Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kotu Yol, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Орхан Кемал

Заглавие: Лош път

Преводач: Мария Франц Калицин

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: турски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: турска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 29.08.2014

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 978-954-26-1370-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1991

История

  1. — Добавяне

12.

Дойде точно навреме, облечена в синя копринена рокля, изящна като полско цвете.

— Здравей!

Изчервен до ушите, Ихсан отговори:

— Здравейте, госпожо…

Момичето го взе на подбив:

— Как сте, господине? Добре ли сте, господине? Домочадието ви добре ли е, господине? А… защо са тези приказки на вие, ние, господин, госпожа? Отпусни се малко, разпусни се, огледай се. Хайде заведи ме, където ще ме водиш!

Ихсан никак не се стресна. Даже всичко това му хареса. Вече нямаше нужда от глупости, момичето му беше развързало ръцете.

— Вие заповядвате, господарке моя!

Нермин отново го спря:

— Не вие заповядвате, а ти заповядваш!

— Ти заповядваш!

Спуснаха се на улицата.

— Ало, такси!

Ихсан спря огромен лъскав черен шевролет. Влязоха.

— Към Тарабия!

С апетита и силата на огромен звяр колата мина през Чагалоглу, Сиркеджи, Еминьоню, Каракьой, Кабаташ, Ортакьой и прочее и сви надясно, към сините води на Протока.

Тарабия!

Слязоха. Освободиха таксито.

— Да? — каза Ихсан.

Хващайки отново здраво за ръката младия човек, момичето повтори:

— Да?

— Да влезем ли в някой рибен ресторант?

Тя намигна закачливо:

— Имаш ли пари?

Той й отвърна със същия тон:

— Ако не стигнат, ще взема от теб назаем!

— Ами ако и аз нямам?

Дърпайки я за ръка към един от ресторантите, Ихсан се пошегува:

— Ще оставя сакото си за залог!

Влязоха, смеейки се. Беше малък, но много приятен крайбрежен ресторант. Поръчаха си голяма салата, бяло вино и от най-хубавите риби на сезона. Учтив келнер в бяло любезно ги обслужи.

— Е, хайде разказвай, госпожо Нермин!

— Госпожа ли? Боже господи… не ми говори на вие, на господин и госпожа!

— Извинявай! От сега нататък…

— Аз си падам по гаменския език. Ти не познаваш живота ми. И аз съм романтичка като теб, но по отношение на езика съм като хулиган — нямам задръжки. Защото…

Не продължи нататък, но Ихсан я подкани:

— Защото?

— Остави сега…

— Защо?

— Остави и толкоз!

— Но ти хванеш ли нещо, не го оставяш, нали?

— В твоя живот няма тайни!

— А в твоя?

Момичето като че ли се затвори в себе си. Впи очи в сините води на Протока, в плискащото се под приятното слънце море, в минаващата моторна лодка, която пореше синевата, в отсрещните брегове и симпатичните къщички по тях.

— Значи в мечтите ти, все още живее къща с червени керемиди?

— Живее!

— И в моите. — Изведнъж попита: — Не можем ли да споделим с теб тази мечта?

Балсам за душата на младия човек…

— След като искаш, защо да не я споделим?

— Аз искам, но…

— Но?

— Остави, отново стигнахме до точка, когато трябва да спрем! Ихсан попита много сериозно:

— Струва ми се, че ти се страхуваш от нещо, дори като че ли криеш някаква тайна. Какво ще кажеш?

Тя отново беше навела големите си черни очи.

— А?

— Все още толкова малко те познавам, че…

— Обаче на мен ми се струва, че се познаваме от дълго време!

— От една страна — да, но, от друга…

— Нищо не крий от мен. Можеш да споделиш най-съкровените си тайни: по никакъв начин няма да ти навредя!

Нермин погледна приятелски:

— Значи усети, че се нуждая от такава подкрепа, нали?

— Може би.

Келнерът беше донесъл салатата и бялото вино с различни мезета.

— Тогава няма никаква нужда да крия: да!

Келнерът, който подреди всичко донесено, каза, преди да се оттегли:

— Имаме пресен лефер, накарах да го сложат на скарата.

— Чудесно!

След като той се отдалечи, отново останаха сами.

