Реймънд Фийст
Кралство под обсада (22)

19.
Оттегляне

Металната решетка на портикула изтрещя в каменния под.

Мартин беше готов, хората му бяха строени пред неблокираната странична врата. Даде им знак да изчакат.

Кешийците бяха докарали първия от двата си тарана на разсъмване. Беше много добре построен — огромен дървен ствол, окачен на дебели въжета и вериги, с масивен железен ботуш, който покриваше предния край на ствола. Дървен покрив тип „шатра“ предпазваше мъжете, които го бутаха, общо дванайсет души.

Бяха го извлекли по склона с коне, но когато влязоха в двора на цитаделата, освободиха въжетата, с които, теглеха съоръжението, и ездачите се раздвоиха надясно и наляво, като оставиха на двайсет и четиримата мъже под защитния покрив да го доизтласкат до външната желязна решетка.

След това започна блъскането.

Първото качество на един портикул е това, че е тежък. За дебелите железни решетки е нужен скрипец и лебедка от вътрешната страна на барбикана, дразнещо близо, но малко извън обхвата. Тъй че решетката трябва да бъде съборена, буквално да се блъска, докато се огъне и се пръсне, за да пропусне нападателите в „стаята убиец“.

След това трябва да се унищожи вторият портикул, докато защитниците горе могат безпрепятствено да мятат стрели или да изливат врящо масло върху нападателите.

Първият таран беше изгорял и на кешийците им отне повечето от деня, докато го разчистят и докарат втория. Но първият беше нанесъл достатъчно щети на вътрешната решетка и Мартин знаеше, че тя няма да издържи до мръкване.

Някъде към края на деня воините псета на Кеш щяха да са в цитаделата Крудий.

Мартин беше изразходвал повечето си стрели и много енергия, за да убеди кешийците, че защитниците все още са вътре и са многобройни. Мъжете тичаха от позиция на позиция, стреляха от покривите на цитаделата и барбикана по вражеските стрелци, викаха от различни места и се стараеха да създадат впечатлението, че са на две места наведнъж. В един момент Мартин извика заповед за контращурм и кешийците дори се изтеглиха зад барикадата и изчакаха половин час там за контраатаката, която така и не дойде.

След като беше паднал първият портикул, Мартин беше заповядал на хората си да слязат от покрива. Двама бяха пускали стрели от време на време в стаята убиец, а след това бяха излели горящо масло върху първия таран.

След като той беше пламнал, Мартин им беше заповядал да се укрият и да отдъхнат. Първата решетка беше издържала до обед, но той знаеше, че кешийците ще пробият втората докъм средата на следобеда.

Вътре в замъка Мартин викаше безразборни и безсмислени заповеди, докато хората му си поемаха дъх. От време на време някой от мъжете извикваше в отговор, за да изглежда, че има още бойци, готови да излязат на помощ.

Мартин беше в готовност. Знаеше, че втората желязна решетка скоро ще падне. Щом паднеше, кешийците щяха да я вържат с въжета и да я издърпат настрани, за да не пречи на атаката им. След това щяха да се озоват пред масивна стена с два входа към зданието. Този отдясно беше блокиран с всякакви мебели, нападали камъни и отломки.

Лявата врата, тази, зад която чакаха Мартин и неговите двайсет души, беше барикадирана само колкото да изглежда, че гарнизонът оказва последна отчаяна съпротива.

Рухването на последната порта бе придружено от вика на кешийските воини псета отвън. Явно предчувстваха, че победата вече е тяхна. Може би дори си мислеха, че останките от гарнизона са заклещени вътре между импровизираните барикади и че бързо ще ги избият до крак.

Започнаха да блъскат по вратата и Мартин нареди:

— Приготви се!

Двайсетимата му мъже се бяха построили в две редици, с гръб към коридора, водещ към кухнята и подземието долу. Първите десет носеха щитове, а вторите лъкове и стрели, макар че малко от тях бяха опитни стрелци.

По вратите започна ритмично блъскане. Щеше да е само въпрос на минути, преди тази от лявата страна на нападателите, зад която чакаха защитниците, да започне да се огъва.

Безумният план на Мартин скоро щеше да влезе в действие и той се помоли на Рутия, Богинята на късмета, да има милост към него и хората му.

