Орхан Кемал
Лош път (6)

6.

Дозата силно приспивателно, която изпи рано вечерта, не беше помогнала на стария предприемач. Обръщаше се наляво и надясно в леглото си, а очите му горяха като пустиня.

Вече много дни и нощи не можеше да заспи.

„Бих платил хиляда, две хиляди, десет хиляди, само и само да успея да поспя няколко часа! — мислеше си. — Да, десет хиляди, че и сто хиляди. Добре де, защо не мога да заспя? Какво ми пречи? Да не би да е някакво подсъзнателно безпокойство?“

Разбира се. Един проблем — проблемът за жена му, който глождеше като малко червейче подсъзнанието му. Не можеше да реши дали жена му не е донякъде права. Не можеше да каже: „Да се разделим! Намери своето равновесие! Спаси ме от безчестието и изтезанието да бъда рогоносец!“ Не казваше и дори пред себе си не можеше да го признае. Правеше се, че не знае, че е рогоносец, избягваше да си го спомня.

Изведнъж всичко в главата му се изпари. Пред отворения прозорец на стаята беше минал силует. Силует на човек. Кой беше? Сянка, но чия? Кой можеше да бъде? Къде отиваше? Какво правеше в този час пред прозореца му? Крадец ли беше? Да го убие ли искаше?

Предпазливо слезе от леглото с боси крака. Отиде до прозореца и погледна към коридора. В полумрака видя бързо отдалечаващия се силует на жена си.

Къде ли отива?

Дълго гледа с празен, със съвсем празен поглед сянката на жена си в полумрака. Сянката слизаше по стълбите. Значи щеше да отиде в градината. Каква работа имаше тя в градината? Може би също не е могла да заспи и ще очаква съня, разхождайки се.

Сянката слезе по стълбата и изчезна.

Старият предприемач бавно излезе от стаята си и отиде до един от прозорците на преддверието, които гледаха към градината.

От този прозорец се виждаше всичко: дърветата, морето от множество дървета, пътят, който минаваше между тях, цветните лехи… Всичко беше огряно от лунна светлина. Изведнъж отново забеляза бялата сянка. Беше излязла от къщата и вървеше между цветните лехи. Щом пътят й зави към гаража, у стария предприемач не остана никакво съмнение. И бездруго щом видя жена си да се промъква страхливо в коридора като бяла сянка, той разбра, че тя ще отиде в гаража, но не можа да го повярва.

Мозъкът му започна да пулсира. Защо?

Да не би да не знаеше? Тя не сядаше ли често в колата с младия шофьор, не изчезваше ли за дълго? Не знаеше ли защо отиват? Е, тогава? Защо сега се беше ядосал, а сърцето му силно се разтупа?

Пое си дълбоко въздух и го издиша.

Да, значи тази жена, тази долна жена си вършеше работата тук. Явно дългите разходки с колата не й стигаха, та и под покрива на къщата му…

Залитайки, като че ли загубил съзнание, той се подпря на стената. Какво трябваше да направи? Какво беше длъжен да направи? В полумрака, с приковани към отсрещната стена очи, той мислеше как да постъпи, как трябва да постъпи. Да, това беше прегрешение, но у кого беше вината? У жена му ли? У шофьора ли? Или у него, да, у самия него? Най-вероятно у самия него. Голямата разлика във възрастта помежду им. Луксозната му кола, която влиза в покрайнините на Истанбул, младо момиче, което скача на въже на улицата с приятелките си, бедни жители на махалата, които надничат зад решетките на прозорците, баща й, болната й майка… Той, който не обърна внимание на стряскащата разлика във възрастта, не беше ли виновен колкото баща й и майка й, които му я дадоха — дадоха е меко казано, — които му я продадоха?

Отново въздъхна.

Ами шофьорът? Този, който протегна ръка към честта на човека, чийто хляб ядеше, той не беше ли виновен? Може би беше, но не толкова много. Той беше млад, привлекателен, буен. Как можеше да устои на млада, макар не колкото него, но все пак млада и на всичкото отгоре — богата жена, която му се обесваше на врата?

Затвори очи. Гневно си представи какво правят в момента жена му и шофьорът. Вероятно се прегръщаха върху леглото.