Ихсан поде:

— Слушам те.

Нермин разказа, без да крие нищо, за втория си баща и за бедата, която всеки момент можеше да я сполети заради него. Ихсан беше изпаднал в ужас. Попита:

— Добре де, с каква контрабанда се занимава?

Тя избърса очите си с малка кърпичка:

— Не знам. Нищо не знам. Само че като ти казвам направо, че вторият ми баща е опасен човек, че е замесил и мен в някои свои далавери, ти няма ли да заподозреш и мен?

— Не — каза Ихсан, без да се замисли.

— Защо?

— Защото ми разказа всичко от игла до конец. Значи ме сметна за достоен да споделя тайната ти!

— В това въобще не трябва да се съмняваш!

— Мерси. Тогава можеш да ме приемеш за най-здравата опора, на която да се довериш! И после, какво ме засяга мен вторият ти баща?

— Страхувам се, Ихсан. Страхувам се, че може да убие и майка ми, и мен. Дори само ако открие нашите отношения с теб!

Бяха дошли и леферите, зачервени на скарата като нарове. Ядяха, не разговаряха. И Ихсан бе завладян от страх, от лек страх. Беше уплашен, защото се досещаше, че този човек ръководи банда. Може би разпространяваше хашиш, опиум, хероин и други забранени неща. Знаеше най-вече от прочетените приключенски романи и гледаните полицейски филми колко безразсъдни, колко хитри като лисици могат да бъдат този род хора. Взе чашата с вино и я вдигна:

— Ако има огън, ще изгори мястото, на което падне!

— Кой? — попита момичето.

— Вторият ти баща!

— Не говори така. Навсякъде има пипала. Много се страхувам, Ихсан. Знаеш ли какво ми минава през ума?

— Какво?

— Да бъде уведомена полицията!

Ихсан се огледа:

— Говори тихо…

— Имаш право…

— И аз си помислих за това. Само че…

— Само че?

— Трябва да намеря сестра си. Стискай зъби още малко. Щом я намеря, после…

— После?

— Ще се махнем, ще заминем!

— Къде?

— В моя град!

За миг забрави втория си баща и ужаса, който предизвикваше неговият образ. В приятното опиянение от бялото вино бяха изплували сладки мечти за съвсем нов живот. Като празнична трапеза!

— А там?

— Там ще живеем в много по-малък град, но ще прекарваме повече щастливи дни!

— Хайде разкажи за къщата с червени керемиди…

Очите на Ихсан се затвориха. Като в сън, като в приказен свят започна да разказва:

— Ще имаме къщичка с червени керемиди. Задната й страна ще граничи с гора от дебелостволи дървета, а лицето й ще бъде обърнато към морето!

— Аз със собствените си ръце ще избродирам пердетата й…

— Като момиче от провинцията, като селско момиче, а?

— Да. Като момиче от провинцията, като селско момиче!

— Тогава ще те обичам още повече.

— Тогава даже и самата аз ще се обичам повече!

— Сега не се ли обичаш?

— Не.

— Защо?

— Ядосвам се на себе си.

— Но защо?

— Защото съм инструмент за разни мръсни дела!

През ума й преминаха някакви полутъмни, тесни, криви и неравни улици на Истанбул. Обикаляше по тези разнебитени улици като преследван беглец извън закона и даваше разни пакети, за които не знаеше какво съдържат, на разни съвсем непознати хора, вземаше в замяна пари, чекове и бонове и ги носеше на втория си баща.

— Трябва да си имам къща — заговори, — да мета стаите й, да бърша подовете й, да мия мръсните съдове, да пера. Не искам да имам разни съседи клюкари. Искам да живеем извън града, достатъчно далеч от него. Трябва да си имаме съвсем мъничка спортна кола или карета с един кон. Когато е необходимо, ще слизам с теб в града и след като свършим работите си, ще се връщаме отново!

Ихсан вдигна чашата си, чукнаха се и пиха.

— Трябва да бъде нощ — продължи младият мъж, — навън вълци, птици, шум от тежкото милиони тонове море. Ние…

— Ще слушаме в леглото си идващите отвън диви гласове…

— Ще заспиваме!

