Орхан Кемал
Лош път (9)

9.

Докато Нуран прекара нощта в мисли за Решат, той претегляше думите на шефа си и кроеше планове какво да направи, че да не остане накрая на сухо.

Какво го засягаше него наследството, което щеше да се изплъзне от госпожа Бедиа? Той щеше да се погрижи за собствения си интерес. Вместо някакви съмнителни 100000, които я получеше, я не, след объркани, усукани, криволичещи по неравен път и миришещи на кръв дела, той можеше бързичко да докопа 40–50 хиляди и те напълно щяха да му стигнат.

Мисли до сутринта, пиян от радост. Изпи останалите два пръста ракия от шишето, сложено в сандъка за мръсно бельо, и весело си затананика.

Облече се, както всеки ден, върза си връзката, старателно среса намазаната си с брилянтин коса, след което изкара от гаража колата на шефа си и зачака пред вилата.

Много бързо щеше да спечели пари, знаеше го със сигурност и го беше изчислил, но не можеше да забрави и нервните обяснения на жената. Между Бедиа и съпруга й наистина имаше голяма разлика във възрастта. Ти вземи за съпруга дете, което още играе на дама и скача на въже, пък после чакай от него преданост до края на живота си!

Слезе, взе парцалите и започна да бърше тук-там колата.

Жената имаше право, но какво го засягаше това? Той щеше да си гледа собствената далавера и щом прибере в джоба си пачките с пари, щеше да отпраши към Истанбул.

Изведнъж като че ли пред него изникна Нуран и го попита: „А аз какво ще правя?“

Остави бърсането и се изправи. Наистина — какво щеше да прави това момиче? „Ти пък, човече! — каза си. — Пари ли даде за семето? Каквото ще да прави! Нямаш ли си друга грижа?“

Както всяка сутрин, шефът му беше излязъл от вилата с чанта, филцова шапка и смръщено лице. Решат го чакаше, застанал мирно, и щом се изравни с него, любезно го поздрави:

— Добро утро, господине!

Господинът избухна в гняв и си помисли: „Кучи син! Гавриш се с мен. Значи така: щом ти не можеш да ядеш жена си, аз в твоя чест ще я ям до сутринта!“

Кимна без желание и цял полилавял, влезе в колата.

Решат беше привикнал на подобни грубости, та не обърна внимание и седна зад кормилото.

„Какво да правим, мой човек? И да се мръщиш, и да не се мръщиш, така стоят нещата. Друг изяжда имането на този, който сам не си го яде. Такъв е светът. Шест-пет няма. Не откраднеш ли, теб ще окрадат!“

— Към канцеларията, нали, господине?

Отново груб отговор:

— Къде другаде може да бъде?

Помисли си: „Майната ти! Къде другаде можело. Аз откъде да знам? Колата е твоя, кефът е твой… Но жената е моя! Моя е, но не бързай. Скоро ще ти оставя любимата женичка. Само че ако не внимаваш, аз не отговарям. Един шофьор Решат си отива, на мястото му идва някой друг. Вината не е у шофьорите Решатовци, а у теб. Може би и у теб не е. Така де, стар си. Трябвало е да мислиш навремето, а не да подстригваш агънца. Но както и да е, душичке, и за това ли да се тревожа? Ако има някакво бреме, ти си го мъкни! Аз защо не се женя? Да не съм луд! Жена, деца, това, онова… Жените трябва да идват и да си отиват. Хубавото на жената не трае повече от шест месеца!“

Спря пред канцеларията, скочи пъргаво, отвори вратата на шефа си и му помогна да слезе:

— Ще заповядате ли нещо, господине?

Все още лилав, гледайки в земята, мъжът просъска гневно:

— Не.

Решат си помисли: „Изчезвай!“ Седна зад волана и след ловка маневра се върна във вилата.

Тъй като също беше прекарала безсънна нощ, госпожа Бедиа изглеждаше уморена и изтощена. Очакваше Решат като спасител. Попита задъхано:

— Какво става, Решат?

Като се направи, че не разбира, Решат попита:

— С уважаемия ти съпруг ли?

— Ти пък!

— Ами?

