Орхан Кемал
Лош път (7)

7.

Както всеки ден, големият трион, който режеше като сирене дебелите дънери в пущинака, пак събуди Ихсан от сутрешния му сън. Един силен хриптящ и режещ звук. Преди да се изправи от походното си легло, той сладко се протегна, прозя се и избърса с юмруци навлажнените си очи.

Пращеше от здраве. Тук беше спокоен, дори много спокоен, но майчицата му? Как ли живееше тя с постоянните болки в кръста, в ръцете, в краката и в слабините си? Да беше дошла тук, да бяха заедно в тази мъничка барака на строителната площадка! Може би от чистия въздух на работното му място, обградено от стръмни скали, тежестта и болките й щяха да поутихнат и дори след време да изчезнат.

Взе от масата до леглото цигарите и кибрита, запали цигара.

Женицата можеше и да поиска да дойде, но сестра му Нуран? Тя щеше ли да иска? Не мислеше. Защото знаеше, че тя не обича по-големия си брат, че душа дава да стои далеч от неговия контрол. Сега тя си развява байрака, разхожда се, където си поиска, купува си, от каквито си иска магазини толкова харесваните филмови списания, кой знае как се кълчи, за да дразни тичащите след нея. Всъщност да мисли така за собствената си сестра не беше хубаво, знаеше го, но нямаше никаква нужда да се самозаблуждава. Нека майка му да казва колкото си иска: „Не се гримира, батко, не обикаля по улиците“. Той си познаваше стоката. Да, беше завършила Девическия институт по изкуствата към лицея, беше умно и образовано момиче. Но ходеше на кино, четеше филмови списания и си умираше да прилича на тези от списанията. Той от това се страхуваше. Иначе, разбира се, нека ходи на кино, нека чете каквото харесва.

Стана, заслепен от изгряващото слънце, което, промъквайки се между зъберите на планината, оцвети в яркочервено стаичката му. Юнашка фланелка, къси панталонки, а в тях — едри ръце и крака с яки мускули… Взе от стената работната си риза и я облече. После нахлузи и работните си панталони от жълт лен.

Най-много се радваше на идването си тук заради здравето. Кристалночистият въздух, леденостудената вода бяха успокоили обтегнатите му нерви от смесицата на бетон и стомана в града, от замърсения му от мотори и фабричен дим въздух, бяха укрепили здравето му. Когато се събуждаше сутрин в града, чувстваше леко главоболие и горчив метален вкус в устата си… Тук нямаше такива неща. Ставаше здрав като желязо, като стомана, усещаше в себе си страшна сила.

Хапна с апетит парчето хляб и сирене, останали от вечерта, и изскочи, понесъл тефтера за отчет, перфоратора и молива. Най-напред перфорира картите на работниците, които дялаха камъни в пущинака, и записа в жълтия тефтер имената и номерата им. Точно щеше да се отправи към сектора на бичкиджиите, когато младото селско момиче, което бе видял и предишния ден, почти подскачайки по тесничкия планински път, мина покрай него с вързопче в ръка.

С черните си шалвари, с дрехата си от синя басма на цветя, под която се открояваха едрите му заоблени гърди, с бялата си, стегнато завита чак до устата забрадка, която оставяше открити само големите му черни очи, то приличаше на плаха кошута.

Минавайки покрай Ихсан със закачлив поглед и усмивка, момичето беше отишло към големия трион. Ихсан нямаше какво друго да прави и тръгна след него. В това нямаше нищо преднамерено, никаква скрита цел. Просто бе свършил проверката на каменоделците и следваше да отиде да проверява бичкиджиите. И се отправи към тях. Най-напред трябваше да перфорира картата на Коджа Хасан, който стоеше пред големия трион, и да го провери, но се отказа, защото там беше отишло красивото селско момиче. Околните можеха да си помислят нещо такова: „Я го виж писаря! Щом разбра, че момичето е дошло при баща си, веднага хукна нататък…“ Не искаше да си мислят така. Да, тя бе красива, бе привлекателна, но дотук. Защо трябваше да се забърква с момиче, когато не можеше да го поиска по закон Божи от баща му и да се ожени за него? А можеше лудо да обикне тази девойка с поглед на кошута, можеше да я поиска от баща й, както Аллах е заповядал.