След този ден не се виждаха много често, защото Нермин се страхуваше да не предизвика подозренията на втория си баща, но когато намереше удобно време, се срещаха и обикаляха Островите, Пролива, Левента. Сближаваха се все повече и повече.

— Ще имаме ли деца? Наши деца?

— Ще имаме, разбира се!

— Дъщеря или син?

— Ти какво искаш!

— Искам син!

— Аз дъщеря!

— Ако е дъщеря, ще трябва да прилича на теб!

— Ако е син — на теб!

В един от дните, през които вторият й баща пак беше заминал за Анадола, Нермин доведе и майка си. Време беше да се срещнат и да поговорят сериозно. Младежът се бавеше с намирането на сестра си. А майката и дъщерята не можеха повече да протакат работата. Опасността беше голяма и тя всеки момент можеше да се стовари с целия си ужас върху главите им. Това, което трябваше да се направи, бе много просто: той да се откаже от сестра си и час по-скоро да офейкат. Накъде? Младият мъж щеше да бъде с тях. Ако ги заведе в своя край — добре, ако не ги заведе, те сами щяха да потърсят спасение за главите си.

Ихсан поиска два дни отсрочка. Не можеше да му бъде все едно какво ще стане с това момиче, което наистина обичаше и за което знаеше, че няма да понесе раздялата. Но трябваше завинаги да каже сбогом на сестра си…

Влезе в една кръчма.

Беше нощ, късна нощ. Поръча си ракия, бяло сирене, хайвер, туршия, кюфте на скара… Започна да пие. Да, беше принуден да каже сбогом на сестра си. Пред него се беше открило едно ново, съвсем ново бъдеще и, разбира се, всеки живее собствения си живот. После, да кажем, че намери сестра си. И какво от това? Ако е била прелъстена, била е, ако е тръгнала по лошия път, тръгнала е…

Беше изпил повече от половината ракия, когато си представи майка си. Тя го гледаше сърдито.

„Жалко! — каза. — Жалко за тебе, Ихсан!“

Сложи глава в големите си длани, опря лакти на масата и я попита:

„Защо, майко?“

„Значи се отказваш да намериш сестра си, моята рожба Нуран?“

„Какво мога да направя? Истанбул е огромен град, кой знае къде е?“

Майка му изрече малко гневно:

„Не я потърси, не я потърси!“

„Търсих я, майчице, бога ми, търсих я!“

„С дни, със седмици си с Нермин. Дори загуби самия себе си. Любовта завъртя и твоята глава. Чедо мое, Ихсан… Намери сестра си, вземи я под крилото си. Изпълни последната воля на майка си!“

Завъртя глава.

„Добре, добре, майчице! Добре!“

Минаваше дванайсет часът, когато излезе от кръчмата. Беше оживена, много оживена нощ на Бейоглу. Кината бяха затворили и хората бавно си отиваха по къщите. Днес нямаше да работи. И без това беше занемарил работата си. Ако не беше сестра му, веднага щяха да заминат, щеше да намери предприемача…

Но се състоя една странна, много странна среща — изведнъж видя жената на предприемача, госпожа Бедиа!

— Вай!

И госпожа Бедиа беше удивена:

— Ихсан!

— Защо се разхождате тук? Господинът къде е?

Тя беше пияна. Горчиво поклати глава:

— Заради твоя приятел, подлия ти приятел, заради шофьора Решат бях унищожена!

— Унищожена? Как?

— Измами ме, подло ме измами. Да седнем някъде, да поръчаш две чаши някакво питие и да ти разкажа всичко!

Ихсан се замисли: по това време кръчмите…

— В този час кръчмите трябва да са затворени…

— Имаш ли пари?

— Имам…

— Ще можеш ли да ме заведеш в някой нощен бар?

— ?

— Не се бой, няма да те вкарам в големи харчове. И без това съм пийнала. Ако изпием по един джинфиз, ще е достатъчно.

— Ами добре…

Влязоха в един второкласен бар на улицата. Беше съвсем малко, уютно местенце, подредено като кутийка за бижута. Беше слабо осветено с разноцветни светлини, които целяха да му придадат романтична атмосфера. И успяваха. Безсрамният кикот на консуматорките в подредените едно до друго сепарета се разнасяше във въздуха на бара, натежал от алкохолни пари и цигарен дим. Малка група свиреше джаз, като че ли никога нямаше да спре. На дансинга се въртяха две, най-много три двойки, посетителите на бара, в повечето случаи провинциалисти, мачкаха момичета в закътаните ъгли.