— За онази работа, мой човек. Нали снощи бяхме говорили…

Въпреки че отдавна бе взел решение, Решат нарочно не каза: „Уредено е!“ Искаше да създаде впечатление, че счита работата за много сериозна и отговорна.

Запали цигара, пое дълбоко дима, напълни устата си с него и го издуха към тавана. После започна да се разхожда от единия до другия ъгъл на стаята.

Госпожа Бедиа изпитателно го следеше с очи. Вероятно ще да е имало среща. Срещнал се е и може би е намекнал нещо. Може би е получил съгласие. Може пък да се е срещнал, но да не се е уговорил. Май трябваше да каже нещо от рода на: „Чакай малко! Това не е вълшебна шапка!“

Решат дълго и много внимателно гледа жената и след като старателно затвори отворената врата на стаята, дойде и застана точно срещу нея.

— Тази тайна ще остане между теб, мен, човека, който ще свърши работата, и Аллах, нали? — каза.

Сърцето на жената радостно заби.

— Разбира се!

— Знаеш, че ако ни заловят, краят ни е ешафодът…

— Зная.

— Никога няма да се опиташ да узнаеш кой ще свърши тази работа!

Госпожа Бедиа се замисли за момент и после каза:

— Мен какво ме интересува! Който ще да е! За мен е важно да я свърши!

— Добре тогава. Сега ме слушай внимателно. Имам много близък, много доверен приятел. Точно стреля и силно удря… Първенец е в тези работи. Само Аллах знае броя на успешните му дела. Като че косъм от масло измъква!

Вълнението на жената все повече нарастваше.

— Чудесно! А после?

— После се срещнах с него. Снощи бяхме заедно, напихме се. Надълго и нашироко му разказах проблема. Изслуша ме. Премисли всичко и състави план.

— Какъв?

— Много прост. Ще се скара за нещо със съпруга ти. Умишлено ще раздуха скандала, веднъж ще прасне по главата твоичкия с някаква дъска или с парче дърво — и готово!

— С парче дъска ли?

— Или с дърво, казах.

— Дъската или дървото ще го убият ли?

— На теб какво ти трябва?

— Ами ако влезе вътре?

— Това теб не те засяга. Такива като него три дни ако са вън, пет дни са вътре. Нали заради това взима петдесет хиляди я!

— Петдесет хиляди, а?

— Да. Преди аз да отворя дума за парите, той каза, че ще вземе петдесет хиляди, и то в аванс. Не обича да се пазари. И после най-лошото: щом вече е вътре в играта, няма да е добре, ако се откажем!

— Как така?

— Откъде да знам? Може да отиде при мъжа ти и да каже: така и така, жена ти чрез шофьора ти поиска да те убия. Бъди внимателен.

Очите на жената се разшириха.

— Ще каже ли?

— Не знам. Казах, че е възможно да го каже.

— Каква полза ще има от това?

— Че той няма да отиде и да го изстреля просто така!

— Ами?

— Уловки, примамки… Много е възможно и в полицията да отиде. Ще каже: така и така, госпожата ми предложи това и това. Да знаете, че ако този човек умре, аз не нося отговорност!

Госпожа Бедиа се уплаши здравата:

— Аййй!

— Няма защо да се плашиш. Само ти го казвам като възможност. Иначе е много печен човек. Разбира се, че ще гледа първо себе си да измъкне…

Настъпи дълго мълчание. Решат си беше наумил веднага да вземе парите. А и госпожа Бедиа можеше да ги даде веднага, но ако човекът вземе парите и духне, без да свърши работа?

Решат каза:

— Хайде. Не стой. Желязото се кове, докато е горещо!

— Тоест?

— Хък-мък няма! Изтръскай мангизите!

Позапъна се.

— Ами ако вземе парите…

Решат довърши:

— И офейка ли искаш да кажеш?

— Не знам…

— Щом е така, хайде довиждане!

Отвори вратата и докато излизаше, жената изтича и се уви около него:

— Не се ядосвай, Решат, защо се ядоса? Дойде ми на ума и го казах!

Правейки се на много ядосан, уж едва сдържайки се, Решат се върна в стаята. Тя отново затвори вратата.

— Веднага кипваш!

