Филипа Грегъри
Проклятието на краля (132)

Замъкът Уорблингтън, Хампшър
Лятото на 1538 г.

Прекарвам лятото в къщата си в Уорблингтън. Пътуващият двор минава наблизо, но тази година по пътя не се задават кралски вестоносци, за да се уверят, че мога да подслоня голямата свита. Кралят не иска да отседне при мен, макар че нивите са толкова зелени и обширни, а горите — така изобилстващи от дивеч, както бяха, когато той каза, че това е любимата му къща в Англия.

Гледам голямото крило, което построих за удобството на кралица Катерина и младия й съпруг, и си мисля, че това бяха хвърлени на вятъра пари и пропиляна обич. Мисля си, че парите или обичта, предлагани на Тюдорите, винаги отиват на вятъра, защото момчето Тюдор, толкова обичано от майка си, беше разглезено от всички ни.

От къщата си в Бишам научавам, че Томас Кромуел ни отнел абатството за втори път. На монасите, които трябваше да се молят за Джейн Сиймор, е наредено да напуснат, параклисът за отслужване на литургии за душите на починалите, който трябваше да остане вечно, единственият такъв параклис в Англия, е тих. Филонът на епископа е отнет, нашето абатство отново е затворено. Беше отворено отново по прищявка на Тюдор; затваря врати по заповед на Кромуел. Дори не пиша, за да протестирам.

Поне съм уверена, че принцесата е на сигурно място в Хамптън Корт и когато гостува на брат си в двореца Ричмънд. Без съмнение тя ще има нова мащеха, преди да изтече годината, и всяка нощ се моля кралят да избере жена, която да се държи добре с нашата принцеса. Сигурно ще търсят съпруг и за нея, говори се за португалската кралска фамилия, а двамата с Монтагю сме съгласни, че независимо от възрастта ми и независимо къде ще отиде тя, аз трябва да замина с нея, за да се погрижа да се установи в новия си дом.

Това лято съм заета в Уорблингтън: готвя се за жътвата и въвеждам ред в архивите, но един ден моят управител идва да ми съобщи, че един нов пациент в малката ни лечебница, мъж на име Джарвис Тиндейл, питал лекаря Ричард Еър защо в църквата и в лечебницата няма книги за новото познание. Някой му отговаря, че е всеизвестно, че аз и цялото ми семейство вярваме в старите порядки, в това, че свещеникът изрича Божието слово пред вярващите, в светата литургия, във вярата, а не в делата.

— Попита за онзи коняр, когото освободихте от работа, милейди. Лутеранът, който искаше да покръсти половината коняри? Попита и за домашния ви свещеник, Джон Хелиър, и дали той някога посещава сина ви Реджиналд в Рим или където е. И пита защо синът ви Реджиналд не се връща в Англия толкова дълго.

В едно малко село винаги има клюки. Винаги има клюки за господарската къща. Но изпитвам смущение заради тези клюки за замъка, за болницата, за нашата вяра, точно когато се справихме невредими с поклонението, и точно когато нашата принцеса намери известна сигурност там, където й е мястото.

— Мисля, че е по-добре да кажете на този човек да внимава с обноските си спрямо своите домакини — казвам на управителя. — И съобщете на лекаря господин Еър, че не е нужно мненията ми да бъдат споделяни с половината хора от околността.

Управителят се усмихва широко.

— Нищо не е станало — казва. — Няма какво да се знае. Но ще поговоря насаме с него.

Не се замислям повече за това, докато не се настанявам в приемната, занимавайки се с делата на имота, с Монтагю до себе си, а Джефри пристига с Ричард Еър, лекаря, и приятеля си Хю Холанд, търговецът на зърно. При вида му заставам рязко нащрек, като елен, замръзнал при звука от прекършването на вейка. Питам се защо Джефри е довел тези мъже при мен.

— Почитаема майко, трябва да говоря с вас — казва Джефри, като коленичи за благословията ми.

Съзнавам, че усмивката ми е напрегната.

— Неприятности ли има? — питам го.

— Не мисля. Но този лекар казва, че един пациент в болницата…

— Джарвис Тиндейл — прекъсва го лекарят с поклон.