Ихсан и Бедиа седнаха на една от крайните маси. Тъй като и двамата вече бяха пийнали, нямаха намерение дълго да се черпят.

Келнерът попита:

— Господине, какво ще заповядате?

Без да остави време на младежа, Бедиа каза:

— Джинфиз, два пъти джинфиз!

Келнерът се оттегли.

Ихсан гледаше рухналата изведнъж жена. На лицето й се бяха появили учудващи бръчки. И умора, една неестествена умора и нервност.

Извади от чантата си пакет „Гелинджик“ и със същата припряност бързо запали цигара. После, като че ли изведнъж се беше сетила, отново извади пакета, който бе пуснала в чантата си, и предложи на Ихсан:

— Извинявай, миличък, мисълта ми е другаде, та…

Ихсан току-що беше загасил своята, но взе нова и щракна със запалката на жената.

От време на време музиката свиреше, двойки ставаха да танцуват на дансинга. Те не обръщаха внимание нито на джаза, нито на сепаретата, нито на тези, които се натискаха зад преградите, нито на истеричните писъци, които от време на време надаваха натисканите жени. Седейки един срещу друг, развълнувано разказваха премеждията си, учудваха се и се ядосваха.

По едно време конферансието обяви:

— Уважаеми дами и господа, сега ви предлагам номера на нашата нова звезда Жале Коркмаз. Жале Коркмаз!

Изхвърча една наистина млада, красива, жизнерадостна танцьорка с черна маска на лицето. Постепенно всички лампи бяха загасени и светлината се насочи само към Жале Коркмаз. Силно осветена, тя танцуваше под звуците на джаза, усукваше се и се прегъваше като пружина.

Но Ихсан и Бедиа не й обърнаха внимание.

Изтръсквайки нервно пепелта от цигарата си, Бедиа каза:

— Да, може би и моите намерения бяха подли, но нямах ли право? Нямах седемнадесет. Разчитайки на парите си, той ме взе от майка ми и от баща ми, отдели ме от игрите на улицата. Дъртакът ме направи своя съпруга. После? Започна да не ме забелязва, изчерпа се. И още как се изчерпа…

— Имахте връзка с Решат, нали?

След потъване във връхлетелите я спомени за сладките, много сладките мигове от миналите дни, жената каза:

— Да, за съжаление.

— Защо за съжаление?

— Защото от мен видя много добрини. Нищо лошо не му бях направила. Не трябваше да се отнесе така подло. Да беше взел парите ми и да си замине, но не и да ме клепа на съпруга ми. Освен това не трябваше да постъпва така с теб и със сестра ти!

Със сълзи в очите, тя замислено се загледа в танцьорката. Не виждаше момичето. А то се извиваше, прегъваше, събираше аплодисментите на присъстващите. По едно време взе микрофона. Обикаляйки потъналите в мрак маси, започна да пее европейски песни. Изведнъж, със светването на лампите, тя се ужаси и се разтрепера… Седналите един срещу друг и замислено разговарящи на онази маса не бяха ли брат й и жената на предприемача?

Отново погледна. Добре че те бяха потънали в разговора си, а тя имаше маска на лицето. Ако я нямаше маската и брат й я беше познал… Обхвана я тревога. И без това вече седмици живееше в страх. Предполагаше, че един ден, научил за бягството й от къщи, брат й най-неочаквано ще изникне пред нея, и полудяваше от ужас. Колко пъти беше сънувала как се среща с него!

Опитвайки се да не проличи, тя набързо прекъсна танца и песента си и напусна сцената под бурните аплодисменти на клиентите, без да чува ръкоплясканията и подсвиркванията.

— Жале, Жале, Жале, Жале!

— Пляс, пляс, пляс… Пляс, пляс, пляс!

Изпотен, собственикът на бара настояваше:

— Как няма да излезеш, момичето ми? Постигна върха на успеха. Ти луда ли си?

Нуран, каквото беше истинското й име, седна на един стол и умолително погледна шефа си:

— За бога, не настоявайте. Болна съм, вие ми се свят!