По едно време вдигна глава от работата си и срещна погледа й. Тя бе застанала точно отсреща, до резачната машина. Гледаше уверено и леко се усмихваше. Междувременно забрадката й се беше развързала и докато я връзваше наново, се показа лицето й, напомнящо парченце от луната. Едно много бяло и съвсем кръгло лице.

Ихсан, който беше свършил проверката си в този сектор, ще не ще, трябваше да отиде там.

Отиде. Бичкиджията Коджа Хасан така се беше увлякъл в работата си, че когато Ихсан го побутна по рамото, за да му каже: „Лека работа!“, погледна със зачервени очи, като че ли се събуждаше от сън, и разбра каква е работата: писарят пак беше дошъл на проверка!

— Добре дошъл, господине! — каза.

— Добре заварил, хайде давай картата.

Измъквайки картата от джоба си, грамадният човек погледна дъщеря си накриво.

— Защо стоиш? — попита. — Хайде пръждосвай се!

Тя не се стресна като градските момичета, не се уплаши, нито се поколеба.

— Имаш ли нещо да кажеш? — попита.

— Не.

Обърна се с безразличие и отдалечавайки се от триона, с бързи крачки се отправи към планината. След малко Коджа Хасан обясни:

— Доведената ми дъщеря. Донесла ми ядене… Хиляда пъти я предупреждавах да не ми носи вързопа, че вече стана голямо момиче. Не слуша. Да го беше пратила по брат си! Не, сама ще го носи…

Ихсан каза, колкото да се намира на приказка:

— Сигурно в селото й се стяга душата!

Коджа Хасан много се ядоса:

— Как така ще й се стяга душата? Тя да не е градско момиче?

Девойката, напомняща кошута с големите си черни очи, дойде и на следващия, и на по следващите дни, но не беше сама.

Беше с по-малкия си брат. Идваше до бараката на Ихсан, изпращаше по брат си вързопа с храната на баща си и после уж чакаше брат й да се върне.

Този ден Ихсан, който беше направил проверката и се прибираше, я завари зад бараката си, облегната на една скала, да чака брат си. Спря за момент, колебаейки се да отиде, или да не отиде при нея. Но момичето го погледна така подканващо, че не се стърпя и тръгна.

— Здравей! — каза.

Момичето се усмихна радостно:

— Здравей!

— Много ли се страхуваш от доведения си баща?

Лицето й помръкна:

— Очите да му изхвръкнат!

— Защо?

— Никъде не ме пуска. Аз да не съм дете?

— Как така ще си дете? Как се казваш?

Погледна, засмя се, изчерви се, сведе очи:

— Хатча. А ти?

— Аз съм Ихсан.

— Ти защо никога не идваш в нашето село?

— Да дойда ли?

— Ела, но не влизай в селото. Аз ще те чакам в гората…

Изведнъж се смъкна от скалата и се сниши. Каза разтревожено:

— Върви си от тук. Брат ми идва. Довечера ще те чакам в гората, чу ли? Около полунощ…

— Добре — каза Ихсан.

Сърцето му сладко туптеше. Влезе в бараката си. Майчице, колко красиво, колко сладко същество! Тя беше точно момичето, което искаше, което можеше да обикне.

Струпа върху масата тефтера, молива, перфоратора и всичко останало и седна до прозореца. Как щеше да дочака вечерта — с конец щеше да я тегли! Както всеки ден, след проверката отвори тефтера пред себе си, уж щеше да работи, но къде ти! От ума му не излизаше красивото момиче с големите черни очи. След малко дойде Мемед Уста и като го видя такъв отнесен над тефтерите, попита с любопитство:

— Какво става? Нещо ново?