— Кипвам — каза, — защото проявяваш недоверие. Недоверие към него, недоверие към мен. Щом не ми вярваш, защо ме замесваш? Ако ти имаш пари, ние си имаме достойнство!

Госпожа Бедиа знаеше, че най-добрият начин да го успокои, е да донесе парите и да му ги връчи. И тъй като нищо друго не й се струваше по-важно от това, извади от сандъка петдесет хиляди и му ги даде:

— Ако не ти вярвах, щях ли да споделя тайната си с теб?

Петдесетте съвсем новички, шумолящи хилядарки развълнуваха Решат. Сдържайки с мъка бушуващите в него чувства и мъчейки се да не показва радостта си, той каза:

— Знам, знам, но…

— Никакво, но. Прегърни ме!

Прегърна я. Един миг останаха с долепени в целувка устни, а после паднаха на леглото, върху дебелата пухена завивка. След като станаха, жената се чувстваше изтощена.

— Мили мой — каза, — един път тази работа да се уреди, само да се уреди веднъж…

Млад, здрав, Решат вече беше скочил на крака. Попита, колкото да се намира на приказка:

— Какво ще стане тогава?

— Ще отворя за теб най-великолепния гараж не само в Истанбул, а в цяла Турция. Блестящи коли, промиване и смазване на машините им…

Беше излязъл от вилата с хилядарките в джоба си и радостно вървеше по десния тротоар на асфалтираната улица. Вече нищо не го интересуваше… Дали дъртакът ще умре, или няма да умре, дали жена му ще кацне, или няма да кацне на наследството… Изведнъж се спря: кой е този? Не е ли батко Осман?

Гледаше внимателно. И едрият мургав мъж го беше видял. Премина на отсрещния тротоар и отиде при него:

— Защо гледаш така тъпо бе?

Хвана човека за ръцете:

— Вай, батко Осман, ти, а? Тук, а?

Мъжът го наблюдаваше с подозрение. Рязко изтегли ръката си.

— Я остави демонстрациите и да вървим на някое закътано място. Имам нещо да говоря с теб.

Знаеше, че батко му Осман, който се занимаваше с тъмни дела, е много богат. Едно време беше работил при него. На камиона му.

— Добре — каза. — Какво закътано място да бъде?

— Някаква кръчма.

— Рано сутринта ли?

— То се знае — рано сутрин няма да налетим на никого!

— Ела тогава!

Потънаха в кръчмата на Алянак, която се намираше на една сляпа улица на чаршията. С паднали на носа му кръгли очила, Алянак белеше картофи.

— Бъди здрав! — каза Решат.

Поглеждайки над очилата си, Алянак поклати глава:

— И вие бъдете здрави! Защо така рано-рано?

Минаха в единия край. Решат каза:

— Ами така. Донеси ни две двойни с бяло сирене!

— Две двойни? Да не си ги сънувал бе, синко?

— Не — каза. — С приятеля ми нещо ще си говорим, та…

Батко му Осман го настъпи по крака и той разбра. Погледна мъжа в лицето. Не лице, а навъсена физиономия, станала морава от яд. Никак не се шегуваше. Веднъж удари ли човека с голямата си ръка, от втори път нямаше нужда.

— Ей ти, малоумник такъв! — каза. — Що за загубен човек си бе!

Съвсем се ошашави.

— Защо, батко Осман?

— Не вдигай врява! Защо каза, че имаш да си говориш с приятеля си? Защо привличаш вниманието на онзи тип върху нас?

Дойдоха двойните с бяло сирене и хляб. Кръчмарят се беше заел със своята си работа. Започнаха разговор.

— Е, какво ново? — попита Решат.

— Има много неща, но ако ти все така дърдориш…

— Няма, няма, не се бой! Пък и той не е чужд, та…

— Ако ще и син на баща ти да е!

— Добре.

— Сега ме слушай. По дирите съм на голяма, ама на много голяма работа. Преследвам нещо не за хиляда или десет хиляди, а за стотици хиляди…

— Чудесно. И?

— Ще работиш ли с мен?

