Орхан Кемал
Лош път (13)

13.

Минаваха дни, после седмици.

Любовта на Ихсан и Нермин ставаше все по-пламенна. Много често се срещаха и се любеха сред красотите на Истанбул.

Дълго си говореха за бъдещите щастливи дни. Щяха да заминат оттук. Щяха да отидат в село сред планини с мъгливи върхове. Щяха да се спасят от отровния въздух на големия град. Щяха да вземат със себе си и майката на Нермин. Това село би било идеално за препатила жена като нея.

Жестоко наказана заради предателството към съпруга си, тази жена денонощно се молеше влюбеният в дъщеря й млад мъж час по-скоро да намери сестра си.

Ако я откриеше, четиримата щяха да се качат на влака и да се спасят. Както Ихсан им разказваше с копнеж, след двудневно пътуване щяха да слязат на мъничка гара, обградена от планини, щяха да продължат пътя си с магарета или катъри и след няколко часа щяха да стигнат селото, за което сърцата им пламенно мечтаеха. Нермин казваше: „Когато тръгнем, ще съобщим на полицията за втория ми баща и бандата му. Ако не съобщим, той ще направи всичко, за да ни намери. Дори не искам да мисля какво ще се случи след това!“

Майка й беше на същото мнение, но за момента прогонваше тези мисли, страхуваше се. Никак не харесваше безразсъдните думи на дъщеря си и докато тя говореше, женицата уплашено се оглеждаше, да не би да чуе някой.

— За бога, Нермин, говори тихо!

Но целият проблем беше в това Ихсан да намери сестра си!

 

 

И тази вечер, както много други, той вървеше бавно към Таксим с ръце в джобовете на панталона. Поиска му се да запали цигара. Извади една от пакета. Чувстваше се ужасно притеснен. Какъв щеше да бъде краят на всичко това? Кога, къде и в какво положение щеше да намери сестра си? Дали беше заедно с Решат? Или дръвникът я беше зарязал и я беше тласнал по лошия път?

Лошият път!

През ума му минаха публичните домове по Абаноз, Юксеккалдъръм. Ако се сблъскаше с такова нещо… Какво щеше да направи? Щеше ли да я убие? Ако я убие, кого щеше да накаже? Дори без да падне и косъм от главата на мъжа, причинил нещастието на сестра му, щеше да стовари цялата вина върху вятърничавото момиченце с малко по-игрива кръв и миришеща на мляко уста… Помисли си: „Не, не… Не мога да я убия. Колкото и лоша да е, не мога да я убия. Майка ми не ми каза да я убия, а ми заръча да я търся, да я намеря и да я взема под крилото си“.

Притеснено издиша поетия от цигарата дим, с който беше пълна устата му. Булевард „Истиклал“ пак гъмжеше от хора. Маршрутки, таксита, трамваи, автобуси. По жиците на трамваите пробягваха сини светкавици. Гледаше, но не виждаше всичко това. Мислеше за сестра си, само за сестра си. Трябваше да я намери, щеше да я намери!

Стигна до Таксим. Спря. Паметникът на Ататюрк, по-назад — пешеходната зона Иньоню. Пред него мина такси, пълно с бар дами в разноцветни тоалети. Това отново му напомни за сестра му и за възможността да е попаднала в бар. Но не му се видя вероятно. Кой знае, може да не е в бар или в публичен дом, а да е станала нечия държанка. Държанка!

Намръщи се с отвращение.

Нима имаше голяма разлика между държанките и жените от публичните домове? Държанки, момичета в барове, танцьорки.

— Почти едно и също.

Какво е това, какво е онова? Не трябва ли момичето да се омъжи за някой достоен човек според заповедите на Аллах и правилата на Пророка?

Изведнъж почувства облекчение: защо не? Беше много възможно даже да се е омъжила, да е събрала ума в главата си, да се е заела с къща, тенджери и тигани, да е станала къщовница. Но ако беше така…

Като че ли лампа загасна в сърцето му. Ако беше така, защо да не съобщи с писмо? Бързо се отказа и от тази мисъл. Може би е съобщила, мислейки, че майка й е жива!

Отново дръпна от цигарата си.

Изведнъж на полутъмната улица вляво се чу вик на жена, която биеха:

— Ааай, помооощ, помооощ!!!

Най-напред се сепна, рязко спря. После, хвърляйки цигарата, излетя като куршум по улицата. Тази полутъмна улица беше една от междинните, които е лек наклон се спускаха към булевард „Тарлабашъ“. Започна да тича колкото го държаха краката. Зад гърба му тичаха и други. По прозорците се бяха показали глави.

— Помооощ, безчестен подлец, помооощ!

Ихсан, който бягаше с все сили, почувства в сърцето си странна тръпка. Този глас, този горчиво зовящ глас не му беше чужд. Кой? Защо? Чий глас можеше да бъде?

— Помооощ, помооощ!!!

Жената, която биеха, беше пред един бар, на чиято врата слабо светеха приглушени розови, сини, жълти светлини. Ихсан стигна бързо и спря да си поеме дъх. Щеше да се хвърли заедно с другите в схватка, когато чу гласа на викащата жена:

— Батенце, батенце, мило батенце, спаси ме!

Каквооо, това Нуран ли беше? Сестра му? Светкавично погледна и видя мъжа. Търсейки го на небето, го беше намерил на земята. Скочи като ястреб върху него, един юмрук, още един юмрук:

— Срам!

— Ихсан!

— Да, аз съм. Аз тебе, кучи сине…

— Но, Ихсан, една минута, Ихсан!

Пелена беше паднала пред очите му. Нито чуваше какво му говорят, нито виждаше. Сред писъците на облечената в бяло Нуран разбиваше с юмруци устата и носа на Решат. Тези, които се намесиха да ги разтърват, бяха опръскани с кръв… По едно време Решат се измъкна и побягна с всички сили. Ако навалицата не беше му попречила, Ихсан щеше да го настигне и може би щеше да убие мъжа, който вече месеци наред събираше омразата му. Но му попречиха. Не можа.

— Остави го, за бога, остави го!

Без да разбират, околните го съветваха:

— Стига. Всичко си има граници, остави момчето…

— Разби му устата и носа, стига!

— Който става с гняв, сяда със загуба…

Не можа обаче да потисне яростта си. Плачейки, заговори:

— Не знаете, ах, не знаете. Ела тук, момиче!

В белия си тоалет Нуран трепереше. Със страх пристъпи към брат си:

— Батенце, не ме погубвай. Той ме измами, кълна се, че ме измами!

Ихсан беше суров. Избърса сълзите си с опакото на едрия си юмрук:

— Това е сестра ми… Прелъсти я, измъкна я от майка й, доведе я тук. Натика я в бар. Ако бяхте на мое място, вие какво щяхте да направите?

Като му даде право, множеството замърмори:

— Аллах, Аллах!

— Тююю…

— Уж най-близък приятел…

— Малко му беше, бога ми, малко!

— Приятел, а? В тези времена…

— Вярно.

Докато Ихсан гневно дърпаше сестра си за китката, собственикът на бара Арап Осман пристигна и ядосано му препречи пътя:

— Накъде си повел жената бе?

Ихсан спря:

— Коя жена?

— Ето тази!

— Теб какво те засяга?

— Аз съм неин шеф!

— А аз съм неин брат!

Какъвто и непрокопсаник и гамен да беше, Арап Осман се принуди да отстъпи. И Ихсан не продължи повече. Дърпайки сестра си за китката, я повлече към „Тарлабашъ“.

— Къде живееш?

Тресейки се цялата, Нуран каза:

— Пансионерка съм в един от блоковете по тази улица.

— С някого ли живееш?

— Не.

— Така ли?

— Сама съм, съвсем сама…

— Добре. Да вървим!

Докато стигнат до пансиона на Нуран, не разговаряха.

Влязоха. С привикнала ръка Нуран намери копчето и запали лампата. От силната светлина очите на Ихсан се заслепиха. Тя бавно затвори вратата и застана пред брат си като жертвено агне. Вече беше съгласна и да я бие, и да я ругае, и нож да извади, и с пистолет да я простреля…

— Харесваш ли този свой живот? — попита.

Падайки в краката му, Нуран каза:

— Удряй, убий ме, батко. Халал да ти е моята кръв!

Ихсан я побутна с крак:

— Теб, момичето ми, Аллах те е наказал. Защо аз да си цапам ръцете с кръв? Стани, стани да си поприказваме…

Нуран се беше спасила от смъртта. Изправи се на крака. С наведена глава започна да отговаря на въпросите на брат си.

— Харесваш ли това свое положение? — попита повторно Ихсан.

— Не — каза Нуран.

— Съжаляваш ли?

— И още как!

— Искаш ли да се върнеш в нашия край?

