Реймънд Фийст
Кралство под обсада (27)

Епилог
Преображения

Детето застана пред някаква врата.

Няколко пъти вече се бяха натъквали на други, пътуващи по Коридора на световете. Повечето срещи бяха минали мирно с едно изключение, когато банда ловци на роби се бяха опитали да заловят Детето и Белог. Тя ги изби и после пируваха с тях.

— Стигнахме — промълви тя, загледана в глифа над вратата.

— Аха. Спомням си — каза Белог. Изведнъж се натъжи и прошепна: — Калкин.

— Да — каза Детето. — Просто няма да спре да се меси.

— Къде отвежда това?

— В Ламът. В една кръчма.

— Знам я. Голяма шумотевица е, но в този си вид ще ги стреснем.

— Ще променим облика си. Знаем как.

Той отново замълча и помисли. После отвърна:

— Да, вече си спомних. — Затвори очи и изведнъж се преобрази. На мястото на ниския широкоплещест демон стоеше дребен кривокрак мъж с оплешивяла глава, обкръжена от рехава бяла коса. Носеше опърпан избелял оранжев халат и дълго захабено синьо наметало. Мъжът се ухили. — Ще трябва пак да се науча да ям като някога. Би трябвало да е доста интересен номер. Забравил съм какво е да ядеш нещо, което не е било живо само допреди миг.

Тя кимна.

— Да, много неща трябва да научим отново. — Въздъхна. — Какво е последното, което помниш?

Нямаше нужда да я пита за какво намеква.

— Нещо чудодейно. Завърнал се бог и победен ужас. Като намерим нещо за ядене, ще ти разкажа.

Тъкмо преди да прекрачат прага към Мидкемия, обликът на Детето също започна да се променя. Чертите й се разляха и се очертаха наново, тя се сви и стана три пъти по-малка. Вече беше жена от човешката раса с тъмна прошарена със сиво коса, живи тъмни очи, високи скули и стройно тяло, облечена в дълга до глезените синя рокля.

— Огладнях от това — рече тя. — Имаш ли портокали?

Той посегна инстинктивно към колана си, но торбата не беше там. Отрони тъжно:

— Не, нямам.

— Винаги си имал, досадно човече.

Каза го повече с обич, отколкото с укор, и вече човешкото й лице се изопна, щом се напрегна да върне в ума си спомени, които не бяха нейни. Пое дълбоко дъх, сякаш за да се стегне за нещо, което предстоеше и щеше да е много трудно. След това се обърна и прекрачи през прага.

Белог никога не беше виждал това изражение. Но спомените на мъжа, който беше сега, говореха, че го е виждал много пъти. Жената, която познаваше като Миранда, беше дълбоко угрижена.

Демонът, чието тяло бе приютило спомените на Накор от Исалан, я последва през портала.

 

 

Мъжете завикаха и закрещяха срещу връхлитащите с рев нападатели.

Нападението беше неочаквано и хвърли в пълна суматоха кервана на контрабандистите. Закоравелите наемници се обърнаха в паника, за да се опълчат на прииждащите от всички страни врагове. Гората беше гъста, с троен балдахин от клони, които почти затулваха слънцето. Беше късно лято в южната половина на Мидкемия, но в тази част на Новиндус вече бе мразовито нощем и прохладно денем. Беше идеалното време за рискования преход през дълбоките лесове на планините Ратн’гари.

Браден от Шамата не се поколеба. Изострените му от години бойни умения се задействаха. Нито много предпазлив, нито импулсивен, той се довери на инстинктите си да го опазят жив повече, отколкото на командите на офицерите, чието право да командват се дължеше на кесия злато или на пълномощно, връчено от някой чиновник в някоя далечна държава. Погледна надясно и видя стария си приятел Чибота, който му кимна, стисна меча си и се подготви за атаката. Други се обръщаха да погледнат натам, откъдето идваха крясъците, но тези двама опитни войници бяха по-благоразумни. Атаката щеше да дойде от близките храсти. Двамата приклекнаха и надигнаха щитовете си, леко извърнати, тъй че да са почти гръб до гръб. Всеки от двамата разчиташе на другия да не направи грешка, която може да ги убие.

Времето сякаш се забави. Ариергардът бе ударен първи и принуди повечето мъже да се обърнат, за да видят какво става отзад, с което отклони вниманието им от по-близката заплаха. Бяха на тясна пътека и едва имаше място трима мъже да застанат рамо до рамо, с достатъчно гъсти храсти под дърветата, за да прикрият нападателите. Атакуващите познаваха терена, наемниците — не.