— Добре, но защо, момичето ми? Нямаше ти нищо. Беше здрава като ряпа!

— Бях, но изведнъж ми стана лошо!

— От какво се оплакваш?

— Не зная, не зная…

Увеличаващите се постепенно ръкопляскания, свирене и викове отвън доведоха Нуран почти до припадък. Плачеше, хлипайки, и се страхуваше, че ако брат й я забележи, на главата й ще се стовари беда.

Шефът й каза гневно:

— Стани!

Изтегли я за ръката и я вдигна. На хората си заповяда:

— Заведете я на лекар!

После излезе на сцената и каза с плътен глас:

— Уважаеми дами и господа, много сме доволни, че показахте такова внимание към новата ни танцьорка Жале Коркмаз. Бъдете живи и здрави! Само че, по все още неизвестни ни причини, тя преди малко прекара нервна криза. Спешно я изпратихме на лекар. Молим ви за тази вечер да я извините!

Развеселените пияници взеха да аплодират шефа и зад гърба му се чуха гласове: „Бравооо!“, „Жив и здрав да си!“, „Ти танцувай, ти танцувай!“ Шефът започна да хвърля гьобеци към веселяците. Този човек беше Арап Осман, шефът на Решат.

Танцът му отново удави всичко наоколо в порой от ръкопляскания. После, поздравявайки масите, той влезе вътре. Беше много учуден от внезапното разболяване на Жале. Веднага взе такси и отиде при младия лекар, който лекуваше момичетата от бара и най-вече — разстроени от много пиене стомаси. Докторът мълчаливо я преглеждаше. Щом видя шефа, каза:

— Няма нищо тревожно. Нервен срив. Може би е от уплаха. Ще мине. Нека почива!

По пътя шефът попита:

— От кого се уплаши?

Младата жена сви рамене:

— Не зная.

— Някаква неприятност ли те заплашва?

— Не.

— Ами?

С брат си в главата, измърмори:

— Не зная.

Ами ако нямаше маска на лицето си? Ами ако беше махнала маската след края на номера, както трябваше да направи? Тогава? Какво щеше да стане тогава?

Изведнъж започна да плаче. Гаднярът Решат, подлецът Решат, мръсникът Решат… Да, да, той беше още по-долен от всичко наоколо. Ако й се удаде случай, знае какво ще направи. Беше я оставил съвсем сама в онази къща в Касъмпаша и повече не я беше потърсил. Седмици минаха оттогава. Колко филмови компании бяха обиколили с онзи млад дърдорко Балон и с Макас, които я бяха запознавали с множество режисьори, заместник — режисьори, сценаристи и други, правещи се на такива. Най-после я беше взел този човек, сегашният й шеф, и след няколко бързи урока — уроци по танци — я беше изкарал на сцената.

Разбира се, в дъното на тази работа имаше някои неща, които Нуран не знаеше: за да се отърве от нея, Решат бе следил всяка нейна крачка. Най-после, хвърляйки я в бара на шефа си Осман агабей, се беше измъкнал. Беше се отървал, защото знаеше, че един ден шефът му ще дойде. Нали беше казал: „Трябва да се разделиш с тази жена!“.

Колата бързо стигна до Тарлабашъ. Щом влезе в пансиона, тя се хвърли в леглото си. След като Осман затвори вратата и си отиде, тя, чувствайки някакво вътрешно спокойствие, стана, изми се и си облече нощницата. Какво щеше да прави оттук нататък? Загаси електричеството, запали розовата нощна лампа и започна да гледа от прозореца си на горния етаж проблясващите светлини на Истанбул.

Ами ако беше свалила маската си? Ами ако брат й я беше познал? Ами ако беше извадил нож и й се беше нахвърлил, или най-малкото я беше стиснал за гърлото? Дали щеше да го направи? Дали щеше да погуби сестра си?

Започна да трепери.

„Щеше да го направи! — каза си — … С този безподобен гняв, на който е способен! Но и аз не бях права, нали така! Истанбул, улица «Йешилчам», мечтата да стана филмова звезда и да се снимам във филми… Сбогом, вече сбогом на всичко това, сбогом!“

Сведе глава към опрените си в края на прозореца ръце, въздъхна дълбоко и заплака.