— Нямам очи да застана срещу мама…

Изведнъж нещо заседна в гърлото на Ихсан.

— Моята майка — каза, — нашата майка. Горката ми майчица…

Нуран погледна брат си смутено:

— Горката ли?

— Да.

— Защо?

— Заради теб…

— Да не би мама?…

— Мама вече тръгна на път, от който връщане няма. Гордей се. Заради теб, заради теб, мръснице!

Ридаейки, Нуран се захлупи на дивана. Значи майка й е умряла? И то заради нея… Сега какво щеше да прави? Как щеше да се спаси от угризенията на съвестта си, че е станала причина за смъртта на най-добрия човек?

— Не плачи — каза Ихсан. — Три дни по-рано, пет дни по-късно… Там е мястото, където всички ще отидем. Но да не можем да изпълним и една хилядна част от дълга си към майка, която през целия си живот е работила и се е трепала за нас…

— Горката ми майчица, ах, моята нещастна майчица…

— Свърши. От сега нататък си събирай ума в главата и…

— Ще го събирам. Ще видиш…

— Най-напред се измъкни от тази работа в бара!

— Добре, батко.

Отвращавайки се от истината за себе си, тя съблече белия тоалет и отиде при куфара си. Там бяха донесените от вкъщи рокли. Беше си запазила една от тях за спомен.

За четвърт час момичето от бара, танцьорката Жале, изчезна и на нейно място се появи спокойно провинциално момиче. Седна срещу брат си и започнаха да си говорят като брат и сестра, както бяха правили отдавна, много отдавна.

— Значи ти поръча да ме вземеш под крилото си?

— Да.

— Много ли ме търси?

— Много.

— Аз един ден те срещнах!

— Къде?

— В нашия бар. Бяхте дошли с жената на предприемача. Нали тогава се беше появила една танцьорка с маска?

— Да.

— Това бях аз!

Ихсан се ядоса:

— Защо не се показа? Защо не ми се обади?

— Как можех да ти се обадя? Страхувах се. А между другото — какво прави тук жената на предприемача?

Ихсан запали цигара.

— Търси Решат.

— Защо?

— Преметнал я е, взел й парите и после наговорил лъжи на мъжа й…

Надълго и нашироко й разказа всичко. Нуран беше толкова отвратена от Решат, че каза:

— Не мога да ти обясня колко ми е противен! Колкото и да е подъл и гаден, и той трябва да си намери майстора. Ами ако някой ден срещне жената на предприемача?

— Не знам какво ще стане…

— Значи го търси?

— И още как!

— Батенце!

— Кажи.

— Ще ми простиш ли?

— Не знам.

— Батко, миличък, в този свят си нямаме никого, освен аз — теб и ти — мен!

— Вярно, но ти си омърсена!

— Прав си, батко. Но обещавам: отсега нататък няма да погазвам думата ти. Кълна се, че ако ми кажеш „умри“, ще умра!

— Няма да ти кажа „умри“! От теб искам да живееш като честен човек. Нали и без това ще заминем за нашия край…

Нуран се развълнува:

— Така ли?

— Надалеч, много надалеч!

— Къде е това място?

— Едно село в планините. Едно приятно, много приятно селце!

— Да заминем, бате. Където ти кажеш, аз съм с теб!

— Няма да заминем сами…

— Освен нас, и други ли има?

— И други…

— Кои са те?

— Жена ми и тъща ми!

Нуран скочи:

— Жена ти и тъща ти! Те тук ли са?

— Да.

— Хайде да ме запознаеш с тях!

 

 

И Нермин, и майка й спяха. А в това време потъналият в кръв, с разбити уста и нос Решат отвори скришом вратата с резервните си ключове и влезе в техния апартамент. С ръце в джобовете, без да пали лампата, ходеше напред-назад от единия ъгъл до другия и мислеше за злополучната среща. Ето че го беше постигнало това, от което се страхуваше. Защо беше отишъл в бара и беше срещнал „мръсницата“? Кой да предположи, че ще се срещнат! Беше отишъл, за да получи наставления от шефа си Осман за работата утре вечер. Защо ли Нуран беше дошла по-рано? Два часа по-рано… Може би са й трябвали пари… Трудно беше отървал кожата и се беше спасил от смъртта. Какви яки юмруци имал грубиянинът!

Провери челюстта си.

Яки, безжалостни, повалящи на земята, свистящи юмруци!

Прозя се. Избърса с опакото на ръцете си сълзящите си очи. Дали да запали една цигара?

„Чакай бе, глупако! — каза сам на себе си. — Колко е часът?“

Погледна светещия часовник на китката си: минаваше единадесет. Можеше да се каже, че е още рано. Що се отнася до кръвта по ръцете, лицето и главата му… „Ти пък, човече — помисли си, — жената да не е чужда? Ще кажа, че съм участвал в свада. Тъкмо ще си измия ръцете и лицето. След един-два часа ще се кача горе!“

Извади въжето с куката изпод леглото, както винаги, завърза го здраво за прозореца… Така правеше — завързваше въжето за прозореца, спускаше се надолу по него, слизаше до балкона, от балкона — вътре…

Спусна се до долния етаж. След две минути краката му докоснаха балкона на русата Семра. Като остави въжето да си виси, влезе през вратата на балкона. Беше открехната. Семра оставяше вратата незатворена, за да може Решат в часа, в който поиска, в мига, в който поиска, да влезе при нея.

Пристъпи към кухнята. Миризмата на ядене изведнъж му напомни, че е гладен. Наистина — дали Семра има нещо за вечеря?

Светна лампата.

Хладилник. В хладилника — няколко чинии. В чиниите — лозови сарми със зехтин, бяло сирене, в единия край — йогурт, голяма пита кашкавал. Знаеше и мястото на ракията. Отиде, отвори долапа. Точна така. Едно голямо шише „Нова ракия“. Наполовина изпито. Предишната нощ го беше поръчал на жената. Бяха изпили заедно половината, а половината бяха оставили за друг път. Извади шишето. Тъкмо си миеше ръцете, когато се видя в огледалото над мивката. Лицето му беше на петна от засъхнала кръв. Наистина трябваше преди всичко да измие ръцете и лицето си. Сапун, шум от бликаща вода. Тази кухня беше такъв модел, че нито отвън, нито отвътре можеше да се види нещо от нея. С други думи отвън съседите не можеха да видят кой е в кухнята и какво прави.

Изми хубавичко кръвта с много сапун и с много вода. Нея беше я изчистил, но как щяха да минат подутите му устни и смазаният му нос?

Сви рамене. „Ти пък, човече. Ако попита, ще кажа, че съм се карал!“

Като че ли Семра изведнъж изникна пред него и каза: „Нищо, мили!“

„Карах се с един грубиян!“

После зарови лице в пухкавия чист пешкир на Семра.

Точно когато посягаше към чашата си с ракия, младата жена се появи на вратата на кухнята безшумно като котка, със сънени очи и натежали гърди:

— Наздраве!

Изведнъж много се уплаши. С надути устни и сплескан нос, се засмя грозно:

— Благодаря, сладурче.

— Огладня ли?

— Иска ли питане?

Русата жена дойде при него, поклащайки се като охранена риба във фината си тюлена нощница, и попита, галейки го по косата:

— Какво е това на лицето ти?

Гаврътна чашата си:

— Не питай!

— Вече попитах. Наистина — какво е?

Дъвчейки най-напред бяло сирене, а после и хляб, каза:

— Без значение.

— Кара ли се?

— Да.

— С кого?

— Да не би да са малко грубияните? Ядосах се на един пес. Вбеси ме. Докато изкарвах кирливите му ризи, получих като подарък два юмрука. Хайде остави това сега, защо не пийнеш?

Семра въздъхна:

— Много е късно…

— Е, и какво…

— Ами такова, по-добре да не пия!

— Майтапиш ли се, негоднице!

Много си падаше по тези шеги на младия мъж. Протегна чаша към любовника си, който й харесваше, даже много й харесваше, и пи.

— Мезе?

— Пардон!

Взе с вилицата голямо парче сирене и й го подаде.

— Седни на коленете ми!

Семра седна и обви с ръка врата му:

— Не знам за какво си се карал с онова куче!

— Я зарежи! — каза Решат. — Какво толкоз е станало?

— Абе погрознял си.

— Да не би да те отвращавам?

Тя се слиса:

— Можеш ли да допуснеш?

— Не знам! Ако е така, кажи ми направо, без да се притесняваш, и…

— Е?

— Сам ще се оправям!

Всичко това бяха само думи. Нито подутите устни, нито смазаният нос, нито дори погрознялото до неузнаваемост лице имаха някакво значение. Обичаше го и щеше да го обича.