Решат се позапъна. Едно време беше работил в бандата на Осман. Беше карал камиона и такситата на тази банда, беше участвал в грабежите й, беше се измъквал от преследванията на полицията или на враждебни банди. Да чака по цели нощи, а при нужда — и до сутринта — под падащия сняг; да будува; да посреща идващите съмнителни типове с големи пакети в ръце; да работи, без да пита за какво е всичко това, откъде идват, къде отиват, какво ще правят!

Никаква беля не го беше сполетявала.

— Много се замисли! — каза Осман.

Решат го погледна, като че ли се събуди от сън:

— Не, не съм се замислил. Само ме интересува: пак ли ще бъда шофьор?

Осман кипна.

— Какво друго можеш да правиш?

Решат отново се отнесе. Да речем, че офейка с взетите от госпожа Бедиа пари, при Осман какво щеше да прави? Без да споменава и дума за тези пари, може още сега да вземе аванс от Осман, а на госпожа Бедиа да каже: „Готово! Предадох парите ти на приятеля ми, а пък аз се омитам. Мъжът ти лесно ще бъде убит: както се вади косъм от масло!“

Изведнъж многото неща, които му минаха през ума, накараха очите му да заблестят.

— Приемам — каза.

Преди да изпие ракията си на един дъх, Осман извади от джоба си чекова книжка, написа голяма сума, подписа я, откъсна чека и му го подаде:

— Аз тръгвам. Не губи никакво време и ела в Истанбул. Ела, но от тук си тръгни по нормален начин. В Истанбул изтегли парите. Купи един камион шевролет и чакай мен или хората ми в старата си махала Фатих.

— Нещо като документи за камиона…

— Извади ги на твое име!

— Ако излезе някаква работа?

— Работи. И без това няма да те потърсим по-рано от три месеца!

— Добре тогава… — Изведнъж се сети: — Още ли живееш в апартамента си в Мачка?

— Не се бъркай сега там. Направи това, което ти казах, и не ме търси. Ако потрябва и когато потрябва, аз ще те потърся. Хайде довиждане…

— Веднага ли заминаваш?

Отново го погледна строго. Разбирайки, Решат силно се изчерви.

След като новият му шеф Осман си тръгна, той изпи още една единична ракия и попита:

— Колко дължа, Апостоле?

Дребничкият старец с кръглите очила отвърна:

— Ако дадеш десетачка, стига!

— Не разбрах?

— Една десетачка, казвам.

— Не е ли малко?

— Ако е малко, остави две десетачки, юнако…

Решат протегна десетачката. Старецът прихвана в сметката двете и половина двойни ракии, бялото сирене и хляба и му върна ресто.

— Нека остане — каза Решат.

— Благодаря. Всичко хубаво!

Излезе от кръчмата. Как само се подредиха нещата, а! Всичко беше тръгнало съвсем гладко.

Парите, които взе от госпожата — в джоба му, чекът, който му даде новият му шеф… Отгоре на всичко щеше да стане собственик на нов-новеничък камион. Знаеше от времето, когато по-рано работеше, че работата е за една, най-много — за две нощи в месеца. А и нощната му работа се състоеше в чакане. Да взема съмнителни хора, идващи от мрака, и да ги води някъде. След това — лентяйство със седмици!…

Пийнал, летящ от радост, той започна да съставя плана си…

 

 

В шефския кабинет с матовите стъкла беше светло.

Провери копчетата на сакото си, леко се прокашля. После влезе през шефската врата като истински голям актьор.

Възрастният човек преглеждаше сметките за разходите, пристигнали с докладите на намиращите се на изток екипи. Вдигна глава и като видя отново пред себе си шофьора, който го отвращаваше, се намръщи, като че ли беше помирисал нещо мръсно.

— Какво искаш?

Решат се държеше много решително. Постави върху масата на шефа си ключовете от колата, които държеше в ръка.

— Заповядайте, господине, ето ги.

Господинът се учуди:

— Защо?

Докато Решат преглъщаше, мъжът мислеше: „Да не би този да напуска работа? Колата отпред е в ръцете му, в джоба, освен заплатата му, са и парите, които без съмнение препипва от любовницата си, тоест от жена ми Бедиа, шляе се, където иска, различни момичета…“

— А?

Решат плачеше. Учудването на шефа му нарасна. Отгоре на всичко — плаче. Какво става?

— Какво има, Решат, а?

