Орхан Кемал
Лош път (10)

10.

В падащата вечер перачката Айше се връщаше вкъщи като кълбо от нерви. От сутрин до вечер работа и се трепи като куче, пери, глади, предавай, а после с триста зора измъквай спечелените пари!… Каква беше тази нейна мъка! Стига вече, за бога! Дланите й — покрити с мазоли. В сърцето й, най-вече нощем — страшна тежест. Докога щеше да продължава това?

Нощ, жълта светлина от лампите, които се поклащаха на електрическите стълбове. Тя плачеше. Оплакваше съдбата си, която я беше обрекла да се влачи така вече години наред. Плашеше се, че един ден ще се свлече бездиханна на някой ъгъл, без да доживее мечтаните добри дни за децата си.

Да задоми Нуран по живо по здраво, да я даде на някой свестен човек и да му каже: „Вземи, сине, поверявам ти я! Ето ти най-красивото момиче на света. Пази го и го цени!“ И синът й да вземе едно добро момиче, че да види домочадието му…

Дълбоко въздъхна.

Ах, сега да беше жив и здрав нейният мъж, картоиграчът!

Много се развълнува, когато си спомни за него. Сега той щеше да бъде най-много три до пет години по-възрастен от нея. Отракан беше покойният. Земята обръщаше, пращеше от здраве. Без съмнение, ако той беше жив, Айше нямаше толкова много да се скапе. Все пак — мъж. Нищо че е картоиграч. Нали печелеше и носеше вкъщи! Нали се връщаше от „походите“ с пълна пазва и ръце!

— И за това сполай… — промърмори. — Аллах да даде здраве, все ще видя добруването на децата си. Синът да направи каква да е къща и да ни отърве от ежемесечната грижа за наема. Дъщерята дори да не се ожени, ако си намери някъде работа, и аз ще видя бял ден. Според мен дъщеря ми трябва да бъде оставена свободна. Нека да работи. Нека да я гледат и отляво, и отдясно! Щели да я преследват! Щели да я задирят! Какво от това? Нека си опича ума, нека си намери някой заможен, пък да се омъжи, че и тя да се успокои, и ние!

Представи си сина си. Гледаше намръщено, както когато беше ядосан. „Не — казваше, — това момиче не само че няма да работи, но и по улиците няма да обикаля. Бога ми, ако направи някоя глупост, ще я убия. Или ще си грабна шапката и ще се махна надалеч. Ти престани да я защитаваш. Аз не се меся!“

Един ден беше говорила с него откровено: „Добре, сине, тя не е ли чуждо имане? Така или иначе, един ден няма ли да отиде при някого? Няма ли да стане нечия съпруга?“ И на това се беше вбесил, но мъчейки се да не си проличи, беше казал: „Тогава е друго“. „Остави я, нека се разхожда, нека обикаля, че да си намери някой заможен!“

Синът й съвсем полудя. Или почти. Стигна дотам да й каже: „Проклета да е майка като теб!“ Каза й го, но въпреки това тя пак го обичаше. Мъжът е същество ревниво. Ревнува не само жена си, но и дъщеря си, майка си, дори и сестра си. Слава богу, синът й беше такъв. Точно такъв син искаше баща му. Покойният казваше: „Един мъж трябва да държи здраво ръката, кръста и езика си!“ Ето такъв беше синът й. Горко на момичето, което го вземе, но каквото си е право, жените обичат такива мъже, такъв тип мъже ги привличат.

Сети се за шефа на Ихсан. Помисли си: „Какво да го правиш такъв рогоносец! Рогоносец е нещастникът, рогоносец. Жена му хойка, скитосва, а той… ни чул, ни разбрал. Дали има седемдесет? Трябва да има. Еее, кой знае на чии врати е тропал навремето, а сега на неговата тропат…“

Махна с ръка, като че ли да пропъди мислите в главата си.

— Мен какво ме засяга? — промърмори. — Нали взе сина ми и го изпрати с двойна надница. Ако пък му помогне да направят къщата ни, няма по-хубаво от това. Какво ме засяга жена му? Тя да му бере срама. Утре те ще отговарят пред Всевишния. По-важно е не кой, а какво прави… Нека аз да стана жертва на неговото великодушие…

От асфалтирания булевард сви по криволичещия път към махалата. Повървя известно време. Вечерта отдавна се беше спуснала над скупчените, полегнали на една страна, приклекнали и готови да рухнат къщи на махалата, а на разкривените им прозорци с бели пердета бяха запалени лампи.

Някъде се чуваше радио, а от радиото — тъжна народна песен.

Изведнъж се спря. Защо нямаше светлина в техните прозорци?

Ускори крачки. Да не би дъщеря й да е отишла някъде? И да беше, досега отдавна трябваше да се е върнала. Много притеснена, тя хлътна в двора през вечно отворената му врата. Дръпна вратата на стаята. Влезе. Напипа кибрита на полицата и запали лампата. На жълтата й светлина се показаха вещите. Леглото на Нуран стоеше разхвърляно. Масата, пукнатото от горе до долу огледало. Добре де, но къде беше това момиче? Уплашено се огледа. Дали пък съседите не знаят нещо?

Отвори вратата. Обиколи всичко наоколо.

Дълго се взира в осветените прозорци на редицата стаи. Влезе в тоалетната. Върна се. Момичето още го нямаше. Да не би да е с Решат? Този Решат гледаше странно дъщеря й, нали? Няколко пъти бе улавяла бягащия му поглед. Да речем, че се случи това, което й минава през ума. Тогава какво? Щеше да му я даде. Сигурно и брат й нямаше да е против. Все пак при предприемача вземаше по няколко стотачки. Синът й — също. Ако двамата съберяха заплатите си, нямаше да има нужда тя да продължава да пере. После… и кола на разположение, с която да се разхождат пред завистливите погледи на махалата, да се забавляват, да ядат и да пият… Ето така, какво друго можеше да иска в този свят? А и синът й може би щеше да се ожени. Ще я наобиколят от едната страна децата на дъщеря й, от другата — на сина й. Изведнъж щеше да стане многолюдно…

Така й се прииска в този момент Нуран да е заедно с Решат! Ако иска, да заведе дъщеря й на безлюдно място, да прави с нея каквото си ще. Направи ли това, той после няма да я изостави я!

Стискайки един самун под мишница, внукът на вехтошаря прибяга през двора, но като видя майката на кака си Нуран да стои до вратата, спря:

— Кака Нуран ли чакаш, майко? — попита.

— Да.

— Надвечер много бързо излезе с чанта в ръка…

Перачката Айше погледна остро:

— С чанта в ръка ли? Каква чанта?

— Ами такава, малко куфарче.

— Не каза ли нещо?

— Не каза.

Остави детето и влезе вътре. Разтърси се наляво и надясно. Малкото куфарче на дъщеря й не беше на мястото си. Бохчата й? Бохчата засили още повече безпокойството й. Беше разбъркана, от нея липсваше малко бельо и беше натикана под леглото.

Сърцето й се разтупа, скочи на крака. Да не би дъщеря й да е избягала? Добре де, но каква причина е имала, за да бяга? Нямаше никаква причина. С нарастваща тревога тя хукна към съседите, заразпитва ги. От никого не можа да получи смислен отговор.

