Орхан Кемал
Лош път (11)

11.

Вече цяла седмица, откак Ихсан беше в Истанбул. За да изпълни заръката на майка си, той, без да губи никакво време, се беше качил на влака и бе поел пътя към напълно чуждия му огромен град.

Слизайки на гара Хайдарпаша, той имаше в джоба си няколкостотин лири. Бяха му ги откраднали, когато заедно със спътника си, с когото се запозна във влака, отиде на гишето, за да си купи билет за парахода. Забеляза това чак стигайки в хотела в Сиркеджи.

Тъй като не беше човек, който ще плаче и подсмърча за откраднати пари, бе погледнал спокойно приятеля си в лицето и беше казал:

— Ти да си жив и здрав, приятелю! Докато говорим за парите, ще мръкне. Аз загубих най-скъпите за мен хора — майка и сестра. Защо да се тормозя сега за пари? Сестра и пари се намират. Майка? Такава майка не се намира!

От очите му бяха закапали едри сълзи.

Спътникът му, един наистина добър човек, бе пожалил от сърце наранения си приятел:

— В добро и зло ще сме заедно, приятелю мой! Не идвам за пръв път в Истанбул. Аз съм гладен — ти си гладен, аз съм сит — и ти си сит. Имам и някой и друг познат. Хайде кажи ми сега каква работа ти идва отръки?

— Водех счетоводството на един предприемач, но и от шофьорство разбирам. И то много разбирам.

— Това е добре. Добре е, но движението в Истанбул не прилича на Анадола.

— Независимо от това. Човек много бързо може да се приспособи…

— Вярно.

Но не стана така. Младият мъж от Среден Анадол, който се казваше Ръза, беше уредил работа и за себе си, и за спътника си Ихсан на един от големите строежи в Истанбул. Ръза щеше да работи като зидар, а Ихсан — като контрольор.

Започнаха работа. Двамата приятели работеха по цял ден на един строеж в покрайнините, а след края на работното време обикаляха до късно през нощта множеството големи булеварди на града и търсеха Нуран.

Тази нощ в бараката на строежа пак имаше веселба. Надзирателят на работниците каза:

— Абе, господин Ихсан, да беше дошъл да пийнем заедно ракия, да се повеселим!

Ихсан лежеше, изтегнат на леглото, което купи евтино от един заминал за родния си край работник. В ума му беше Нуран, все Нуран.

Погледна приятеля си Ръза:

— Какво ще кажеш?

Ръза остави на него да реши:

— Както искаш…

Бяха постлали на земята голям разнищен чул и бяха наредили върху него ракия, черни маслини, бяло сирене, пастърма, суджук и нарязан хляб, за които бяха събрали помежду си пари. Запалените от двете страни на бараката гемиджийски фенери хвърляха в средата й жълта светлина и осветяваха веселите лица на работниците.

Надзирателят вдигна чаша:

— Хайде, приятели, наздраве за нашия контрольор!

В един миг се вдигнаха осем ракиени чаши и една по една се чукнаха в чашата на Ихсан:

— Наздраве, господин Ихсан!

— Ихсан агабей, наздраве!

— Наздраве…

Ихсан се обърна общо към всички:

— Наздраве! Вие бъдете здрави!

Работниците свалиха едновременно чашите надолу към коремите си. После чашките се загониха една друга, главите се замаяха, а в сърцата се размърдаха мъката, тревогата, носталгията по родния край, тъгата, копнежът по деца, годеници и съпруги. Бетонджията Кара Мемед от Инджесу вдигна ръка към ухото си:

„Зелени жаби

в езерата квакат…

Без майка и баща

в пустошта останах…“

 

Вълнуващият му мъжки глас се понесе от прозорците на бараката към осветените жилищни сгради на големия град и по прозорците им се замяркаха глави на жени и мъже.

А сърцето на Ихсан болеше.

„В пустошта останах!“

Тази тъжна песен май се отнасяше специално до Ихсан. Ето, изведнъж и той беше останал в пустошта на чуждите краища!

Взе чашата си, отпи.

Без майка, без баща. И особено без майка. Майка му. Злочестата му майка. Бедната му майка, която цял живот се беше влачила по корем за децата си. Сега е в черната земя… Поне да беше в ръцете на сина си, когато си отиваше!