Ихсан се стегна:

— Нищо, Мемед Уста. Заповядай, влез!

— За какво мислиш?

Засмя се:

— Няма нищо бе…

Мемед Уста, който притегли стол да седне, не се хвана и каза:

— Хайде, хайде.

— Честно, няма нищо…

Мемед Уста подаде писмото, което държеше:

— Вземай!

Ихсан го грабна и щом погледна плика, разбра.

— От майка ми е — каза. — От майчицата ми!

Нетърпеливо го разкъса и започна да чете. След няколко общи приказки за това-онова майка му споделяше притесненията си за сестра му Нуран. През последните дни започнала да се държи много странно, била все замислена. Нямало я някогашната Нуран, която се смеела за нищо, бърборела, обръщала с песните си махалата наопаки, лудата по киното Нуран, която щом излезела на улицата, повличала след себе си момчетата. Нямало я вече. Сериозна, тревожна, умислена. Майка му се опасяваше да не е болна. Ако знаела какво се върти в главата й, нямало да се страхува. Но не знаела. А като питала, дъщеря й не отговаряла. Ако имала, не дай боже, някаква тайна болест или някаква мъка, която крие от майка си, женицата нямало да го понесе!

Мислите, в които Ихсан беше потънал преди малко, бяха променили посоката си. Черните очи на красивото селско момиче бяха отлетели и тяхното място бе заело вечно угриженото, непознаващо усмивка лице на майка му. Мъчеше го мисълта не за болестта, връхлетяла внезапно сестра му, а за това, че майчицата му се стараеше да предпази децата си от всичко, че си слагаше мъка на сърцето от най-незначителните неща. Знаеше как трепери майка му над рожбите си. Заради това можеше да се разболее, да легне на легло, а после и…

Стана с писмото в ръка. Дълбоко замислен, взе да обикаля из стаята. Мемед Уста го наблюдаваше от единия ъгъл и не издаваше нито звук. Най-после каза:

— Какво има? Лоши новини?

Ихсан спря точно срещу верния си приятел. Втренчи разтревожения си поглед върху месестото, кръгло лице на майстора.

— А? — каза майсторът. — Лоша новина ли?

— Мисля, че заради сестра ми мама отново е изпаднала в параноя…

Мемед Уста каза:

— Не се безпокой! Майките са такива. Има ли защо да се притесняваш?

— Не, но това нейно неспокойно сърце… Със страховете си се е докарала до болест. По цели нощи все за това мисли.

— Прав си, но какво можеш да направиш?

— Точно затова се стяга душата ми, че не мога нищо да направя. Потънала в съмнения, жената се кахъри заради мрачното настроение на дъщеря си.

Денят премина в черни мисли. Когато се свечери и слънцето се скри зад стръмните тъмнолилави скали, той се сети за Хатидже. Не беше забравил майка си, но и Хатидже не му даваше мира. Без да се обади дори на Мемед Уста, той тръгна към планината. Пътят минаваше през леката розовина от залеза на отдавна скрилото се вечерно слънце. Беше потънал в пот. Колко внушителна беше гората с огромните си дървета! Жужене на невидими насекоми, нечии сърцераздирателни вопли, идващи незнайно откъде, мучене на вол в далечината…

Застаналата точно на върха на високите дървета луна бавно се плъзгаше надолу. Мислейки си, че вече е време, Ихсан стана и тръгна. Когато наближи селото, спря. Почака малко. Изведнъж забеляза в полумрака тъмната сянка на момичето и се затича.

Девойката попита плахо:

— Много ли чака?

— Не.

Седнаха един до друг под едно дърво и облегнаха гърбове на дебелия му ствол. Долавяйки, че младежът е умислен, Хатидже попита:

— За какво мислиш?

— За нищо.

— Не ме ли харесваш?

— Ако не те харесвах, щях ли да дойда?