За четвърт час жени и мъже — съседи от двора, а по-късно и от махалата — наобиколиха перачката Айше и всеки казваше по нещо. Къде можеше да бъде? Защо? А къде беше Решат? Къде беше този хубостник, който се отбиваше почти всяка вечер? Никакво обяснение не можеха да дадат.

Влязоха в стаята. Спираха се на различни предположения, после ги отхвърляха. Не щеш ли, едно младо съседско девойче се приближи до масата и намери оставеното писмо.

— А… Я виж. Какво е това?

Събраха се около него. На жълтата светлина на газената лампа момичето прочете на един дъх:

„Майчице,

Заминавам. Неудобно е за казване, но заминавам с мъжа си. Да, Решат вече е мой мъж. Не ме търси, не се мъчи да ме разделиш от него. Защото вече е много късно. Дори да не беше, нямаше да можете да ни разделите. Засега сбогом, мила моя майчице.

Твоя дъщеря, Нуран“

За миг всичко се изясни. Стаята, лампата, която я осветяваше, тълпата съседи се завъртяха в главата на Айше, а после зейна ужасна черна пропаст и тя като че ли полетя надолу. Докато летеше, от нея се изтръгна горчив крясък:

— Нурааан, моя Нуран… Това ли трябваше да ми причиниш?

Съседите объркано тичаха наляво-надясно. Жената лежеше безчувствена. Дори не приличаше на припаднала. Одеколони, розови води и други такива не помогнаха. Гърдите й започнаха бързо-бързо да се повдигат. За миг, изглежда, дойде на себе си. С разкривена уста каза:

— На сина ми… пишете на сина ми. Нека да дойде бързо… да намери Нуран, да я вземе под крилото си…

Жените покриха лицата си с ръце!

Бабите пък нещо си баеха с шепнещи устни.

Младото момиче, което намери и прочете писмото, се притесни. Вдигна глава към небето. Там, горе, светеше една блестяща луна.

 

 

И на небето над планинските върхари, там, където минаваше идващият отдалеко път и беше построен мостът, имаше луна. Дали тази луна беше видяла какво сполетя майка му в града?

Зъберите на скалите пронизваха като голи остри щикове светлото небе. Хладният планински въздух галеше лицата и добавяше още опиянение към опиянението от изпитата ракия.

Ихсан протегна към Мемед Уста саза, който стоеше до него.

— Хайде, майсторе, вземи. Две подрънквания!

Мемед Уста взе саза. След като прокара веднъж-дваж пръсти по струните му, рече:

— Ще ти изсвиря нещо игриво.

— Ами добре.

Най-напред отпи от ракията си, после замези и чак тогава подхвана игривата мелодия, която пробуди осветените от лунните лъчи планински камъни. Удряйки се в скалите, гласът на саза се усили и отекна надалеч, много надалеч. Той беше раздвижил жените, мъжете и най-вече чернооките момичета от циганския табор, който същия ден се беше настанил с тъмните си шатри, магаретата си и босоногите си гласовити деца край строителната площадка и който на следващата сутрин щеше да продължи пътя си. Дори врачката Пембе стана от леглото и без да я мързи, започна да се върти в такт с игривата мелодия. А пък Зехра, която встрани, на унилата светлина на гемиджийски фенер, калайдисваше съдовете на готвачите от строежа, беше започнала да търка с парче плат легена в краката си под ритъма на мелодията.

Мемед Уста наистина свиреше хубаво на саз. Неговият силен и отекващ в скалите звук стигаше чак до селото и до Ихсановата изгора Хатидже. Момичето спеше в леглото си. Събуди се. Огледа се. Майка й, брат й и баща й спяха в съседната стая. Тихичко стана. Промъкна се не през вратата, а през широкия прозорец. Много нощи правеше така, когато отиваше да види любимия си.

Обичаше Ихсан. Обичаше го, но понеже не виждаше особена взаимност от негова страна, се държеше по-студено. Тъй като звукът на саза беше разиграл застиналата й кръв, тя на всяка цена щеше да отиде и поне отдалеч да види любимия си младеж!

Излезе като сянка от бараката, покрита със сламен покрив, отдалечи се от къщи и затича с всички сили. Гората. И през нея профуча. От върха на скалата, която се намираше зад мястото, където Ихсан пиеше ракия с приятелите си, тя погледна надолу.

Ихсан беше там. Замислен, слушаше мелодията. Начинът му на седене, на гледане, та дори и на слушане беше различен. Да можеше бързо да поиска ръката й! Да се оженят. Веднъж да се спаси от гневните ругатни на втория си баща, пък после заедно да вървят нанякъде…

Въздъхна.

Вярно, държеше се като девойче. Други на негово място нямаше да изпуснат момиче от ръцете си. Веднага щяха да направят всички онези неща. А той дори не я беше целунал както трябва!

Сазът утихна. Тя видя как Мемед Уста го остави настрана, как до него се приближи млада циганка, как той й каза нещо, как тя се приближи до Ихсан и взе ръката му. Ядоса се, но се въздържа. Не чуваше какво говори момичето. Ако можеше, щеше да чуе гадателката да казва:

— Юнако, идват големи грижи на главата ти! След ден ли да кажа, след седмица ли, след час ли… Ти не си го слагай на сърцето, не си разваляй настроението. Нека враговете ти да окьоравеят. Писано ти е много скоро дълго пътуване. Имаш изгора — едно чернооко черновеждо момиче, умира за тебе. Искате се един друг, но ти много му мислиш!

Ихсан вдигна глава и погледна Мемед Уста. И той го гледаше. Двамата поклатиха глави в съгласие.

Гадателката продължаваше да нарежда:

— … Но любовта ви ще остане на средата. Далеч от тук те чака друго момиче. Когато най-малко очакваш, птицата на щастието ще кацне на рамото ти. Хайде, хубавецо, дотук се върти езикът ми!

Отдалечи се, за да врачува и на други.

Ихсан каза:

— Вай, мамка му!

Мемед Уста поклати глава:

— Мамка му я! Защо казват: „На врачуване не вярвай, от врачуване не бягай!“ — Палейки цигара, дойде при него. — Ти много пренебрегваш това момиче, Ихсан. Ако е до красота — красива е, а още по-красива е чистата й душа. Ако е до възпитание и любов — и двете ги има. Какво още?

Ихсан смутено вдигна глава, погледна.

— Сестра ми — каза, — не мога да се оженя, преди да я задомя и да настаня майка ми в малка къщичка, това не би ми прилягало. После, не забравяй, че човек не може да притежава всичко, което обича. Обичта е едно, женитбата — друго нещо!

Разотидоха се късно.

Ихсан тъкмо се готвеше да се пъхне в леглото, когато чу силен рев на мотор да изпълва нощта. Странно усещане. Стана. Погледна през прозореца. Силните фарове на пощенската камионетка се приближаваха. Сноповете светлина идваха все по-близо.

След малко камионетката спря пред бараката с остро изсвирване на спирачките. Шофьорът скочи. Той бездруго търсеше Ихсан.