Чашка, след нея втора… Мезета. Здравата се напиха, кръвта във вените им закипя. И другата половина от шишето ракия беше свършила.

— А сега? — каза Решат.

Обвила врата му, жената протегна към него пълните си устни:

— Целуни ме!

— Не бързай!

Тя отвърна почти заплашително:

— Целувай, казах!

— Ако не те целуна?

— Ще те убия, тарикат такъв!

Решат си падаше по жаргонния й език. Винаги когато пиеха, тя бързо се напиваше. Прегръщаше го. А дърпайки се, Решат нарочно я дразнеше и я караше да ругае.

И сега отново беше така.

— Хайде убий ме! — каза.

— Решат, не ме подлудявай, целуни ме!

— Измий си устата, изчеткай си зъбите и така!

— Отвращаваш ли се от мен?

— От мръсната ти уста, не от теб!

— Решат!

— Какво има?

Хвана мъжа за раменете и силно го разтърси.

— Какво имало! Грубиян. Да беше казал миличка, да беше казал пиленце, да беше казал единствена моя.

— Ами не си!

— Каквооо?

— Не си!

С хвърлящи огън очи младата жена скочи от коленете му и подпря юмруци на кръста си:

— Не съм ли?

Заливайки се от смях, Решат отвърна:

— Не си.

Семра не се шегуваше. Кухнята, подът, таванът, хладилникът, мивката, масата, табуретката, столовете, чиниите по рафтовете — всичко стремително се въртеше в главата й. Когато пиеше, полудяваше до неузнаваемост, започваше веднага да се кара и да си скубе косите, та затова никога не се застояваше дълго по баровете. Трезва, тя беше весела, шегуваше се, обичаше да помага, понасяше с учудващо търпение намеците и обидите. Напиеше ли се обаче, избълваше цялата си ярост.

Казаното от Решат на шега „Не си!“ предизвика у нея същата реакция. Гневна до плач, подобно подивяла до крайна степен тигрица, тя го гледаше, с юмруци на кръста.

Съобразявайки се с настроението й, Решат стана и отиде при нея.

— Мила моя — каза, — толкова си красива в това състояние!

Жената с все сила удари протегнатата му ръка.

— Не идвай, махни си ръката!

Беше разбрал, че тук няма шега.

— Семра — каза, — пиленцето ми!

— Аз не съм ти никакво пиленце. Щом не съм за теб мила, обична, единствена, върви при тази, която е за теб мила, обична, единствена.

Той отново се помъчи да я прегърне, но освен че го заудря по главата и по гърба с юмруци, тя го хвана за рамото и го избута от кухнята. Кухненската лампа беше оставена да свети, но имаше ли време Решат да забележи такива дребни неща?

Коридор, преддверие, после спалня…

Една червена нощна лампа осветяваше в розово малката спалня с широко легло. Хвърляше розов оттенък върху бялата чиста завивка. Под късичката поличка — бедра, извити като отворен към младия мъж въпросителен знак!

— Не искам, не искам! Върви си, не искам и това е!

— Семра, моя Семра! Пиленцето ми. Пошегувах се, кълна се, беше шега.

Малка пантофка с токче, едно мъничко сритване.

Решат отстъпи назад, след това, преодолявайки съпротивата, прегърна жената. Вече нямаше нито ритници, нито извивания, нито несъгласие.

 

 

Семра каза на мъжа, който се канеше да излезе от стаята:

— Мили мой, ще загасиш лампата в кухнята, нали?

Леко пияният Решат загаси лампата и излезе през вратата, водеща към улицата. Ръчният му часовник показваше три часа през нощта. Винаги правеше така. По въжето се спускаше надолу към балкона, седеше, колкото седеше, после излизаше през външната врата на Семра, влизаше в апартамента на шефа си, затваряше се в стаята си и изтегляше въжето. Тъкмо стигна до вратата на блока, в който живееше шефът му, когато кола с рев, разкъсващ тишината, и с мощни фарове пристигна бързо и спря. Беше Осман.

— Ей ти, откъде в този час?

Решат се засмя. Шефът му се беше досетил.

— От русата жена ли? То се знае. Един ден, бягайки след жена, ще пукясаш, но да видим кога!

Решат не обърна внимание. Беше свикнал да чува от него такива неща почти всеки път и по всеки повод.

Когато влязоха в асансьора, забелязвайки подутата уста на Решат и смачкания му нос и спомняйки си изведнъж колко време беше чакал със страх брата на Нуран, каза:

— Какво ще правиш сега?

Решат, който веднага разбра какво искаше да каже, сви рамене:

— Нищо.

— Как така нищо? Този тип е много здрав; личи си от лицето и носа ти!

— Зарежи.

— Ако те намери?

— Как ще ме намери?

— Както те намери пред вратата на бара!

— Не се грижи. Аз не предполагах, че момичето ще дойде в бара по това време.

— Ами ако пак се случи такава неприятна среща, за която не можеш да предположиш?

— Шефът ми да е жив и здрав!

Доволен, Осман се засмя. И все пак каза:

— С пожелания за здраве работата не свършва. Трябва да вземеш предпазни мерки!

Асансьорът беше пристигнал на етажа. Спря. Излязоха. Шефът извади от джоба си ключовете, отвори вратата, влязоха и затвори. Наоколо беше тихо. Влязоха в стаята, в която се беше подслонил Решат.

Шефът каза:

— Въжето на прозореца ли е?

Решат дори беше забравил.

— На прозореца… — Отиде на бегом и го взе.

Осман насочи към лицето му ръчния фенер. След като дълго мести очи по отоците и синините, каза:

— Утре не излизай на работа!

— Ами какво да правя?

Мъжът отиде и отмести дебелите пердета на прозореца, който гледаше към салона.

— Лежи вътре!

Решат се изуми:

— Цял ден ли?

— Поне до утре вечер!

Решат си помисли: „Сега е към четири сутринта. Докато легна и заспя, ще стане пет. Тоест сутрин. Ако спя най-малко осем часа, може би ще се събудя в десет часа. Няма проблем. Ще стане вечер… Тогава — както е рекъл Аллах!“

След като го наблюдава продължително, Осман каза:

— Дълго мисли.

Решат като че ли се събуди от сън.

— Не, добре е. С тази физиономия къде да излизам? А работата? Кого ще вземете на моето място?

— Не мисли за това. Хайде, Аллах да ти даде спокойствие!

Затвори вратата и излезе.

Решат заключи отвътре и без да се съблича, се изтегна по гръб на леглото. Очите му горяха от безсъние и умора. Ама че бурна нощ прекара! Най-важното обаче беше, че Ихсан си беше довлякъл задника до Истанбул. Тъй като вече намери сестра си, или ще я вземе и ще се омете по дяволите, или ще търси Решат, докато го намери. И да го търси, възможността да го намери, е едно на милион.

Дълго се прозява с разтегната уста и с напиращи сълзи. Спеше му се, но сън не го хващаше. Стисна очи, дълго ги разтрива с юмруци, но напразно. Беше разбрал, че няма да може да заспи. Кой знае, може би ще го налегне дрямка на разсъмване, без да усети!

Стана. Бързичко се разсъблече, облече си пижамата, отново се изтегна. Трябваше да си почине. Семра пак яко го беше изморила. Помисли си: „Ей, каква жена бе!… Лепи се като сакъз, като пиявица. За какво ми е обаче жена като огън, за какво са ми устните й?“

Без да иска, си спомни и за други едни устни: устните на огнената, зряла съпруга на предприемача. Много си приличаха. Наистина — какво ли е станало с нея? Дали мъжът й е завещал целия си имот на благотворителни организации, а нея е изгонил?… Ако я е разкарал, какво ли е станало?

Наистина не усети как се унася и заспива. Как черните реки на съня превръщат последните му спомени в сънища.

В съня си върви по Бейоглу. Навалица по тротоарите, сини светкавици по жиците на минаващите трамваи, шум от автобуси — ето това е Бейоглу. Заедно с навалицата той бавно слиза от Таксим към Галатасарай. Изведнъж я съзира — жената на предприемача, която измами, ограби парите й, а после, предупреждавайки мъжа й, навярно й докара беля.

„Спри!“

В ръцете си тя държи малък, побиращ се в шепа пистолет. Обръща черното му мъничко дуло към очите му.

„Защо ме измами?“

Смайва се, страхува се, облива го леденостудена пот.

„А? Защо ме измами? Защо ми докара нещастие?“

Лъже:

„Не съм го направил аз!“

„А кой?“

„Ами такова… Ихсан!“

„Ихсан ли? Той ли съобщи на мъжа ми?“

„Той съобщи.“

Като че ли нищо не се е случвало, тя му вярва и го прегръща. Насред тълпата се увива около него и търси устните му. И той подава своите. Започват да се целуват. Изведнъж усеща, че това не са устните на жената на предприемача, а на русата Семра! „Ей, ти откъде изскочи?“

Кискайки се, Семра казва: „Не знаеш ли?“

„Не знам, но в ръцете ми е…“

„Кой?“

„Бедиа!“

Русата Семра гневно се изтръгва от прегръдката му и подпира юмруци на кръста си като махленка от покрайнините:

„Да видим коя е тази Бедиа!“

Обърква се.