Както очакваха Браден и Чибота, атаката дойде и отдясно, и отляво, но обликът на атакуващите стъписа двамата опитни бойци и породи колебание, което едва не им струваше живота. Нападащите не бяха хора, а същества, каквито не бяха виждали никога.

Мъже и тигри се бяха споили по някакъв ужасяващ начин, с огромни торсове и широки рамене. Силните им ръце свършваха с дълги изпънати ноктести пръсти и способността им да скачат високо мигновено ги вкара сред човешката гмеж.

Хората-тигри бяха облечени в туники с къси ръкави, черни, обшити с оранжев кант, и къси панталони, срязани над коленете, но иначе бяха невъоръжени. Хапеха с дългите си зъби и сечаха с нокти и беше ясно, че оръжия не им трябват.

Браден обърна глава към стария си приятел, той му кимна отсечено и двамата започнаха да си проправят с бой път напред.

В атаката на хората-тигри нямаше изкуство: промъкването им крадешком през храстите преди засадата бе почти съвършено и на най-опитните наемници в отряда им бяха останали само няколко секунди, за да я предвидят. Но в затварящия се кръг имаше пролуки и един от нападателите застана срещу двамата бойци от Севера. Като всички големи котки, тези същества можеха да издебнат плячката, но почнеше ли нападението, всичко беше само ръмжене и ярост. Биеха се като тигри. За разлика от лъвовете — или дори глутниците койоти, — тигрите бяха самотни, нападащи от засада хищници и сблъсъкът вече бе станал безреден.

— Давай напред! — извика Браден, а Чибота изпъшка в отговор и замахна с меча си срещу съществото, което се опитваше да разкъса щита му с ноктите си. Мечът се заби дълбоко в рамото на чудовището точно под врата и когато тъмнокожият воин изтръгна острието, беше възнаграден с котешки врясък и фонтан от шурнала кръв. Той се завъртя, заби меча си в оголения хълбок на съществото, което нападаше Браден, и човекът-тигър нададе стъписан вой, а Браден бързо сложи край на живота му.

Обърнаха се едновременно и видяха, че само те двамата са устояли на атаката. Другарите им зад тях падаха под натиска на връхлитащите същества, а още по-назад хората-зверове бяха скочили на товарните коли и вече бяха избили коларите и ратаите.

— Бягаме! — извика Браден, но щом се обърна, видя, че Чибота вече е схванал разигралото се около тях и е стигнал до същото заключение.

Втурнаха се презглава през дърветата и излязоха на малка поляна. Спряха само за миг, за да приберат мечовете в ножниците и да метнат щитовете на гърбовете си, след което затичаха отново.

Тичането през гъстата гора беше трудно, но Браден не се съмняваше, че тигровите същества ще се оправят в гъсталака без колебание и скоро ще са по дирята им.

Изскочиха изпод ниско надвисналите клони на нещо като просека и чуха как звукът от стъпките им изведнъж се промени. Браден погледна надолу и видя под пръстта каменна настилка.

— Ей! — каза задъхано и посочи, а Чибота кимна. Бяха излезли на древен път, който може би щеше да ги отведе до някакво защитимо укритие.

— Накъде? — попита Чибота.

Крясъците на преследвачите им вече се чуваха, все по-наблизо. Браден избра напосоки дясната страна на пътя.

— Натам!

И се хвърли напред, забравил за драките и трънаците. Знаеше, че единственият им шанс е да намерят добра позиция за отбрана, място, където да могат да се защитят. В открит бой бяха обречени.

Древният каменен път леко се изкачваше, след това тръгна равно и изведнъж двамата излязоха на широко сечище и видяха каменно здание. Беше затрупано с вековна пръст и отломки, с отчаяно вкопчени в тях храсти и диви лози.

Нямаха много време да оглеждат зданието, а и любопитството, което иначе може би щяха да изпитат, бе заличено от обзелата ги паника, понеже древният каменен път свършваше тук — зад каменната сграда се издигаше склон, обрасъл с гъсти дървета и храсти. И да имаше път нагоре, не се виждаше, а двамата изтощени бойци нямаха време да търсят обходни пътеки.

Обърнаха се едновременно и заотстъпваха заднешком към зейналия вход на древното здание, черна паст, която изглеждаше примамлива само в сравнение с ужаса, който бързо се приближаваше.

— Влизаме — каза Браден. — На входа ще можем да ги задър…

Чу се гневно ръмжене и същество на черни и оранжеви ивици изскочи на сечището и връхлетя върху тях. Чибота замахна с меча си, но закъсня за миг. Острието посече въздуха вместо нападателя му, а щитът не опази гърлото му от ноктите.