Дълбоко въздишайки, отговори:

— За съжаление принуден съм да напусна работа, господине.

— Защо?

— Защото госпожата иска от мен услуги, които не мога да направя.

— Какви например?

— Например да ви измамя.

Стоеше изумен. Дали пък в отговор на цялата ненаситност на жена му момчето бягаше от тази мръсна работа?

— Мен да измамиш, а?

— Да, господине. От дълго време иска това от мен. Вие сте били стар, по никакъв начин не сте могли да й доставяте удоволствие, не ви обичала и се отвращавала от вас…

Шефът развълнувано се изправи:

— Знам, знам всичко това!

— Има нещо, което не знаете, господине…

— Например?

Огледа се и снижавайки гласа си, каза:

— Например да бъдете убит!

— Аз?

— Да, вие!

— Сериозно ли говориш?

— С такива неща шега бива ли? И после, приляга ли ми да се шегувам с вас?

Изведнъж беше заобичал шофьора си, когото допреди пет минути ненавиждаше. Значи момчето не беше приело предложенията на алчната му жена? Освен това тя го беше стреснала с идеята самият той да го убие, или да накара друг, да не би да е чула, че ще остави целия си имот на благотворителни организации?

— Тогава? — попита.

— Не мога да участвам нито в нейното предателство, нито във вашето убийство. Ядох хляба ви. Ако падна толкова ниско, Аллах ще ме ослепи, ще ме накара по корем да се влача.

Господинът настръхна, а Решат добави:

— Освободете ме от служба!

С ръце на гърба, господин Нури започна да обикаля из стаята. Нима това момче беше съвсем чист човек? Ако не беше такъв, щеше да продължи да се спогажда с жена му. Не само да яде, да пие, да харчи нашироко, но и срещу големи облаги да се замеси в убийството на шефа си…

Спря точно срещу него.

— Обеща ли ти нещо, за да ме убиеш?

— И то големи неща!

— Например?

— Нека спестим подробностите, господине!

— Ако отидем в полицейския участък, ще потвърдиш ли това, което ми каза?

— Не.

— Защо?

— Трудно е да се докаже, дори невъзможно. И освен това, господине, мен какво ме засягат намеренията на съпругата ви относно вас? Аз съм само шофьор. Където намеря работа, там отивам. Защо да се пъхам в опасни дела? Днес съм тук, утре — там, вдругиден — я тук, я там!

Старият човек се съгласи с младежа. Така де, за какво му е притрябвало на него чуждото богатство?… Ако не беше честен човек, защо ще отказва примамливо предложение? Щеше да се договори с жена му, щеше да приеме предложенията й, дори щеше да я насъска да убие съпруга си.

Запали цигара. Да, да, вече не трябваше да се съмнява в този човек, който прояви честност, като го предупреди, не трябваше да се отвращава от него. По-добре да му стисне ръката и да го похвали.

— Браво, чедо! — каза. — Поздравявам те за доблестта ти! Аз обаче те мислех за различен. Значи ти си бил честен човек. Що се отнася до мен, аз и без това щях да оправя бързо делата си и да ти дам пътя. Сега приемам предложението ти да напуснеш доброволно и достойно. Върви, на добър път, чедо!

Решат се обърна и щеше да излезе, но шефът каза:

— Чакай. Една минута!

Отиде при касата, отвори капака й, извади от пачките две банкноти от по пет хиляди и протегна ръка.

— Вземи ги и ги харчи със здраве! — каза.

Решат взе хилядарките.

— Благодаря, господине. Само че…

— Да?

— Това, което ви казах, ще си остане между нас, нали?

— Разбира се, чедо, разбира се. Не се притеснявай!

— Аз и без това няма да остана тук. Може би още тази вечер ще тръгна за Истанбул с експреса!

— Аллах да те благослови, момчето ми!

 

 

Нуран се беше изтегнала на леглото със списание в ръка и четеше за живота на една от известните филмови звезди, която много обичаше, защото бе работила във фабрики и дори бе слугинствала. А след това — филмова звезда! Защо не? Самата тя не беше работила по такива места, но и да беше, какво от това?

Остави списанието настрана.