„Амиии…“

„???…“

„Ами, миличка, разбери. Нали предприемачът имаше жена?“

„Аз не я познавам. Нищо не си ми казвал за нея!“

„Мила, остави това сега. Нали те има теб, ти си по-различна от всички други жени!“

Семра се хвърля на врата му. Сега не е на многолюдния тротоар на булевард „Истиклал“ в Бейоглу, а е седнал в спалнята на Семра. Изведнъж вратата се отваря с ритник и влиза Бедиа с малкия пистолет:

„Подлец. Кажи коя е тази жена!“

„А ти как дойде дотук?“

„Аз познавам Семра!“

„Откъде?“

„Семра е моя приятелка от детинство. Не е ли така, Семра?“

Русата Семра поклаща глава.

Свързаните една с друга сцени от съня се променят с бързината на мисълта. Отнякъде излитат таксита, влак, автобус, самолет. Самолетът излиза от облаците. Пронизва синьото небе. Изстрелян отдолу куршум на пистолет улучва резервоара с бензина. Пожар и падане на самолета от хиляди метри.

Когато, скачайки, се събуди, наближаваше обяд.

Погледна оставения върху стола ръчен часовник: минаваше единадесет. Отвън — шум от стъпки. Стана и отиде до прозореца.

Погледна в салона през процепа на плътно спуснатото тюлено перде: майката на Нермин!

След малко се чу кристалният глас на Нермин:

— Майчице!

Жената, с вестник в ръка, попита:

— Кажи, мила?

Момичето беше облечено с фина нощница. Личеше си, че току-що е станало от сън. Дойде и се хвърли в обятията на майка си. Майката прегърна дъщеря си и я целуна. После, приказвайки си, минаха в стаите зад салона. Тъй като пердетата на гледащите навън прозорци бяха спуснати, стаята беше обгърната в лек сумрак. Момичето се изтегна по корем на леглото:

— Дай боже да е за добро…

Жената отиде при дъщеря си, седна в края на леглото и галейки я по косата, каза:

— Дай боже!

— Сънувах толкова хубав сън!

— Какъв?

Изправи се и седна на леглото:

— Ихсан намерил сестра си. Всички заедно отидохме в селото. Ах, мамо, знаеш ли колко се радвах?

Жената въздъхна:

— Предполагам, чедо. Един път, с милостта на Аллах, да дойде и този ден… Нермин?

— Кажи, мамо?

— Аз бях ли заедно с вас?

— Разбира се, майчице. И насън, и наяве ти си с нас, ще бъдеш заедно с нас. Ихсан мисли точно като мен. Не знаеш ли колко много те обичаме?

— Знам, чедо. Бъдете живи и здрави!

Нермин продължи да разказва съня си:

— Тъкмо се качихме на влака и преди той да потегли, дойде полиция. Искаше да ни задържи. От едната страна — аз, от другата страна — ти, как се молехме само! Обаче полицаят не искаше и да чуе. Бяха ни хванали и викаха: „Вие сте престъпници и на всяка цена трябва да ви арестуваме“. Как тогава да не предадеш втория ми баща?

Майката се сепна.

— Страхувам се, че в тази работа има нещо гнило…

— Ех, пък и ти, майко. Сън. Какво гнило да има?

В този момент се позвъни на вратата. Майката и дъщерята за миг се спогледаха. Чудно, кой ли беше?

Нермин скочи от леглото, наметна на гърба си памучен пеньоар и тичешком отиде да отвори. Ихсан и до него — млада жена, която въобще не познаваше!

Влязоха. Ихсан беше щастлив и очите му блестяха от радост.

— Ето — каза, — най-после я намерих: сестра ми Нуран! Нермин, която щеше да полудее от радост, с викове се втурна в стаята при майка си:

— Майчице хубава вест, хубава вест, майчице!

Майка й я погледна с любопитство:

— Какво има?

— Ихсан е намерил сестра си и я доведе. Ела да видиш!

— Вярно ли?

— Вярно, кълна се…

Изтегли за ръката майка си в салона. Възрастната жена последва дъщеря си. И тя се радваше. Нуран и Ихсан стояха прави. Полулуда от радост, Нермин прегръщаше Нуран и неспирно я целуваше по бузите.

— Ах, моята сестра, милата ми сестра!

Тя беше толкова щастлива, че Нуран се разплака от радост. Значи това беше „любимата“, за която вечерта и цялата нощ слуша от батко си?

Развълнувани, седнаха в единия край. Всички щастливи, всички весели… Ихсан каза:

— Цяла нощ говорихме с Нуран. И тя мисли точно като нас… — Изведнъж млъкна и после попита: — Има ли някой в къщата?

Нермин отвърна:

— Не, няма никой.

Майка й добави:

— Няма никой, чедо. Можеш да говориш колкото искаш!

Но зад тюленото перде, затаил дъх, Решат гледаше своя враг и слушаше какво си говорят.

По едно време Нермин каза развълнувано:

— Колко хубаво, колко хубаво! Да избягаме още тази вечер!

Обзет от страх, Решат трепереше. Каква ужасяваща случайност! И какво трябва да направи? Доколкото разбра от продължителните им разговори, те щяха да уведомят полицията за бандата и още тази нощ щяха да заминат. Трябваше да попречи на това. Трябваше да направи всичко възможно и да изпрати съобщение на шефа си Осман.

Ослуша се. Навън разговорът продължаваше:

— Трябва да се обадим по телефона на полицията и да се махнем от къщата!

— Да се махаме, веднага да се махаме…

Нермин каза:

— Веднага. Веднага. Вече не мога да издържам тези мръсни хора!

С всички беше така. Дори с Нуран. Беше се наситила на Истанбул и на улица „Йешилчам“, беше й достатъчно.

— За да изпълня последното желание на моята майка, ще се свия под крилото на брат ми — каза тя. — Ще живея така, както той намери за добре. Ако поиска, и на смърт ще отида, и то с радост!

— Ще си вървим оттук, ще се махнем от тези мръсни хора. Ще отидем надалеч, много надалеч. Ще отидем в нашата къщичка с червен керемиден покрив!

Въпреки всичко, майката на Нермин изпитваше страх. Дори по едно време каза:

— Нермин, не забравяй, че и стените имат уши!

От вълнение Решат не можеше да си поеме дъх. Значи това било? Някак си двамата се бяха запознали. Изведнъж разбра как. Беше чул от Осман, че загубените от момичето ключове били донесени от един шофьор. Значи беше той. Така де, нали беше едновременно и шофьор.

Сега обаче не беше време повече да седи и да мисли. Как да съобщи на Осман? Те са отвън. Не може да излезе. В тази стая няма телефон, не може да се обади. Не можеше и да чака Осман да се върне вечерта, защото те след малко можеха да се обадят на полицията по телефона.

Какво да прави?

Изведнъж очите му се спряха на прозореца. В главата му проблесна светкавица. Точно така. Веднага трябва да се облече и да се спусне по въжето към балкона на русата Семра. Няма да обяснява нищо на жената, а ако се наложи, ще се престори, че е дошъл, за да се галят, а после по някакъв повод…

Без да позволи и най-слаб шум да стигне до тези отвън, бързо се облече. Обличайки се, надаваше ухо.

— Имаме малко пари. С тях ще стигнем до селото на приятеля ни.

— И аз имам малко пари, няма проблем. Това, което действително ме кара да се замисля, е…

— Негодникът, който скрои кюляфа на сестра ти ли?

— Да…

— Не, Ихсан, няма да се занимаваш с него. Аз не искам. Да известим полицията незабавно и…

— Да бягаме!

— Да бягаме!

— Да, да, веднага!

Като чу всичко това, Решат обезумя. Ако се обадят на полицията, спукана им беше работата.

Нямаше време за губене. Веднага взе хвърленото под кревата въже. Отиде до прозореца и го завърза с треперещи ръце. Добре де, но как да се спусне на долния балкон? Беше посред бял ден, грееше слънце!

Огледа се наоколо: гърбове на огромни блокове, а под тях — сметище. Като че ли блоковете нарочно си бяха обърнали гърбовете. Наистина нямаше кой да види. Точно когато беше решил да излезе, на прозореца на отсрещния апартамент пак се появи онази досадна баба. Гледаше. И то много подозрително. Като че ли долавяше нещо. Решат извади на прозореца тежък кош. Сега ли му беше времето бе, сега ли!