 

 

Гредите на тежките дървени врати се разтърсиха и разцепиха, дебелите дървени лостове изпращяха. Парчета мазилка се посипаха от зидарията над крепежните колони и изпълниха въздуха пред вратата със ситна мъгла от прах.

— Спокойно — каза Мартин. — Изчакай.

Ново блъскане и напречният лост пред тях изпращя отново и се разцепи.

— Изчакай — повтори Мартин.

С грохот и скърцане на железните скоби, откъртени от зидарията, пантите се изтръгнаха. В един напрегнат миг вратата леко се открехна, задържана само от скършения дървен лост.

— Сега!

Бойците на Крудий стреляха в тесния отвор и щурмуващите кешийци закрещяха от болка и гняв. Мъжете с лъковете притичаха до втората позиция, а десетимата с щитовете налетяха срещу кешийците, които напираха да влязат в цитаделата.

Мартин беше зад тях, вдигнал високо меча си. Заудря над снишените бойци с щитовете, единствената му цел беше да забави кешийците още поне минута.

При вратата настъпи безумен хаос: мъжете пъшкаха и ругаеха, викаха и лееха кръв. Подбраните от Ръдър биячи бяха опитни в близък бой и зад щитовете си само изчакваха да видят оголена кешийска плът, за да режат по нея с ками и къси мечове, без да се опитват да убият, а само да пуснат кръв на врага и да го забавят.

Всички кешийски воини псета носеха железни брони, но ръцете и раменете им бяха голи, докато защитниците на Крудий бяха с плетени метални капишони и дълги ризници с ръкави до китките. Първите две минути не доведоха до фатални удари, но много кешийци щяха да носят белези по ръцете, раменете и лицата си, ако оцелееха.

Последва пауза, в която боят сякаш си пое дъх, след като кешийците вкупом се изтеглиха, за да се приспособят към стълпотворението на входа.

— Отстъпвай! — извика Мартин и десетимата мъже се обърнаха и затичаха по коридора към кухнята. Мартин изчака за миг, докато всички го подминат. След това вратата най-сетне се сгромоляса на камъните и кешийците заизвираха през входа.

— Долу! — изрева Мартин и всички мъже пред него коленичиха, а над тях профуча залп от десет стрели и порази първите двама воини псета. Другите се отдръпнаха назад под укритието на барбикана или се снишиха, но това даде още миг на Мартин и хората му. — Сега!

Над него висеше мрежа с три бали слама, напоени с масло. Изстреляха към тях две горящи стрели и балите лумнаха в пламъци. Прерязаха въжето, което задържаше балите, и купчината падна на пода, изригна в огромно огнено кълбо и образува завеса от пламъци, която щеше да задържи кешийците за още поне две-три минути.

Мартин запълзя трескаво напред. Усети как горещината го обля, докато се вдигаше на крака, и затича към кухнята. Сламата щеше да изгори бързо и кешийците скоро щяха да разритат тлеещите остатъци от пътя си.

Хвърли се надолу по стълбите към първото подземие. Цялото помещение беше запълнено с още напоена с масло слама, с всяко събрано парче дърво, мебели от стаите горе и разпалки. Един войник го чакаше с факла в ръка.

— Пали! — извика му Мартин, щом стигна до него, и войникът запокити факлата колкото може по-далече през мазето, а след това двамата се хвърлиха през прага, а други двама ги издърпаха и затръшнаха дървената врата зад тях.

Докато залостваха вратата, чуха свисъка на лумналите зад нея пламъци.

— Нямаме много време — каза Мартин.

Затичаха надолу по стъпалата към по-малкото долно подземие, където мъжете вече навлизаха в изходния тунел. Мартин махна на мъжа пред него да влезе, изчака, докато той се скри от погледа му, и извика след него:

— Бързо през тунела!

Чуваше пращенето на пламъците горе и знаеше, че кешийците ще се справят с огъня в мазето под кухнята за около половин час. Нямаше да им даде този половин час.