Швирна алена кръв и Браден едва успя да замахне с меча си, щом съществото се извърна към него с котешка ловкост. Острието изстърга в кост и здрав мускул и причини такава болка, че човекът-тигър се присви и нададе яростен и болезнен вой. Но замахът изкара Браден от равновесие и за миг той остана беззащитен, с изнесен настрани от тялото му щит. Преди да успее да го намести, човекът-тигър замахна и ноктите му посякоха през гърдите му — през елека с тежка двойна подплата, изненадващо издръжлив срещу заблудени стрели и ръждиви ножове, но само толкова. Само това можеше да си позволи да купи с жалката си заплата като керванна охрана. Готовността му да тръгне с този контрабандистки керван бе подхранена от надеждата му да си купи по-добри оръжия и броня, когато му платят.

Болката, която прониза гърдите му, го накара да изпъшка. А човекът-тигър замахна отново и раздра дълбоко лявата му ръка, точно под рамото. Браден отстъпи инстинктивно назад през прага и усети как лявата му ръка изтръпна, цялата. Знаеше, че само след миг това същество ще го изкорми, ако не успее някак да го отблъсне, а и да успееше, други хора-тигри щяха скоро да дойдат.

Браден замахна с меча и съществото отстъпи.

Лявото рамо го болеше ужасно и изобщо не можеше да движи лявата си ръка. Щитът натежа и увисна безпомощно до крака му. Мечът му вяло се вдигна, за да посрещне следващата атака на звяра.

Но човекът-тигър се поколеба. Присви се, ушите му се долепиха до черепа и лицето му се изкриви в ръмжене — а след това той изсъска, все едно яростта му бе отстъпила място на страх. Браден усети стичащата се под бронята кръв и разбра, че ще трябва да превърже две рани — ако изобщо оцелееше в следващия час. Присви се и бавно си пое дъх, за да не припадне.

Но съществото не атакува. Озъби се, жълтите му котешки очи се впиха в Браден, но не се осмели да прекрачи прага. Изведнъж се появиха още двама хора-тигри, но също като първия спряха на прага на каменното здание и след това се отдръпнаха на стъпка назад.

Браден нямаше представа защо не искат да влязат в тъмния коридор, но сметна, че е дар от боговете. Навлезе заднешком още навътре и осъзна, че тунелът води надолу, в недрата на хълма.

Тримата хора-тигри крачеха пред входа, виеха и ръмжаха. Браден отстъпваше бавно, докато се увери, че няма да го последват, а след това се обърна и закрачи навътре. Скоро светлината от входа изчезна и той трябваше да се движи пипнешком. Прибра меча, тъй като лявата му ръка беше безпомощна, а трябваше да се подпира с дясната на стената. Успя някак да смъкне щита от лявата си ръка — развързването на каишките, за да може да го изхлузи, му причини остри спазми в рамото. Беше изкълчвал стави по време на битка, но това бе нещо различно.

Знаеше, че скоро трябва да намери място, където да отдъхне и да превърже раните си, иначе до няколко часа щеше да се озове в Залите на Богинята на смъртта.

Камъкът под дланта му бе гладък на допир. След малко нещо изпращя под ботуша му, той коленичи и видя купчина стари факли. Помоли се дано по тях да е останало някакво масло и бръкна в кесията на колана си за кремък. Примъкна една факла до крака си, остави кремъка, издърпа камата от канията и я намести между ботушите си. Беше неудобно да се ударят камък и желязо така, но нямаше друг избор. Разхвърчаха се искри, напосоки, но една улучи факлата и тя задимя. Като надмогваше болката в рамото и гърдите си, Браден се наведе и задуха внимателно.

След малко пламъчето се разгоря. Той вдигна факлата и я завъртя, та да засили пламъците, и се огледа.

Видя, че стои близо до стена, която се изпъваше в сумрака. Едва успя да различи отсрещната стена. Тунелът тук беше широк и наклонен надолу. Само с една ръка нямаше как да държи резервни факли, тъй че се помоли наум на Тит-Онанка, Бога на битката, тази факла да издържи достатъчно, за да му помогне да оцелее.

Тръгна надолу по коридора.

 

 

Стигна в голяма зала. Усети, бремето на вековете — обля го като прииждаща вълна от история.

Помещението беше толкова огромно, че светлината на факлата не стигаше до тънещите в мрак ъгли.

Това, което видя, го трогна едва ли не до сълзи.

Дълбоко в недрата на хълма, далече под повърхността, някой древен владетел беше скрил съкровището си. На пода лежаха на купове красиви скъпоценни изделия — бокали, отрупани с драгоценни камъни, вериги от абанос и злато, топове тънки коприни, вече трошливи от старост. Само шепата тънки златни верижки близо до входа щеше да го направи по-богат от всеки човек на света.