Пред очите му се редяха сцени. Безчестни фигури със срамни очертания в скрити, бегли картини. Не искаше, не искаше да си представя тези фигури! Нека вършат каквито щат мръсотии, нека стигнат дъното на ада. Защо, защо го мислеше? Какво и кой му носеше страданието, от което му се гадеше?

Постепенно смръщеното му чело се покри с пот.

Махна с ръка, като че ли за да пропъди това, което беше в главата му. Пропъди го, но картините упорито следваха една след друга като сменящите се или редуващи се сцени на филм, които ставаха все по-продължителни. Това беше порнографски филм. А ролята на единия от двамата се изпълняваше от съпругата му, която той все още обичаше. Ако беше чужда жена, а не жена му, от която не можеше да се откаже, може би гледката щеше да му хареса, но това беше неговата законна съпруга, неговата чест!

А сега какво? Беше стар и щом не можеше да изпълнява съпружеските си задължения, трябваше ли да нахлуе в стаята, където се въртяха като на кино сцените в главата му? Нещо трябваше да се направи. Толкова ли е пресъхнала кръвта му? Баща му, дядовците му… Ако бяха те, ако това беше дошло до техните глави? Много добре си спомняше баща си. Снажен буен мъж с огромни мустаци, който плашеше жените вкъщи и властваше над тях. Дядо му беше същият като баща му. И него си го спомняше. Ами тогава? Ако те сега бяха на неговото място? В никакъв случай нямаше да стоят така безучастно, нямаше да оставят ненаказана тази, която им слага рога.

Като че ли дълбоко в сърцето му бавно се отвори една врата. Появиха се две лица, две познати лица — на баща му и на дядо му. Смееха се. Лицата им бяха подигравателни и пренебрежителни. Като че ли искаха да кажат: „Жалко! Жалко за теб! Май не е наша кръвта, която тече във вените ти? Защо стоиш? Едно време в кафенетата, на пиянските софри се заливаше от смях на разказите за измамени мъже и дори не ти минаваше през ум, че същото ще ти дойде до главата. Заканваше се при такъв случай да удряш, да чупиш, да рушиш. Ха сега де? Къде отидоха онези измишльотини? Ето, жена ти е зад стената, зад вратата. Тя и онзи кучи син с красиво лице… Ти защо стоиш? Нима всяка нощ слагаш под възглавницата си пистолет, за да спи там? Защо го мъкнеш със себе си? Не е ли, за да се защитиш? Глупако, зад стената се извършва най-големият обир в живота ти. Крадат честта ти, твоята чест!“

Стъпвайки на пръсти, отиде в стаята и взе малкия си пистолет изпод възглавницата. Щом ръката му напипа студеното желязо, той се сепна и се опомни. За какво щеше да го използва? За да убие онова весело младо момиче от покрайнините на Истанбул, което някога бягаше босо и скачаше на въже пред порутените къщи.

Сега започна да си я представя сред обутите с налъми млади момичета по истанбулската уличка, къщите с почернели дъски, кучетата и котките, които се биеха в тенекиените боклукчийски кофи, честите изблици на момичешки кикот, бедните жители на махалата, които гледаха искрено, с истинска сърдечност. Кой беше я довел до сегашното положение на прелюбодейка, на жена, въргаляща се в леглото на чужд мъж? Не беше ли той, който благодарение на парите си я откъсна още като съвсем мъничка пъпка от клона й и я взе в старите си ръце? Нали тогава си казваше нехайно, че ще му мисли след пет, след десет години, че после… Аллах е милостив.

Беше се отпуснал. Вече щеше да пъхне обратно под възглавницата пистолета, който още държеше в ръката си, щеше да се откаже от тази мръсна работа, когато отново видя подигравателните, но и сурови погледи на баща си и дядо си.

Студена пот, сърцебиене. Вътре в себе си, в дълбините на сърцето си, започна разговор със старците.

„Защо стоиш?“

„Не зная!“

„Вземи пистолета, застреляй я!“

„Да, но я обичам, все още я обичам!“

„Развалено семе, гнило семе. Ти си едно нищожество!“

„Кой ме доведе до това положение? В мен не тече ли вашата кръв? Не съм ли част от вас? Не е ли ваше наследство част от моето сегашно положение? Какво съм аз, ако не вашето продължение?“

„Тогава вземи пистолета, иди и си вземи дължимото!“

Пистолетът и без това беше в ръката му и като нямаше друг изход, тихо излезе от стаята. Коридор. Полека мина през него. Стълби. Внимателно слезе по тях. Градина. Бавно тръгна през нея към гаража и спря пред слабо осветения прозорец с бяло перде.