— Здравей, батко Ихсан!

— Здравей. Какво има?

— Имаш телеграма!

Извади я от връзката писма и протегна ръка.

Ихсан я взе и я прочете на светлината на фаровете:

„Майка ти е тежко болна. Ела веднага!

Хаджер“

Не можеше да повярва на очите си. Ако майка му е тежко болна, кой трябваше да изпрати телеграма — сестра му или съседката баба Хаджер? Какво се случваше там?

Къде беше сестра му? Майка му наистина ли беше тежко болна? Или… умряла? Не можеше да го каже, езикът му не се обръщаше.

На другия ден тръгна с пощенската камионетка. Майка му — тежко болна. От сестра му няма вест. Не трябваше ли да го уведоми най-напред тя, а после и приятелят му, шофьорът Решат?

От предната вечер ходеше като болен. Не го свърташе на едно място, искаше колкото може по-бързо да стигне в града и да разбере какво се е случило.

В ранния следобед на по следващия ден, когато слънцето беше полегнало над крайните махали и беше боядисало в унило жълто разкривените им къщи, те влязоха в града, а после — и в махалата. Като не можеше да продължи по тесните й улички, камионетката спря и когато Ихсан скочи на земята, се изтегли на заден ход. Вечерта щяха да се срещнат в канцеларията.

С ужасен страх в сърцето Ихсан вървеше с широки крачки по уличките на махалата и колкото повече приближаваше към къщи, толкова повече съседи срещаше. И всички те — жени и мъже — страняха от него. Когото и да видеше, след поздрава обръщаше глава и бягаше. Защо беше това? Какво имаше?

Влезе в двора. Същото положение. Жените, които перяха там, го виждаха, но като че ли се стесняваха да го погледнат. Беше странно, и то много странно. Сестра му също не беше наоколо. Тук май имаше нещо, но какво?

Стигна до затворената врата на къщата, ритна, отвори я. Нямаше никой. Леглото на майка му беше празно, а в единия му край стояха килимчето, което използваше при молитва, и броеницата й. И леглото на сестра му беше празно!

Обърна се назад и погледна към двора. После влезе в стаята. Добре де, къде са? От вратата чу глас на възрастна жена:

— Добре дошъл, синко!

Обърна се. Баба Хаджер, която беше изпратила телеграмата.

— Добре заварил, бабче. Къде е майка ми? Къде е Нуран?

Старата жена влезе в стаята. Затвори вратата пред любопитните погледи на хората от двора и после каза:

— Спокойно, сине. Каквото и да правим, каквото и да струваме, от съдбата си не можем да избягаме. Ако ти е писано на десет, смъртта няма да те вземе на девет!

Пред очите му заиграха петна. Каква нужда има от всички тези приказки? Защо не каже веднага каквото има да казва, защо разтяга?

— Къде е Нуран?

Баба Хаджер извади от надиплената кърпа в пояса си парчето хартия, което Нуран беше оставила на майка си при бягството, и му я подаде.

Ихсан я взе и прочете:

„Майчице,

Заминавам. Неудобно е за казване, но заминавам с мъжа си. Да, Решат вече е мой мъж. Не ме търси, не се мъчи да ме разделиш от него. Защото вече е много късно. Дори да не беше, нямаше да можете да ни разделите. Засега сбогом, мила моя майчице.

Твоя дъщеря, Нуран“

Развълнува се, стана тъмночервен.

— Майка ми? Къде е майка ми? Нали ми писахте, че е тежко болна?

Старата жена каза с треперещи устни:

— Ние наистина принадлежим на Аллах и наистина ще се върнем при Него!^[1]

Разбра всичко. Захлупи се върху празното легло на майка си и хълцайки като дете, заплака на глас. Вече не бяха важни нито утешенията на възрастната жена и на събралите се съседи, нито дори бягството на сестра му с шофьора Решат. Беше важна само майка му, неговата изтерзана майка, майчицата му.

Обърна пълните си със сълзи очи към тълпата от хора:

— Вдигнато ли е тялото й?

Баба Хаджер отвърна:

— Вдигнато е, чедо.

— Няма ли последно желание?

— Има… Докато предаваше богу дух, аз бях до нея.

— Каква беше последната й воля?

— Каза: нека намери Нуран, нека я вземе под крилото си.

Ихсан отново се захлупи на леглото на майка си. Отново дълго плака като малко дете, а после се изправи и каза с ненавист:

— Решат. Значи най-близкият ми приятел Решат? Добре, ще си го получи! И той, и другите ще си го получат.

 

 

Бяха пристигнали в Истанбул и се бяха настанили като гости в голяма дървена къща на един от хълмовете, спускащи се от Айналъчешме към Касъмпаша. Това беше къщата на бившия футболист Недждет, приятел от детинство на Решат. В нея живееха Недждет, който сега беше шофьор, и цялата му рода — майка му, баща му, брат му, трите му сестри, жена му и дъщеря му. Всички — на един от етажите на тази къща, а на долните два етажа живееха различни и често сменящи се наематели.

Когато наближиха Истанбул и Нуран зърна от влака мястото, за което дълги години бе копняла, тя развълнувано прегърна Решат и дълго го целува. В този миг не съществуваше майка й, още по-малко — брат й. В този миг я имаше нея, имаше го Истанбул, имаше я улица „Йешилчам“. В момента дори Решат го нямаше. Ето че най-после бяха пристигнали. Най-много до седмица, добре облечена, щеше да отиде заедно с Решат на „Йешилчам“, за да изпробва шанса си.

А колкото до Решат, той нехаеше. В нощта, в която пристигнаха в къщата на Недждет, му каза:

— Тази ли? О, една… луда по киното. Лепна ми се. Дай ми една стая от твоите тук с предплата за шест месеца. После — Аллах е милостив!

Шофьорът Недждет дори не се замисли. Вземе ли шест стотачки за шестмесечния наем, току-виж, ремонтирал някои свои занемарени имоти, а и построил в добавка пансион за едноседмично изтрезняване на гърба на кръчмите на пазара за цветя в Бейоглу.

 

 

Тази сутрин се събуди рано. Решат спеше. Погледна го малко уплашена. Привлекателен, много привлекателен, но лъжец. И то страхотен лъжец. Ето че беше минала седмица, откакто пристигнаха тук. Днес-утре, днес-утре… Все отлагаше. Вярно, че Айтен — дъщерята на батко й Недждет, която й беше връстница, и вятърничавите й приятелки с начервени устни от махалата я вземаха със себе си и обикаляха надлъж и на шир из Истанбул, но не това искаше Нуран. Тя беше дошла тук не за да скита с махленските момичета, а за да изпробва шанса си на улица „Йешилчам“. Уж преди да е изтекла седмицата Решат щеше да я заведе при свой познат от киното, уж той, а и всички кинаджии по тази улица, щяха да бъдат удивени от нейната красота и веднага след това — договори, после — аванси, а още по-после — различни роли във филмите и — слава!