Взе между дланите си коравата пълна ръка на момичето. Доволно от ласката, то поде отново:

— Какво да се прави? Не съм израснала в голямото добрутро, не разбирам от добри маниери. И ако не ти допада мястото…

Ихсан въздъхна дълбоко и после каза:

— Остави това. На мен ми стига този твой поглед, тези твои черни очи, снагата ти!

Момичето рязко се обърна:

— Щом е така, за какво мислиш?

Нямаше как, трябваше да обясни и каза:

— Получих писмо от майка ми, та…

— Лоши новини ли има?

Разказа, всичко й разказа, без да скрива нищо. Но тя не знаеше какво е кино, как да разбере положението на лудата му по киното сестра!

— Не се коси — каза. — Умът не стига до момичешките тайни. Ето, аз толкова дни все за теб си мислех, че накрая от мъка се поболях. Майка ми попита: „Болна ли си, дъще?“ А вторият ми баща…

— Еее?

— Остави го него. Да пукне! Говори на майка ми срещу мен…

— Какво казва?

— Какво ще каже? Има един роднина на шейсет, та той не ме харесва. „… Очите на това момиче не са очи като очи, това момиче един ден ще ни посрами. Това момиче е такова, това момиче е онакова…“ Дано камъни колкото това момиче го фраснат по главата побъркана!

Ихсан дълго се смя. После каза, за да смени темата:

— Значи умът не стига до момичешките тайни?

— Не стига.

— Защо?

— Как защо? Може да се е влюбила в някого!

Не че Ихсан не си го беше помислил, но ако имаше нещо такова, защо приятелят му Решат не го беше известил? Щом не беше му съобщил, значи не в това е проблемът.

Изведнъж позамълча. Ами наистина, оттогава мина толкова време, защо ли Решат не му написа два реда? Получаваше само сухи поздрави в писмата на майка си.

После, връзката му с жената на стария им шеф… Какво ли е станало? Колко пъти му беше казвал: „Откажи се от тази мръсна работа! Не е редно. Помисли за честта на човека. Хляба му ядеш. Това няма да свърши добре!“ Не му обърна внимание, беше му отговорил: „Аз не отивам при нея, тя идва при мен“.

Пак се беше отнесъл, та момичето сръга с лакът хълбока му.

— Я остави тези черни мисли! — каза. — Ако ще мислиш, аз ще стана и ще си отида!

— Къде ще отидеш?

— Тебе какво те засяга?

Придърпа я към себе си:

— Разсърди ли се?

— Не се разсърдих, но се обидих. Повече нищо няма да говоря!

Остави дълбоко в себе си майка, сестра, шофьора Решат и прегърна момичето. Във влагата, дошла от дълбочината на гората, в тишината на мрака те се галеха и се целуваха невинно.

Момичето беше потънало в пот. Изпотени бяха дори краищата на ушите му под развързаната бяла забрадка.

Времето беше минало приятно. Разделиха се с уговорката да се срещнат отново следващата нощ.

Ихсан стигна до бараката си. Беше решил да напише по едно писмо на майка си и на Решат. Майка си щеше да утеши, а от Решат — да поиска сведения за поведението на сестра си.

Извади пред себе си бележника и на трептящата светлина от газената лампа написа писмо най-напред на майка си, а после и на Решат. След три дни Решат получи писмото, докато подслушваше разговора на шефа си в канцеларията зад матовото стъкло. Пощальонът беше го подхвърлил вътре и беше офейкал.

А шефът му се оплакваше на приятелите си с плачлив глас:

— Тази долна жена ме мами с шофьора ми. И то под светия покрив на собствената ми къща. Какво да я правя? Кажете ми, дайте ми съвет, да я убия ли?… Не върви. Това ще накърни репутацията и честта ми. Пък и смелостта ми не стига за такова нещо. Какво ще кажете, мога ли да оставя тази кучка да ме наследи?

Един разгневен глас каза:

— Не.

Старият шеф попита:

— Тогава? Какво е най-добре да направя според вас?

След дълго мълчание един много тънък глас, съвсем различен от предишния, предложи:

— Още отсега остави цялото си наследство на благотворителна организация!