Когато отново отиде до прозореца, не видя бабата. „Готово — каза си. — Хайде!“

Хвърли надолу към балкона вързаното въже. После излезе на прозореца, хвана се и когато започна да се спуска, едно хлапе се развика от балкона вдясно и вдигна на крак всички наоколо:

— А… майко, майчице, тичай, тичай, тичай!

Тропот, суматоха, тичане нагоре-надолу. Решат не чуваше ставащото зад гърба му. Беше стъпил на балкона. Ритна вратата и влезе вътре. Нямаше никой. Беше ясно, че Семра не е вкъщи.

Бързо излезе от къщата. Бегом стигна до близката бензиностанция. Беше обезумял. Изведнъж се опомни. Какво правеше? Луд ли беше? Как можеше да обясни всичко това пред момчето на бензиностанцията? Най-добре е да намери обществена телефонна кабина. Изтича до телефонната кабина на стотина метра по-нататък. Бързо набра номера:

— Алооо!

Отсреща Осман беше вдигнал.

— Да. Кой си? Решат ли? Ти ли си? Какво има?

Свивайки се изведнъж, като че ли е получил юмрук, Осман затвори телефона. Намираше се на долния етаж на бар, в една от страничните улици на булевард „Истиклал“, по пътя към Тунела, който в повечето вечери работеше като незаконен хазартен клуб. Хората му бяха учудени:

— Какво има, шефе?

От гняв мургавото му лице бе станало лилаво.

— Предадени сме — каза. — Нямаме време за губене. Трябва веднага да се връщаме вкъщи. Хайде!

Отново взе телефона и бързо набра номера:

— Алооо, ти ли си, Вели? Има опасност от нападение. Натовари на камиона стоката и веднага тръгни за Анадола! Веднага, веднага! После ще се срещнем!

Хората му бяха готови. Провери пистолета си и бързо излезе с двамата си приятели. Черната му кола беше паркирана на тротоара пред бара. Скочи вътре. По преки пътища, възможно най-бързо стигна до блока. Целта му беше да отиде вкъщи и най-напред да затвори в една стая телефониралите или още не предатели, да ги обезвреди, да вземе стоката от скритите места, да вземе парите си и после — според случая — или да ги очисти с по един куршум и да изпрати душите им в ада, или да не се занимава с тях.

Спря колата малко по-далеч от блока и слязоха. Влезе спокойно заедно с хората си. Асансьор. Стигнаха до етажа. Правейки се, че не знае нищо, натисна звънеца на вратата.

Когато звънът се разнесе из апартамента, Ихсан вече беше уведомил полицията от вътрешния телефон и беше дал адреса на блока. Нермин дойде тичешком:

— Загубени сме, Ихсан. Затвори бързо телефона! Вторият ми баща дойде!

Преди да затвори телефона, Ихсан добави:

— Дойдоха. Животът ни е в опасност. Затварям!

Майката на Нермин не беше отворила вратата, бавеше се.

Когато звънът се повтори, Ихсан и сестра му влязоха в една от страничните стаи и се затвориха вътре. В това време Осман беше извадил ключовете от джоба си, беше отключил и нахлувайки като хала, се изправи пред жена си:

— Защо се забави да отвориш?

Притича Нермин:

— Майка ми беше в тоалетната!

Осман не се хвана, но се направи, че повярва.

— А ти? Ти къде беше?

— Аз лежах.

След като ги изгледа гневно, бързо влезе вътре и взе торбите със стоката. Взе си и парите, излезе. Щеше да тръгне, веднага трябваше да тръгне, трябваше да бяга. Най-добре щеше да бъде, ако беше постъпил точно така, но не можа да се сдържи и да не поразрови:

— Гостите ви отидоха ли си?

Майката и дъщерята се обърнаха като ударени от гръм. Спогледаха се.

— А? — попита Осман.

Жена му изрече:

— Какви гости?

Удари й страшен шамар, тя се блъсна в момичето и се строполи на земята. Писък на Нермин. Още веднъж замахна силно. Една плесница и на нея. И тя падна с див вик върху майка си. Вече нищо не можеше да спре Ихсан. Изскочи като стрела отвътре, хвърли се срещу Осман, но беше направил грешка, голяма грешка. В това време Осман можеше да извади пистолета си и да го убие. Той обаче не го направи. Дори не се сети за пистолета. Не беше предположил, че вътре има скрит някой. Ихсан се сби с Осман и с хората му. Един срещу трима, юмруци, преобърнати маса и столове, паднали и счупени вази.

През това време се чуха сирените на полицейския екип!

Умът на Осман изведнъж заработи. Защо стоеше? С един юмрук повали в безсъзнание Ихсан и с помощта на хората си завлече Нермин в спалнята й. После — и майка й. Заключи ги.

Нуран, която ужасено следеше всичко това, не можеше да издаде звук.

Осман веднага беше възвърнал хладнокръвието си.

— Внимавайте! — каза. — Веднага да бягаме!

Възбудени, хората му попитаха:

— Екипът пристигна, шефе, накъде? Как ще избягаме?

— Елате!

Отидоха към стаята, в която се криеше Решат. Знаеше обаче, че Решат не е вътре. Беше съвсем ясно, че разбирайки какво става, той се беше спуснал по въжето на балкона и оттам беше отишъл да телефонира.

Едно рамо на вратата, още едно рамо!

Навън — оглушителни полицейски сирени.

При петото рамо резето подаде, но сега и полицейският екип беше пристигнал пред вратата на апартамента и звънеше настойчиво.

— Не обръщайте внимание! — каза Осман. — Я елате и вие да ударите по някое и друго рамо!

Недждет, който беше привлекателен романтичен младеж, пръв доближи вратата. Едно рамо, още едно рамо!

Комична фигура.

— Дръпни се, дръпни се! — каза му. — Дръпни и локумените си ръце…

А звънът от вратата кънтеше из огромния апартамент.

Навън вече се беше събрала любопитна тълпа. Нямаше време за губене. Осман отстрани приятеля си и отново удари с рамо.

Вратата се беше открехнала. Влязоха през процепа. За късмет въжето вече беше вързано на прозореца.

— Хайде! — каза. — Спускай се!

Русият Недждет се спусна боязливо. След него се спусна Супхи — нисък, мургав и слабичък, който дори в най-опасните моменти можеше да накара човека да се залива от смях. Когато дойде редът на Осман, настоятелното звънене на вратата принуди Нуран да се покаже. Прежали се, изтича до вратата и я отвори.

Екипът влезе вътре като гръмотевица.

— Къде? Къде са?

Нуран почти си беше глътнала езика от страх. Успя да каже:

— Това, това, от ук…

Полицаите и без това бяха видели счупената врата. Шефът им изтича и влезе вътре. Приближавайки прозореца, заповяда:

— Спуснали са се на долния етаж. Веднага обградете сградата!

В това време Осман и приятелите му бяха стигнали до вратата на апартамента на русата жена. Докато полицаите излязат, те изхвърчаха и после един по един слязоха бавно по стълбите. Хората от целия блок любопитно бяха хукнали към горния етаж. Така че те спокойно и точно навреме излязоха от блока. Зад тях започнаха да се чуват викове:

— Бягат, бягат, хванете ги!

— Хванете ги, бягат!

— Бягат!

Не беше време за чакане. Долу, пред блока, стояха колите на екипа, а и полицаите вече ги стигаха. Една улица, още една улица… Но с всеки миг положението все повече се усложняваше. Възбудени, като че ли играеха на каубои, част от децата на квартала заедно с възрастните се втурнаха светкавично след тях.

Обърквайки ги, Осман кривна по една от страничните улици, после по друга. Потънаха в нова. Сдържайки вълнението си, те влязоха спокойно в една безлюдна улица, чиито високи сгради като че ли спяха следобедния си сън. Осман погледна надясно, погледна наляво. В полезрението му нямаше никой. Внезапно решиха и влязоха във входа на голяма сграда. Качиха се в асансьора. Вратите се затвориха. Пръстът на Осман натисна копчето на най-горния етаж.

Осветеният в портокалово асансьор пристигна и спря. Излязоха.

Осман беше извадил пистолета си. Без да губи време, натисна звънеца. От второ натискане нямаше нужда, вратата се отвори.

Отвори я млада красива руса жена. Щом видя пистолета на Осман, тя обезумя от страх и сякаш си глътна езика. Нито викаше, нито предприемаше нещо.

След Осман влязоха и двамата му приятели. Той затвори с ръка устата й:

— Преследвани сме. Ако не ни предадеш, не се страхувай! Ние веднага ще си тръгнем. Нищо лошо няма да ти направим!