С горчивина си помисли, че ще умре богат.

Ръката му все още беше изтръпнала и рамото го болеше непоносимо. Беше почти замаян от загубата на кръв и това беше навярно най-доброто място, където да спре. Намери къде да постави вече припукващата факла — във ваза от скъп, инкрустиран с халцедон порцелан — и се зае с раните си, стиснал зъби от болка.

Успя някак да смъкне елека и да запретне ръкава на ризата си, хвана топ коприна, дръпна го и коприната се разгъна на светлосиня вълна. Срязването й с една ръка беше мъчително дълго, наложи се да опре лявото си коляно на едно дървено ковчеже и да се опита да изпъне коприната с десния си крак, а след това да реже с камата. Ивиците бяха накъсани и неравни, но щяха да свършат работа.

Превърза раните, колкото можа, и си пое дъх. А сега какво? Нямаше представа колко търпеливи са хората-тигри, но едва ли щяха да се откажат скоро от пазенето на входа. Но пък, от друга страна, едва ли щяха да влязат.

Пращящата факла привлече вниманието му и той се пресегна да я вземе. Главата му се замая дори само от навеждането, за да я измъкне от вазата.

Как щеше да оцелее тук? Трябваше му вода и храна. Беше градско момче, нищо не разбираше от намиране на храна като Чибота. Чибота беше някогашен ловец, в далечна и гореща земя, и знаеше кои растения стават за ядене. Браден си спомни думите му, че някои гъби били засищащи като месото. Но нямаше представа как изглеждат, нито как да ги намери.

Причерня му. Нито вода, нито гъби имаше тук. Тази съкровищница беше суха и празна.

Но на мигащата светлина видя до задната стена някакъв трон, а отпред, в подножието на трона, на пода беше положена броня.

Той отиде до нея, олюля се, докосна я — и усети някакъв гъдел във върховете на пръстите си. Примига и се почувства малко по-добре. Качеството на бронята бе несравнимо — а беше мислил, че е видял всякакъв вид броня, позната на този свят, включително древното цуранско снаряжение.

Спретнато сгънати на купчина, на пода лежаха дрехи: туника, панталони и дори бельо. До тях имаше пълен комплект снаряжение: нагръдник, раменни предпазители, гамаши, ръкавици, ботуши, колан, щит и меч. Щом докосна широкия черен колан, Браден отново усети мощен прилив на енергия през върховете на пръстите си.

Без да мисли повече, той подпря факлата на трона и смъкна дрехите си: първо ботушите, после панталоните и останалото, докато не остана гол на мигащата светлина.

Вдигна колебливо нещо черно от купчината дрехи. На допир беше като лен, но някак си по-фин… коприна навярно? Пъхна се в него, защото явно приличаше на долни гащи, и допирът по кожата му бе като балсам. Въздъхна, щом усети как жаждата го напусна. За миг се вцепени, мислите му закръжиха, все едно бе посетил някой от салоните за пушене зад бардака на Сестрите на добротата в Махарта. Ефектът беше упоителен и той усети как умът му се откъсна от болката, отдалечи се, все едно наблюдаваше някой друг човек, а не себе си. Тялото все още го болеше, но болката вече бе приглушена, отдалечена, а от слабините му, където го докосваше черният плат, сякаш извираше сила.

Бавно и внимателно облече всички дрехи от купчината, а след това си сложи и бронята. Черна гръдна броня с присвит тигър на нея. Пояс и пола от черен плат. Наколенници, ботуши, предпазители за китките, накрая — шлемът.

Олюля се и седна тежко на трона.

Усети започващата промяна. Животът му се изцеждаше, но не го беше страх. Усети как бронята му заговори — тих глас в ума му.

Щеше да седи тук, кротко, и да остави магията в бронята да го изцели, защото знаеше, че ще го изцели. Докато факлата догаряше, усети как зрението му помръква, но това бе добре. Знаеше, че ще трябва да седи тук дълго, защото много в него трябваше да се промени, преди да напусне безопасното убежище на тази зала.

Трябваше да е готов, защото вън го чакаха врагове. Не, защото разбра мигновено, че когато отново излезе навън, ще го чакат хората-тигри и ще сгънат коляно пред него. Щеше да им заповядва и те щяха да са първите му слуги.

В ума му нахлуха неканени образи, за древни битки и полет в небесата. Там някъде отвън огромен дракон чакаше зова му. И името се появи в ума му.

Дракен-Корин.