Реймънд Фийст
Кралство под обсада (12)

9.
Конклав

Пъг хвърли заклинанието.

Без никакво видимо усилие махна с ръка и дългото шейсет стъпки скеле се вдигна от земята, където го бяха положили дърводелците, и увисна във въздуха. Двама работници го хванаха за краищата и Пъг с лекота го извъртя така, че да го закрепят за основата с големи железни клинове. След това сложиха по ъглите железни скоби, за да го свържат към вече вдигнатата задна стена на главната къща.

— Благодаря, Пъг — каза главният строител.

— Няма за какво, Шейн.

Харесваше грубоватия зидар, който щеше да надзирава вдигането на стените. След това щяха да ги измажат и щом приключеха, на Острова на чародея отново щеше да има Вила Беата.

Пъг се обърна и погледна сина си, който ръководеше разтоварването на огромен палет с камъни. Двама по-млади магьосници, Херберт и Лилиян, прилагаха уменията си, за да вдигат и местят камъните, които Шейн щеше да използва за фасадата на сградата. Пъг беше решил да не преустройва вилата по първоначалния й план, а да я изгради повече според личния си вкус и да промени няколко неща, които не му бяха харесвали през годините, когато беше пребивавал на острова.

Първо, нямаше да препострои древната обща баня. Беше се оказала излишно хабене на средства, защото се използваше рядко, а когато се използваше, беше трудно да се запази горещата вода гореща и студената — студена заради неудържимата сякаш страст на по-младите магьосници да си правят шегички. Някои от културите, от които произлизаха учениците му, се придържаха към строго разделение на половете, докато при други не беше така и благоприличната скромност на едни често изглеждаше странна и смешна в очите на други.

Споменът за едни сестри, които учеха тук преди години, го подсети, че за някои от тях баните се бяха оказали идеално място за забавления, които често излизаха извън контрол. Беше сигурен, че много пъти и двамата му синове се бяха озовавали в димящата баня в доста игрива компания. Споменът за Калеб го смути за миг, но нямаше смисъл да се отдава на сантиментални мисли. За да потисне тъгата, си припомни един щастлив миг с Калеб и Мари, след което отново насочи вниманието си към текущата работа.

Щеше да направи къпалня до всяка спалня. Ако учениците искаха да лудуват голи, можеха да го правят от другата страна на острова — имаше предостатъчно вода в езерото.

Глас откъм билото на хълма го накара да се обърне. Млад ученик махаше и викаше нещо, което Пъг не можа да разбере, но поведението му намекваше за нещо спешно.

С помощта на магия Пъг изведнъж се появи до младока, което го накара да залитне назад.

— Какво има, Филип?

— Кораби! — отвърна ученикът. — Джак ме прати да ти кажа, че на юг преминават много кораби.

— Благодаря — каза Пъг и изчезна.

След миг вече стоеше на върха на най-високата кула на черния замък, над два прозореца, от които проблясваше злокобна синя светлина всеки път, щом някой кораб минеше наблизо, както за да вдигне по тревога всички в замъка, така и за да предупреди моряците да не слизат на брега. Беше част от цялата игра, обкръжаваща особата на Черния чародей, тъста на Пъг Макрос Черния, и продължена след изчезването му от Пъг. Пазеше уединението на хората на острова: всеки, който пренебрегнеше предупреждението, беше или нежелан на острова, или се оказваше подложен на не толкова деликатни методи на разубеждаване.

Младият магьосник в кулата не се изненада. Обърна се към Пъг и каза:

— Различавам поне дванайсет платна.

Джак беше слаб, с песъчлива на цвят коса и пронизващи сини очи. Пъг знаеше, че тези очи могат да виждат доста по-далече от очите на повечето хора, естествена магическа дарба, която тепърва щеше да се усвоява. Пъг се възползваше от това, като поставяше младежа за наблюдател поне веднъж седмично.

