Филипа Грегъри
Проклятието на краля (32)

Дворецът Уестминстър, Лондон
Пролетта на 1512 г.

Когато се появява след траура си за бебето, кралят се държи добре с мен, затова ме съветват да помоля за връщането на състоянието и земите на брат ми. Би трябвало да помоля дори за връщането на семейната ми титла. След като цял живот съм се преструвала, че името ми е нищожно, а богатството ми — изгубено, сега ме съветват да поискам и двете.

Това е замайващо преживяване, като повторно излизане от студения манастир, сякаш отново се озовавам в онзи кралски двор под знака на пролетта, отново излизам от мрака, примигвайки на светлината. Описвам голямото състояние, което брат ми изгуби, когато бащата на този крал го изтръгна от учебната му стая и го захвърли в Тауър. Назовавам титлите, с които разполагах, когато им обърнах гръб, тръгвайки към олтара, за да се омъжа за един рицар на Тюдорите от низш произход. Отначало предпазливо, сякаш поемам огромен риск, назовавам прочутото си име, посочвам стойността на голямото си състояние и казвам, че то е било мое собствено, изцяло мое собствено, че Тюдорите несправедливо са ми го отнели, и че го искам обратно.

Спомням си гневните си молитви в абатството „Сион“, пренебрегвам гнева си и пиша внимателно прошение до краля, като оформям молбата си така, че да не звучи като укор към онзи алчен тиранин, баща му, а само като скромно искане за онова, което ми принадлежи. Искане синовете ми да получат онова, което е наше. Искам да възстановя семейното величие, искам отново да бъда Плантагенет. Очевидно е дошло времето, когато мога да бъда Плантагенет. Очевидно най-после ще мога да бъда себе си.

Удивително е, но кралят удовлетворява молбата ми. Щедро, великодушно, мило, той ми предоставя всичко, което искам, и ми казва, че тъй като по рождение и по положение съм една от най-изтъкнатите дами на кралството, е редно да се радвам и на най-голямото богатство. За него съм това, което съм родена да бъда: Маргарет Плантагенет, богата, както се полага на принцеса на Йорк.

Моля кралицата за разрешение да отсъствам от двора за нощта.

— Искате да съобщите на децата си — усмихва се тя.

— Това променя всичко за нас — казвам.

— Вървете — казва тя. — Вървете в новия си дом и се срещнете с тях там. Радвам се, че най-сетне получихте справедливост. Радвам се, че отново сте Маргарет Плантагенет.

— Графиня на Солсбъри — казвам, като й правя дълбок реверанс. — Той ми даде фамилната титла, която ми се полага по право. Аз съм графиня на Солсбъри.

Тя се засмива от удоволствие и казва:

— Звучи много внушително. Много царствено. Скъпа моя, толкова се радвам за вас.

Отвеждам Урсула, която сега е високо тринайсетгодишно момиче, и по-малкия й брат Джефри, с кралската баржа надолу по реката до Л’Ербер, прекрасния дворец на Плантагенетите край реката, близо до Тауър, който кралят ми върна. Уверявам се, че огънят в голямата зала е запален и свещите горят в стенните свещници, така че когато моите момчета влизат, дворецът е топъл и гостоприемен, а новите служители от домакинството ми могат да видят, осветени ярко като актьори в жива картина, тези момчета от рода Йорк, които влизат във владение на собствеността си.

Чакам ги, застанала пред огромния огън в голямата зала, с Урсула до мен, с ръката на седемгодишния Джефри в моята. Хенри влиза първи, както подобава, коленичи за благословията ми и ме целува по двете бузи, после отстъпва встрани да направи място на брат си Артур. Един до друг те коленичат пред мен, почтителната им поза прикрива високия ръст и силата им. Вече не са момчета, те са млади мъже. Пропуснала съм пет, близо шест години от живота им, и никой, нито дори един крал от династията на Тюдорите, не може да ме обезщети за това. Това е загуба, която никога не може да бъде възстановена.

Помагам на Хенри да се изправи на крака и се усмихвам на гордостта си, когато той се извисява над мен. Той е висок, добре сложен, близо двайсетгодишен мъж. По-висок е от мен с цяла глава, мога да почувствам силата в ръцете му.

— Сине — казвам, и се покашлям, за да прикрия треперенето на гласа ми. — Синко, липсваше ми, но сега отново заедно, отново заемаме законно принадлежащото ни място в света.

