Реймънд Фийст
Кралство под обсада (20)

17.
Отстъпление

Сандрина простена от болка.

Бяха я били, разпитвали, отново били, опили и пренесли, но нямаше представа къде. Знаеше, че е на борда на кораб някъде, дълбоко в някакъв тъмен, мръсен и влажен трюм, окована с верига за стена. Нещо в опиата, който й бяха дали, не само затъпяваше сетивата й, но като че ли умъртвяваше способността й да използва някои от духовните дарове, придобити от ордена й.

За разлика от жречеството на Дала, което използваше магия ежедневно, сестрите и братята от воинския орден Щит на слабите рядко имаха достъп до молитвената сила, дадена им от Богинята. Повечето от тази магия зависеше от ритуали, практикувани в храмовете, или от артефакти, давани от ордена, както и малко магия, усвоена в обучението за бой. Всъщност повечето й обучение беше в бойна магия, полезна за избягването на енергиен взрив, хвърлен от побеснял магьосник, или за прогонване на демон обратно в демонския свят, но напълно негодна, станеше ли дума за бягство от трюма на кораб.

По време на разпита й темите бяха прескачали от очевидното към странното, а тя бе понесла насилието, придържайки се към първоначалната си версия: беше странстващ Непреклонен рицар, което беше вярно, и се беше оказала в ситуация, в която бе доловила нещо интересно, отново вярно, и бе решила да проучи, отново вярно. Но беше премълчала някои подробности и не издаде никаква допълнителна информация.

Похитителите й, изглежда, знаеха доста за нея обаче, което съответстваше на казаното от наемния стрелец Нед, че знаеха името й. Не я разпитва мъжът с халата, който бе заповядал да убият Нед, а други, които сякаш се задоволяваха да й задават низ от въпроси, привидно несвързани, и да я бият от време на време, независимо от отговорите, които им даваше.

Един от тях в частност, тънък като тръстика мъж с крив нос и пъпчиво лице, което се опитваше да скрие с гъста брада, като че ли изпитваше удоволствие да й причинява болка. Познавала беше този тип мъже, докато беше курва в един бардак в Крондор, и за щастие красотата й я беше опазила от жестокостите им, тъй като собственикът на бардака бе искал красотата й да остане непокътната. Но помнеше другите момичета, които се връщаха от такива мъже накървавени, със синини и понякога дори с рани. Много от тях намираха спасение в опиатите, а няколко бяха сложили край на живота си.

Всеки ден благодареше на Дала за брат Матиас, Непреклонния рицар, който я беше спасил и повел по пътя на Богинята. Макар че в дни като този, когато се събудеше окована за вмирисания корабен корпус, с мръсната морска вода, която я плискаше всеки път, щом корабът удареше вълна с носа напред, в трюм, пълен с толкова много плъхове, че можеха да населят цял канал в Крондор, не беше сигурна колко благодарности са уместни.

Нямаше усет за времето. Невъзможно беше да се прецени дори преминаването на нощта в ден, тъй като беше толкова дълбоко долу в кораба, че нощта и денят бяха неразличими. Но познаваше тялото си достатъчно добре, за да разбере, че е тук поне от седмица. Беше обучена да издържа без храна дълго време и й се беше налагало да изтърпи на глад преди това, а начинът, по който се чувстваше сега, й подсказваше, че са минали поне три дни от последното й ядене, купа недоварено просо и малко осолено свинско.

Беше и жадна и знаеше, че й бяха дали чаша вода някъде предишния ден, но сега трябваше да надвие подтика да пие от морската вода на дъното на трюма. Имаше заклинания, прилагани от по-надарените в ордена й, които можеха да пречистят водата и, както разправяха, няколко за сътворяване на храна, но тя никога не беше срещала Непреклонен рицар, който да може да постигне това. Помисли със съжаление колко би било хубаво, ако можеше с едно подсвирване да си направи къс телешко, няколко димящи картофа и халба ейл.

Въздъхна и усети, че главата й се е прояснила. Не я бяха посещавали от дълго време, доколкото можеше да прецени. И умът й беше по-бистър от всякога, откакто я бяха пленили. Беше яздила до брега с похитителите си, а след това някой я беше ударил в тила и се беше събудила в този трюм, без оръжието и бронята си и окована за тази стена. Но този път поне не беше изнасилена и хвърлена от скала.