— Нямам твоите очи — каза той с усмивка, направи кръг с ръцете си, изрече тихо заклинание и изведнъж въздухът в кръга заблещука. Образът на далечния хоризонт в този кръг изведнъж се измести, сякаш скочи към тях — Пъг бе огънал с волята си самия въздух.

— Никога не съм виждал кораби като тези — каза Джак.

— Не и в това море — съгласи се Пъг. Корабите бяха с квадратни платна, бързи пред силния вятър, повечето само с една мачта, само един-два имаха и втора, с триъгълно платно. По-късите имаха по четирима гребци на всяка страна, а по-дългите по осем, тъй че беше ясно, че гребането е за по-къси интервали на маневриране, а не за дълго пътуване. На носа на всеки кораб имаше цветна фигура: дракон, орел или ястреб, всеки с изваяна миниатюрна женска глава отдолу, боядисана в ярки цветове. — Кешийски са.

— Никога не съм виждал такива в Дърбин — каза Джак.

— Това са бриянски кораби, от източните брегове на империята Велики Кеш. Бриянците са пирати, но тук са твърде далече от дома си, за да действат без одобрението на империята. Нещо става.

Махна с ръце и образът изчезна.

— Виждам платна още по на юг — каза Джак, присвил очи, сякаш можеше със силата на волята си да види още по-далече.

— Ще ида да погледна — каза Пъг и изчезна.

Озова се във въздуха и с магическите си дарби се задържа високо, толкова високо, че ако наблюдател на върха на мачтата на някой кораб погледнеше нагоре, щеше да го вземе за зареяна птица.

Задържа се там само колкото да разбере какво става, след което се върна на строежа на вилата.

— Татко? — попита Магнус.

— Съобщи на всички. Искам да се съберем колкото може по-скоро на заседание на Конклава.

— Всички ли? — След нападението над острова, в което беше загинала жена му Миранда, Пъг никога не беше искал да се съберат повече от двама-трима членове на Конклава едновременно. Лудият магьосник Лесо Варен беше успял по някакъв начин да преодолее многобройните магически защити на острова и Пъг беше почти обсебен от грижата да не позволи никога най-важните му помощници да се съберат на едно място и отново да се окажат единична мишена.

— Всички — повтори Пъг.

Магнус не се поколеба. Впечатляващата му дарба го пренесе за миг в бащиния му кабинет в Черния замък. Там беше изработено устройство, с чиято помощ можеше да бъде призован всеки или всички членове на вътрешния кръг на Конклава на сенките, онези мъже и жени, които бяха гръбнакът на организацията. Устройството представляваше голяма сфера с рунически знаци, всеки настроен към член на вътрешния кръг. С натискането на знака, свързан с този член, посоченото лице щеше да получи непогрешимо усещане, чувство за сърбеж, който не можеш да почешеш, и толкова дразнещ, че щеше да събуди и най-дълбоко спящия. Щеше да продължи десет секунди и след това да се повтаря на половин час, и щеше да продължи, докато членът не пристигне на острова. С помощта на дразнещото устройство Пъг беше внушил, че тези устройства са ценни и трябва да се пазят грижливо. Идеята да ти се наложи да пътуваш от другия край на света по обичаен начин с повтарящия се сърбеж беше силен стимул.

Членовете на вътрешния кръг започнаха да се появяват почти мигновено. Магнус можеше да усети магическите енергии, колкото и далече да се намираше от пещерата на срещата. Прехвърли се точно пред входа й и влезе в голямата зала, вкопана в хълма на северната страна на острова.

Пъг вече беше там, с Джейсън, магьосника, който действаше като управител на острова, когато той и Магнус отсъстваха, и първия от трийсет и тримата призовани членове на Конклава.

Великият майстор Крийган от Ордена Щит на слабите, бойния орден на Храма на Дала, поклати унило глава.

— Надявам се, че е важно. Тъкмо се канех да започна среща със старшите членове на ордена ми, когато дойде призивът. Мога да го отложа за няколко часа, но и моят авторитет си има граници.

— Разбрано — каза Пъг и кимна.