Щеше да замине. Щом Решат каже: „Хайде!“, щеше да го последва, без да се съобразява с майка си, а още по-малко — с брат си. Щеше да замине, колко му е! Щеше да изпита съдбата си: ако успее да стане звезда — добре, ако ли не — ще се върне обратно, а ако и това не успее — щеше да работи при някоя шивачка!

Изведнъж си представи Решат. Като че ли я гледаше, смеейки се… И както всеки път, смехът му беше най-сладкият, най-привлекателният. „Не се прави на луда! — казваше. — Само веднъж да те видят кинаджиите, работите ще тръгнат от само себе си. Какви ги говориш за шивачество?“

Изведнъж — истинският Решат… Защо не се беше отбивал?

Надигна се от леглото и седна.

Вчера не се беше отбил, днес го няма… Защо? При това последния път, когато го беше видяла, бе много умислен. Да се беше вдигнала, да беше отишла в канцеларията, да беше погледнала. Най-добре е да отиде надвечер, когато шефът не е там. Щяха да легнат прегърнати върху покритото с кожа канапе!

По залез-слънце стана, облече се и отиде в канцеларията.

Решат го нямаше.

Матовите прозорци на шефа му светеха. Дали да отиде и да попита? Точно в този момент лампата угасна, възрастният човек излезе навън и видя Нуран.

— Вай, госпожице Нуран. Какво има?

Засрамена, като че ли заловена на местопрестъплението, тя каза:

— Търся батко Решат.

— Решат напусна работата си тук…

Нуран се сви като ударена с юмрук.

— Напусна ли?

— Напусна. Не се ли отби при вас?

— Не.

— Обаче бил честно момче. Аллах да го поживи! Може и да намине. Каза, че тази нощ ще замине за Истанбул с експреса.

Шефът и голямата канцелария се завъртяха стремително пред Нуран. Значи беше избягал? Значи мамейки едно младо момиче, беше избягал като крадец?

— С ваше разрешение!

Излетя като куршум от канцеларията. На един дъх стигна до вкъщи. Майка й още не се беше прибрала. Нямаше време за губене. Написа два реда на майка си и след като ги сложи пред огледалото, така че да се виждат, бързо подреди в куфарчето си малко бельо и изскочи от къщи, без да я видят съседите.

Имаше си заделени сто лири. Ако намери Решат на гарата — добре, ако не успее да го намери, пак щеше да се качи на влака.

Когато стигна на гарата, имаше двадесет минути до тръгването на експреса. Огледа се наляво и надясно. Не можа да го види. Купи си билет. Беше излязъл доста силен студен вятър. Косите й се развяваха. Дори не чуваше подмятанията на колежаните, които се разхождаха по перона на гарата: „Секс бомба!“, „Пиленце!“

Изведнъж видя, че Решат идва с бързи крачки. Щом забеляза Нуран, като че ли го поля вряла вода и той спря, разтреперан. Преди малко беше видял на пътя майка й и й беше казал, че вечерта ще намине към тях. От кого тази хитруша беше разбрала, че той бяга? Без да се сконфузи, каза:

— Здравей!

Разтревожено, момичето не отговори на поздрава му.

— Бягаш, нали?

Много учуден, Решат попита:

— Кой? Аз ли? Накъде?

— Не бягаш ли?

— Неее…

— Защо се разхождаш из гарата?

— Нищо. Ще изпращам един приятел, та…

— Какъв е този куфар в ръката ти?

Наистина — какъв беше този куфар? Понеже куфарът си беше негов, място за криене не остана. И все пак…

— Този ли? — каза. — Този…

— Да?

Първи звънец.

— Признай си и се спаси! Виж билета ми. И аз идвам с теб. От мен няма да можеш да избягаш. Вкара ме в грях, погуби ме, а после бягаш, а? Отсега нататък аз съм белята на главата ти, черното клеймо на челото ти, твоята участ. Където си ти, там съм и аз!

Втори звънец.

Лукавият ум на Решат беше проработил. Изтегли Нуран за ръката, качиха се във влака и влязоха във второто купе. Преди да седнат един срещу друг до прозореца, Решат вдигна собствения си куфар, а върху него сложи и този на Нуран.