После през мокрите си от сълзи клепки замислено се вгледа в среднощния Истанбул. Да, Истанбул беше голям, красив, много красив град. Като привлекателно цвете, пораснало на ръба на пропаст. Привлича хората към себе си, а после само гледа как те се търкалят в бездната.

Това ли било пропадането на едно младо момиче в пропастта?

Спомни си деня, в който за първи път отидоха на улица „Йешилчам“. Къщата на Недждет агабей в Касъмпаша. Жената, дъщерята, сестрите на Недждет агабей. Колко добри бяха всички в началото! Докато им даваше пари с шепи, бяха добри, когато престана — показаха истинските си лица. Само Айтен! Айтен беше добра. Все още идваше от време на време и я посещаваше дори в този мъничък пансион в Тарлабашъ. „Хубаво… — мислеше си, — но идва, за да използва гримовете и моливите ми, за да облича съвсем новите ми дрехи, обувките ми…“

Не беше лъжа.

Преди всичко не можеше да забрави как я бяха завели в Йълдъз Парк и как после я бяха смачкали. Но преди това „продуцентът“, с когото ги бе запознал онзи Балон, ги беше завел двете с Айтен в къщата си в Левент, за да й прави пробни снимки. Колко лека като птица, колко радостна бе с мечтата си да стане бляскава звезда!

Беше червендалест мъж с хвърлящи огън очи, седеше в таксито между нея и Айтен, пъхнал бедрото си между нейните. Тя не се отдръпна, мислеше си за Мерилин. В началото и Мерилин не обръщала никакво внимание на тези неща. И какво щеше да стане? Не беше ли дала на Решат много-много повече?

По пътя дебелата космата, силно сгорещена ръка на мъжа не бе стояла мирно. А Айтен и седящите отпред Балон и друг един мъж не се помръдваха…

Пристигнаха. Много бе харесала Левент. Влязоха през широка градина, врата, втора врата с матирани стъкла.

Дебелият мъж с горещите космати ръце бе казал много сериозно:

— Госпожо Нуран, елате да ви гримираме!

Тя се обърна към Айтен, но в единия ъгъл момичето флиртуваше с Балон.

Другият мъж беше зает със снимачната техника. Нямаше никакво време да чака, или да извика Айтен.

Дебелата космата ръка я бе изтеглила за китките към съседната стая. Тук наистина се намираха разпилени безразборно някакви вещи от филми, стара кушетка, нахвърляни небрежно по земята рокли, блузи, неясно от какво мръсни платна.

Огънят в очите на мъжа и неспокойствието на ръцете му порядъчно бяха нараснали. По едно време каза:

— Нуран, моя Нуран. Аз ще те издигна. Най-голямата женска роля във филма си ще дам на теб. Само че, само че, Нуран…

Не можа да довърши. Трепереше. Ченето му подскачаше, не можеше да говори.

— Тази професия, тази професия, госпожо Нуран, не можете да я познавате, още сте много млада. В тази професия обаче на вас, на вас… — Изведнъж я беше прегърнал и зацелувал по устните. — В тази професия за вас… извинявайте, аз ви…

Нуран простена:

— Моля ви, елате на себе си!

Мъжът почти се беше свлякъл в краката й:

— Вие сте причина за всичко това. Каквото ще да става, трябва да се наситя на красотата ви. Бъдете сигурна, цялата отговорност е ваша. Нищо не се знае, един ден, да, да, един ден…

Беше събул обувките й, беше ги хвърлил и вземайки краката й в шепите си, бе започнал да ги целува като луд, като побъркан. Нуран се раздразни. Искаше да се отдръпне, не можеше, мъчейки се да се отмести, се беше изтърколила на кушетката, оттам — върху използвани във филми рокли, блузи, исторически реквизит. Мъжът приличаше на гладен вълк. Веднага я беше притиснал.

Говореше с треперещ пламенен глас:

— Защо се дърпаш, сладурчето ми? Защо се дърпаш? Не си момиче все пак!

Отново беше поискала да скочи като луда:

— Откъде знаете?

— Какво знам, откъде го знам — не е важно. Нали не си?

— Но аз…

— Между нас ще си остане, бога ми, между нас!