Разкърши се и разбра, че не я боли толкова, колкото предния ден. Все още имаше болки и натъртени места по цялото тяло, а китките и глезените й бяха ожулени от халките на веригите. Отпусна гръб и изпъна крака, колкото позволяваха веригите — не беше много. Поне можеше са седи със свити колене и с опрян на стената гръб. Затвори очи и съсредоточи ума си върху изцеряването, което бе усвоила в самото начало на обучението си.

Скоро тялото й потръпна и тя усети потеклата през нея енергия. Не се беше чувствала така от последната си среща с лекуваща сестра в храма на Дала. Задържа очите си затворени въпреки порива да ги отвори от изненада и се върна към молитвата си, потопи се в усещането за добрина, както я бяха учили. Беше изцеряваща баня на силите на Богинята и тя се остави да я залее и да я погълне. Усети как болката се изцеди, усети как страхът се изсипа от нея и накрая усети задоволство, просмукало се във всяка фибра на съществото й.

Накрая и това чувство се отцеди и тя огледа китките си. Ожуленото беше изчезнало и кожата й бе непокътната. Отоците, които бе могла да види на смътната светлина на фенера в задния край на трюма, като че ли също бяха изчезнали.

Това беше изненадващо.

Беше предана и вярна поклонничка на Богинята обаче и макар Дала да бе съжалила вярната си слугиня и да я беше изцерила, в храма имаше записани много по-впечатляващи чудеса. Сандрина просто никога не бе очаквала да се окаже на приемащата страна дори на едно малко чудо. Всъщност често бе мислила, че главното средство на Богинята да учи дъщерите си е с болка, препятствия и разочарование.

Въздъхна. Беше толкова гладна, че можеше да изяде дял телешки бут, суров. Разкърши се малко и откри, че въпреки изцеряващата магия все още е отслабнала и пребита. Отпусна се и се замисли за това. Бързо се беше изцерявала и преди и беше преживяла една почти гибелна среща с Черните шапки, когато я бяха хвърлили от стръмния бряг върху скалите в прибоя. До този момент беше смятала, че оцеляването й е било въпрос на късмет. Но може би беше повече от късмет. Може би беше дар на Богинята.

Отрони нова, дълга въздишка. Да имаше само и някакво заклинание, с което да накара оковите да паднат. Сигурна беше, че има, но навярно беше познато на поклонниците на Банат, Бога на крадците.

Капакът горе се отвори и пуснаха въжена стълба. По лъча светлина Сандрина прецени, че е някъде по обед. Мършавият пъпчив мъж слезе по въжената стълба и Сандрина освободи съзнанието си: очакваше да понесе поредния бой.

Друг мъж слезе след първия, този в халата, когото бе видяла на пътя, когато убиха Нед, а зад него — трети. Предстоеше да стане нещо по-различно и Сандрина се приготви да посрещне смъртта, ако това бе волята на Богинята. За миг изпита неоправдано желание да удари отново Амиранта, изтласка го и образът на магьосника се смени с лика на Великия майстор Крийган. Обзе я мигновеното чувство на загуба при мисълта, че никога повече няма да го види. Овладя се с усилие и задиша бавно.

Тримата мъже застанаха пред нея и третият, когото изобщо не беше виждала досега, каза:

— Освободете я.

Пъпчивият извади ключ и отключи прангите. Третият беше дебел, макар тя да подозираше, че има здрави мускули под тлъстината, след като толкова ловко беше слязъл по стълбата. Имаше дрезгав глас и невзрачно лице: кръгло, с кафяви очи, малък нос и малка уста. Каза й:

— Можеш ли да се качиш по стълбата?

Тя се надигна бавно и откри, че изцеряващата магия й е дала достатъчно сила, за да не се олголее.

— Мога — отвърна и гласът й прозвуча хрипливо в ушите й.

— Ела — каза само мъжът и се обърна към стълбата.

Другите двама, този, който я беше разпитвал, и този, когото бе срещнала на пътя, застанаха от двете й страни, готови да реагират, ако опита нещо. Осъзнала, че е твърде слаба за бой, Сандрина прецени, че ще е най-добре всичко да мине мирно. Освен това знаеше, че имат оръжия, и че ако реши да избяга, на палубата щеше да е по-добре, отколкото тук.