— Един пациент в болницата искал да основе тук училище за новото познание, и някой му казал, че тук то не се търси и че вие не бихте го позволили. Сега той си замина, изпълнен със злоба, и разказва на всички, че не допускаме книгите, чието четене кралят е разрешил, и че Хю Холанд, моят приятел тук, е много близък с нас и Реджиналд.

— В това няма нищо нередно — казвам предпазливо, като хвърлям поглед към Монтагю. — Това са клюки, без които можем да минем, но няма доказателства.

— Не, но може да се направи така, че да звучи нередно — изтъква Джефри.

— А това е търговецът, който отиде при Реджиналд с моето предупреждение — прошепва Монтагю в ухото ми. — И откара домашния ти свещеник отвъд морето по наша молба. Така че под този дим има малко огън. — На висок глас се обръща към лекаря: — А къде е сега този господин Тиндейл?

— Отпратих го веднага щом оздравя — казва лекарят бързо. — Управителят на нейна светлост ми каза, че тя не обича клюки.

— Можете да бъдете сигурен, че не обичам — казвам му остро. — Плащам ви, за да церите бедните, а не да клюкарствате за мен.

— Никой не знае къде е той — казва Джефри нервно. — Нито дали не ни следи от известно време. Мислите ли, че може да е отишъл при Томас Кромуел?

Монтагю се усмихва безрадостно.

— Със сигурност.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото всеки, който има някакви сведения, винаги отива при Кромуел.

— Какво да правим? — Джефри мести поглед от мен към по-възрастния си брат.

— По-добре да отидеш лично при Кромуел. Говори с него за това дребно недоразумение, това малко несъгласие, и че тук клюкарстват за глупости като сбирщина старици — отправям гневен поглед към лекаря. — Увери го в лоялността ни. Напомни му, че сам кралят възстанови нашето абатство в Бишам и нарежда да държим в църквата Библия на английски, която всеки може да чете. Кажи му, че в малкото училище преподаваме новото познание от книги, чието използване негово величество разрешава. Кажи му, че учителят учи децата да четат, за да могат да учат молитвите си на английски. И нека тези добри мъже обяснят какво се говори против тях, и че всички сме верни слуги на краля.

Джефри придобива неспокойно изражение.

— Ще дойдеш ли с мен? — пита той Монтагю много тихо.

— Не — заявява твърдо Монтагю. — Това е нищо. Няма от какво да се боиш. По-добре само един от нас да отиде да каже на Кромуел, че тук няма нищо, което да представлява интерес за него — нито тук в замъка, нито в имението. Кажи му, че господин Холанд е отнесъл преди месеци на Реджиналд съобщение със семейни новини, нищо повече. Но иди днес и му кажи всичко това. Той вероятно вече знае всичко. Но ако отидеш и му кажеш, тогава създаваш впечатление за откритост.

— Не може ли да дойдеш?

Джефри моли толкова жално, че се обръщам към Монтагю и казвам:

— Синко, няма ли да отидеш с него? Ти можеш да говориш с Томас Кромуел по-непринудено и спокойно, отколкото Джефри.

Монтагю се изсмива късо и поклаща глава.

— Ти не знаеш как разсъждава Кромуел — казва той. — Ако отидем и двамата, ще изглежда, че сме разтревожени. Ти иди, Джефри, и му кажи всичко. Нямаме нищо за криене и той знае това. Но иди днес, за да можеш да разкажеш нашата версия на историята, преди този Тиндейл да стигне там и да предаде доклада си на своя господар.

— И вземи някакви пари — казвам много тихо.

— Знаеш, че нямам дори едно пени на този свят! — възкликва Джефри раздразнено.

— Монтагю ще ти даде нещо от хранилището за пари и скъпоценности — казвам. — Предай на Томас Кромуел подарък и добрите ми пожелания.

— Откъде да зная колко да му дам? — възкликва Джефри. — Той знае, че съм затънал в дългове.

— Ще разбере, че това идва от мен като обещание за приятелство — казвам спокойно. Вземам голямата си връзка ключове и тръгвам начело към хранилището ни за пари и скъпоценности.