Изчака, докато се увери, че хората му са на повече от половината през прохода, след което отиде до една голяма верига в ъгъла на помещението. Опъваше се нагоре през няколко скрипци в стената до покрива на кулата, наречена Кулата на магьосниците, защото там Пъг и неговият наставник, магьосникът Кълган, бяха живели преди много десетилетия. Увисна на нея, и както беше подозирал, срещна съпротива — все пак старият механизъм не беше използван от почти сто години. Дядо му го беше изпробвал веднъж, но оттогава старата клапа не беше изпитвана. Мартин се надяваше, че все още работи и че капанът, измислен от предтечата му, все още ще е ефикасен.

На самия връх на Кулата на магьосниците един механизъм освобождаваше метален контейнер, пълен с деветдесет литра от така наречения „квегански огън“, смес от нафталин, сяра, негасена вар и ситна въглищна прах. Това щеше да образува огромно огнено кълбо, щом паднеше сред пламъците във входа на цитаделата, два етажа над главата на Мартин. Беше замислено като последен изход, начин да не се даде замъкът на никой нашественик.

Щом усети изщракването на механизма, Мартин дръпна силно, след което побягна колкото му сили държат. Тичаше приведен, тъй като тунелът беше твърде нисък за ръста му. Стигна до първия знак и награби двете въжета, вързани за крепежните греди горе. Увисна на тях, усети сипещата се върху него пръст и чу как гредите изпращяха. След секунда въздухът се сгъсти и тунелът се срути зад него. Последва глух тътен и Мартин разбра, че контейнерът с квеганския огън се е взривил.

Щеше да е по-горещ от огъня в ковашка пещ. Всеки в цитаделата, който не успееше да се добере до някоя врата, щеше да изгори или пък лакомото огнено кълбо щеше да изсмуче въздуха от дробовете му. Ако кешийците бяха натиснали здраво, очаквайки отчаяна съпротива в цитаделата, както подозираше Мартин, то командирът им току-що бе загубил поне двеста воини псета.

Стигна до вторите въжета и издърпа и тях, макар да знаеше, че първото срутване се е получило. Още пръст се изсипа, докато бързаше по тунела.

Отне му като че ли цяла вечност, докато най-сетне се озова навън. Две ръце мигновено го обгърнаха и прегръдката на Бетани му отне дъха.

Той я притисна до себе си, но миг след това я пусна, изгледа я сърдито и я скастри:

— Нали ти казах да тръгнеш с ранените! При това за втори път.

— Каза ми. За втори път. — Беше със същите ловни дрехи като последния път, когато дойде в Крудий, когато стрелата й бе поразила виверна.

— Защо тогава си тук?

— Чаках те — отвърна тя, все едно повече обяснения не са нужни.

Той се огледа и видя, че сержант Ръдър също е тук, с още десетима мъже към двайсетте, излезли през тунела преди Мартин.

— Докладвай — каза Мартин.

— Всички се измъкнаха невредими. — Ръдър се усмихна и повтори: — Всички.

Мартин погледна назад, но гледката му към цитаделата беше затулена от голямото възвишение, от което излизаше тунелът. Той се качи на върха му, над укрепената врата. Не можа да различи много добре цитаделата заради дърветата, но издигащият се огромен стълб черен дим се виждаше съвсем ясно.

Бетани застана до него и попита:

— А сега?

— Сега тръгваме на изток. Кешийският командир трябва да прегрупира силите си. Можем да спечелим ден, но не повече.

Хвана я за ръка и я поведе надолу по склона.

— Гадна работа е построил херцог Мартин в цитаделата, нали? — каза сержант Ръдър.

— Според историите е имал известен опит с квегански огън за унищожаване на позиция така, че врагът да не може да я заеме — каза Мартин. — Отстъплението от Арменгар. Прочетох бележките му — защо го е инсталирал, как да се поддържа и кога да се използва.

— Чудесно е, че сте толкова добър ученик, сър — каза сержантът и се ухили.

Мартин поклати глава, ядосан на себе си.

— Добър ученик? Загубих цитаделата за по-малко от седмица. Дори цураните не са могли да я завземат за месеци.

Изражението на сержант Ръдър стана сериозно.