Отиде до прозореца, който гледаше към голям орех, и коленичи пред него. Навън беше блестяща утрин, окъпана от лъчите на току-що изгрялото слънце. Дори децата, заели позиции по ъглите, вече бяха започнали да играят на каубои. Държаха пистолети от дърво или от конски челюсти, споменаваха героите от книжките си: Пекоз Били, Том Текс, Бил Кид, за които Нуран въобще не беше чувала, крещяха неистово, бягаха наляво и надясно, наужким се сражаваха, спасяваха хора, спасявайки ги, умираха или убиваха.

Беше се заплеснала по децата, когато една ръка я погали по косата и я накара да се опомни: беше Решат. Обичаше този човек.

Какъвто и да беше, обичаше го. Местата, които посетиха, откакто пристигнаха, хората, които срещнаха там, я бяха впечатлили, но Решат беше друго нещо, той беше първата й любов.

Взе ръката на мъжа и я целуна.

— Децата ли гледаш? — попита Решат.

— Децата гледам. Ела, седни!

Изтегли ръката си и лицето му прие замислено изражение:

— Със седене няма да стане, Нуран. Трябва да вървя и да се залавям за работите си!

— Кога ще отидем?

Решат дори беше забравил:

— Къде?

— Ето там, колко бързо забрави!

— Аха! — каза Решат. — Не е дошъл. Нали ти казах, че е заминал на снимки в Зонгулдак.

— Кога ще дойде?

— Тези дни. Ти смятай работата за уредена!

От полунощ до три-четири часа сутринта държа в ръцете си и мачка до грохване тази жена, но като че ли не можеше да й се насити. Отново я изтегли за китките към леглото и ритна резето на вратата.

След малко Недждет извика отвън:

— Решааат!

— Хоооп!

— Хайде!

— Идвам…

Бързо се облече и излизайки, остави две стотачки:

— Вземи месо, зеленчуци, сготви хубаво ядене, за да обядвате с отбора на Недждет. После вдигнете котва и идете да се разходите!

— Къде?

— Където си поискате. Айтен е истанбулски вълк, тя ще те разходи!

Всъщност и Айтен беше дошла, шегуваше се с баща си в коридора. Беше мургава, висока, но грозна. Често държеше лицето на Нуран в дланите си и дълго го гледаше. Тази красота да беше нейна — ах, само ако беше нейна!

Решат бе излязъл навън.

— Айтен, не оставяй Нуран сама!

Грозното, но с пълни гърди и бедра младо момиче отвърна присмехулно:

— Не се притеснявай, батко Решат. Докато теб те няма, аз ще се грижа за удоволствията й!

Нуран не разбра какво точно искаше да каже, но бащата на момичето и Решат разбраха, хареса им и избухнаха в смях.

— Бъди така добра, грижи се — отговори Решат — да не й доскучае!

Айтен каза прикрито:

— Днес малко ще се поразходим. Да се поразходим ли?

Решат, който разбра какво означава това, отдели от пачката пари в джоба си пет десетачки и ги напъха в шепата на момичето. Ще ги напъха я, толкова много свои пари тя беше разпиляла по батко си Решат. Точно затова ревнуваше от Нуран, но всичките й надежди се бяха изпарили. Нуран беше много красива. По никакъв начин не можеше да й съперничи.

Когато баща й и Решат тръгнаха, Айтен влезе при Нуран:

— Какво правиш, кралице?

Доволна, Нуран погледна приветливо и сви рамене:

— Нищо…

— Малките каубои ли гледаш?

— Какви са те, за бога?

Клекна пред прозореца до коленете на Нуран:

— Тези ли? Играят на каубои. Подражават на прочетеното в списанията. Погледни ме!

Нуран я погледна приветливо с големите си жълтеникавокафяви очи.

— Взех разрешение от батко Решат — каза Айтен. — Днес ще се разхождаме до вечерта.

— Къде ще отидем?

— Където душите ни поискат… — За да не харчи парите, които й даде Решат, тя попита: — Ти имаш ли пари?

Нуран показа двете стотачки, които взе преди малко:

— Имам. Стигат ли?

Айтен щеше да се побърка от радост. Скочи на крака:

— Хайде ставай! Стига сме мързелували!

Подхващайки песен, отиде в стаята си. Дойде с лака и гримовете си. Тук нямаше да се гримират. Щяха да отидат на Бейоглу, в дамските тоалетни на Таксим… И миналия път бяха направили така. Тукашните момичета, всъщност не само тукашните, а всички момичета от „консервативни семейства“ в Истанбул правеха така. От кварталите си излизаха без руж и лак, тайно се гримираха в места, където никой не ги познава, шляеха се, а връщайки се в своята махала, изтриваха грима с кърпичките си, остъргваха лака.

— Хайде сложи тези неща в чантата си!

Нуран ги взе и слагайки ги в чантата си, каза:

— Първо трябва да отидем на пазар и да купим нещо за ядене.

Айтен сви рамене:

— Зарежи! Ще оставим пари на майка ми, тя ще купи и ще сготви. Ние нямаме ли си друга работа? — Веднага се провикна: — Мааайко!

Щом чу гласа й, безсилна да откаже, жената дойде неохотно:

— Какво има, дъще?

— Ние излизаме. Нуран пита дали ще вземеш туй-онуй от пазара и дали ще сготвиш нещо за ядене!

Очите на жената светнаха:

— А… дъще. Много добре. Защо да не сготвя?

Цяла седмица ставаше все така. Преди да излязат, Айтен и Нуран оставяха пари на жената, тя купуваше от пазара разни неща за обяд, но по-често ги приготвяше за вечеря.

Остави момичетата и отиде да се облича.

Нуран имаше дребни пари. Извади три десетачки:

— Дали ще стигнат?

Айтен грабна парите.

— Дори са много — каза.

Дадоха ги на майка й, когато тя се приготви и дойде, а после, нагласени и натъкмени, излязоха от къщи. По пътя Нуран не можа да се сдържи:

— Ти знаеш ли улица „Йешилчам“?

Имаше ли нещо, което Айтен да не знае?

— На Бейоглу е — каза. — Това е улицата, на която се намират филмовите компании!

— Да отидем ли?

Очите на Айтен светнаха. Да не би това момиче да има други намерения? Или пък най-открито иска да стане филмова звезда?

Бързичко намигна и после рече:

— Вярно, ти защо не играеш във филми?

— Ще ме вземат ли?

— Охооо…

Развълнува се:

— Ако ми дадат роля, ах, ако само ми дадат!

До Айналъчешме, оттам — до Тарлабашъ, зад Английския дворец, и завивайки надясно, стигнаха до улиците „Кючюкбайрам“ и „Бююкбайрам“. Тръгнаха по тесните улички между високите жилищни кооперации, които хвърляха влажни сенки върху потопената в блестящо слънце околност. Млади брадати артисти, които влизаха и излизаха от малки пикапи или таксита, нервни режисьори, помощник-режисьори, филмови камери на дъсчени стативи за миг завъртяха главата на Нуран. Ето че беше подушила въздуха на местата, които от една седмица насам владееха сънищата й. Дали един ден и тя като тях, и най-вече като това русо младо момиче, чието име още не знаеше, щеше да бъде поканена с уважение в колата?

— Това тук коя улица е?

— Тук ли?

Айтен потърси с очи табелата на улицата. Не можа да я намери.