Беше потънал в мисли. Чистите, асфалтирани широки булеварди на останалия толкова далеч роден град, намиращите се от двете им страни огромни жилищни сгради… А после — собствената му махала в покрайнините на града… Полегнали на една страна, приклекнали, тръгнали да се рушат къщи, съборетини. Между тези скупчени многобройни къщи — тесни улички. По тези улички — майка му!

Пред насълзените му очи майка му отново беше оживяла: превита на две под товара на натикано в мръсен чаршаф ергенско бельо, идваше към къщи, залитайки, с обляно от пот лице под жаркото слънце. Знаеше, че майка му не обичаше потта, никак не я обичаше, но за да не притеснява децата си и особено сина си, в тяхно присъствие не се оплакваше.

„Горката ми майчица — мислеше си. — Нещастната ми майчица!“

После друг спомен: сутрешното слънце бавно се издигаше над тюлено сините планини в далечината. Беше хладно. Лежейки на постелята си на земята, при краката на грубо скованото легло на сестра си Нуран, Ихсан беше отворил очи. Градската часовникова кула, която никога нямаше да забрави, отброяваше шест часа сутринта със своя бавен, ръждясал, дебел глас. Както винаги, бе скочил от леглото и бе обул жълтия си памучен панталон. После, за да измие лицето и ръцете си, бе излязъл на двора, където майка му переше.

„Лека работа, майко!“

„Майка ти се радва на стройната ти снага, чедо!“

„Пак си се изпотила…“

„Разбира се, чедо. Да не е лесно?“

„Вярно, права си.“

„Нуран спи ли?“

„Нейно величество принцесата спи!“

„Нека спи, синко, щом иска, да спи. Майка й и батко й нали за нея работят?“

„Ако ти я оставяш все така, тя ще си проспи живота. Това ще бъде вредно за нея самата.“

Ихсан си спомняше този разговор, като че ли беше вчера. Ето че накрая се беше случило това, от което се страхуваше. Дали заради спането, или от мързел, тя, „за да си печели хляба лесно“, се беше хвърлила в непредсказуема авантюра!

— Ихсан агабей, много дълбоко потъна!

Отърси се и се откъсна от мислите си.

— Хайде наздраве!

Чукна се и пи. Пи, но не можа да се избави от чувството на самота. Страдаше дълбоко. Тук му беше чуждо. В безмилостната пустиня на чуждата страна, без майка… А и все още не беше успял да изпълни нейното последно желание!

Не можа да сдържи бликналите от очите му сълзи, които се търкаляха една след друга, и това не убегна от погледите на новите му приятели.

Надзирателят на работниците намигна на Кара Мемед и той прекъсна песента. Свирачът Абдюл взе саза си, прегърна го, приведе се към него и подхвана весела мелодия. Какъвто майстор на тъжната песен беше Кара Мемед, същият майстор бе и Абдюл в свиренето на весели мелодии.

Игривата мелодия на саза прогони чувството на самота и ги развесели. Скачайки пръв, надзирателят се хвърли в средата. Майсторски, като танцьорка въртеше корема и пляскаше.

Около него се започна:

— Ох, ох, ох, ох!

— Отдолу, чедо, отдолу!

— Като танцьорка играеш, чавуш ага, а!

— Каква ти танцьорка, залагам честта си, че пред него танцьорката не струва…

Докато пляскаха с ръце в такт с мелодията, се случи нещо неочаквано: теглейки младата си красива дъщеря за ръка, в бараката влезе Зелиха, която им переше бельото и им готвеше. Майка и дъщеря започнаха да се въртят една срещу друга.

Тези, които бяха в бараката, съвсем се разпалиха:

— Браво, майко Зелиха!

— Прекрасно, майко Зелиха!

— Чия майка е тя?

— Аллах да те възнагради!

— Развеселихте разбитите ни сърца! Нека Аллах развесели вашите!

— Амин!

Дъщерята на Зелиха не беше нито толкова крехка, нито толкова невинна, колкото изглеждаше. Със синя клош пола, блуза без ръкави и синя чанта с дълга дръжка през рамо, по цял ден скиташе из Истанбул, без да пропусне нито кътче от него. Наобикаляше заможните собственици на магазини за дрехи на изплащане, бакали, галантеристи и най-вече — възрастните мераклии във всеки квартал. Завихряйки буря в сърцата на старците, тя минаваше и заминаваше като опашата звезда.