— Уморен сте, млади сър, но това не е извинение да се самообвинявате. Удържахте цяла седмица с по-малко от сто опитни бойци и шепа момчета и старци. Принц Арута е разполагал с майстор фехтовач Фанън и сержант Гардан, със самия Мартин Дълголъкия и с над триста добре обучени войници и още триста мъже от градчето. Не сте единственият, чел малко история. — Сложи ръка на рамото на Мартин. — Вие измъкнахте всички, сър. От началото на обсадата до днес сте загубили двама мъже, и двамата на стената преди отстъплението, и три нещастни градски момчета, които бяха до тях, и имаме само двайсетина ранени. Дори някои, за които мислех, че няма да оцелеят, са живи благодарение най-вече на грижите на лейди Бетани… Мисля за това. Двама войници, само двама. Сега се стегнете и поведете хората си. Все още ни чака дълъг път до спасението.

Мартин си пое дъх.

— Колко са с нас?

— Вашите двайсет мъже, моите десет и милейди.

Мартин погледна Бетани, усмихна се широко и каза:

— Е, поне имаме един свестен стрелец.

— Така е — потвърди тя.

— Тръгваме на изток. Да се отдалечим от Крудий колкото може повече. Кешийският командир ще трябва доста да изчака, докато огънят изтлее достатъчно, за да огледа развалините на цитаделата. Горещината ще е ужасна.

— Вярно — каза Ръдър. — Не бях виждал нещо да гори по-горещо от квеганския огън.

— Но щом го направи, ще забележи, че в развалините има само кешийски трупове, а ако си направи труда да разрови, ще намери долното подземие, а и да не го направи, ще предположи, че е имало такъв изход, и ще тръгне да ни търси. Ще тръгнем на изток и ако не срещнем баща ми и колоната му, преди да стигнем до разклонението за Джонрил, ще продължим до гарнизона там и ще го изчакаме. Ще пратим съгледвач на разклона и когато пристигне, ще се присъединим към него. Ако не… Това ще означава, че или вестоносците не са пресрещнали татко преди Илит, или са мъртви. Ако не получим вест от татко до десет дни, продължаваме към Илит.

Сержантът кимна.

— Разумен план.

Поеха по пътеката, която щеше да ги изведе на пътя. Щом излезеха на него, щяха да се придвижват по-лесно, но пък щяха да са на открито и изложени на опасност — голяма част от гъстите гори на север и на юг от пътя бяха разчистени за орни земи и пасища.

Щом тръгнаха, Мартин попита сержант Ръдър:

— Как сме с провизиите?

— Добре. Всички носят торба с храна и мях с вода.

— Да са се мяркали кешийци, докато чакахте?

— Нищо сериозно. Няколко обиколиха зад нас час преди да задействате капана. Малък патрул, петима-шестима души. Оставихме ги да подминат и те изобщо не ни усетиха. Нямат никакви горски умения. Вдигаха толкова шум, че ги чухме да идват и се скрихме безопасно. Бъбреха високо, все едно са на пазар. Оттогава нищо.

Продължиха в колона, целеустремено и колкото се може по-безшумно, и скоро стигнаха до пътя.

— Имаме цели шест часа на светло — каза Мартин. — Да си починем малко и продължаваме. — Обърна се към Ръдър. — Искам един отпред и един отзад. Най-бързият ти бегач отзад, но ако ни застигнат, ще трябва да тича здраво.

— Джаксън Къри! — извика сержантът.

Един слаб войник веднага отвърна:

— Да, сър?

— Бягай назад по пътя. Виж какво има зад нас и се позадръж. Не ни догонваш до залез-слънце. Хайде, момчето ми.

Войникът кимна, отдаде чест и затича по пътя. Сержант Ръдър прати друг войник напред за авангард, докато останалите си починат. Накрая Мартин каза:

— Да тръгваме.

Така започна дългият им поход от изгубения дом към онова, което се надяваха да е спасението им.

 

 

Къри ги догони запъхтян и извика:

— Конници!

Мартин се поколеба само за секунда, след което махна с ръка на всички да се скрият в дърветата и храстите край пътя и да се спотаят.

Десетина конници идваха по пътя от Крудий. Яздеха в тръс и се оглеждаха, но не им личеше да са напрегнати или разтревожени. Бяха облечени подобно на воините псета, които бяха щурмували цитаделата, само че вместо стоманения шип на върховете на шлемовете им имаше остър гребен, минаващ от челото към тила. Шлемовете им имаха предпазител на носа, а наметалата им бяха тъмносини, почти черни. Под тях носеха гръдна броня и фланелена риза отдолу. Дебелите им панталони бяха затъкнати в ботушите им.