Ново мълчание. После старият шеф каза:

— Идеята ми харесва. Виж, за това не се бях сетил. Ще завещая всичките си имоти и останалите недвижимости на една или на няколко благотворителни организации и ще накарам тази развратница, докато е жива, да се влачи по корем!… Става, става… Добре, а какви са законовите действия в това отношение?

Тънкият глас отговори:

— Извикай нотариус.

Дебелият глас добави:

— Извикай нотариус, но преди това се срещни с адвоката си!

Разговорът беше приключил. Може би шефът му щеше да излезе навън и да го хване, че ги е подслушвал. Той и без това не знаеше, че е дошъл тук. Стъпвайки на пръсти, Решат напусна канцеларията.

Беше излязъл точно навреме, а и Нуран беше дошла при него.

— Какво става?

— Дойдох при теб — отговори тя. — Господин Нури в канцеларията ли е?

— В канцеларията е.

— Какво да правим?

— Каквото искаш.

— Да се поразходим малко… Може ли?

— Защо да не може?

Влязоха в паркираната отпред кола и потеглиха.

Когато излязоха от града, Решат си спомни за писмото.

— Чакай малко — каза. — Днес неочаквано дойде писмо за мен…

Нуран попита с любопитство:

— От кого?

— Откъде да знам? В този джоб е, хайде вземи го и виж…

Нуран взе писмото от десния джоб и щом видя написаното върху плика, веднага разбра:

— А… от брат ми е. И мама беше получила.

Разкъса плика и започна да го чете наум.

Решат каза:

— Чети на глас!

Нуран обаче така бе потънала в написаното, че…

— Защо не четеш?

— Гадняр. Пита те за мен…

— Мен ли?

— Теб.

— Защо?

— Дали не съм била влюбена. Ако е така, трябвало бързо да му пишеш. Изглежда, майка ми му е съобщила нещо за моята угриженост. Абе защо ми се бъркат? Ще обичам, когото си поискам. Каквато работа душата ми поиска, такава ще работя. Аз да не съм дете?

Решат бе взел писмото и го беше прочел на един дъх. Засмя се и каза:

— Всичко ще напиша на брат ти.

Нуран остро го погледна:

— Как така всичко?

— За това, че се любиш?

— Че се любя ли?

— Ами да. Не се ли любиш с шофьора на предприемача Нури бей? Не станахте ли с него мъж и жена?

Тя леко го удари по устата с опакото на ръката си:

— Луд!

Решат, който беше закарал колата в пусто, безлюдно място, както винаги, прегърна момичето. Без да губят никакво време, две огнени устни се срещнаха и от света изчезнаха братът, майката, близкият приятел, страстната жена на шефа.

После се разделиха. Нуран попита:

— Какво ще напишеш на брат ми?

— Нищо, какво мога да напиша?

— Наистина — какво ще напишеш?

— Ако въобще напиша нещо, то ще бъде да не се безпокои, че ти си предишната Нуран, която познава, но че си поумняла и си станала по-сериозна… Друго какво да напиша?

— Пиши, за бога, че да не се вдигне да дойде!

— Хайде да те оставя у вас…

— Ти не влизай в квартала!

— Защо?

— Съседите клюкарстват.

— Добре де.

Остави момичето край махалата и пое пътя към канцеларията.

Нуран вървеше към къщи замислена и се чудеше защо Решат още не я е поискал от майка й. Или целта му беше да я залъгва? Ако само я залъгва и един ден я зареже… През главата й мина нещо, за което си мислеше нощем: един мъничък, блестящ черен пистолет. Смяташе, че друг изход няма. Щеше да убие и него, и себе си — и щеше да се отърве от хората, от погледите и горчивите думи на брат си.

Влезе вкъщи замислена.

Майка й пак беше седнала в единия край на двора и переше. Щом видя дъщеря си да се прибира вкъщи толкова тъжна, тя стана с насапунисани ръце и отиде при нея:

— Добре дошла, дъще!