Идванията продължиха още цели двайсет минути. Последният пристигнал беше чак от другия край на света, заспал, когато призивът беше стигнал до него, още няколко изглеждаха сънени. Бързото преброяване показа, че присъстват, освен двама всички, и Пъг започна:

— Не можем да чакаме. Съжалявам, че свиках това събрание толкова припряно, но нещо се е случило и трябва веднага да се заемем с него.

Пещерата бе останала непроменена от първия път, когато им беше показана от Гатис, подобния на таласъм слуга на Макрос Черния. Като много други неща, свързани с Макрос, две оставаха загадка: местонахождението на Гатис, който един ден просто беше изчезнал, оставяйки на Пъг сам да се грижи за острова; и истинското естество на пещерата.

В началото не изглеждаше нещо повече от дълбока вдлъбнатина в склона на хълма, но щом човек завиеше и навлезеше в нея, пред очите му се показваше самата зала. В полукръг покрай стените имаше каменна издатина, която предлагаше естествено място за сядане и даваше възможност на членовете да насядат сравнително удобно. А в центъра на залата се издигаше каменна колона, на чийто връх бе поставена статуя на Сариг, изгубения бог на магията. През годините обликът се беше променял по загадъчен начин, тъй че изобразяваше мъже, жени и други същества, оказали се в един или друг момент аватар на бога.

Пъг така и не беше проумял дали има нещо наистина важно, свързано със статуята, или тя е просто някакъв израз на любовта на Макрос към театралното.

Един сънен все още магьосник, казваше се Джером, влезе припряно, явно едва-що облякъл се след баня, мократа му коса беше полепнала по черепа.

— Извинете — смотолеви той и кимна за поздрав.

С това остана да липсва само още един член. Пъг огледа пещерата и попита:

— Сандрина?

Отвърна му Великият майстор Крийган.

— Не мога да си представя причина, която би я задържала да не се отзове на призива. Освен ако не е обездвижена някак.

— Или устройството се е развалило — каза Магнус.

Пъг въздъхна и кимна. Древните цурански глобуси за пренасяне се превръщаха в проблем. Преместването в пространството или телепортирането беше едно от по-трудните постижения дори за опитни магьосници. Магнус беше несравним в способността си да отпътува до всяко място, което вече е посетил, както и до някои места, които са му били добре описани. Пъг можеше с лекота да пътува до всяко място, което е видял и познава, а Магнус му беше помогнал да усвои по-голям обхват. Но само шепа магьосници можеха да се сравнят дори с по-ограничените способности на Пъг, а много от агентите на Конклава, като Великия майстор Крийган, не бяха магьосници.

Пъг прошепна на Магнус:

— Ако е устройството, погрижи се да изключиш призива. Не мога да я оставя да я сърби на всеки половин час. — Помълча и добави: — Освен ако не държиш да се изправиш пред нея и боздугана й, когато най-сетне се появи тук.

Магнус изчезна и след миг се върна.

— Погрижих се, тате.

— А Амиранта? — попита Пъг.

— Той пребивава тук от няколко години, но ти така и не си го поканил официално в Конклава, тъй че няма начин да се върне бързо — отвърна Магнус. — Ще трябва да го взема от града на елфите.

— По-късно — каза Пъг. — Не искам да го притеснявам, докато е в Е’бар. — Обходи с поглед събралите се членове на Конклава, пое дълбоко дъх и обяви: — Явно избухва много голяма война между империята Велики Кеш и Островното кралство.

Всички в залата като че ли се изненадаха, но нямаше признаци за голямо стъписване. Един магьосник, Брентли, който служеше като свръзка на Пъг със Звезден пристан, каза:

— Чували сме слухове и някои от кешийските магьосници в Звезден пристан отсъстват напоследък, но слуховете за война в Долината са постоянни.

Великият майстор Крийган попита:

— Никаква вест ли нямате от агентите в двата двора?