— Не зная, миличка. Тук ли ще търсиш улица?

— Коя е улица „Йешилчам“?

— За бога, миличка, тук някъде, може би ей там, отзад.

Докато се оглеждаха, се намеси един младеж със съвсем черни и изтънени повече от необходимото мустаци, с високи закръглени токове, който приличаше на чекийка:

— Някакво място ли търсите?

Айтен го погледна преценяващо, хареса го и му се усмихна:

— Не. Приятелката ми пита за улица „Йешилчам“, та…

Разбирайки, младежът каза:

— Онази странична улица. Вие търсите ли някого?

— Неее. Приятелката ми пристигна от Анадола. Беше се заинтересувала, та…

Това мъничко сведение беше предостатъчно.

— Вие защо не се снимате във филм? — попита той Нуран съвсем директно.

Засрамена, Нуран наведе глава и се изчерви.

— Казва, че няма да я харесат — поясни Айтен.

Младежът, приличащ на чекийка, не изпусна удобния случай:

— Недейте да злословите за себе си. Искате ли наистина да се снимате във филм?

Нуран щеше да полети от радост. Спомни си майка си, а после и брат си. Ето, още с първите крачки беше привлякла вниманието, намериха я подходяща да се снима във филм.

Един друг фин висок младеж с дълги дебели бакенбарди се присламчи до Чекийката.

— Как си, Ерол?

Без да го представи на момичетата, отвърна:

— Живо-здраво бе, Балон!

При втория поглед двамата се разбраха с очи. Приклещиха момичетата от двете страни. Балон попита:

— Госпожицата артистка ли е?

— Не е, но защо да не стане?

— Защо не е?

— Мислела се за грозна…

— Наистина ли? Грозна ли се намирате? Грешите. Коя от тези, които се снимат във филм, е по-красива от вас? — Казвайки това, той се обърна към приятеля си: — Ей, загубеняк, да беше ни поканил в „Йозсют“, там да поговорим! — Погледна момичетата и най-вече Нуран: — Приятелят ми не разбира от протокол. Заповядайте, да седнем в „Йозсют“.

Нуран познаваше малебиджийницата „Йозсют“, която много често се споменаваше в прочетените от нея статии. Там бяха правени репортажи с много известни и неизвестни артисти и кандидат — артисти.

— „Йозсют“ — каза, — познавам я.

Балон попита:

— Откъде?

— От репортажите във филмовите списания.

Още отсега Балон се беше лепнал до Нуран. Това разгневи Чекийката. Винаги беше такъв този… Само да му падне жена или момиче — стой, та гледай. Няколко дни… каквото там Аллах даде, а после щеше да я продаде на продуцента или на асистент-режисьорите. Продаваше не толкова, за да взема пари, колкото, за да измъква често-често ролички за себе си в гангстерски филми или в кръчмарски сцени.

Минаха по улица „Йешилчам“, разговаряйки.

Групата мъже, скупчени вдясно и вляво, с цигари и непристоен език, които си правеха грубиянски шеги, веднага се досетиха какви са Нуран и Айтен. Започнаха да шушукат:

— Я го виж този Балон!

— Вай, сводникът му със сводник! Откъде ли ги е пипнал?

— Страхотна жена бе!

— Давай, Балон!

— Сигурно ще я опита, кучият му син!

— Другата е грозница, но за тази до Балон залагам чиста петдесетачка!

— Ей ти, гладно куче! Хайде наяж се!

Нито Нуран, нито Айтен забелязваха това. Малебиджийницата „Йозсют“ с шишетата сокове от портокал и грейпфрут по витрините си и с разнообразните картини по стените беше наистина много приятно място.

Млади мъже, седнали пред чистички маси, ядяха малеби и замислено пушеха цигари; млади жени с изтрито от устните си червило и с премрежени от безсъние очи; възрастни жени…

— Заповядайте, заповядайте.

— Моля, заповядайте.

Нуран се бе притеснила. Айтен й каза:

— Тук, момичето ми, е Истанбул, и то Бейоглу… Престани да се срамуваш!

Минавайки пред Нуран, Чекийката зашепна на ухото на Балон:

— Няма да се правиш на собственик, а нас да оставяш на сухо! Ще ти смачкам фасона!

Балон рече тихичко:

— Чакай си реда, синко!

— Все така правиш…

— Някой ден и ти ще ми го върнеш.

Седнаха заедно с двете момичета на една от масите и подхванаха разговор за филмова техника, изкуство и артисти.

Нисичкият, стегнат Чекийка каза, гледайки Нуран:

— Госпожицата е много красива, може веднага да вземе главна роля във филм.

Високият Балон го прекъсна:

— Не говори така. Само красота не стига.

— Знаем. Трябват също талант и култура.

— И още как.

— Откъде знаеш, че ги няма?

Като пропусна това покрай ушите си, Балон продължи:

— Както и да е. В удобно време ще ги заведа при Джевдет агабей, че да видим. Той е голяма работа на тази борса!

Чекийката отново възрази:

— Я го зарежи него…

Балон остро се обърна:

— Защо?

— Да не би неговата дума да минава пред Кадри агабей? Този човек има две жилищни сгради, магазини, текуща сметка в банката…

— Не разбрах?

— Измий си ушите и ще разбереш!

Забравяйки за момент момичетата, доброто възпитание и прочее, извадиха на показ цялата си гола същност:

— Ей ти, смотаняко! Кадри бей върши работа с чекове. А Джевдет?

— Затваряй си устата! Смотанякът си ти.

— Ако не беше смотаняк…

— Казвам ти да си затвориш устата. И на Джевдет бей режат купоните, според реда…

— Защо ще търсиш ред? Дойде ли времето, човекът тутакси плаща.

— А Кадри агабей?

Балон отново отсече:

— Вие не се отделяйте от Джевдет агабей!

— Работата опира до режисьорите, синко — каза Чекийката.

Балон поклати глава:

— Виж, това е вярно. Режисьорите, асистент-режисьорите. И без това цялата трудност е, докато те вземат за първия филм!

— Докато вземеш роля, макар и малка във филм, който се снима!

— Вярно.

— И после, не се ли проявиш, зарежи…

— Човече, не разваляй настроението на каката.

— Аз съм откровен човек, синко!

— А аз?

— На кого му пука за теб…

Такава препирня започна, че Айтен стана:

— Хайде да си ходим, скъпа. Най-добър е батко Решат. Щом като той има познати…

 

 

През това време Решат си приказваше със своя приятел Осман, пристигнал току-що от Анадола. Когато чу, че е дошъл в Истанбул с младо и красиво момиче, Осман агабей се ядоса на шофьора Решат.

— Неее — каза, — това няма да стане!

— Защо, Осман агабей?

— Няма никакво защо. Измамна жена да не чува за нашата работа! Разкарай бързо тази, да си върви!

— Добре, но…

— Никакво, но. Ако ти не можеш да я пръждосаш, съобщи ми, аз ще се погрижа за необходимото. Ние сме си сложили главата в торбата. Жени, дъщери няма да ни донесат нищо добро!