Имаше луна. Бледа непълна луна. Застана зад гъстите листа на портокаловите дървета. Светът беше близо, много близо, но старият мъж не го виждаше. В ръката му — пистолет, на гърба му — пижама, копринена пижама, на краката му — меки лачени пантофи…

Те бяха зад осветеното бяло перде. Един юмрук по стъклото. Намиращите се вътре чисто голи прелюбодейци, грешниците, които в ужас се мъчат да избягат…

Филмът, пак същият филм в главата му!

Бяха се разбягали в мъждукащата жълта светлина на слабата лампа. Бягаха от смъртта, от края си. После? Беше вдигнал пистолета, беше стрелял… Те се затъркаляха, заваляха се в кървища.

„Точно така! — като че ли каза баща му. — Хайде чупи прозореца!“

Дядо му пък, все едно наливаше масло в огъня:

„Не, душко, няма да стреля. Той няма смелост за такова нещо, той е един страхлив рогоносец… Няма да се осмели да стреля!“

Тъкмо беше протегнал ръка към прозореца, за да докаже, че не е страхлив рогоносец, когато спря.

„С какво право?“ — каза си.

Отпусна ръка. Да, с какво право? Да не би да задоволи желанията на жената, която беше взел, без да обръща внимание на възрастта си, че сега да се чувства в правото си да я убие заради нейната неблагодарност? Не. Никога. Отгоре на всичко се държеше студено с нея. Задължението на съпруга не се състои само в това да храни, пои, облича и разхожда.

„Страхливец!“

Отново баща му и дядо му. С махане на ръка прогони образите им. Нямаше да я убие. Жената имаше право. Най-голямото мъжество, което той можеше да прояви, беше да я изпрати в родното й място, от което я взе преди години. Тя имаше злато, имаше дори диаманти. И пари щеше да й даде, отпращайки я. Това беше мъжеството. Точно когато се канеше да си тръгне оттам, в главата му пак се появиха сцените от онзи порнографски филм. В този момент тя е в ръцете на шофьора — също като във филма…

 

 

Решат изтръска пепелта на цигарата си:

— Нищо…

— Не е нищо, има нещо. Кажи. Защо?

— Смъртта на дъртия… Дълго ще се проточи, много дълго!

По лицето на жената мина сянка от притеснение.

— Вярно! — каза. — Имаш право!

— После инжекции, други работи… Толкова добре се грижи за себе си, че…

— Грижи се.

— Кой знае кога ще умре!

— Какво да правим? Какво искаш да направя аз?

— Не зная, но си мислех за някаква злополука… Какво ще кажеш?

— Какво?

— Ако умре при някаква злополука…

— Де тоз късмет… — Скочи от леглото: — Дай ми една цигара!

Решат протегна пакета, жената си взе и запали от огънчето на младия си любовник. После започна да обикаля из стаята. Той беше пуснал муха в главата й. Наистина съпругът й трябваше да умре в някаква злополука. Влакова катастрофа например… Или пък, докато пресича, да го блъсне такси… Развълнува се. Приближи се до мъжа, който я наблюдаваше от леглото, облегнат на лакът.

— Знаеш ли какво мисля?

— Какво?

— Да го блъсне такси, докато пресича главния булевард, и…

— И тогава ще пукяса ли?

— Имаш ли ракия?

— Какво ще правиш?

— Ще пия, ще пием, глупчо. Какво друго се прави с ракията?

— Посред нощ ли?

— Да! — отсече.

Отвори долапа. Голяма половинлитрова бутилка, преполовена. Махна тапата и я надигна. Пиеше като мъж. Нямаше нужда от никакво мезе. Мезето й беше цигарата.

— Пийни и ти.

— Няма да пия.

— Защо?

— Без да съм седнал на маса, без мезета и някакви салати не ми се ще…

— Женчо! — каза гаменски. — С топли мезета и с туршии и баба знае да пие ракия. Мъжете могат да пият ракия с цигара! — Отново надигна шишето, като че ли искаше да покаже мъжка класа.

— Жива — здрава! — каза Решат.

— Хайде дай мезе!