Вземаше от магазинерите обувки на високи токчета, различни видове половинки обувки, непрекъснато сменяше поли и блузи, обличаше ги и поръчваше да ги запишат в тефтера. Щеше да плати дълговете си с целувки и безобидно, много безобидно „сядане в скута“.

Сега Ихсан се беше заплеснал по това момиче. Колко много приличаше на Нуран! Ако нямаше баща, че и брат на главата си, и то щеше да тръгне по същия начин да си изкарва прехраната. Така се беше вторачил в момичето, което се въртеше на средата, че след известно време то като че ли престана да бъде Гюлсюм, дъщерята на майка Зелиха, а Нуран. И като че ли в този момент Нуран беше лекото момиче, което се намираше в сборище на женкари и ги забавляваше!

Изведнъж скочи на крака. Никой не го беше забелязал. Само верният му приятел Ръза. И той излезе след него. Попита:

— Накъде?

Болката отново, и то с пълна сила, беше връхлетяла Ихсан. Тази нощ искаше да бъде сам. Пийнал и с такива мисли, щеше до сутринта да обикаля увеселителните заведения по Бейоглу. Струваше му се, че Нуран е в едно от тях!

Излъга:

— Ще пусна една вода.

— Ами добре…

Ръза го остави и се върна вътре.

След като наистина се облекчи, Ихсан погледна осветения град срещу себе си. Трябваше да върви бързо, и то много бързо трябваше да върви. Трябваше да търси, ако ще и до сутринта сестра си, трябваше да я вземе под крилото си, ако трябва — и теглейки я за косата. Тогава, само тогава щеше да бъде спокоен, че майка му почива в мир.

От бараката се разнасяха игривата мелодия на саза, пляскането на ръце в такт с нея и от време на време възгласите: „Браво, чудесно!“ Бягайки с огромните си работни обувки, той слезе към пътя. Качи се на маршрутното такси, което мина покрай него…

Изведнъж се изуми. Това не беше ли Кадри, който преди години караше колата на стария му шеф, преди Решат?

— Здравей, Кадри!

Шофьорът Кадри се обърна, видя го, позна го и не можа да повярва на очите си:

— Каквооо? Ти, а?

— Аз я. Виж ти случайност!

— Какво търсиш тук?

— Аз ли? Не питай!

— Кога пристигна?

— Броя се за новодошъл…

— Къде работиш?

— В онзи строеж отзад. Колата твоя ли е?

— Моя. Работата ти каква е?

— Контрольор съм.

— Защо изостави родния край и дойде тук?

Започна да разказва… Без да скрива нищо, всичко разказа. Кадри не познаваше Решат, който беше поел след него грижата за колата на предприемача. Не го познаваше, но каза:

— Лелеее, какъв мерзавец! Голям подлец е излязъл. А майка ти как е, майка ти?

Сърцето на Ихсан се разтупа и сълзи се затъркаляха от очите му:

— Ти бъди здрав…

— Недей така!

— Заради това момиче… Ах, Кадри, да знаеш само какъв зъб имам на говедото Решат! Ако ми падне в ръцете този измамник, ще го разпердушиня!

Силно натъженият Кадри дълго го утешава.

Станалото — станало, миналото — минало. Щеше ли да върне майка си отново към живота, ако изцапа ръцете си с кръв и влезе в затвора!

Накрая каза:

— Я ме послушай! Зарежи контрольорството! Щом си сам, ела при нас. Имаме празна стая. Колата е моя. Аз ще работя през деня, ти — през нощта. Друго нищо не искам. Като братя… И после: не забравяй, че като работиш на такси и маршрутка, по-лесно ще успееш да намериш сестра си.

Прие. Още на следващия ден напусна строежа. И приятелят му Ръза се беше съгласил, че по този начин наистина ще се увеличат шансовете му да намери сестра си.

За три дни проучи Истанбул и жителите му, а после вечер вземаше колата от Кадри и излизаше да кара такси. Беше спокоен. Чакаше си реда на стоянката на Токатлиите в Бейоглу и се задоволяваше с клиентите на баровете, които му попадаха след полунощ.

 

 

И този ден като предишните беше взел колата от приятеля си и се беше наредил на стоянката пред хотел „Конак“. Беше девет часът вечерта, когато колите преди него се изтеглиха една след друга и дойде неговият ред. За да разсее мислите за бягството на сестра си и за смъртта на майка си, той запали цигара, въпреки че това не му беше навик.