И без това друго нещо не можеше да бъде. Към всичко това като че ли се беше присъединила и Мерилин. Значи бе научил, че не е момиче? От кого? По всяка вероятност от лиглата Айтен. По дяволите, хиляда пъти я беше предупреждавала. Мръсно, проклето, уродливо момиче!

После станаха.

Отпуснат и успокоен, мъжът бе казал:

— Чудесна. Наистина сте чудесна!

Искаше й се да потъне в земята.

Беше изтрила сълзите си с опакото на малката си бяла ръка. Вече не плачеше. Ядосваше се. На кого? Може би на всички, а може би на никого!

След Решат, връзката й с този мъж беше продължила известно време. Филмът така и не се снима, не можа да се снима. Веднъж получи следния отговор: „Миличка, тази работа е за сто, сто и петдесет хиляди лири. Лесно ли е?“ Отначало твърдеше, че не може да намери подходящ сценарий. Но всеки път я водеше в Левент и се срещаха не в стаята с реквизита, а в банята. Един прекрасен ден — дали защото му омръзна, или защото се уплаши да не го сполети беля — каза:

— Известно време не идвай при мен. Аз ще ти се обадя!

Балон беше изчезнал от хоризонта и мястото му бе заел Макас:

— Я зарежи Балон и неговия човек. При тях няма работа. Нека да те заведа при нашия шеф, да видиш какъв човек е!

После Айтен й донесе една страшна вест от майка си и баща си:

— Майка ми каза, че Решат научил всичко. Повече нямало да дойде тук. Ти си търси подслон!

Айтен я гледаше безучастно, а младото момиче пред нея лееше сълзи.

— Но, Айтен, миличка. Аз къде да отида?

— Бога ми, въобще не знам. Баща ми казал на майка ми, а майка ми…

— Значи ме пъдите?

— Не ме разбирай погрешно. Не аз, майка ми и баща ми. Знаеш колко много те обичам. Но не мога да изляза срещу тях.

Плачейки, с куфар в ръка, беше напуснала къщата.

По пътя бе срещнала бащата на Айтен, който изумено се спря:

— Накъде, Нуран?

Каза обидено в лицето му:

— Отгоре на всичко не се срамувате да питате, нали? Хем ме пъдите, хем… Идвахте нощем в стаята ми, в леглото ми, досаждахте ми с молби да не чуе жена ви, целувахте краката ми…

— Нуран!

— Да, да… И не казах всичко това на жена ви, на дъщеря ви!

— Добре, сладурче, но аз нищо не зная за това!

— Как така? Вие сте казали на жена си, жена ви — на дъщеря ви, тя — на мен!

— Лъжа, бога ми, лъжа. Жена ми няколко пъти ми мърмори, но аз такова нещо не съм казвал!

— Както и да е, и без това не сте длъжен…

— Нуран!

— Къде е Решат?

— Не знам.

— Не е ли ваш приятел?

— Да, но ако питаш мен, зарежи го. Въобще не го търси.

— Защо?

— Чул е, че имаш връзка с продуцент!

— Така ли!

— Да.

— От кого ли е чул?

— Такива неща не остават скрити дълго. Зарежи сега Решат и ела да живеем заедно!

— Леле! А жена ви? Уважаемата ви дъщеря?

— Миличка, ще ти взема отделна къща!

Беше готова да го заплюе в лицето:

— С парите, с които ще ми вземаш къща, купи на дъщеря си обувки, дрехи и най-вече — гащи!

Беше си тръгнала много доволна, че се маха. Спомни си времето, когато за пръв път посети улица „Йешилчам“. Решат бе започнал нощем да изчезва. Една нощ, която никога нямаше да забрави, тя чу леко подраскване по вратата, после някой я беше отворил и бе влязъл вътре. Мислейки, че е Решат, не бе обърнала внимание. Когато идваше късно през нощта, той отваряше вратата с резервните си ключове.

В началото не се уплаши, но ако беше Решат, щеше да влезе свободно, щеше да запали лампата, да се съблече, да си облече пижамата, после да загаси и да легне до нея. Този не беше направил нищо такова, а стъпвайки на пръсти, се бе приближил като крадец до леглото й. Вместо да се опита да разбере какво става, лекичко се беше усмихнала. Приближил съвсем до леглото, мъжът чакаше. Нуран почти чуваше биенето на сърцето му.