Вратата се отваря с две ключалки. Джефри спира за миг на прага и се оглежда с въздишка на копнеж. Има лавици с потири, които се използват в параклиса, има сандъци с монети: медни — за дървосекачите и надничарите, сребърни — за надниците, изплащани всяко тримесечие, и заключени сандъци със злато, прихванати с халки към пода. Изваждам красиво изработена посребрена чаша изпод вълнената й покривка.

— Това е идеално за него.

— Посребрена чаша? — пита Джефри със съмнение. — Защо не изпратиш нещо позлатено?

Усмихвам се.

— Лъскава е, наскоро изработена, не сияе, а по-скоро искри. Тя е олицетворение на Кромуел. Занеси му това.

* * *

Джефри се връща от Лондон, изпълнен с гордост от собствената си ловкост. Разказва ми как разговарял с Томас Кромуел — „не сякаш съм неспокоен или нещо подобно, а като мъж с мъж, непринудено, като една видна личност с друга“ — и че Кромуел веднага разбрал, че това са клюки на завистливи селяни по адрес на по-високопоставените от тях. Казал на лорд-канцлера, че, разбира се, сме писали на Реджиналд по семейни въпроси, и че Хю Холанд е пренасял съобщения от нас, но че никога не сме преставали да виним Реджиналд за ужасното му писмо до краля, и всъщност сме го умолявали да се погрижи то никога да не бъде обнародвано, и че той ни е обещал то да бъде потулено.

— Казах му, че това е лоша теология, при това лошо написана! — казва ми Джефри развеселено. — Напомних му, че вие писахте на Реджиналд и му изпратихте съобщение чрез самия Кромуел.

Джефри се справя толкова добре с Томас Кромуел, че стоките на Хю Холанд, които са били конфискувани на кея, са му върнати в пълен размер, а тримата мъже — Холанд, синът ми и лекарят — са напълно свободни.

Джефри и аз потегляме заедно към Бъкингамшър, за да занесем добрата вест на Монтагю, който е в къщата си в Бокмър. Пред нас потеглят половин дузина конници, а внучките ми Катерина и Уинифред пътуват с мен към семейния си дом.

Яздим към познатите ниви и дървета в земите на Монтагю, а после виждам към нас да се насочват бързо препускащи стражи с кралското знаме начело. Капитанът на моята стража изкрещява: „Стой!“ и „Не мърдай!“, докато правим път на хората на краля на главния път, както трябва да правят всички добри поданици.

Дузина са, облечени за езда, но с брони, и носят мечове и копия. Ездачът отпред носи кралското знаме с трите хералдични лилии и трите лъва, което свежда за поздрав към моето знаме, когато ни вижда как го чакаме да мине. Пътуват бързо, в тръс, но без да се надигат от седлата, а в центъра на кавалкадата има пленник, мъж, гологлав, с късо палто, скъсано на рамото, с потъмняваща синина на скулата, с вързани зад гърба ръце, и крака, привързани с ремък под корема на коня.

— Бог да ми е на помощ — промълвява Джефри. — Това е Хю Холанд, търговецът на зърно.

Кръглото, засмяно лице на лондонския търговец е изпито и бледо, ръцете му стискат ремъка под опашката на коня зад него, за да се задържи върху бързо движещия се кон, тъй като тежките стъпки на коня го разтърсват силно.

Подминават ни, без да забавят ход. Капитанът ни хвърля бърз подозрителен поглед, сякаш мисли, че може да сме потеглили да спасяваме Хю Холанд. Вдигам ръка да покажа, че признавам властта му, и това привлича вниманието на Хю. Той вижда знамето ни и ливреята на моите стражи, и извиква на Джефри:

— Върви си по пътя, защото ще ме последваш!

В шума от копитата на конете и смутеното раздвижване на ездачите, в суматохата от прахта и припряното им преминаване, те изчезват, преди Джефри да успее да отговори. Той се обръща към мен, пребледнял, и казва:

— Но Кромуел беше ясен. Беше удовлетворен. Нали дадохме обяснения.

— Това може да е нещо съвсем друго — казвам, макар да не мисля, че е. — Да отидем в къщата на Монтагю и да питаме брат ти.