Булевард „Истиклал“ пак беше задръстен от навалица. Тротоарите преливаха от хора, а трамваите, автобусите, такситата и маршрутките бавно се оттичаха като река. Да срещнеш сестра си в този огромен, кипящ до преливане неспирен поток!

Беше принуден обаче. Щеше да я намери, трябваше да я намери.

Последната воля на майка му. При всички случаи трябваше да я изпълни и щеше да го направи. Щеше да осигури на майка си спокойствие в гроба й, каквато и цена да се налагаше да плати за това. Беше потънал в мисли. Изведнъж дойде на себе си, почти стреснат от погледа на едно момиче, което го беше приближило смутено, с ръце, пълни с някакви пакети.

— Свободен ли сте?

Изправи се пред кормилото и каза любезно:

— Да, заповядайте!

Протегна се, отвори вратата. Младото момиче с лек, съвсем лек аромат на лимонов одеколон влезе в колата.

— Накъде ще заповядате, госпожице?

— Шишли, моля!

След бърза маневра колата навлезе в булевард „Истиклал“ и заедно с навалицата мина през Галатасарай, Тепебашъ, от Тепебашъ зад Английския дворец до Тарлабашъ и се насочи към Шишли.

Ихсан беше нагласил огледалото си за обратно виждане. От очите му не убегна, че момичето е разтревожено. Мръщеше вежди, като че ли имаше някого срещу себе си.

Изведнъж погледите им се срещнаха в огледалото. Уплаши се. Може би момичето е разбрало, че го наблюдава и току-виж, се заяде, а дори и го обиди.

Не стана така. Когато очите им отново се срещнаха, тя гледаше по-меко. Намери погледа на момичето, прикован в същата точка. Значи го наблюдаваше. Колко големи, съвсем черни, загадъчни бяха очите й!

Смеейки се, момичето попита:

— Как наричат шофьорите тези огледала?

И Ихсан се засмя:

— Огледала за наблюдение!

— Защо преди малко го нагласихте?

Ихсан за момент пламна и силно се изчерви.

— Аз ли?

— Хайде — хайде, не отричайте. Нагласихте огледалото. За да можете да ме виждате по-добре, нали?

Стрелата беше пусната от лъка, щеше да стигне дъното. С душа в зъбите, каза:

— Да.

Момичето много беше харесало този млад човек, който не приличаше на другите шофьори и който говорейки, се изчервяваше.

За да се направи на обидена, каза:

— Ах, вие…

— Сигурен съм обаче, че ще ми простите!

— Прошка ли? За какво?

— Не трябваше да се държа грубо с вас.

— Странно. Познавате ли ме?

— Не, но вие не приличате на другите. После, повярвайте, аз за първи път в живота си нагласявам огледалото за наблюдение, за да виждам клиентка. По-точно, не ми се е налагало!

— Значи не ви се е налагало?

— Да.

— И какво ви накара?

Отново с душа в зъбите си, каза:

— Очите ви.

Младото момиче не отговори. До Шишли не разговаряха. Колата спря пред един много висок, много голям жилищен блок. Момичето плати, слезе от колата и влезе в блока.

Когато влизаше в асансьора, младият шофьор беше в ума й. Асансьорът светна в портокалов цвят. Образът на красивия шофьор не я напускаше и когато натисна с пръст копчето за четвъртия етаж върху малкия метален лист. Асансьорът започна да се издига с бръмчене.

Четвърти етаж. Асансьорът спря. Излезе от него с пакетите в ръце. Затвори вратите му, натисна копчето за изпращане. Този път асансьорът тръгна съвсем тъмен, като потънала в мрак гемия, която се потапя във водата.

Защо не можеше да изхвърли от мислите си красивия мъж? Какво по-различно от другите, какво по-специално имаше в него, че така се беше настанил там?

Натисна звънеца на вратата. След малко тя се отвори. Вторият й баща попита:

— Донесе ли?

— Донесох.

Влезе вътре. Всички лампи в салона бяха загасени и само най-близката до масата хвърляше приглушена светлина. Вътре шофьорът Решат и още няколко души чакаха шефа си, за да могат да продължат играта.

Нермин подаде малко грубо чековете, които извади от чантата си. Осман беше почувствал гнева на доведената си дъщеря. Взе пакетите и чековете.

— Каква е тази физиономия?

— Каква физиономия?