Най-напред бе протегнал ръка към крака й. Студената като лед трепереща ръка го беше докоснала с пръсти, после го беше притиснала с цяла длан. След това нечии горещи като огън устни започнаха да целуват краката й един след друг. После, изоставяйки всякаква предпазливост и въздържаност, беше плъзнал ръка от стъпалото към бедрото й и по-нагоре. Точно тогава тя седна на леглото:

— Кой е?

Чу вледенен от страх глас:

— Мълчи, Нуран. Не е чужд!

— Какво искате? Моля ви, отдръпнете ръката си…

— Нуран, миличка моя, единствена. Не мога да издържам. Моля ти се, не викай, съжали ме. Толкова време…

— Хвърлили сте ми око, така ли? Веднага, веднага напуснете стаята ми! Ще вдигна скандал, ще извикам жена ви!

Оттегли ръката си и се изправи уверено:

— Добре, но какво си мислиш, че ще стане? С Решат не сте женени, нали?

— Това няма връзка с вас, моля, махнете се оттук!

— Нуран!

— Казвам ви да се махнете!

Истинския ужас обаче беше преживяла в Йълдъз Парк. След като с отвращение се беше разделила с бащата на Айтен, беше отишла на улица „Йешилчам“ и веднага беше срещнала Балон.

— Ей, къде си? — беше попитал Балон.

Учудено отвърна:

— Аз ли? Ето тук съм!

Без да обръща внимание на лигльовците наоколо, снижавайки гласа си, Балон каза:

— Шефът те чака. Ще отидем в Йълдъз Парк.

— Какво има в Йълдъз Парк?

— Ще се снимат външни сцени!

С радост тръгна след Балон. Бяха стигнали до парка.

— Йълдъз Парк — каза Балон.

Сега обаче разбра, че Балон имаше други цели, че беше излъгал. Да се беше оплакала на полицията, да беше казала: „Доведоха ме в Йълдъз Парк“. Но ако вместо Йълдъз Парк, покажеше друго място, нямаше да може да докаже твърдението си…

Известно време вървяха между високи дървета с дебели стволове. След това някакви подсвирквания отдясно и отляво, а после на пътя им излязоха няколко непознати непрокопсаници. Балон беше започнал да се моли, но един от пияниците с дебели черни мустаци го беше ударил с юмрук. Балон бе избягал, оставяйки младото момиче между осемдесет звяра.

Плачове, молби… Завлякоха я грубо в една горичка. Беше се съпротивлявала, беше опитвала да се бие, беше заплашвала: „Ще ви дам под съд, ще се оплача в полицията, ще ви затворят…“ Но получаваше все същите отговори:

— И какво от това? Ще те изпратят на медицински преглед, и после…

— Публичен дом! — отговори друг.

— Ще станеш проститутка!

Плака, моли се, каза, че не е от тези жени, заговори за брат си и дори за болната си майка… Никой, нито един не й обърна внимание, най-напред един, после втори, после трети, четвърти, пети… осми, единадесети.

Единият от тях, май единадесетият, бе пожалил момичето. Дори след като всички си свършиха работата и си тръгнаха, бе останал назад, беше й помогнал да се изправи на крака, беше я завел в една малебиджийница и я беше нахранил със супа, пилаф, йогурт. После бе казал:

— Ще те заведа при нашия шеф Осман агабей. Той има барове. Бързо ще станеш танцьорка и ще се отървеш от този живот!

Наистина приличаше на достоен младеж. Дори не я беше докоснал като останалите. Беше изслушал разказа й за бедите и за сполетелите я нещастия и беше попречил на желанието й да се самоубие.

После — барът на Арап Осман. Превръщането й от момиче в жена, уроци по танци с дни, и накрая…

 

 

Погледна през прозореца. Съблече се, загаси нощната лампа и си легна. Но отново пред очите й бе брат й! Ако един ден някъде се срещнат, какво щеше да му отговори? Ами майка й? И тя ли бе дошла в Истанбул заедно с него? Развълнува се. И това бе възможно. Тук също можеше да се занимава с пране. И то срещу повече, много повече пари!

Дори не усети кога заспа!