Протегна устни към устните на младия мъж. Беше в пълния смисъл на думата от „онези жени“. Целуваше и целуваше ненаситно любимия си шофьор. После се отдръпна и попита:

— Кажи, как ще се спасим от този тип?

Шофьорът сви рамене:

— Не знам.

— Знаеш!

— Откъде да знам бе?

Жената отново започна да обикаля с шишето в ръка. Какви ли неща не й минаваха през ума: влак, влакове. Влакове, които се блъскат, викове до небесата, писъци, после загинали с разбити глави, в кървища. Между умрелите е и той — нейната най-голяма напаст. Плаче, хълца. Кой откъде ще разбере, че и сълзите й, и хлипането й са от радост? Ама това са небивалици. Влаковете не се блъскат току-така, пък и да се блъснат, дъртакът няма да е във влака. Най-лесно, най-постижимо и близко до ума е да стане при пресичане. Но това не е ли също случайност, половин на милион? При това положение? Отпи от шишето една след друга две глътки. Застана срещу Решат:

— Кажи, как да се отървем от този тип?

Подлецът се ядоса:

— Откъде да знам бе?

— Защо не знаеш? Не си ли мъж? Ум нямаш ли? Напъни си мозъка. Не ти ли трябват пари, бъдеще, хубав, много хубав живот?

— Разбира се, че ми трябват.

— Тогава няма проблем, разбрахме се…

— Какво ще излезе от това?

— Не се прави на глупак! Не прочетохме ли преди време във вестника? Една жена се договорила с младия си любовник да… мъжа й.

— Говори ясно!

— Глупако, какво по-ясно от това?

— ???

— Защо гледаш така строго?

— Продължавай!

— Не ме гледай така! Казах ли ти да го убиеш?

— От погледа ти го разбрах.

— Да не си луд! Да не би да искам да си изцапаш ръцете с кръв? После, ако те тикнат в затвора, аз какво ще правя?

— Още какво?

— Не казах: „Ти го убий!“

— Каза, че онази се договорила с любовника си. Значи и ние, ако се договорим…

Запуши с ръка устата на младия мъж.

— Говори по-тихо! — зашепна. — Ако се договорим, какво ще стане?

— Нищо няма да стане, но ако изцапаме ръцете и лицата си, ще изгорим!

— Вярно. Така е — нито ти, нито аз. Защо като будали да си горим ръцете, щом има маша?

— Сега стана.

— Ще използваме парите ми. В този свят човек какво ли не прави за пари!

— Вярно.

— Ръцете ти са дълги. Познаваш много хора. А аз съм жена. Единственото нещо, което мога да направя, е да платя за тази работа.

Отново надигна шишето. Изпразни го до последната капка, като че ли пиеше вода. После го хвърли в ъгъла.

Беше се напила яко. Когато говореше, езикът й се заплиташе. Изведнъж започна да плаче. Опряла глава на гърдите на любимия си мъж, тя плачеше, въздишаше и току попита:

— Обичаш ли ме?

Като нямаше друг изход, Решат отговори:

— Съмняваш ли се?

— Не се съмнявам, мили, не се съмнявам, но се държиш с мен много студено. По-рано така се палеше, че чак щеше да ме разкъсаш. Стискаше ме толкова ненаситно, че чак костите ми пращяха. Разраняваше устните ми. А сега?

— Какво е станало сега?

— Какво да стане? Като че ли си недоволен, че идвам в стаята ти…

Като не получи очаквания отговор от младия мъж, тя рязко се изправи и попита заплашително:

— Кажи. Не си ли доволен?

Решат се подсмихна:

— Луда.

— Остави това сега, отговори! Доволен ли си, не си ли? Ако не си, кажи го направо, веднага да ставам и да си ходя! — После, съвсем побесняла, додаде: — Решат, не ме подлудявай, отговори бе!

— Какво да ти отговоря, захарчето ми? Доволен съм, но се притеснявам от мъжа ти!

Тя скочи от леглото:

— От мъжа ми ли?

— Какво да правя? Не зависи от мен.

— Значи се страхуваш от мъжа ми? Жалко за теб. Аз съм жена, пък не се страхувам, а…

И Решат се изправи:

— Той е твой мъж, чедо. Не те задоволява, не може да излезе на глава с теб. Ти си правата. А аз? Той преди всичко ми е шеф. Дава ми работа и хляб.