Закрачи бавно към въжената стълба и се закатери. Щом стигна до отвора, двама грубовати моряци я издърпаха на палубата. След толкова време, прекарано в трюма, тя примига на ярката следобедна светлина. Да, намираше се на кораб, хвърлил котва край брега, сред цяла флотилия други кораби, всички чакащи да ги разтоварят. Безкраен поток от лодки сновеше към и от брега, където чакаше дълга колона фургони, за да докарат товара си до водата. По-натам чакаше реда си керван с камили. След като очите й се приспособиха към светлината, тя реши, че трябва да са някъде в Горчивото море, между Раном и Дърбин. Доколкото знаеше, нямаше друг морски бряг на Триагия с навети дюни, а сериозно се съмняваше, че е била толкова дълго по море, за да са на котва край брега на Новиндус.

В кръг около нея се бяха строили двайсет въоръжени мъже, десетина моряци бяха по такелажа и я гледаха. Повечето от тях носеха черно на главите си: кожени шапки, кепета, барети или калели. Беше сигурна, че е попаднала в ръцете на Черните шапки.

Третият мъж каза: „Ела“, и тръгна към кърмата. Влязоха в една каюта, пазена от двама въоръжени стражи. Вътре имаше маса с храна и вино.

— Яж — каза й мъжът.

Тя се поколеба само за миг, после седна и заразкъсва печената патица. Отпи глътка от виното и го избута настрани. Както беше отслабнала, щеше бързо да я удари в главата.

— Може ли вода? — попита.

Мъжът плесна с ръце и един от стражите надникна вътре с изваден меч, готов да се намеси.

— Донеси вода — каза домакинът й и стражът се скри.

Мъжът беше корав на вид, въпреки дебелината си, може би на четирийсет или петдесет, но всичко в него внушаваше опасност. Беше виждала хора от неговия тип: як и набит, с добродушно чувство за хумор, който може да стане гибелно опасен само за миг, без човекът да спре да се усмихва. Движеше се с лекотата на опитен и закален воин. Тя видя много белези по него, малки по ръцете, които издаваха пиянски свади, и един на шията, където някой едва не беше отнел живота му. Очите му бяха мрачни, оглеждаше я мълчаливо. Чертите му бяха типично кешийски, но не като на човек от Истинската кръв. Можеше да мине за пустинник или за човек от който и да е от по-малките градове от дълбините на Оверн. Имаше лек акцент като на човек, който е пътувал много и знае много езици.

Поседяха мълчаливо около минута, докато стражът не се появи с голяма кана с вода и чаша. Сандрина пи направо от каната. Не беше съзнавала колко е ожадняла в трюма.

— Виното не ти ли допада? — попита домакинът й.

— Толкова съм отслабнала, че от две глътки ще се напия — отвърна Сандрина.

Той се изкиска.

— Винаги съм се възхищавал на едно нещо у всички военни ордени, все едно на кой бог или богиня служат: независимо от обстоятелствата винаги сте готови да отдадете живота си за по-висша кауза и за да сте сигурни, че ще можете да го направите, оставате трезви.

— О, и аз съм се напивала — отвърна Сандрина. Усещаше как силата й се връща, докато гълташе храната.

— Не се съмнявам — каза мъжът. Изчака я да поуталожи глада си и продължи: — По същество. Имам предложение.

Тя остави купата с картофи.

— Да?

Той се отпусна на стола си и я погледна.

— Вярвам, че имаме някои общи интереси.

— Какви по-точно?

— Знаеш ли кои сме ние?

Тя помълча малко.

— Смятам, че сте част от една организация, наречена Черните кепета от хората, които живеят около Върховете на Куор.

— Име като всяко друго. — Мъжът зарея поглед през прозореца и продължи: — Ние сме това, което е останало от една много голяма организация, смалена до това, което виждаш тук. Малка банда отчаяни мъже и жени. Ще си позволя да разкажа накратко историята.