— Нямаме редовен агент в двора в Риланон — отвърна Пъг, — макар да се радваме на специални отношения с разузнавателната им служба. — Повечето в залата знаеха как се беше отнесъл Пъг с бъдещия крал на Островите, принц Патрик Крондорски, в края на войната с Изумрудената кралица, когато Кеш се беше опитал да спечели предимство срещу отслабената отбрана на Кралството в Запада. Пъг беше прекратил войната, но беше унизил публично невъздържания млад монарх. Оттогава отношенията между Конклава и Кралството бяха обтегнати в най-добрия случай и враждебни в най-лошия. — Ако Джеймс Джеймисън е дочул нещо, свързано с това, не мога да си представя, че не би споделил данните си с нас. Той, повече от всеки друг на служба на Кралството, има усет за рисковете и опасностите, които все още дебнат навън. — Махна небрежно с ръка към входа на пещерата, но всички знаеха, че има предвид неведомите същества, стоящи зад демонската атака срещу този свят. — Може да са минали години, откакто враговете ни нападнаха последния път, но те ще дойдат отново, няма съмнение. И ще ни трябва всяка сила, с която разполагаме, за да им се противопоставим. Не можем да позволим тази война. Две опустошени армии е недопустимо. Два ограбени народа е недопустимо. — Гласът му се извиси. — Две жестоко изтощени държави е недопустимо.

— Никой от приятелите ни в двора на императора не е намекнал за такова начинание. Получавали сме съобщения за дебати в Камарата на лордовете и майсторите, някои призиви за по-агресивна политика към Кралството, особено по отношение на Долината на сънищата. Но никакви предупреждения, никакви сигнали за тревога, нищо. — Пъг си пое дъх. — Това не е някаква безумна авантюра, подета от разколници или отцепническа фракция в империята. За нещо от такъв мащаб трябва да даде одобрението си самият император, или най-малкото да не е в състояние да възрази.

Погледна Крийган и попита:

— Храмовете получили ли са някакво предупреждение?

— Не, само обичайното: някои членове на Събранието на лордовете призовават за по-войнствена позиция към Кеш и по-тесни връзки с Ролдем. — Помълча. — Обикновено склонните към авантюра извръщат очите си към Източните кралства с намерение за експанзия в онази посока. Никой не смята, че войната с Кеш е добра идея. — Помълча отново и добави: — Но не сме получавали никакви съобщения от нашите храмове и светилища в Южен Кеш вече от месец. А Сандрина проучваше някакви сведения за…

— Какво? — подкани го Пъг.

— Просто някои неща, които я накараха да се усъмни, че Черните шапки може да са се върнали.

Черните шапки, или Черните кепета, бяха група убийци и главорези, свързани със слугите на Беласко, лудия магьосник, опитал се да пренесе демонския крал Дахун в това селение и обладан от него. Накрая и магьосникът, и демонският господар бяха унищожени, но много от слугите им бяха избягали в дивите земи на Кеш. Всеки слух за тяхно появяване отново щеше да е привлякъл вниманието на Сандрина, защото тя бе имала повече вземане-даване с тях от всеки друг.

— Не мислеше ли, че това си струва да се спомене? — попита Магнус.

— Щях, след като тя се върнеше — отвърна Крийган. Членовете на Конклава бяха не просто агенти на Пъг, но могъщи мъже и жени сами по себе си и много от тях бяха обсебени от идеята да защитават своя избор в собствената си област на влияние.

Пъг вдигна ръка, за да предотврати споровете.

— Вярвам, че всеки от вас ще ме осведоми за това, което е критично.

Огледа ги един по един, сякаш се опитваше да прочете мислите им, след което се вкопчи в нещо, което беше казал Крийган.

— Сандрина е тръгнала на юг от Велики Кеш?

— Да, някъде под Пояса — отвърна Великият майстор.

— Получавали ли сте някакви донесения от агентите си южно от Пояса наскоро?

Събралите се се спогледаха и най-сетне една жена, Вероника, отвърна:

— Не. Но не е необичайно да нямаме вест от тях месеци наред. Малко неща стават в Конфедерацията, които да имат отношение към нашите интереси, освен ако не бъде намерен и привлечен някой магьосник за Академията на острова ти.