Взеха кафетата си, които едно много красиво, стройно и изискано, но тъжно момиче донесе на изящен поднос. Бяха в салона на Османовия апартамент в Мачка. След като момичето излезе, Осман, от чийто поглед не убягна как Решат го гледаше, сякаш иска да го изяде, попита:

— Защо гледаш момичето, като че ли ще го ядеш?

Решат се засмя:

— Ами много е красиво.

— Моята доведена дъщеря. Майка й е болна, много ми помогна за работата, но зарежи. Чакам удобен случай, за да премахна и майката, и дъщерята. Разбира се, по най-чистия начин!

Решат каза:

— Хубава работа! Толкова красиво момиче…

— Красиво момиче винаги се намира! — Провикна се: — Нермин!

Отговори му един чист и ясен като кристал глас:

— Кажи, татко!

— Донеси вода!

Дошлата след малко с чаша вода Нермин привлече като магнит погледа на Решат, после излезе от салона. Отново се върна при майка си в една от задните стаи.

Майката, за която не можеше да се каже, че е повехнала, лежеше върху изящно легло… Какво ти повяхване, беше все още млада и красива.

Нермин седна на края на леглото и започна да я храни със супа.

— За какво говорят?

Нермин отметна косата си назад с пренебрежително движение на главата:

— Откъде да знам?

Жената се интересуваше от новодошлия:

— Какъв е човекът?

— Кой човек?

— Този, който говори с баща ти…

— Какво искаш да ти кажа?

— Млад ли е? Стар ли е?

— Млад.

— Мургав ли е? Рус ли е?

— Кестеняв!

— Привлекателен ли е?

— Майко, моля ти се, много си странна!

Жената се ядоса:

— Странна съм. Защото чуждите хора винаги са ме интересували. Всеки момент може да нахлуе полиция и ние да попаднем в затвора. Аз днес съм тук, утре ме няма. Не искам и ти като мен да станеш играчка в ръцете на шайка престъпници!

Дъщерята каза нервно:

— Ако не беше ти, ако не беше ти, майко…

— Какво щеше да направиш?

— Не знаеш ли какво ще направя?

— Какво?

— На полицията…

— Ще се обадиш, а?

— Въобще не трябва да се съмняваш!

Болната жена загуби ума и дума:

— Да не чуят, само да не чуят, Нермин. За бога, ще те очистят!

В това време телефонът започна да звъни. Нермин скочи от мястото си, но притичвайки, Осман грабна слушалката на телефона, който стоеше върху масата:

— Алооо. Ти ли си, Мухаррем?

— Аз съм, шефе!

Беше висок мургав човек с широки рамене. Телефонираше от склада, в който се намираха сандъците с контрабандни вещи, между които и пакетчетата хероин.

— Да, стоката пристигна. Пратката? Утре вечер Нермин да дойде и да я вземе от същото място. Добре, тогава ще дам и ключовете от склада.

Осман остави слушалката на мястото й и се обърна към Нермин:

— Утре вечер отново да вземеш от предишното място пратката дрога и ключовете.

Нермин каза малко остро:

— Пак ли аз?

Осман кипна:

— Ами кой?

Болната жена побутна дъщеря си:

— Нермин!

След като отново изруга заканително, Осман излезе от стаята.

— Страхувам се — каза Нермин. — Страх ме е, че ще ме хванат и ще ме обвинят в съучастничество. Аз съм още дете. Защо да попадам в затвора?

Облегна се на закръглената колона на майчиното си легло, сведе глава в ръцете си и заплака, хълцайки. Майката виждаше как страда дъщеря й, сърцето й се обливаше в кръв, но какво можеше да направи? Хиляда пъти беше съжалила за игричките, които изигра на нещастния си съпруг преди години. Съжаленията обаче не помагаха, вече беше късно.

Преди десет години тя беше много красива жена, съпруга на треперещия върху нея Ихсан бей — тогавашен собственик на кооперацията в Мачка, на чийто четвърти етаж живееха сега. Ихсан бей, който се бе оженил на четиридесет и пет години, я хранеше, обличаше и изпълняваше всичките й желания, които отгатваше по погледа й, преди още да ги е изрекла. Особено пък, когато тя му роди момиченце като теменужка, мъжът й още повече започна да я цени. Оттогава минаха години. Нермин стана на девет, а Ихсан бей навърши петдесет и четири, когато двадесет и седем годишната жена, в момент на лудост, потърси млад мъж, който да отговаря на пламенната й страст.

По онова време сегашният й мъж беше черновежд черноок силен мъжага, който работеше като охранител на бар в едно от увеселителните заведения на Ихсан бей в Истанбул. Тя много бързо се спогоди с този мъж, който честичко влизаше и излизаше от къщата им. Започнаха да мамят Ихсан бей. Демоничният Осман подлуди младата жена с любовните си игри и с всеки изминат ден я привързваше все повече към себе си. Вече стана наложително да се отърве от Ихсан бей. Това й стана цел. Но за достигането на тази цел съпругът й трябваше да бъде отстранен. Това не беше проблем за Осман — майстор във всякакъв вид черни дела. Щеше да ликвидира мъжа й, но имаше условие: жената да му даде документ. Този документ трябваше да бъде писмо до Осман, с което самата тя му поръчва да убие мъжа й. В случай че един ден тя стане своенравна, писмото щеше да му послужи като оръжие.

Лудо влюбена, без да се колебае, тя написа писмото до любовника си. Отсега нататък щеше да бъде играчка в ръцете на Осман. Една нощ Ихсан бей беше блъснат на улицата от неизвестно такси и умря. Въпреки че на разсъмване един млекар уведоми полицията за лежащото на земята бездиханно окървавено тяло, колата, причинила злополуката, никога не можа да се открие. Прие се, че е дело на някой много пиян шофьор.

Осман никога не разкри какво беше посял… Той най-много от всички жалеше за смъртта на благодетеля си. А младата жена с дъщеря си — с насълзени очи — естествено потърси утеха при него. Околните приемаха с одобрение този верен човек. Откровено казано, той и на външен вид повече й подхождаше. Взе в ръце останалите от работодателя му увеселителни заведения и известно време така ги управлява, че те започнаха да носят по-голяма печалба, отколкото при предишния им собственик.

Никой не се учуди, когато след по-малко от година се ожениха. Това беше най-правилното, най-удобното и най-уместното решение. След още една година собствеността на кооперацията и на увеселителните заведения мина у Осман. Страшно лекомислен и голям комарджия, той пропиля на комар жилищния блок, останал от Ихсан бей, а по-късно — и увеселителните заведения.

И апартаментът, в който сега живееха, също беше продаден като другите. Бяха само наематели на четвъртия етаж.

Нермин не знаеше за тези авантюри на майка си. Смяташе, че милият й баща е загинал от удара на неизвестно такси, а майка й, ще не ще, е отишла при втория й баща. И понеже не знаеше нищо и за писмото, често отваряше дума за това, че ще го издаде на полицията.

Нермин стана от леглото на майка си и отиде в своята стая. Беше хубаво помещение със сини тюлени пердета. Малко елегантно легло от орех, изящен шкаф, кристално огледало, прибори за маникюр, по стените — фотографии на местни и чужди филмови артисти, които пленяваха сърцата на младите момичета.