Не след дълго влакът тръгна. Светещите прозорци на гаровите постройки останаха назад. Вечерта се беше спуснала бавно и стегнатият в здравата примка на летните дни град се стопи в сумрака.

Известно време се гледаха очи в очи.

Решат каза:

— Не бягах.

Нуран го наблюдаваше сърдито, не му вярваше. Решат, който знаеше, че момичето не му вярва, искаше да го убеди.

— Исках да се отдалеча оттук само за известно време и най-вече да избягам от госпожата.

Силно съмняващата се Нуран разтревожено попита:

— От госпожата ли?

— Да.

— Защо?

— Направи ми грозни, много грозни предложения.

Почти задушаващо се, момичето нервно попита:

— Например?

— Например да накарам да убият мъжа й.

— Каквооо?

— Стой, не се тревожи веднага. Само ми направи предложение да накарам някого да убие мъжа й. Ако съм успеел в тази работа, щяла да отвори за мен огромен гараж в Истанбул и да ми подари двойка коли. Отказах. Тя ме заплаши. И аз…

— Как те заплаши?

— Поиска да се закачи за мен, а после каза, че ще ме убие.

— А ти?

— Аз напуснах доброволно работа!

Дотук добре, чудесно. Всеки честен човек щеше да постъпи точно така.

— Добре — каза Нуран. — Дотук много добре… Но от тук нататък…

— Как така?

— Не можа ли да дойдеш при нас и да ни обясниш положението? По-специално — на мен. Не можа ли да кажеш: „Нещата стоят така и така, трябва да се махна. Аз те прелъстих. Ела с мен!“

— Не можах да кажа.

— Защо?

— Срамувах се от теб. После, знаеш, че не съм разведен официално с жена си. Реших да тръгна сам… от Истанбул да обясня положението с писмо. Да действам според отговора, който ще получа… Както и да е, станалото станало, миналото минало. Ти по-пъргаво реагираш. Така е по-добре…

Пухтейки, изпускайки пара, влакът беше набрал скорост и летеше с все сила. Решат запали цигара. Пътуваха в мрака, минавайки между по-тъмни възвишения и силуети на някакви къщи. Гледаше, но не виждаше нищо навън. Само си мислеше: какво променя нейното идване? След като искаше да избяга, отново щеше да го направи… Колко му трябваше да се изниже тихичко от влака в Еренкьой или в Пендик, да замине за Истанбул с автобус и да остави момичето само, на произвола на съдбата? Не беше задължително да е Пендик или Еренкьой. Може да слезе, на която и да е гара, когато Нуран заспи — най-различни пътища водят до Истанбул. Към полицията ли ще се обърне? С какво право? Даже да каже, че той я е прелъстил, нека гонят Михаля! Тя е на деветнадесет години. Дори не знае адреса на мъжа, срещу когото повдига дело.

— За какво мислиш? — попита Нуран.

Излъга:

— За теб.

— Наистина ли?

— Мисля си, че най-много след една седмица ще отидем на среща с кинаджиите от улица „Йешилчам“ и ще измъкнем хубава роля за теб.

Нуран, чиято най-тънка струна беше докоснал, изведнъж прости на Решат и очите й заблестяха от радост:

— Ах, Решат, ще доживея ли до онези дни?

— Разбира се. Онези дни са близо, и то много близо. Нашият влак върви с пълна пара към тях. Хайде, изпей ми песента „Ей, красавецо Истанбул!“

Бяха сами в купето. Вратата беше затворена. Силният, но приятен летен вятър, който духаше от отворения прозорец, развяваше кестенявите коси на младото момиче.

„Ей, красавецо Истанбул,

ти си моят възлюблен.

Красотата ти се оглежда във водите на Босфора.

Ти си всичко за мен.

Щастлива съм с теб.“

Като че ли още по-разгорещен от сладкия глас, който се лееше в падналата нощ, влакът енергично започна да изпуска пара. Препускаше. Препускаше в полето към планините, препускаше с пълна скорост.

След малко, когато наближиха до една гара, тя започна да пее със звучен, жив глас, който събуждаше нощта.

Песента на Нуран свърши. Изведнъж си спомни за майка си. Дали вече се е прибрала вкъщи? Ако се е прибрала, дали е намерила писмото? Ако го е намерила, прочела ли го е?