Пъг кимна.

— Ако враговете ни познават толкова добре, колкото мисля, че ни познават, къде по-добре биха предприели масивна операция срещу нас, освен в район, който сме решили да пренебрегнем?

Даниел, високопоставен воин в бойния орден, известен като Чука, се изправи. Чукът беше отречена секта, предполагаемо свързана с Храма на Тит-Онанка. Всъщност бяха по-близо до наемническа армия, търпяна от двете страни на границата между Кеш и Кралството. Подчиняваха се само на водача си, Рицаря-маршал на ордена, и на Пъг му беше отнело години, докато внедри агент в редиците им: като други военни ордени, свързани с храмовете, те се пазеха от шпиони и имаха магически средства, с които да ги разкриват.

— Колко голяма беше флотата, която видя, Пъг? — попита Даниел.

— Преброих над сто кораба, плаващи за Порт Викор или Крондор.

— Щом пращат толкова много кораби в Горчивото море, значи имат и други флотилии. Няма да оставят бреговете си незащитени от пирати, от набези, отмъщение и така нататък. Нещо повече: трябва да демонстрират сила пред обединените флоти на Ролдем и Островите в Кралско море. — Даниел помисли. — За да съберат такава флота на юг от Пояса и след това да я пратят към Пролива на мрака и в Горчиво море за няколко седмици, за да изненадат Кралството… — Замълча. — Искам да кажа, че изпълнението може да е отнело само седмици, но планирането… било е месеци, може би години. Храна, оръжия, питейна вода: това е огромен товар! Всичко трябва да е било пренесено някъде на скрито, някъде, където са могли да се надяват, че ще остане незабелязано. — Даниел огледа присъстващите, сякаш търсеше дали някой ще му възрази. Никой не го стори.

— Южно от Пояса би било несъмнен избор — каза Магнус.

— Допускаме, може би погрешно, че империята е основно в положение да усмирява, а не да бъде използвана за район за складиране.

— Не е само до мъкненето на няколко бурета вода, няколко самуна хляб, пити кораво сирене и сушено телешко и оставянето им на някой бряг, за да ги вдигнат корабите — продължи Даниел. — Местенето на стоки през пазара вдига вълни.

— Погледна високия белокос магьосник. — Ти си един от най-умните между нас, Магнус, но като на всички нас и на теб ти убягват едно-две неща.

— Аз съм по тиловото снабдяване и така се внедрих в Чука, да ги храня кучите синове. — Даниел се засмя. — Мисълта ми е, че ако обиколя през един град и закупя достатъчно храна за хиляда души, цените се вдигат, други не могат да намерят каквото търсят и по света се разнася вестта, че градът се нуждае от това, което съм изкупил. Търговци се разшетват, купуват каквото мислят, че могат бързо да докарат на пазара, където съм, а това създава още по-голямо търсене. — Размърда пръсти. — Вълни, разбираш ли? Като камък във вир. Работата е следната: около тази проклета флота, плаваща тука, няма никакви вълни.

— Което означава, че стоките се осигуряват извън обичайните канали на снабдяване. Отнякъде, където нямаме осведомители.

— Пъг махна с ръка и във въздуха се появи образ. — Това е подобие на карта на южната половина на империята, намерих я преди години в библиотеката на Макрос. Според това, което научих, границите са подвижни, клановете и племената са променливи и малко неща могат да се установят твърдо, освен местоположението на няколко по-големи града на крайбрежието.

— Изглежда, че е главно пустиня, блата и планини — каза Даниел. — И знам, че малкото земеделска земя, която може да се намери там, е стара, изтощена и суха. Конфедератите винаги търсят поводи да натиснат на север. И всеки по-голям запас храна там щеше да е изяден, а не да стои на склад.

Магнус посочи.

— А онзи голям остров на юг?

— Това е Змийският остров — отвърна Даниел. — Никой не живее там. Северната му страна е студено пусто място — и е добрата страна. Южната половина е толкова близо до полюса, че е зима почти през цялата година, а лятото трудно може да се нарече топло и привлекателно.