Хвърли се по корем на леглото си. Не харесваше, не можеше да хареса начина си на живот. Защо събираше от тук от там различни пратки? Ако те бяха от търговска дейност, защо баща й не отиваше лично да ги взема, а пращаше нея? Дори да не знаеше със сигурност, че той се занимава с контрабанда на забранени стоки, се досещаше. Досещаше се също, че я използва, за да избегне полицията и да си върши спокойно работата. Това използване съсипваше Нермин. Много нощи тя се стряскаше насън, събуждаше се. Сънища, а в сънищата й — полицейски джипове, заплашително насочени полицейски пистолети, затвор, железни решетки на затвора… Майка й, майка й да не беше! Ако един-два пъти не й беше попречила с думите: „В никакъв случай, Нермин, моля ти се!“, тя щеше да уведоми полицията, без никак, ама никак да съжалява за доведения си баща с широки рамене, дебели черни вежди и тежки юмруци, от когото се отвращаваше. Щеше да съобщи, но и това нямаше да бъде много лесно. Защото не е да не знаеше, че е следена от всевъзможни преследвачи — едри и дребни, жени, мъже и деца. Най-често беше следена, когато отиваше да разнася тук и там пратките и да събира парите. В другите случаи не я следяха. Знаеше, че ако един ден отиде в полицията с пакетчетата в ръце, онзи негодник щеше без колебание да убие майка й.

Въздъхвайки горчиво, стана от леглото. Застана пред огледалото и равнодушно хвърли дрехите от гърба си. Какво можеше да очаква от живота си? Защо да не бъде щастлива с някой от младежите, които при всяко нейно излизане от къщи тръгваха след нея и й шепнеха на ухото приятни, много приятни неща? Знаеше си обаче, че това не може да стане. В края на краищата тя беше дъщеря на контрабандист. Баща й нямаше да я даде на човека, когото обича. А само по сметка… Колко тягостно, колко нетърпимо беше това съществуване! Кой знае, може би доведеният й баща беше намислил да я даде на някой от съучастниците си в престъпленията. Тогава имаше ли съмнение, че накрая ще стане като майка си?

Погледна одобрително отражението си в огледалото: стегнати в розов копринен сутиен гърди, изящно тяло, големи черни очи, малко носле. Защо да не даде всичко това на най-подходящия, най-харесвания от всички, които вървяха след нея и й нашепваха на ухото сладки неща?

Обличайки синята си къса нощничка, тя отново потъна в мечтите, които лелееше от дълго време: да има любим — висок, широкоплещест, привлекателен от всяка гледна точка мъж. И той да милее за Нермин. Да се обичат лудо. Да му разкаже за тежкото положение, в което се намира. Той да я изслуша спокойно и да вземат решение какво да правят. Доведеният й баща да си получи наказанието за престъпленията. Нермин и храбрият й любим да се оженят. Да отидат в Анадола, някъде далеч из Анадола. В това далечно място би могло да има морски бряг или гора, край планината. Вечер, в топлата си стая, прегърнати, да слушат връхлетялата с ярост буря или страховития вой на глутница гладни вълци в планината, безмълвна под навалелия сняг. В някакъв роман ли беше чела, или във филм беше гледала всичко това? В момента не знаеше, но и нямаше значение.

И тази нощ, както много други нощи, прекара, слушайки воя на вълците в снежната нощ, мислейки за силните ръце на своя любим, усещайки вълнението на морето, в което се люшкаше светлината. Дори за момент видя в съня си своя мъж, притиснал я до себе си толкова силно, че чак костите й пращяха. Къде и как се бяха запознали — не бе разбрала, но ето това беше любимият й. Точно какъвто го искаше. Той я спасява от ръцете на доведения й баща, той я отвежда надалеч. Мястото, в което избягаха, беше село сред планините. Имаха си малка къщичка с пердета, които сама беше избродирала с разноцветни конци, а мотивите им напомняха веселите напеви на Анадола. Селска къща с чист въздух, стая, в стаята — тя и той!

Избърса с опакото на малката си ръка бисерните сълзи в очите си и слезе от леглото. Точно когато беше застанала срещу огледалото, срещна черните вежди, черните очи, лъскавата сресана коса на снощния гост, който я наблюдаваше през процепа на тюленото перде на задния прозорец, и се стресна. Ядосано се обърна… Хилещият се мъж дори не помисли да се отдръпне и стоейки настойчиво пред процепа на пердето, я гледаше безцеремонно, като че ли се познаваха отдавна.

Ядосано отиде до вратата, отвори я и излезе навън:

— Какво има? Какво искаш?

Наглият шофьор Решат каза:

— Добро утро, госпожице!

Нермин беше объркана. Да, беше привлекателен мъж, но не такива харесваше тя, а сериозните, с достойнство. Защо ли я наблюдаваше?

— Добро утро, но защо ме наблюдавахте? — попита.

Със същата безцеремонност Решат се примъкна още малко:

— Не знаете ли?

Младото момиче се учуди:

— Какво?

— Че сте невероятно красива.

Какво нахалство, божичко! Да не би да прекараха нощта под един покрив? И ако е така, защо? Имаше ли някаква причина доведеният й баща да оставя апапите си да нощуват тук?

— Тук ли прекарахте нощта?

— Да. Мислейки само за вас.

— Странно… Къде е баща ми?

— Излезе рано!

— Какво искате да кажете?

— А и майка ви все още спи…

Треперейки от нерви, Нермин извика:

— Пак ви питам: какво искате да кажете!

Хилещият се мъж стана сериозен.

— Не викайте, госпожице. Ако не ме искате…

— Моля, рано-рано не говорете глупости, махайте се от тук…

Отново изящен реверанс.

— Както заповядате!

Пъргаво се отдалечи. Отиде в малката стая до салона, в която прекара нощта и в която оттук нататък щеше да нощува, когато се наложи. Тя принадлежеше на Осман и беше забранено на домашните да влизат в нея. Беше стая, която се използваше при нужда само от много близки нему хора. Имаше много ключове. Когато се наложеше Осман да скрие някого, щеше да го скрие тук за известно време, тайно от жена си и дъщеря си. Имаше и външен изход. В затруднено положение беше възможно да се излезе на улицата с помощта на намиращото се под леглото дебело, здраво въже с кука на края.

Шофьорът Решат се беше осмелил да дебне зад пердето след снощния разговор с Осман за дъщеря му. Осман никак не обичаше това момиче.

Съвсем открито беше казал, че ако намери сгоден случай, би я убил без колебание. Й още беше намекнал, че ще бъде доволен, ако Решат успее да плени сърцето й и да я обезвреди. „Другата я зарежи, нека си върви! — беше казал. — Не си влюбен като ученик я! Нищо не те задължава, синко! Зарежи я и сложи на тезгяха друга далавера, ако можеш да я сложиш. Защото съм много притеснен от дъщерята на онзи рогоносец… Погледът й е враждебен. Не мога да живея под един покрив с хора, които гледат лошо!“

Обикаляше бавно стаята с ръце на гърба.