Единственото необичайно нещо бяха ремъците от леопардова кожа, които крепяха шлемовете им над шийния предпазител от метални брънки.

След като подминаха, Ръдър каза:

— Чувал съм за тези. Наричат се Леопардите. — И продължи все така шепнешком: — Не видях да разтоварват коне, а ние със сигурност не им оставихме — баща ви ги взе всичките.

— Сигурно са ги разтоварили вчера, преди финалния щурм.

— Но с такова снаряжение, тук, по този път?

— Търсят нас — каза Бетани иззад Мартин.

— Не — отвърна сержант Ръдър. — Искам да кажа, от толкова места, където може да се прати първокласна конница като Леопардите, защо точно Далечният бряг? Би трябвало да ги пратят към Крондор или може би в Долината, където боевете ще са най-тежки.

— Освен ако не решиш да ги пратиш там, където не очакваш голяма съпротива — каза Мартин и се замисли. — Сержант, искам да тръгнеш през гората, успоредно на пътя. Кешийците няма да патрулират повече от още час, тъй че би трябвало да ги засечете на връщане, после излизате на пътя и продължавате. Аз ще ви настигна колкото може по-скоро.

Бетани го сграбчи за ръката.

— Какво си намислил?

— Връщам се в Крудий. — Той я целуна бързо, изправи се и каза: — Имам една идея и трябва да видя какво става в градчето. Тръгвай със сержант Ръдър и се постарай да не му създаваш прекалено много неприятности. После се обърна и затича през гората.

Ръдър въздъхна, изправи се и подаде ръка на Бетани. Когато тя я плесна настрани, той се изкиска и се обърна към хората си. Вдигна пръст пред устата си в знак „никакво говорене“, посочи навътре в гората и след това посочи към тях и към себе си, за да им каже да се съберат в колона зад него и да го следват.

— Ти… — почна Бетани.

Сержантът бързо, но внимателно затисна устата й с ръка.

— Никакво говорене, лейди Бетани. Да тръгваме.

 

 

Мартин затича по пътя, но скоро забави и продължи ходом. Трябваше да се овладее, иначе щеше да рухне още преди да е разбрал, че умората го е надвила. Беше млад и здрав, но беше изкарал без сън три дни и почти не беше ял. Спря, опря ръце на коленете си и си пое дълбоко дъх. Чувстваше се замаян. Това определено не беше добър знак.

Поуспокои дишането си, а след това чу гласове, идваха от запад. Забравил умората, отби от пътя и тръгна през дърветата.

Замириса му на изгоряло и пушек — вятърът от залива духаше към него.

Отне му близо час, докато се промъкваше предпазливо на север, като пресече главния път и продължи по пътеките през оредяващата гора. С братята си беше играл тук, когато бяха деца, а след това бяха излизали и на лов в тази околност.

В южния край на залива на Крудий имаше малък нос, завършващ със скала, известна като Моряшката скръб. На север пък имаше стръмнина с петдесет стъпки пропад до пясъчната ивица. Оттам редица камъни, които стърчаха над водата дори при прилив, се изпъваха до едно малко островче. Тази камениста пътека бе запълнена с изкъртени от кариера камъни и се беше образувал изкуствен вълнолом с кей, наречен Дългия нос. В края му се издигаше Фарът на Дългия нос.

Скалите на север от Дългия нос бяха служили на първия херцог и на сина му като импровизиран фар и наблюдателна станция, докато не бе построен истински фар. Камъните от стария наблюдателен пост още стояха на върха на стръмнините.

Мартин стигна до него след час катерене и погледна надолу към залива.

И възкликна:

— Богове!

В залива бяха закотвени поне двеста кешийски кораба. Мартин видя други два, които поемаха в открито море, и още два, които влизаха в залива, а трийсетина кораба бяха пристанали до кейовете. Цареше трескава дейност, и толкова повсеместна, че кешийците разтоварваха на скалистия бряг на юг от градското пристанище и по-насам, на разнебитения по-малък кей пред рибарското селце точно под мястото, където стоеше Мартин.