— Нермин, изчерпваш търпението ми!

— Работата ми приключи ли?

Мургавото лице на Осман стана тъмнолилаво:

— Дай и ключовете!

Нермин започна да търси. Претърси джобовете, чантата си… Чудно. Нямаше ги!

Осман се развика:

— Къде са ключовете?

Нямаше ги и това си е, господ да ги убие!

Удари се по челото:

— Къде са ключовете, момиче?

— Бяха в ръцете ми, когато се качвах в колата, но после…

— Не знаеш какво е станало, така ли?

Погледна втория си баща с израз, означаващ „Не знам“.

Тъмнолилавата физиономия на Осман стана съвсем бяла. Подивявайки изведнъж, той започна да удря Нермин. Писъците на момичето, влязлата тичешком майка, мъжете, които наскачаха от масата за комар… Трудно озаптиха Осман.

— Трябва да бъдат намерени, тези ключове трябва да бъдат намерени! Иначе с теб е свършено, да знаеш!

Хълцащата в ръцете на майка си Нермин наистина не знаеше какво е станало с ключовете. Откъде ли бяха тези ключове? Ако изчезнеха, какво щеше да стане? Не знаеше… Не знаеше, но разбираше, че те бяха от някакво важно място.

След малко Осман пак дойде гневно и я изтегли за ръката:

— Откъде се качи на колата?

Леейки сълзи, Нермин отговори:

— От стоянката пред хотел „Конак“.

— Ако видиш шофьора, ще го познаеш ли?

— Не знам.

— Да не са паднали някъде там?

Момичето хълцаше, непрекъснато хълцаше. Осман заповяда на мъжете:

— Вървете веднага, там ги потърсете! Марш!

Решат и останалите скочиха и излязоха от апартамента…

 

 

Паднали на задната седалка на колата, ключовете така си стояха. Един от клиентите, когото взе от бар в полунощ, ги намери и попита:

— Тези ключове ваши ли са, приятелю?

Ихсан взе ключовете. Погледна ги. Не бяха негови, но може би щяха да се окажат на някой от предишните му клиенти. Повече не се замисли над това.

Много по-късно, на разсъмване, след като предаде колата, в главата му изведнъж блесна светкавица. Може да използва това за претекст, за да посети снощното младо момиче. Даже ключовете да не бяха негови, това щеше да бъде удобен случай да го види отново… То не му излизаше от ума. Не можеше да забрави големите й черни очи. Дотолкова, че сънува: занася ключовете, младото момиче излиза на вратата, ключовете не са негови, но е много хубаво, че е отишъл. В съня си започва разговор:

„Тези ключове ваши ли са, госпожице?“

„Неее.“

„Тогава извинявайте…“

„Това да не е някакъв повод?“

„Моля ви. Били са изпуснати в колата. В късните часове един клиент ги намери и ми ги даде. Щом не са ваши, извинявайте!“

Тъкмо се готви да си тръгне, когато момичето го хваща за китките и го привлича към себе си. Сграбчила ръцете му, тя го изтегля вътре. Стая, стаи. Изведнъж — спалня. Легло. Отиват към леглото…

Когато се събуди, потънал в пот, часовникът показваше вече десет часа предобед. Скочи на крака. Бързичко се обръсна и се облече. Към единадесет часа се качи в една маршрутка към Шишли и пристигна до жилищния блок, в който младото момиче беше влязло. Слезе. Влезе в блока. Асансьор. Натисна копче напосоки: трети етаж! Дали живееше тук? Щеше да се помъчи да намери момичето, чието име и презиме не знаеше, по описание.

Натисна звънеца на третия етаж. Вратата отвори един господин по халат:

— Моля? — Лицето на мъжа пращеше от здраве. Бузите му бяха розови.

— Извинете — каза, — съмнявам се, че тези ключове може би са изпуснати в колата ми от едно младо момиче, което докарах до блока. Много красиво момиче с големи черни очи…

След като явно поразмисли, четиридесетгодишният мъж каза:

— На горния етаж има такова момиче с големи черни очи. Попитайте…

— Благодаря.

С ключовете в ръка, тичешком изкачи стълбите към горния етаж. Четвърти етаж. Натисна звънеца. След малко вратата се отвори. Появи се жена, изглеждаща на средна възраст, която по всяка вероятност беше болна:

— Заповядайте!

Ихсан каза:

— Да сте загубили някакви ключове?

