Филипа Грегъри
Проклятието на краля (8)

Замъкът Стортън, Стафордшър
Зимата на 1501 г.

Намирам дома си в състояние на трескаво безпокойство. И трите деца са болни, само бебето, Реджиналд, не се облива в пот и няма червен обрив. Отивам в детската стая веднага. Най-големият, деветгодишният Хенри, спи тежко в голямото легло с балдахин; брат му Артур се е свил на кълбо до него, а на няколко крачки от тях момиченцето ми, Урсула, се мята и върти в малкото си легло, което през деня прибираме под голямото. Поглеждам ги и чувствам как стискам зъби.

В отговор на кимването ми бавачката обръща Хенри по гръб и повдига нощницата му. Гърдите и коремът му са покрити с червени петна, някои от тях — сливащи се едно с друго, лицето му е подуто от обрива, а зад ушите и по врата му изобщо няма нормална кожа. Целият е в зачервени и възпалени обриви.

— Това дребна шарка ли е? — питам я кратко.

— Или това, или едра шарка — казва тя.

Задрямал до Хенри, Артур проплаква леко, когато ме вижда, аз го вдигам от горещите чаршафи и го слагам да седне на коляното ми. Чувствам, че телцето му гори.

— Жаден съм — казва той. — Жаден — бавачката ми подава чаша разреден ейл и той изпива три големи глътки, а после я избутва. — Болят ме очите.

— Държахме капаците затворени — казва ми тихо бавачката. — Хенри се оплака, че светлината дразни очите му, затова ги затворихме. Надявам се, че сме постъпили правилно.

— Така мисля — казвам. Изпитвам такъв ужас от собственото си невежество. Не знам какво трябва да се направи за тези деца, нито дори какво им е. — Какво казва лекарят?

Артур се обляга на мен, дори тилът му е горещ под целувката ми.

— Лекарят казва, че вероятно е дребна шарка и че, ако е рекъл Бог, и тримата ще се възстановят. Казва да ги държим на топло.

Определено се грижат да им е топло. В стаята е задушаващо горещо, огън гори зад решетката на огнището, под прозореца има пълен с жарава мангал, леглата са отрупани със завивки, и всичките три деца се потят, зачервени от горещина. Слагам Артур обратно върху горещите чаршафи и отивам до малкото легло, където Урсула лежи отпусната и безмълвна. Тя е само на три, мъничка е. Когато ме вижда, вдига ръчичка и помахва, но не проговаря, нито казва името ми.

Нахвърлям се ужасено върху бавачката.

— Не си е изгубила ума! — възкликва тя отбранително. — Просто е отпаднала от горещината. Лекарят каза, че ако треската премине, тя ще се оправи. Пее по малко и хленчи по малко насън, но не е изгубила ума си. Във всеки случай, все още не.

Кимвам, опитвайки се да бъда търпелива в тази прекалено затоплена стая, където децата ми лежат като трупове на удавници върху пясъчен бряг.

— Кога ще идва отново лекарят?

— Сигурно е на път сега, милейди. Обещах му, че ще го повикам, веднага щом пристигнете, за да може да говори с вас. Но той се кълне, че ще се оправят — тя поглежда лицето ми. — Вероятно — добавя.

— А останалите от домакинството?

— Двама пажове са се заразили. Единият се разболя преди Хенри. А кухненската прислужница, която се грижи за кокошките, почина. Но още никой друг не я е прихванал.

— А селото?

— Не знам за селото.

Кимвам. Ще трябва да питам лекаря за това, аз нося отговорност за хората в нашите земи. Ще трябва да поръчам да разпратят от нашата кухня храна в къщите, където има болен, ще трябва да се погрижа свещеникът да ги посещава и да проверя дали, когато някой умре, ще имат достатъчно пари за гробарите. Ако не, ще трябва да платя за гроб и за дървен кръст. Ако положението се влоши, ще трябва да наредя да изкопаят чумни ями, за да заравят телата. Това са задълженията ми като господарка на Стортън. Трябва да се грижа за всички във владението си, не само за децата си. А както обикновено — както става винаги — ние нямаме представа какво причинява болестта, никаква представа какво ще я излекува, никаква представа кога ще се прехвърли в някое друго бедно, прокълнато село и ще убива хора там.

— Писахте ли на негова светлост? — питам.

Моят управител, който чака на прага на отворената врата, отговаря вместо нея:

— Не, милейди, знаехме, че той пътува с Уелския принц, но не знаехме къде са по пътя. Не знаехме къде да му пишем.

— Пишете от мое име, и изпратете писмото в Лъдлоу — казвам. — Донесете ми го, преди да го запечатате и изпратите. Той ще бъде в Лъдлоу до няколко дни. Може дори да е там сега. Но аз ще трябва да остана тук, докато всички оздравеят. Не мога да рискувам да предам тази болест на Уелския принц и неговата годеница, независимо дали е морбили или едра шарка.

— Пази Боже — казва набожно управителят.

— Амин — отвръща бавачката, молейки се за принца, въпреки че е положила длан върху горещото, зачервено лице на сина ми, сякаш вече никой не е по-важен от един Тюдор.