Но това, което го изуми най-много, беше, че на брега слизаха още и още хора. Нова вълна от мъже, жени и деца навлизаха в градчето Крудий и от различния цвят на кожата им и от облеклото им личеше, че са от много и различни места в Кеш. Волове теглеха фургони, хора водеха коне на поводи — не бойни коне, а товарни, имаше безброй магарета и мулета, кафези с пилета и гъски. Имаше дори две явно сърдити камили.

Мартин стоеше вцепенен и изумен.

Това, което виждаше долу, изглеждаше напълно безсмислено. От тримата братя той беше училият история. Не само беше изучавал битки и родословни линии на благородници, а се беше ровил в причините и резултатите от войни.

Кеш се беше разширявал бързо през трите предходни столетия, като народът му се беше придвижвал през Проливите на мрака от Елариал нагоре до днешен Тулан. Там бяха построили първия си гарнизон, след това военна експедиция на север бе открила чудесния залив при Карс и по-малкото заливче под него. Далече на север бяха намерили и четвърти залив и в един момент Кеш се беше опитал да строи там — бяха го нарекли Бирка. Но това поселение беше първото унищожено от тъмните елфи, Братството на Тъмния път, както бяха започнали да ги наричат хората.

Историята показваше, че Кеш се е разширявал много надалече и прекалено бързо и че не е можел да поддържа древната провинция Босания, както бяха наричали Крудий и Свободните градове. Брегът на колониите на Горчивото море процъфтяваше, тъй че когато Кеш се бе оттеглил, те бяха останали достатъчно силни, за да се противопоставят на експанзия на запад от Островното кралство. Но предтечата на Мартин беше минал по същия път от Илит, по който сега бягаха хората му, за да стигне тук, в Крудий.

Единствената причина Крудий да стане столицата на херцогството бе, че предтечата му беше завзел старото кешийско укрепление и беше надстроил над него, докато бе водил десетгодишна кампания за завладяването на Карс и след това на Тулан. Когато това бе приключило, Квег беше станал независимо кралство, колониите в Натал бяха станали Свободните градове, Илит беше станал най-южният град на провинция Ябон и това статукво се беше запазило над двеста години.

Сега Кеш се беше върнал и беше ясно, че си връщат цялата древна Босания. Докарваха не само войски, докарваха и заселници. Явно се канеха да осигурят тиловата си поддръжка, караха кешийци за ферми и пасища, секачи, миньори, рибари и занаятчии.

Мартин не беше вещ в такива неща, но му се струваше, че докарват достатъчно хора, за да могат да завладеят цялото херцогство…

Изведнъж се сепна.

Беше разбрал какво точно прави Кеш. Ако желаеше нещо в живота си толкова много, колкото целувката на Бетани, щеше да е вест от баща й за ставащото в Карс. Защото ако трябваше да заложи всичко, което имаше, щеше да се обзаложи, че цялата нашественическа сила на Кеш е минала покрай Карс и Тулан, оставяйки може би корабна блокада, за да попречи на бойните кораби на Кралството да дойдат насам. Нямаше да окупират целия Крудий, а само Севера!

И той знаеше защо.

Съжали, че не може просто да легне на скалите и да спи цяла седмица, но потисна умората и заслиза по хълма. Погледна към слънцето и прецени, че с малко късмет може да успее да настигне хората си след залез-слънце.

Затича надолу към дърветата.

Видя огньове напред и чу конско пръхтене. Зачуди се дали може да са кешийците, които Ръдър бе нарекъл Леопардите. И ако беше така, къде бяха Бетани, Ръдър и останалите?

Промъкна се до края на поляната и видя мъже с кафявите униформи на Крудий. Заля го облекчение и той извика:

— Хей, здравейте! Идвам!

Още една крачка и го обкръжиха стражи, които не го познаха веднага.

— Мартин! — чу се глас.

Бетани седеше до огъня с Брендан. Мартин се усмихна и забърза натам.

Брат му стана да го посрещне и го прегърна.

— Мартин, тревожех се за теб.

— Всички се тревожехме — каза Бетани и сърцето на Мартин се сви, като видя изражението й.

Огледа се и осъзна нещо много важно.

— Къде е татко? — попита, макар вече да знаеше отговора.

Брендан погледна на изток и каза тихо:

— Таласъми. Скочиха ни от засада. Един рани татко и той падна от коня… и си счупи врата.