Пъг помълча малко.

— Змии? Змиите не живеят в студени и голи места. Никога не съм виждал змии там, където има сняг по земята през повечето от годината.

— Кой е нарисувал картата? — попита Крийган.

— Самият Макрос — каза Пъг и я накара да изчезне с махване с ръка. — Често взимаше стари късчета факти, които откриваше, сглобяваше ги като ребуси и ги описваше. Заел съм се да поправям описанията му — добави с тъжна усмивка. — Там, където знам, че е сгрешил.

— Може би „змии“ е погрешен превод — каза Даниел. — Да се отнася за змиеподобни реки или за нещо друго.

— Или може би е място, където съществуват змии, живеещи в студен климат — отвърна Пъг. — Все пак, каквато и да е причината за това странно име, точно там бих складирал запасите си от храна и оръжия.

— Аз бих изкарал корабите си от кешийските пристанища — продължи Даниел, — защото ще им трябва само скромен запас провизии, после минават оттам и товарят каквото още им трябва. След това бих предприел дългия курс покрай южното крайбрежие, нагоре покрай западния бряг и в Горчивото море, после продължавам до Крондор. Теченията покрай западния бряг на Кеш са от юг, тъй че плаването е бързо. Нуждата от провизии за екипажите е сведена до минимум. И все пак ако са трупали стока, храна и оръжия там, все щяхме да чуем нещо.

— Оръжията вероятно са идвали от друго място — обади се Магнус. — Логично е, ако кешийските майстори на броня и оръжие са увеличили производството си в последно време, нашите агенти или някой от Кралството да обърне внимание на това.

Даниел кимна.

— Да, щеше да има търсене на сурови материали. Повече желязо от мините, повече кораби, които да го превозват до леярните, повече въглища за ковачниците, повече олово, повече дърво. Всичко това някой, някъде, със сигурност щеше да го е забелязал.

— Може и да са го забелязали — каза Пъг разсеяно.

Всички го зяпнаха.

— През годините нашите врагове може да са изглеждали безумни според нашите мерки, но също така, се оказаха хитри. Лесо Варен за малко щеше да завладее и контролира две държави, Оласко и самия Велики Кеш, като и двата пъти по същество действаше сам. Беласко успя да вкара малка демонска армия в нашия свят, преди да успеем да затворим онзи портал.

— Ами ако просто е било достатъчно дълго, за да не забележим никакво увеличаване на търсенето на оръжия и друго нужно оборудване? — Пъг се обърна към Даниел. — Чукът от къде купува мечовете си?

Даниел поклати глава, сякаш изненадан от въпроса.

— Ами… от разни места. Имаме майстори на мечове в няколко града, с които редовно имаме търговия. Някои от братята на ордена са умели занаятчии, тъй че повечето ремонти си ги правим сами.

— Тъй че ако някой от източниците ви изведнъж започне да прави по дванайсет меча вместо по десет…?

— Мисля, че разбирам — каза Даниел. — Ако някой майстор на мечове в Елариал получи поръчка за петдесет меча от Чука, но произведе петдесет и пет и след това изпрати допълнителните пет в товар с други стоки някъде другаде… кой ще забележи?

— Да — каза Пъг. — Но да не се занимаваме с „как“, а по-скоро с „кой и къде“.

— Ами, онова проклето змийско място, изглежда, е вероятното „къде“ — каза Даниел.

— Да — съгласи се Пъг. — И ако мястото е това, скоро ще разберем кой.

— Кого ще пратиш? — попита Магнус.

— Никого. Ще ида аз.

— Ти? — попита Магнус стъписано.

— Вече от дълго време седя на този остров и изпитвам самосъжаление, синко. — Хвърли на Магнус веселата усмивка, която той не беше виждал от години. — Време е да изляза и да свърша сам малко от тежката работа. Освен това никога не съм посещавал тази част от света ни. Сигурно е интересно.

— Дано не се окаже твърде интересно — каза Магнус унило.