. Беше млад, поне с двайсет години по-млад от Джим, но той разбра, че е мъж, от когото трябва да се страхува.

— Касийм абу Хазара-хан — каза Джим и усети, че гласът му излезе почти на шепот.

Кешиецът махна с ръка и рече:

— Вода. Бързо. И му развържете ръцете.

От ъглите зад него се появиха двама мъже, единият сряза въжетата около китките на Джим, а другият поднесе чаша хладка вода до устните му. Ръцете на Джим трепереха, когато посегна за чашата. Пи жадно и когато свърши, заговори отново — този път гласът му беше по-силен:

— Колко време?

— Два дни. Съжалявам, че агентът ми се оказа малко по-въодушевен да те достави тук, отколкото му бях наредил. Ще бъде наказан. — Застана пред него и го изгледа отгоре. — Лорд Джим Фурията, Джеймисън, радвам се, че се виждаме отново. Или би трябвало да те наричам Джим Трепалото? Не съм сигурен. Или би предпочел Джими Ръчицата, или Джим Бързака?

— Какво искаш, Касийм? — попита Джим.

Тайният ръководител на кешийското разузнаване, също като баща си и дядовците си преди него — и също като Джим, — играеше ролята на дребен дворцов благородник в Имперския двор на Кеш, без нито за миг да разкрие, че знае кой всъщност е Джим. Добронамерена лъжа, която и двамата съблюдаваха. Това, че беше зарязал всякакви преструвки, означаваше нещо важно.

След дълго мълчание Касийм каза:

— Защо мислиш, че искам нещо?

Джим въздъхна.

— Ох. Щом искаш да си играем игрички… За да имаш човек на онзи кораб, означава, че ме следиш още от Хансуле. Ти си властен човек, но дори ти не можеш да имаш агент на всеки кораб в такава флота. Това, че човекът ти изостави ролята си на моряк и ме удари точно преди да се измъкна и да се върна в Кралството означава, че или искаш смъртта ми, или искаш нещо от мен, а тъй като не съм мъртъв, допускам, че е второто. Тъй че какво искаш, Касийм?

— Ох, Джим — рече кешийският благородник. — Двамата с теб имаме проблем.

— Какъв проблем?

Младият кешиец се наведе над Джим, сложи ръка на рамото му в явно приятелски жест и заговори:

— Двете ни управления, изглежда, изведнъж са се напълнили с луди хора. А колкото и да могат да бъдат иронични боговете, нищо такова не се е случвало през живота ми. Накратко: ти си единственият човек, на когото мога да се доверя да сложим край на тази безумна война. А аз съм единственият човек, на когото можеш да се довериш ти.

Джим беше смятал, че може да чуе много неща от своя противник. Но точно това никога не му беше хрумвало като възможност.