Сержант Магуин се приближи до тях и каза:

— Погребахме го край пътя, Мартин. Когато всичко това свърши, ще го приберем у дома.

Мартин се вледени. Всичко си беше представял, но не и че баща му няма да е начело на този отряд. Седна до Бетани и някой му даде паница яхния.

— Яж — каза му Бетани. — Знам, че стомахът ти е свит след тази тъжна новина, но трябва да имаш сили.

Мартин беше изтръпнал. Умората, страхът и напрежението от битката го бяха изтощили докрай. Знаеше, че трябва да заплаче, да закрещи от гняв или нещо такова при новината за смъртта на баща си, но не чувстваше почти нищо — сякаш усещането за загубата бе нещо много далечно и смътно. Помълча дълго и накрая отрони само:

— Татко…

Въздъхна и гребна с лъжицата.

— Какво става в Крудий? — попита Брендан.

— Не е само десант на нашественическа сила — отвърна Мартин. — Вкарват цяла колония.

— Колония ли? — попита Ръдър.

— Онези мъже, жени и деца, които слязоха с първата вълна, са били само началото. Стотици, дори още хиляди има на корабите край брега и чакат да ги разтоварят.

— Но защо? От всички места в Кралството защо точно Далечният бряг? — попита Брендан.

— Не Далечният бряг — отвърна Мартин. Задъвка с усилие и преглътна. — Крудий.

— Защо? — попита отново Брендан.

Мартин извади камата си и надраска груба карта в пръстта.

— Горчивото море — каза той, след като очерта ромб. После начерта друга линия отляво на ромба. — Далечният бряг, а ние сме някъде тук… — Заби върха на камата. — Според мен бащата на Бетани и Морис долу в Тулан не са нападнати, но са ги запушили и им пречат да тръгнат на север, за да ни помогнат. Мисля, че кешийски кораби плават покрай Далечния бряг, за да не може никой да излезе от двете пристанища или от някое от рибарските села между Проливите и Крудий. Също така мисля, че след като се установят в Крудий, ще продължат на изток, по този път, за да заграбят Илит. Ако го направят, ще прогонят кралската флота от Далечния бряг и ще попречат на Ябон да прати сили на юг. Херцог Гасон ще бъде блокиран, няма да може да стигне по-далече на юг от Зюн и с този ход Кеш ще е разсякъл Западните владения на три дяла.

— След това могат да тръгнат със сила срещу Крондор от юг и Кралството ще е разкъсано — заключи той. — Не мога да допусна, че Крондор ще бъде обкръжен без поддръжка от север. Единственото подкрепление от изток е в Саладор, а това би отнело седмици, а кой може да предположи какво прави Кеш в Кралско море? Кралят сигурно изобщо няма да е склонен да оголи някой от източните си гарнизони, за да дойде на помощ на Крондор.

— Но как? — попита Брендан. — Как могат да докарат толкова много хора наведнъж?

— Това е въпросът, братко — отвърна Мартин. — Ох, много съм уморен.

— Ти и другите от Крудий поспете — каза Брендан. — Ние ще пазим.

— Какво се случи с онзи патрул Леопарди? — попита Мартин.

— Брендан им се случи — каза Бетани и го потупа по ръката.

— Натъкнаха се в тъмното на нас, без да знаят, че ги превъзхождахме пет към едно — каза брат му. — Добри са, но свърши бързо. — Усмихна се. — Но пък взехме конете им и не се налага да вървим пеш до Илит.

Мартин въздъхна, легна на земята и отпусна глава на вързопа, който някой бе поставил зад него.

— Илит… — Клепачите му натежаваха. — Ако Робърт е запушен в Карс и Гасон е отрязан в Ябон…

Бетани се сгуши до него, за да го стопли, и двамата заспаха почти веднага.

Брендан се обърна към двамата сержанти.

— След смъртта на баща ми, и след като Хал е в Ролдем, командването се пада на Мартин.

Ръдър и Магуин се спогледаха. Бяха най-старите бойци в гарнизона, ако не се броеше майстор фехтовач Филип, който беше с младия Хенри в Ролдем за турнира в Двора на майсторите. Накрая Магуин заяви:

— С титла или без титла, сега той е Кралски наместник и Защитник на Запада.

Ръдър погледна заспалия младеж и добави:

— Трябва му само армия.