— Добре заварила! — отговори равнодушно.

Влезе в стаята си. Майка й — след нея. Какво има? Какво се е случило? Пак ли ще започне с вечните си въпроси? Не обичаше нито въпросите, нито тези, които ги задават.

Беше се ядосала на влизането на майка си.

— Какво има пак, мамо? — попита. — Защо остави работата си, за да дойдеш?

Старата жена за малко не се разплака:

— Видя ли Решат?

— Видях го.

— Каза ли му за писмото от батко си…

— Нямаше нужда, господинът и на него е писал. Иска сведения за Нуран. Нуран, Нуран, Нуран. Не знам защо толкова много се занимавате с мен.

С блеснали очи старата жена попита:

— Батко ти Решат какво каза?

— За какво?

— Ще отговори ли на брат ти?

Задушавайки се от гняв, отвърна:

— Не знам, не знам. Върви и сама го попитай!

Хвърли се по корем на леглото.

Майката знаеше, че в такива моменти не трябва да измъчва дъщеря си. Силно притеснена, тя я остави да лежи на леглото, излезе и отиде при легените си. Безкрайни, несвършващи пранета, безкрайна, несвършваща сапунена вода, безкрайна, несвършваща пяна.

Не успяваше да разбере защо е разстроена дъщеря й и това си е. Дали пък не се е запознала с някого, дали не е направила нещо лошо? Защо да е невъзможно? Млада, красива… мнозина тичат след нея. Някой я е прилъгал, прелъстил, после е офейкал и момичето се чуди какво да прави…

Както переше, се изправи до легена: ами ако прелъстителят е оставил нещо в корема й? Ами ако коремът й започне ежедневно да расте и това стане явно за чуждите очи?

Изтривайки в полата насапунените си ръце, тя влезе в стаята. Щом се срещна с дъщеря си, цялата й решителност се пречупи, но вече не можеше да се върне назад:

— Нуран!

Момичето седеше в края на леглото си.

— Моля?

Започна да гали косата й:

— Дяволът ми внуши много лоши мисли, чедо. Викам си, дали този проклет дявол не те е завлякъл по лош път, дали не си направила някоя глупост? Аз си познавам децата. Душите им са чисти, блестящо чисти, но нали знаеш — дяволът си няма работа!

Нуран, която беше обърнала гръб на майка си, погледна гневно:

— Каквото искаш да кажеш, кажи го открито!

Изплаши се:

— Нищо, чедо.

— Няма хък-мък. Аз не съм дете. Ако се забъркам в такава беля, достатъчно голяма съм, за да я оправя сама. Ти не се бъркай! Особено пък онзи всезнайко — никога!

Старата жена промърмори:

— Брат ти ли?

— Да не ми беше брат!

Майка й загуби ума и дума.

— Не говори така, чедо! Той да не би да ти мисли злото?

Седеше на леглото.

— Не се месете, майко, не ми се месете! Аз не съм дете. Най-добре знам какво да направя, какво трябва да направя. Дори законът ми е признал това право, вас какво ви засяга?

Старата жена отново се беше разплакала. Какво й беше дошло до главата! Синът й — далеч, в планините накрай света. Дъщеря й — под носа й, но каква полза? Иска да бъде самостоятелна, не дава никой да й се меси.

Избърса сълзите от очите си, стана и излезе.

Безкрайните пранета… Ако стане нещо, ако започнат да одумват дъщеря й, ако върху името й падне сянка, нямаше да го преживее. Да не живее, да умре — какво толкова, но останалите след нея какво щяха да правят? Ихсан беше мъж, него нямаше да го мисли. Но Нуран, какво щеше да прави тя?

Когато си помисли какво ще стане с Нуран, през ума й мина мисълта за публичните домове. Пак това. Публичните домове, жените с начервосаните устни, боят, ножът, куршумът, които постигаха тези жени…

— Оооф, майчице! — простена. — Да не се бях раждала!