Беше странно, и то много странно. Досега не му се беше случвало да посегне към момиче и да бъде отхвърлен… Беше учуден, беше изумен. Решат и жените… Жените, и особено хубавите момичета… да не би пък момичето да има любовник? Ако има тайна връзка, по-точно — тайна любов от доведения й баща… лесно е да бъдат разделени бе! Един фитил на Осман агабей и момчето — дим да го няма!

Седна на края на леглото и запали цигара.

Разбира се, че ще изчезне! Пък и имаше нужда от такава нова красавица, за да може да забрави Нуран. Той беше шофьорът Решат. Как няма да успее да грабне момиче, с което живее под един покрив? И ще го отхвърля отгоре на всичко, а?

Стана от леглото. Отиде към прозореца. Погледна навън. Прозорецът гледаше към безлюдно сметище на гърба на високи жилищни кооперации. Отдолу имаше балкон. Това би трябвало да е балконът, за който говореше снощи Осман. Наистина беше възможно при необходимост да се спуснеш към този балкон по въжето с кука, а оттам — да си плюеш на петите.

Засмя се. Помисли си: „Иска ли ти се, Решат, на етажа с балкона да има красиво момиче или млада, енергична жена? Докато ти се спускаш, тя да е излязла на балкона. След това… Защо пък това въже и техниката на спускане от прозореца да не ми бъдат полезни и в заниманията ми на прелъстител?“

Изведнъж — нещо невероятно: на балкона беше излязла прелестна русокоса красавица и беше започнала да простира люлеещо се на въжето долно бельо. Развълнуван, Решат веднага си помисли: „Хайде, пак си паднах на четирите крака!“ — и хвърли цигарата, която държеше в ръката си. Тя се удари в рамото на русата жена и отхвърча към градината. Жената погледна нагоре. След един изтънчен поздрав с глава Решат каза:

— Извинявайте, много извинявайте!

Младата жена се засмя. Решат, който разбра, че тя няма да направи проблем от това, веднага добави:

— Цигарата ми опари ли рамото ви?

Разбирайки всичко, русокоската каза:

— Неее.

— Така кажете, моля ви, защото много ще се притеснявам!

— Така ли, господине?

— Уверявам ви… А мога ли да ви попитам нещо?

— Заповядайте!

— Нощес до ушите ми достигна един прекрасен глас. Да не би…

— Хайде сега, господине, гласът ми чак такъв…

— Моля ви, недейте да скромничите!

— Никак даже не съм скромна. Вие скоро ли дойдохте в тази стая?

— От снощи, но…

— Но?

— Като стоя тук всяка вечер…

— Да?

— Ще чакам нощите с нетърпение.

— Защо?

— Ами дано пак попеете…

Камъкът попадна точно на мястото си. Решат смяташе така, но и жената беше в добро настроение. Нощите все някак отлитаха. Какво ли щеше да излезе от един нов, живеещ на горния етаж женкар, който толкова бързо й показваше колко много я харесва?

Каза, за да го подразни:

— Голям шегаджия сте!

Решат глезено попита:

— Толкова ли?…

— И хубав, разбира се…

— Вие?

— Не знам.

— Много сте красива!

Задавяйки се от смях, тя отвърна:

— Може би, но това не стана ли малко бързичко?

— Кое?

— Любовното обяснение.

— Даже закъсняхме. Слушайки гласа ви, отново бих говорил за чувствата си, стига да имам удобен случай… Тук има ли някой друг, освен вас?

— Никой друг!

— Наистина ли?

— Честна дума.

— Ами тогава?

— Тогава?

— С вас…

— Да?

— Къде? Кога?

Изведнъж от задния прозорец на един от обърнатите гърбом огромни апартаменти се появи намръщена гневна баба. И Решат, и русата жена уплашено се прибраха вътре. Но Решат беше доволен от началото.

Запали нова цигара.

Сети се за Нуран: тази нощ без него, какво ли си е казала за отсъствието му?

Започна да обикаля из стаята.

Нека си казва каквото иска. Щеше да последва съвета на Осман агабей и щеше да я изостави. Каква нужда имаше от нея? Беше я прелъстил, понамачкал до насита, и сега щеше да я захвърли. Като я захвърли — какво, никой ли нямаше да я погледне? Как така? Разбира се, че ще се намери някой. Или съдбата ще й помогне и ще се издигне, или ще я подмятат от ръка на ръка… Помисли си: „Хайде пък ти, човече! Отвори си очите, не му мисли. Млада, красива, енергична… По света няма ли глупаци? Да изнуди някого, да си живее живота. Така или иначе, този свят е преходен. Каквото и да правим, ще отидем в земята. Дали идваш от апартамент, или от барака в краен квартал…“

Като че ли пропъди мислите си с махане на ръка.

После се замисли за Нермин. Осман агабей искаше да му я пробута, но за Решат нямаше причина, която да го накара да се ожени. Работа ли си нямаше бе? Той беше дошъл на този свят, за да обича красивите, а не, за да мъкне бремето на остарелите и погрознелите. Засега Нермин му вършеше работа. Обаче с годините… След тях само Аллах знае… Знае, но не е ли странно? Момичето не му обърна внимание. Досега нямаше жена, която да му устои. Условието е да открие начина и според него да маневрира. Е, все щеше да измисли нещо, разбира се… „Щом Осман агабей я дава на мен, ще я прелъстя!“

Докато обикаляше из стаята, отново си спомни за Нуран. Момичето — не, вече жената — ще почака, ще почака и щом надеждата й угасне, ще вдигне котва. Дори брат й да дойде, тук е Истанбул. Кой на кого? После какво? Все пак е била лекомислена. Ако не беше той, нямаше ли някой друг да я прелъсти, ако не някой друг, то — трети? И тази дума прелъстяване въобще не я разбираше. Кой кого прелъстява? Ако беше скромна, защо му се лепна? Вината донякъде е и у жените, у момичетата, нали така?

Всмукна дълбоко от цигарата си дим и го издиша към тавана. Пет пари не даваше за другите! Нито за Нуран, нито за брат й Ихсан. Сега мислеше за Нермин и за русокоската. Русата беше едно на ръка. Работата е в Нермин. Смущаваше го нейната съпротива. Ако се беше съгласила, щеше да загуби чара си и след като я подушеше, щеше да я зареже.

Изведнъж — отново Ихсан се появи в мислите му.

Спря. Защо? Каква работа имаше Ихсан? Къде е той, къде е Истанбул? Ако един ден му излезе насреща и попита за сестра си… „Нека попита, щом иска! — каза си на глас. — На мен какво ми пука? Аз откъде да знам? Разгонената уличница се вдигнала и дошла в Истанбул. Луда по киното. Кой е видял, че аз съм я довел?“

Като че ли Ихсан наистина беше срещу него.

„Какво ме засяга твоята сестра, приятелю?“ — започна.

„Какво значи какво ме засяга? Ти си я отвлякъл!“

„Лъжа. Кой го казва?“

„Тя го е написала в писмо.“

„Глупости. Помоли ме да й помогна да избяга, не й помогнах. Ако е тръгнала след мен, какво ме засяга?“

„А, така ли?“

„Не, иначе!“

Гневното мъжко лице на Ихсан изчезна от мислите му.