Жената, чиито очи щяха да изхвръкнат от орбитите си, не беше в състояние да помръдне. Осман я прегърна. Поведе я по постланите на пода тежки килими към спалнята й и я сложи на леглото.

Комикът Супхи сръга Недждет:

— Каква жена, а!

Русият Недждет каза:

— Сега ли му е времето бе! Милост нямаш!

— Какво има? Виждам, че ти пак се правиш на благородник…

От далечния край на улицата се чуха гласове на хора, започна тътен:

— Влязоха в тази улица, в тази улица!

— Аз видях как влязоха, господин комисар!

— Аз ги видях преди теб, глупако!

Тази наистина спокойна улица се беше изпълнила с любопитни хора. Шефът на екипа тревожно гледаше надясно и наляво и даваше заповеди:

— Затворете улицата от двете страни! Не пускайте никого!

С тенекиените си или дървени пистолети в ръце децата веднага се приготвиха да играят на съвсем новата игра „стражари и апаши“.

Шеф на екипа беше станал синът на касиера, черничкият слаб и жилав Ердал. Беше поел командването над по-големи от него на ръст, че и на възраст деца:

— Затворете улицата от двете страни! Не пускайте никого!

Шефът на екипа се ядоса:

— Хайде махайте се оттук!

Ердал гневно го изгледа и не каза нищо. Обърна се към приятелите си:

— Да вървим да играем на друга улица!

Шумната детска тълпа тръгна след Ердал и докато напускаше улицата, шефът на екипа гледаше строго след нея.

После се обърна към стоящите до него полицаи:

— Сигурно е, че са влезли в тази улица. Вие какво ще кажете?

И те бяха убедени в това:

— И според нас е сигурно, шефе!

Шефът погледна високите блокове вдясно и вляво.

— Ще ги търсим — каза. — Друго не ни остава!

Започна се внимателно претърсване на сградите.

 

 

Осман седеше в края на леглото на полуприпадналата жена, която беше оставил да лежи по гръб. Тихичко извика:

— Супхи!

— Хоп, шефе!

— Донеси чаша вода!

Комикът Супхи намигна на приятеля си романтик, искайки да каже: „Откъде да донеса вода? Това да не е бащината ми къща, че да знам къде какво има?“

Романтика не му обърна внимание. Дълбоко съчувстваше на жената. Може би защото много приличаше на неговата любима. Поради силната си пристрастеност към комара, беше попаднал в игралния дом на Осман и там бе пропилял наследството на баща си. Преди да се забърка в контрабандата на Осман с бялата отрова, той се беше запознал със Севда и лудо се беше влюбил в нея. Севда от Аязпаша. Тя беше много по-млада от тази жена, но погледът, маниерите, косата, очите…

След приятеля си Комика и Недждет отиде в кухнята. Срещнаха се на вратата й. Онзи се връщаше с пълна чаша и дори не го погледна. Отиде с водата при шефа си.

Осман взе чашата и протегна ръка към жената, чието лице все още беше бяло като вар от страх.

— Заповядайте, пийнете. Изплашихте се.

Като обречена тя взе водата, изпи я и върна чашата:

— Мерси.

Осман каза:

— Значи вашият приятел ще дойде след малко?

— Ще дойде!

— Къде ще ходите?

— На разходка.

— В колко часа?

— В седем.

Осман погледна ръчния си часовник: имаше поне четири часа.

— Има още много време…

Жената не отговори. Тя не беше на себе си. Сърцето й бе готово да направи дупка в гърдите й и да изхвръкне. Какъв ли щеше да бъде краят на това премеждие? Дали щеше да се спаси? Дали на главата й няма да се струпат още неочаквани беди?

Осман каза повторно:

— Нищо лошо няма да ти причиним, не се страхувай! Преследвани сме от полицията. Ако й паднем в ръцете, сигурно ще отидем на въжето. Затова сме принудени да бягаме, непрекъснато да бягаме!

През ума му минаха жена му, доведената му дъщеря, а после Ихсан и сестра му. Скръцна със зъби… Ах, само да се измъкне оттук, щеше отново да се срещне с тях!

Въздъхна. Стана от леглото, отиде до прозореца, леко го отвори и хвърли поглед надолу. Охооо! Улицата беше отрязана и от двете страни, претърсваха сградите една по една. Бързо затвори прозореца и влезе вътре. Работата беше сериозна. Влезе в салона:

— Внимание, деца…

Романтика и Комика дойдоха при него.

— Улицата е отрязана от двете страни. Преглеждат сградите една по една.

Романтика пребледня като вар:

— Какво ще правим, шефе?

Като че ли знаеше какво можеха да направят!

Неочаквано в главата му проблесна светкавица. Бързо отиде в кухнята. Кухненският прозорец. От другата му страна — същите огромни апартаменти. Ако се задържеше по-дълго, от отсрещната страна можеха да го забележат. Пък и стомахът му беше празен… Отиде до хладилника — бяла чиния с пълнени чушки.

Бързо започна да лапа. И една купа ошаф… Изпразни до дъно и нея.

— Е, шефе, ами ние?

Обърна се. Комика.

— Вие какво ме интересувате, глупако?

— Сега такива ли станахме, майсторе?

— Капитанът спасява кораба, синко!

— Ами добре, според мен времето е добро…

Осман веднага се намръщи:

— Какво значи това?

Супхи знаеше, че не трябва да ядосва майстора.

— Шегувам се, майсторе! Искам да кажа, че след като слезем на долния етаж, и аз ще се нахраня… — Засмя се натъжен.

Романтика се беше изправил на вратата.

— Сградите ли претърсват?

— Да — каза шефът.

— Какво ще правим, ако дойдат тук?

— Тогава ще му мислим!

— Няма ли да е много късно?

Изведнъж се сети, че са оставили жената сама, изтича. Тя не беше в стаята. Погледна надясно, наляво. Най-после, забелязвайки, че вратата на апартамента е отворена, се забърза ужасен, затвори вратата и здраво я залости… Мургавото му лице беше станало лилаво.

— Сега вече сме загубени — каза. — Сега вече сме загубени, деца!

И наистина работата беше станала дебела.

— Какво ще правим, майсторе?

— Всеки сам да се спасява!

Не след дълго отдолу се чу бръмченето на асансьор, който се изкачваше, и с приближаването му шумът започна да се усилва.

— Идват! — каза Романтика.

И Комика беше разбрал, че няма шега.

— Какво ще правим, шефе?

Осман, който от черен беше полилавял, в този момент стана пепелявосив. Не знаеше какво трябва да правят!

На вратата започна да се звъни.

Слушаха настръхнали. Последваха няколко позвънявания. Звукът дълго отеква на празния етаж. После се чу твърд, плътен, строг глас — гласът на комисаря:

— Отворете вратата! Нямате възможност за спасение. Предайте се. Това може да ви бъде от полза!

Не отговориха. Не отговориха, но коленете на Романтика още отсега се подкосиха. Трепереше. А Комика беше забравил смешките си. И да отворят, и да не отворят, бяха обречени. Нямаше спасение.

Идващият отвън глас повтори нареждането:

— Нямате надежда за спасение, предайте се!

За да предотврати всякакво размекване на двамата си приятели, Осман ги хвана, набута ги в спалнята на жената и затвори вратата. Щеше и да ги заключи, но на вратата нямаше ключове.

Още малко и те щяха да се разплачат:

— Какво ни дойде до главите!

Черни мисли налегнаха Романтика със сините очи:

— Ти ме пристрасти към комара.

— Хайде пък сега! Защо аз да съм те пристрастявал?

— Разбира се, че ти. Ако ти не ме беше научил, аз откъде щях да знам за вертепа на Осман? Ако не знаех за него, нямаше да стана комарджия, да се изпокарам с баща си и майка си, а те да се откажат от мен!

— Ти да не си дете. Да си си отварял очите!

— А за пласирането на бялата отрова? Пак ти!

— Докато сваляше момичета и ти бутаха мангизи, беше добре, нали?

— Ти ме зариби, а после…

Комика го напсува. Романтика му отговори:

— Мен ли псуваш?

— Теб, разбира се!

Започна такава юмручна схватка, че Осман влезе ядосано.

— Ей, негодници, що за безобразие!

По един — на всеки: затъркаляха се в ъглите с окървавени усти и носове. Като извади големия си черен пистолет, шефът каза:

— Я слушайте. И без това ви чака смърт, не е ли по-добре с по един куршум, вместо с разбити ченета…

Сгушени в ъглите, те стояха безмълвно. От носовете и на двамата течеше кръв. Сега какво щяха да правят?

А колкото до шефа им, той очакваше да се смрачи. Мръкнеше ли, щеше да излезе на покрива през стълбата на кухненския балкон, оттам щеше да се прехвърли на други сгради и щеше да потърси път за спасение.