— Преди триста години един пекар, Шамо Кабек, живял в малко градче на един ден път с кола от град Велики Кеш — почна мъжът. — Той и двамата му синове били тормозени от един бирник, хвърлил око на младата жена на Шамо. Въпреки всички жалби бирникът продължавал с нежеланите си попълзновения. Един ден на връщане от мелницата със седмичното брашно Шамо открил, че бирникът нападнал жена му, и то пред двете много малки и уплашени момчета.

Сандрина се намръщи. Знаеше, че тази история е повод за жалба към член на ордена й, но какво общо можеше да има със сегашното й положение?

— Шамо се опълчил на данъчния бирник. Мъжът бил кешиец от Истинската кръв, а Шамо — не. Нападнал мъжа и бил осъден на двайсет години каторжен труд.

— И както е обичайно при такива обстоятелства, не доживял толкова дълго, че да си върне свободата. Умрял при една минна злополука след шест години. Но оставил след себе си две много разгневени малки момчета. — Мъжът замълча и си наля вино. — Когато станали малко повече от момчета, двамата се промъкнали в къщата на бирника и му прерязали гърлото, докато спял. Явно някой в домакинството се е събудил, защото на другата сутрин един от градската стража намерил всички в къщата мъртви. Момчетата се оказали бързи, ефикасни и безмилостни. Жената на бирника, дъщеря, малък син и трима слуги — всички те платили високата цена за невъздържаната похот на бирника.

— Така се родили Нощните ястреби — заключи мъжът.

— Нима? — попита Сандрина.

— Да. Може да има някое и друго преувеличение. Момчетата може да са нападнали бирника от засада на пътя и да са го ударили с камък по главата, не знам. Но на това ни учат, когато се заклеваме на Братството на убийците.

— Вие сте Нощните ястреби?

— Нощните ястреби, да. Черните шапки или Черните кепета също. И имаме още няколко Други имена, когато така ни устройва. Аз съм Назир и титлата ми е Велик майстор, също като вашия Крийган в ордена ви.

— Според мълвата са ви заличили преди няколко години в Северен Кеш.

— Слух, който устройва целите ни. — Назир въздъхна. — От почти двеста години сме били много малка организация. Макар да изглежда, че много хора на света имат нужда да поръчат убийство, всъщност са далеч по-малко, отколкото би си помислил човек. А по-важното е, че още по-малко са готовите да платят за услугата. Но винаги има достатъчно, за да могат шепа обучени убийци да преживяват прилично. Години наред сме разчитали на репутацията си и сме преживявали добре. Когато не сме продавали занаята си, сме живеели в едно малко градче в Северен Кеш, чието име няма да споделя, за да не роди тази беседа нежелани плодове. Имали сме семейства. Обучавали сме синовете си, а на дъщерите ни е било разрешено да се омъжват само за младежите, които сме въвеждали в Братството.

— Преди сто години това се е променило. — Той въздъхна, все едно си припомняше нещо преживяно лично, а не история. — Какво знаеш за пантатийците?

Сандрина помълча. Беше яла много бързо и стомахът й започваше да възразява. Отпусна се на стола.

— Малко. Раса от хора влечуги, имаше нещо общо с Великия бунт на Тъмното братство, нещо такова.

— Нещо такова — повтори той сухо. Имаше някаква дълбока умора у този човек, почти поражение, усети Сандрина. Без да откъсва поглед от прозореца, той отрони: — Те са интересен народ.

— Са? Учат ни, че са премахнати.

— Да, бих искал да чуя това. — Извърна се към нея. — Пантатийците са изкуствено създадена от змии раса, от едно същество, наречено Алма-Лодака, от раса, наричана на собствения им език валхеру. Древното ни знание говори за тях като за Господарите на дракони.

Вече беше спечелил цялото й внимание и тя забрави за храната.

— Малцина знаят тези неща.

— Сред простото население, да — съгласи се Назир. — Като във всички такива организации, Братството на убийците е силно предано на традицията. — Мъжът пак въздъхна. — Но тази традиция е била покварена, изкривена и накрая използвана да ни зароби и да ни превърне в култ на поклонници на демон.

— Дахун — каза Сандрина.

— Да — отвърна Назир с усмивка. — Ти беше там, когато порталът бе унищожен от магьосника Пъг и неговия… как се наричаха? Конклавът? Все едно. Много от нас умряха, но там имаше и други.