Наострила уши, Нермин притича в син копринен пеньоар:

— Загубихме, загубихме! Аз загубих!

Щом видя срещу себе си снощния красив шофьор, тя се спря:

— А… вие ли ги намерихте?

— Да.

— Къде?

— В колата!

— Я, значи съм ги изпуснала в колата? Благодаря, много благодаря. Спасихте ме от голяма неприятност!

Взе ключовете и започна да плаче от радост. Майка й каза:

— Моля, заповядайте за едно кафе…

Облегнато на стената, момичето се тресеше от плач.

— Значи — отбеляза Ихсан — тези ключове били много ценни?

— Какво говорите? — каза майката на Нермин и погледна Ихсан с широко отворени очи. — Вие наистина ни спасихте от голямо нещастие!

Стана, излезе. След малко се върна с няколко банкноти и ги подаде на младежа:

— Моля, приемете ги срещу усилията си!

Ихсан стана тъмночервен и ги отблъсна с опакото на ръката си:

— Моля ви…

— Така е прието, чедо!

— Може, но много моля, не ми предлагайте!

Нермин го гледаше изпитателно. Видът му излъчваше възпитание, благородство. През нощта беше мислила за него с часове. Никаква любов, просто беше мислила.

— Тогава заповядайте за едно кафе…

— Това може.

Жената бързо влезе в кухнята.

Нермин, с ключовете в ръка, вече се беше успокоила. Придърпа стола си до креслото, в което бе седнал младият шофьор.

— Вие не приличате на израснал от семка шофьор — каза.

Ихсан се засмя:

— Не съм.

— Каква е истинската ви професия?

— Строително счетоводство.

— А защо работите като шофьор?

Гостът въздъхна и премълча.

Долавяйки притеснението му, Нермин каза:

— Да не е нещо, за което не искате да говорите? Например някакво сърдечно приключение?

Ихсан бавничко извърна поглед, засмя се. Момичето упорито настоя:

— Така е, нали?

— Не.

— Ами?

— Различна, госпожо, много различна сърдечна болка…

Момичето като че ли се разсърди:

— Казвате ми госпожо, като че ли съм голяма жена. Аз съм съвсем младо момиче!

— Извинете, навик…

Известно време седяха, без да говорят. Гледаше под око момичето, без то да усети. Погледите им на моменти се срещаха и тогава, като че ли заловени на местопрестъплението, двамата се засрамваха и се изчервяваха. Когато майката на Нермин влезе с кафето, ледовете се стопиха. Госпожата най-напред предложи кафе на Ихсан. Скочил на крака, младият човек бе взел малкия поднос от ръцете й. Подаде й първо тя да си вземе кафето, после седна възпитано на мястото си и взе своето.

Усещайки нещо във въздуха, майката на Нермин попита:

— За какво говорехте?

Без да погледне, Нермин сви рамене почти равнодушно. Харесвайки това поведение на момичето, младият мъж се засмя:

— Госпожицата питаше за професията ми…

Майката се заинтересува:

— И каква е истинската ви професия?

— Строително счетоводство.

— Защо не работите по професията си, а сте станали шофьор?

Ихсан се размърда на мястото си.

— И госпожицата се интересуваше от това! — каза.

Изпитала внезапно чувство на близост, което и сама не можеше да разбере, Нермин се бе заела ревниво да запази тайната на този млад човек.

Майката на Нермин чакаше отговор.

— Да не би някаква душевна рана?

Рязко вдигна глава и заговори:

— Да. Дойдох тук, за да търся сестра си. Търсих, много търсих. Една вечер най-неочаквано се появи мой стар приятел шофьор. С надеждата по-лесно да срещна сестра си, започнах да работя като шофьор. Когато я намеря и след като изпълня последното желание на майка си… — Избърса насълзените си очи с опакото на ръката си.

Нермин попита:

— После?

— След това ще замина!

— Накъде?

— В родния край, при работата си!