Младата жена като че ли се беше успокоила. Запали цигара от пакета на Решат и после отново се приближи до ръба на леглото му.

— Я го зарежи! Аз ще ти дам не само хляб, ами масло, каймак и мед. Ще ти дам състояние, блестящо бъдеще. Ще те направя богат, разбра ли?

Очите на жената се затваряха. Решат, който се страхуваше тя да не заспи, мислеше как час по-скоро да я разкара. Най-лесно щеше да бъде, ако й даде исканата любовна милостиня…

— Не ме ли слушаш, Решат?

— Аз ли?

— Ти!

— Глупости говориш.

— Не слушаш, животно, лъжец!

— Ууух!

— Какво? Ух ли? От мен ли?

— От теб. Хайде тръгвай си вече!

Тъй като го каза полу на шега, жената не се ядоса.

— Значи ме пъдиш?

— Да, пъдя те, върви си вече. Пияна кучка!

— Пияна кучка ли?

— Да, пияна кучка!

Изведнъж, ставайки сериозна, тя изрече:

— Аз съм съпруга на твоя шеф, аз съм ти госпожа!

— Голяма работа!

Жената замалко да избухне в смях. Разпери ръце и се хвърли в обятията му:

— Целуни ме!

Решат я целуна.

След четвърт час, разрошена, тя излезе от стаята на гаража. Беше прохладна лунна нощ. След като вдиша няколко пъти чист въздух, тя тръгна между плодните дървета, леко залитайки. Изкачи каменната стълба на вилата. Точно когато минаваше с омерзение покрай отворения прозорец на мъжа си, пред нея с неочаквана бързина изскочи старият предприемач:

— Откъде идваш?

Пияната жена най-напред се стресна. Той ли беше това? Този мъж, загубил от много години способността си да бъде съпруг? Дойде на себе си:

— Какво те засяга?

Мъжът я хвана за китките и понечи да я притегли в стаята си:

— Мен ли какво ме засяга? Аз какъв съм ти?

Жената нервно се засмя:

— Ха-ха-ха…

Мъжът насочи към нея пистолета в ръката си:

— Ще те унищожа!

Стана сериозна:

— Мен ли? Ти ли, ти, който от години се влачиш след мен като кротка овчица? — С опакото на ръката си тя отстрани дулото на пистолета му. — Да заплашваш с пистолет една жена не е майсторлък, господине! Жената трябва да върви след съпруга си заради неговата мъжественост. За една незадоволена жена парите, богатството, златото, диамантите, че дори и пистолетът не значат нищо, разбра ли?

Той свали ръката, в която държеше пистолета. Тя щеше да тръгне, но спря:

— Ако трябва някой от двама ни да умре и ако тази работа трябва да свърши пистолетът в ръката ти, то това не е незадоволеният, а некадърният. Разбираш ли? Ти от години, да, от много години не можеш да ме задоволиш. Засрами се от некадърността си!

Старият предприемач не чуваше. Обзаведеният с тежки скъпи мебели салон на вилата се беше преобърнал наопаки.

— Не те обичам, отвращавам се от теб. Защо стоиш? Стреляй, убий ме! Ти си убиецът на моята младост, красота и радост. Ако имаш чест, обърни този пистолет не към мен, а към себе си! Застреляй се, защото предизвикваш погнуса у една млада жена!

Остана неподвижен, като замръзнал. Не знаеше колко време е минало. Изведнъж шумът от затваряне на врата го накара да се опомни. Значи изоставяйки го, жена му си беше влязла в стаята и беше хлопнала вратата под носа му. Сега какво да направи?

Погледна пистолета в ръката си. Какво друго беше той, освен безвредна играчка, чието черно дуло леко проблясваше на лунната светлина, влизаща в салона през отворения прозорец към градината. Можеше ли да го обърне към себе си и да натисне спусъка му, за да се избави от унижението? Не, не можеше да направи това, нямаше да може да го направи. Беше получил работата, щеше да получава още много нови работи, щеше да печели пари. Работа и пари… Но защо? За кого? За да превръща в госпожи нови и нови момичета от крайните квартали, а те един ден да се изправят срещу него и да го обиждат с жестоки хули?

Стъпвайки на пръсти като крадец, страхувайки се да не чуе жена му, той влезе в стаята си и се захлупи на леглото.