— Какво общо има това с пантатийците?

— Ще се върна на това след малко. Тези, които наричаш Черните шапки, са хората в Братството, които накрая отхвърлиха демонския култ и се опитаха да се върнат към старите ни традиции.

— Опитаха се?

— Демоните и техните слуги не търпят измяна. Не ни беше позволено да се оттеглим кротко, а много от братството ни бяха искрено вярващи. Накратко, станахме по-малко благонадеждни, по-малко в течение на вътрешните дела и плановете на слугите на Дахун, и ни наблюдаваха. Нещо повече, бяхме принудени да приемем в редиците си наемници без никаква връзка с нас. Накратко, положението беше неприятно.

— Не че искам да прозвучи като безразличие към всичко това, но защо трябва да е важно за мен?

— Въпреки вярата ти в богинята ви и нейния план за теб, предполагам, че би предпочела да живееш, вместо алтернативата?

— Основателно предположение — отвърна Сандрина. След неочакваната целебна магия и храната се чувстваше готова отново за бой, ако възникнеше нужда.

— Тогава си представи какво беше за нас в, така да се каже, семейството да разберем, че когато сме били деца, нашите родители са ни обвързали да служим на демон с живота си, ако потрябва. Беше ни обещано върховенство, вечен живот… — Махна с ръка. — Обичайните побъркани глупости.

Тя си замълча.

— През годините някои от нас споделяли помежду си усещането, че сме хванати в капана на лудостта. И с времето се е създало отделно братство в по-голямото, братство, посветило се на едно: оцеляването.

— Защо просто не напуснете?

— Да напуснем? Просто да си отидем от своите семейства и наследство? — Той се изсмя. — Някои го направиха, тези, чийто нрав не беше подходящ за нашия занаят. На повечето бяха възложени поддържащи роли, като готвачи, слуги и занаятчии: полезни в много отношения, особено като очи и уши из империята и кралствата.

— Но в сърцевината си сме семейство — продължи той. — Дори след притока на хора, с които не сме свързани по кръв, все пак се чувстваме като родственици, защото въпреки различните причини да сме в Братството, по рождение или привлечени, ние полагаме клетва.

— Пред Дахун ли?

Той поклати глава.

— Преди Дахун. Един на друг.

— А тези, които се опитват да напуснат?

— Залавят ги и ги екзекутират.

— Чудесно семейство сте.

— Измяната е най-тежкото престъпление. И макар вие да сте по-благоразположени към тези, които решат да напуснат редиците ви, не всички храмови ордени са такива: вземи например Ловците и Ръката на възмездието.

Това бяха военни ордени на храмовете на Гуисва, Червенобрадия ловец, и на Кахули, Бога на възмездието.

Тя сви рамене. Военните ордени на храмовете често имаха вътрешни разногласия, които понякога свършваха с кръвопролитие. Преди векове собственият й орден се беше въвлякъл в дългогодишна въоръжена борба с братството на Чука, слугите на Бога на войната Тит-Онанка.

— Какво общо имам аз с всичко това? Защо просто не ме ударихте по главата и да ме хвърлите край пътя?

— Тепърва можеш да си от полза, сестра Сандрина. — Мъжът опря ръце на писалището и се изправи. — Нямаме никакво желание да си навличаме гнева на храмовете. Хаос се вихри из земите и армии са тръгнали на поход. Ние от Братството на убийците, които не сме в капана на тази лудост, се стремим към по-малко раздори, не към повече. Нещо повече, дори да намерехме някое малко ъгълче на света, където да се скрием, късче земя, което никой друг не иска, където да можем да живеем в относителен мир и удобство, би било малка утеха за нас, че сме най-мирните, най-спокойните обитатели на този свят, когато дойде краят му.

— Краят?

Той въздъхна. Отпусна се отново на стола и вдигна пръст.

— А това ни връща отново към пантатийците и защо ни трябваш жива, и до най-важния въпрос за всички нас. Знам защо Дахун се опитваше да дойде на този свят. — Въздъхна отново. — А имам нужда от теб, защото има нещо, което витае навън, нещо, което уплаши един Демонски крал, и рано или късно ще трябва да се изправим срещу него заедно.