Ледовете вече се бяха стопили. Нермин и майка й питаха, а Ихсан разказваше за всичко, както си е. Как живеели под наем в една крайна махала на голям южен град в Анадола. Как майка му перяла чуждите дрехи, а той работел при един предприемач… Че бил дребен чиновник, син на перачка, но доволен от живота си. И как наемът на къщата им не създавал проблем. Но как си наумил, че ще работи, много ще работи, за да спаси майка си и сестра си от къщите под наем, че ще построи малка къщичка, в която да се приютят. Къщичката щяла да бъде много малка, с две стаи, но покривът й трябвало да бъде с червени керемиди. Такава къща с червен керемиден покрив видял в един филм. В цветен филм. Това била къща, загърбила мрачна гора с дебели дървета и обърнала лице към простора на морето. Този блян пълнел с години главата му и всичко, за което мечтаел, било свързано с нея!

Слушайки го, Нермин си помисли за себе си. Колко си приличаха двамата! Тя не беше ли мечтала за такава къща, не я ли беше сънувала толкова пъти?

Изведнъж попита:

— Щяхте да имате, разбира се, и лодка, изтеглена на брега.

Ихсан се засмя:

— Разбира се.

— В тази къща сам ли щяхте да живеете?

Ихсан се изчерви:

— Неее…

— Ами?

— С някоя жена, на която би харесало да споделя с мен такъв живот… — Ихсан се засмя.

— Да? — попита младото момиче.

Майка й се намеси:

— Не бъди жестока, хайде не го притеснявай!

Без да я послуша, тя продължи:

— Да. Тази, която би пожелала да споделя с вас такъв живот, ще бъде…

— Любима! — каза майка й.

Момичето гледаше непрекъснато Ихсан:

— Любима ли?

— Да — каза накрая Ихсан.

— Поне можахте ли да я намерите?

— Къде се разхожда?

— Странно. Вие сте толкова привлекателен млад човек, а…

Ихсан отново се изчерви, поизправи се на мястото си, отпи глътка от кафето си и каза решително:

— От майка ми и сестра ми не ми остана време да мисля за себе си. Все още е така… Ако не намеря сестра си и не изпълня последната воля на майка си, няма да съм спокоен!

Изпи кафето си, остави чашата върху масата. Момичето се приближи до него:

— Дайте ми чашата… — После продължи шепнешком: — Утре по това време ме чакайте в Беязид, пред вратата на университета!

Ихсан поклати глава с благодарност:

— Добре!…

Колко невероятно! Значи това момиче, тази галеница в огромния апартамент с приказно красиви очи го беше харесала, беше му определила среща, а?

Надвечер, когато вземаше колата от Кадри, бе обхванат от луда радост. Кадри попита развълнувано:

— Каква е тази радост бе? Да не би да си намерил сестра си?

— Не, друже.

— Ами тогава?

Разказа му всичко от игла до конец. Кадри попита:

— И какво ще стане?

Знаеше ли Ихсан?

— Не знам — каза.

— Ще дойде ли, как мислиш?

— Не знам, Кадри, нищо не знам.

— Ако не те потърси?

— Ако не ме потърси, ще съм съсипан!

— Ти ще я потърсиш.

— Не мога да я потърся.

— Защо?

— Между приказките майка й каза нещо странно.

— Какво?

— Не знам. Може би ми се е сторило. Но почакай малко, може пък да дойде. И защо да не дойде? Тя го предложи!

Кадри извади пачка пари и му я подаде:

— Не се притеснявай, ще дойде. Ако нямаше намерение да идва, защо ще ти определя среща? Ако искаш, утре вземи колата и върви!

Ихсан не искаше.

— Защо?

— Каква нужда има от кола?

— Вярно.

Тази нощ, докато развеждаше клиенти наляво и надясно, докато чакаше по спирките, мислеше все за Нермин. От ума му не излизаха най-вече нейните големи черни очи. Беше кокетка. Но и такава да беше, под кокетството й беше скрита някаква скръб, някакъв страх. Заради намерените и донесени ключове майка и дъщеря бяха обхванати от луда радост. Защо? Откъде бяха тези ключове, чието изчезване беше изплашило толкова много и двете. Майката дори беше казала: „Спасихте от голямо нещастие и Нермин, и мен!“.

Да не би да криеха някаква тайна?

На разсъмване остави колата в гаража, влезе вкъщи, съблече се, легна. Но нима беше възможно да заспи? Това ли беше любовта? Ако е така, то тя се оказва нещо много мъчително и разрушително. Сладката горчивина и приятната болка обаче бяха нещо много хубаво. Сестра му вече бе избутана на втори план. Сърцето му не пламтеше, докато мислеше за нея, а точно обратното — щом Нермин минеше през ума му, то изгаряше.

Заспа късно.