Навън насъбралата се съседска тълпа вдигаше гюрултия:

— Вай, майка му стара!

— Значи е заплашил женицата с пистолет, а?

— Какво ще стане сега?

— Щом не отварят вратата, нека полицията да я разбие, приятелю!

Полицията, в желанието си да уреди работата лесно и безболезнено, изпращаше едно след друго послание след послание:

— Отворете вратата, никъде не можете да избягате. Обградени сте от всички страни. Не използвайте оръжие, ще бъдете унищожени!

А отвътре — пълно мълчание…

Нападнатата жена, която все още преживяваше стрес, беше в портиерската стая на най-долния етаж. Жените от квартала се бяха скупчили около нея и непрекъснато я разпитваха:

— Значи звъннаха на вратата…

— Звънели и чакали…

— Имали в ръцете си пистолети!

Една суха жена се обърна към стоящата до нея дебелана, като че ли споделяше тайна:

— Дали пък тези типове не са й направили нещо?

Дебелата се засмя:

— Това не ми беше дошло на ума…

— Убийци с кървясали очи, момичето ми. Ще я изпуснат ли?

И други си бяха помислили същото. Не питаха, но личеше по погледите им. Нададоха ухо към тихия разговор на слабата и на дебелата жена. За какво говореха? Приближиха се. Замлъкването на онези още повече възбуди любопитството им.

— Криете ли нещо от нас?

Слабата отвърна:

— Какво?

Беше едра жена с очила, дошла по-късно. До нея — още две дребнички…

— Това, което приказвахте! — каза тази с очилата.

Дебелата я прекъсна:

— Че ние нищо не сме говорили!

— Да, говорехте… Ние като че ли не знаем!

Двете се спогледаха. Слабата каза:

— Да не е луда?

Очилатата се ядоса:

— Ти си луда. Луди са тези като теб. С какво сте се захванали зад гърба на жената? Ако беше дошло на вашите глави, вие какво друго щяхте да направите?

Слабата се огледа, като че ли търсеше някой да я подкрепи. Изведнъж очилатата се беше уплашила от дебелата. Ами ако останат насаме и се сбият, нямаше да успее да се справи, нямаше начин. Тогава каза:

— Внимавай какво приказваш, жено. Ти не можеш да си играеш с нашата чест, разбра ли?

Думите „Ти… с нашата чест“ веднага накараха жените, които бяха там, да пуснат антените, да нададат ухо:

— Какво е станало? Какво е станало?

Слабата се беше скрила зад много гърбове.

— Нищо — отвърна. — Нека повтори това, което каза преди малко!

Очилатата усети нещо, но не можа да се откаже и продължи дръзко:

— От теб ли ще се страхувам?

— Ако не те е страх, кажи!

— Ще кажа.

— Хайде кажи, трудно ли е?

— Трудно е, разбира се. Не мисли, че всички са като теб!

— На мен какво ми е?

— Каквото — такова. Аллах да помага на мъжа ти…

— Я си казала нещо за моя мъж…

— Защо да се захващам за мръсния ти мъж?

— Мръсна си ти, мръсни са баща ти, дядо ти и целият ти род!

Тръгна към нея. Слабата видя, че работата загрубя и че очилатата идва нахъсано, та извади най-силното си оръжие:

— Ти, безсрамнице, ти не можеш да наричаш нас, тукашните жени, к… Всички живеят на този свят заради едната чест. Като сложа пръстите си в устата ти, ще я разцепя, като хастар ще я разцепя!

В женското множество настъпи стъписване. Каквооо? К… ли ги е нарекла? К… е казала, а?

Изведнъж — нападение. Най-напред хвръкнаха във въздуха очилата на жената, последваха писъци, търкаляне по земята, ругатни. Дори полуприпадналата от гангстерското нападение беше дошла на себе си и ту ставаше, ту сядаше:

— За бога, какво става?

Беше се вдигнал голям скандал. Най-напред всички заедно нападнаха очилатата жена, а сега се бяха разделили на две групи. В това време децата закрещяха отвън:

— Бяга, бяга!

— Гангстерът бяга!

— Излезе на покрива, чичо комисар, бяга!!!

 

 

И наистина — Арап Осман беше излязъл на най-горния етаж на сградата и преминавайки към долепения до нея блок, беше преживял опасността за малко да полети надолу. В един момент чу избухналата изведнъж глъчка на децата, а след това скочи на покрива на съседната сграда. Спря за малко да си поеме въздух и се огледа наоколо. Можеше да прескочи и на покрива на другия блок. Без да чака, направи това, което му мина през ума. Беше изхвръкнал като стрела от лък. При всяко положение животът му оттук нататък щеше да води към смъртта. Щеше да свърши или като влезе в затвора, или от полицейски куршум, или като се подхлъзне и падне от върха на блока върху уличната каменна настилка.

След като премина по покривите на няколко блока, най-после стигна края. Повече съседни блокове нямаше. С пистолет в ръка, спотайвайки се, слезе по една случайна стълба. Озова се на прашен таван. Известно време можеше да остане тук, но беше опасно. Децата бяха видели, че е на покрива и бяха започнали да викат. На полицаите, разбира се, щеше да им стане ясно, щеше да им бъде докладвано, че е минал от покрив на покрив.

Тогава?

Взе моментално решение и напускайки тавана, слезе по друга стълба. Това беше килер. Ослуша се. Не се чуваше никакъв звук. Дали пък в къщата нямаше никой?

Бавничко отвори вратата, отново нададе ухо — нямаше хора. Вмъкна се на пръсти в салона. С пистолет в ръцете, целият в слух, спря на средата. Тишина. На пода — тежки килими, по стените — картини, солиден шкаф от орехово дърво, канапе, кресла. Беше съвсем ясно, че това е един богаташки апартамент със спуснати скъпи тюлени пердета. Нямаше време обаче да мисли за тези неща.

Трябваше да направи всичко възможно, за да избяга, да се спаси.

Отиде до прозореца. Погледна зад пердето. Както беше предположил, улицата беше блокирана. Полицаи, народ, деца тичаха възбудено, сградите като че ли се претърсваха.

Какво щеше да прави?

През ума му бързо минаха жена му, дъщеря му, Ихсан и Нуран. Всъщност той подозираше, че ще стане така, но не заради Решат, а защото на замесената в авантюрата негова доведена дъщеря един ден щеше да й хрумне да се обади в полицията. Но проблемът беше дошъл от съвсем друго място. Към жена си и дъщеря си трябваше да бъде по-внимателен, макар да не ги обичаше. Не трябваше да омърсява дотолкова ръцете си. Ето така един ден, съвсем неочаквано, женски поли оплитат краката на човека!

Въздъхна и махна с ръка, сякаш пропъди от главата си всички мисли. Така де, сега ли му беше времето да мисли за това? Трябваше да офейка. Трябваше, но откъде? Как?

Да остане още малко тук, в този апартамент, чиито собственици може би са на разходка, а когато се върнат, да се скрие на тавана, или пък да ги заплаши с пистолета…

Чу се щракване на вратата на апартамента. Точно навреме успя да се скрие в един ъгъл. Защото вратата се бе отворила бързо и бяха влезли млада жена с малкото си момченце. И двамата бяха развълнувани. Детето изглеждаше на седем-осем години и беше жизнерадостно същество с черни вежди и черни очи.

— Крадецът остана вън, нали, мамичко?

Задъхана, майката влезе в спалнята и започна да се съблича. Беше пълничка млада красива жена. Свали горните си дрехи и остана по комбинезон. После хвърли и комбинезона. Дълго подсушава потта си. Правеше това пред огледалото. Осман, който я виждаше в огледалото точно срещу него, загуби и ума, и дума. А детето разпитваше непрекъснато:

— Защо чичковците полицаи гонят крадеца, мамичко?

Тя отговаряше нетърпеливо:

— Кой знае откъде какво е откраднал.

— Как е откраднал?

— Без собственикът да знае!

— Как?

— Тихичко влиза в къщата и краде!

— През вратата ли влиза?

— Не.

— Тогава откъде?

— Досега не съм крала, детето ми, не мога да знам!

След дълго мълчание то отново заразпитва, но колебливо:

— Мамо!

— Кажи, детето ми?

— Аз се страхувам!

— Защо?

— Знам ли?

— Няма нищо страшно!

— Ами ако влезе в нашата къща?

Осман се беше вторачил в образа на голата жена в огледалото. Когато тя започна стреснато да се оглежда, разбра, че е обзета от внезапен страх.

— А, майко?

— Няма да влезе, не може да влезе!

— Ами ако влезе?

— Няма да може, пиленце. Няма откъде да влезе в нашия апартамент!

Но нещо я беше притеснило. Изведнъж си спомни, че вратата към покрива беше отворена. Беше си спомнила също, че мина през нея, когато отиде при приятелката си. Винаги плътно затваряше вратата към покрива, но днес беше забравила. Наметна на гърба си памучен халат и излезе от стаята. С детето, което вървеше след нея, тя тръгна да затвори вратата, но изведнъж се стъписа и сърцето й щеше да се пръсне от страх: полиция!

— Извинете, госпожо. Търсим един мъж. Научихме, че е бягал от покрив на покрив. Много опасен човек. Разрешете да претърсим къщата ви!

Младата жена прежълтя:

— У нас не може да бъде!

— Откъде знаете?

— Преди малко се върнахме от разходка със сина ми…

— Не може ли да влезе през покрива и да се скрие някъде?

Детето, на няколко стъпала под майка си, гледаше с разширени очи полицая с пистолет и не се страхуваше. Той беше полицай. А то се страхуваше само от крадци и убийци.

Майка му каза:

— Ако искате, претърсете, но не допускам да е влязъл у нас!

От скришното си място Осман ги беше чул. Прибра пистолета в калъфа и отваряйки вратата на етажа, вече се беше измъкнал навън, когато чу тропот на подковани обувки по стълбата от долния етаж. Назад вече не можеше да се върне. Беше се озовал в истинския смисъл на думата между два огъня. До такава степен, че дори не си помисли да извади пистолета си и стреляйки наляво и надясно, да си отвори път. Имаше време за пистолета. Тихичко притвори вратата и тръгвайки бавно надолу по стълбите, срещна полицаите на един от средните етажи. Спря. Каза с вид на важен господин:

— Какво има, деца мои?

По случайност двамата тичащи полицаи бяха много млади. Спряха се.

— Търсим един беглец, господине!

Направи се на учуден:

— Тук ли? В този блок?

— Да.

Сви устни:

— Много странно…

Нямаше повече време да се занимава с полицаите. Придавайки си наперен вид, слезе до най-долния етаж. Спря. На вратата, точно на вратата стоеше мъж. Може би беше портиер. Ако беше такъв, нищо чудно излизането на непознат човек от блока да привлече вниманието му. И тъй като не можеше и да се върне назад, си помисли, че ще трябва да изиграе всичките си козове и да използва пистолета. Чувайки зад гърба си стъпки, портиерът се беше обърнал. Много опитен, той не се подведе от вида на важния господин и попита:

— Кой си ти? Излизането е забранено!

Спря. Най-хладнокръвно попита:

— Защо?

— Такава е заповедта!

— Странно.

— Кой сте вие?

Мина в настъпление:

— Как можеш да познаваш всеки влизащ и излизащ от огромния блок?

— Познавам. А теб никога не съм те виждал в този блок. От кой етаж излезе?

На входа — струпване. Като че ли напук, и жената на портиера беше надникнала от вратата на мазето. Тъй де, от кой етаж беше излязъл? Не можеше да отговори. Беше останала единствена възможност — или щеше да ги накара да повярват, или…

— Животно! — закрещя. — Как можеш да разговаряш така с мен? Ще те направя на парчета!

И портиерът, и жена му, и тези, които бяха на вратата, се объркаха, стояха като нашамаросани. Хитрият портиер обаче за миг се окопити:

— Не се ядосвайте, господине. Заповед. Какво мога да направя? А аз съм роб на заповедта. Казаха ми да не пускам никого навътре и навън. Вие не сте ли били войник?

Беше — редник, но сега трябваше да му попречи да разпитва.

— Бях! — закрещя. — И то не като теб редник, а офицер. Ти не си човекът, който ще ми задава въпроси, ще ме спира, ще ме командва, ще ми дава уроци как се служи и заповядва. Дръпни се настрана!

Портиерът се беше притеснил. Изпълнявайки заповедта, се отдръпна настрана.

Преди да се оттегли величествено, Осман каза:

— Кой съм аз ще научите след малко в полицейския участък. Ще кажеш на претърсващите, че господинът е отишъл в участъка. Разбра ли?

Портиерът застана мирно и козирува:

— Тъй вярно, господине!

Излезе, но с излизането си се почувства като ударен с юмрук. Двама полицаи отвеждаха с белезници на китките Романтика и Комика, които беше оставил в първия апартамент. По всяка вероятност щяха да ги заведат в близкия участък. Те бяха видели шефа си. Спряха се. Дори Комика побутна с лакът приятеля си Романтика. Един от полицаите видя това.

— Кой е този? Какво има?

Спряха.

Осман попита:

— В участъка ли ги водите?

Като не можа да се сдържи, Комика се закиска, а полицаят се поинтересува:

— Защо питаш?

Осман почувства, че след малко всичко ще бъде загубено:

— Ако не бях длъжен, нямаше да питам!

Полицаите се спогледаха. След това отново се обърнаха към него:

— Вие кой сте?

— Вървете в участъка, и аз ще дойда. Тогава ще научите кой съм.

Ако през това време от блока не бяха излезли вкупом полицаите с комисаря и ако портиерът не беше му прошепнал нещо, може би Осман отново щеше да подкара колата си. Но за зла беда, комисарят силно се усъмни и приближи до него.

— Кой сте вие?

— Ще научите в участъка.

— Вашата самоличност?

— Нали казах — в участъка!

Комисарят направи знак на другите полицаи и те веднага го наобиколиха. Беше обграден. Какво щеше да прави? Какво трябваше да направи? Но щом един от полицаите, които охраняваха Комика и Романтика, дойде при него и му прошепна на ухото, че заради Комика му се смеят, цялата му воля се стопи и размахвайки във въздуха пистолет, побягна. След моментна паника полицаите и комисарят им също извадиха пистолетите си и хукнаха. Петдесет метра пред постоянно нарастващата като лавина тълпа, с пистолет в ръка, Осман бягаше с всички сили. Беше останал без дъх. А полицаите, комисарят, хората полагаха отчаяни усилия.

Бягането и преследването продължиха доста. Улица, още една улица… Осман влезе през случайно отворената врата на една къща и насочвайки пистолета си, започна да заплашва живеещите в нея:

— Ако гъкнете, ще убия всички ви!

Скри се в една от стаите. Навън беше пълно с пазачи, полицаи, деца. Всички говореха едновременно, гласовете пълнеха къщата през отворения прозорец:

— Брей, майка му стара!

— Как само избяга, а!

— Какво ще стане сега?

Комисарят, удряйки с кобура на пистолета си по вратата, непрекъснато повтаряше:

— Предай се, Осман. Нищо друго не ти остава, освен да се предадеш!

С пистолет в ръка, отиде към прозореца:

— Няма да се предам!

— Ще се предадеш, Осман, никъде не можеш да избягаш!

Точно тогава портиерът на блока, когото беше измамил, каза:

— Хитра лисица, тъпак!

Осман се засмя:

— Ако бях тъпак, щяха да ме минават като теб!

— Иска ти се, но след малко, на майка ти…

— Чакай да видиш!

— Чакай да видиш ти, че и баща ти, животно!

— Ако дойда, ще ти покажа…

Осман беше напълно загубен. Вдигна пистолета си и се приготви да го застреля, но малко преди това гръмна друг пистолет — на комисаря, и простреля вдигнатата срещу портиера ръка.

Пистолетът на Осман излетя от ръката му. Той се претърколи до прозореца, гърчейки се от болки, пред ужасените погледи на хората от къщата.

— Майко, изгорях, майко… да не ме беше раждала!

Не след дълго комисарят, полицаите, част от хората напълниха стаята. Изхвърчалият пистолет беше прибран от земята, Осман — обезвреден. Докато държеше с лявата си ръка окървавената ранена ръка, до него се доближи портиерът на блока и го попита:

— Как е? Добре ли си? Спокоен ли си?

 

 

След една седмица, докато Нермин и Ихсан крояха планове как да осъществят мечтата си за къща с червен керемиден покрив покрай тях мина вестникарче с викове:

— Убийство, пишат за убийство! Пишат за жена, убила приятеля си с един куршум!

Бяха в Сиркеджи и чакаха маршрутка, за да се приберат вкъщи.

Нермин се засмя:

— Хайде вземи един вестник!

И Ихсан се усмихна:

— Искаш да разбереш за жената, извършила убийство ли?

— Много ми е любопитно…

Ихсан купи вестник, погледна и виждайки снимката, трепна:

— Каквооо???

И Нермин се беше смутила. Ихсан се обля в студена пот. Но прочете отново новината: „Жената на стар предприемач убила с един куршум на пистолета си шофьора Решат, когото срещнала случайно, докато излизал от пощата!“.

Нермин взе вестника:

— Коя е тази жена, за бога?

Ихсан не отговори. Извади кърпа и започна да бърше потта си.

А Нуран, хванала се за майката на Нермин, гледаше ужасено вестника.