Протягам ръка на Артур и целувам и него. На седемнайсет той е висок почти колкото по-големия си брат, и още по-едър и силен. Той е атлет, превъзходен ездач. Спомням си как братовчед ми Джордж Невил — лорд Бъргавени — ми обеща, че ще направи от това момче силен мъж. „Заведеш ли го в двора на краля, ще се влюбят в него заради храбростта му на арената за турнири“, каза ми той тогава.

Следващ по ред, Реджиналд се изправя на крака, когато пристъпвам към него, но макар че го прегръщам, той не обвива ръце около мен, не се вкопчва в мен. Целувам го и отстъпвам назад, за да го погледна. Той е висок и строен, с тясно лице, чувствително и подвижно като на момиче, кафявите му очи са много предпазливи за единайсетгодишно момче, устата му — твърда, сякаш затворена от насила наложено мълчание. Мисля си, че той никога няма да ми прости, задето го оставих в манастира.

— Съжалявам — казвам му. — Не знаех как да те опазя, не знаех дори как да те изхраня. Благодаря на Бога, че сега си отново при мен.

— Достатъчно добре опазихте другите — казва той кратко: гласът му е неуверен, понякога момчешки дискант, а друг път се запъва и става по-плътен. Той хвърля поглед към застаналия до мен Джефри, който стисва по-здраво ръката ми, когато долавя враждебността в гласа на брат си. — Те не трябваше да живеят като безмълвни отшелници, сами сред чужди хора.

— Хайде сега! — Хенри изненадващо прекъсва брат си. — Нали всички сме отново заедно! Почитаемата ни майка спечели обратно състоянието ни и нашата титла. Избави ни от живот на лишения. Стореното — сторено.

Урсула се приближава до мен, сякаш за да ме защити от негодуванието на Реджиналд, и аз я притискам до себе си.

— Прав си — казвам на Хенри. — И си в правото си да нареждаш на брат си. Ти си мъжът в семейството, ти ще бъдеш лорд Монтагю.

Той поруменява от удоволствие:

— Аз ще получа титлата? Дават ми и вашата титла? Аз ще нося фамилното име?

— Не още — казвам. — Но ще я получиш. Отсега нататък ще те наричам с това име.

— Ще трябва ли да го наричаме Монтагю, а не Хенри? — обажда се Джефри с тънко гласче. — И аз ли сега ще имам ново име?

— Със сигурност ще бъдеш най-малко граф — отбелязва Реджиналд с неприязън. — Ако не ти намерят принцеса, за която да се ожениш.

— А тук ли ще живеем сега? — пита Урсула, като се оглежда из голямата зала с високите боядисани греди и старовремското огнище в центъра на стаята. Усвоила е вкус към хубавите неща и живота в двора.

— Това ще бъде лондонската ни къща, но ще останем в кралския двор — отговарям. — Ти и аз като придворни дами на кралицата, брат ти Джефри — като неин паж. Братята ти ще продължат да служат на краля.

Монтагю се усмихва широко, Артур стиска юмрук:

— Точно на каквото се надявах!

Лицето на Реджиналд светва:

— А аз? И аз ли ще дойда в двора?

— Имаш късмет — казвам му. — Реджиналд ще отиде в университета! — съобщавам на другите, а неговата усмивка помръква.

— Лично кралят предложи да плаща таксите ти — казвам му. — Щастливец си да се ползваш с благоволението му. Самият той е голям учен, възхищава се на новите познания. Това е голяма привилегия. Казах му, че учиш при братята картузианци, затова той ти дава място в колежа „Модлин“ в Оксфорд. Това е голямо благоволение.

Той свежда поглед към краката си, с тъмните му ресници, закриващи очите му, и аз си казвам, че може би се мъчи да не заплаче.

— Значи отново трябва да живея далече от къщи — отбелязва той с много тих глас. — Докато всички сте в двора. Всички заедно.

— Синко, това е голяма привилегия — казвам, малко нетърпеливо. — Ако се ползваш с благоволението на краля и се издигнеш в Църквата, кой знае какъв може да станеш накрая.

Той сякаш се кани да възрази, но брат му го прекъсва.

— Кардинал! — възкликва Монтагю, като разрошва косата му. — Папа!

Реджиналд не може дори да се усмихне на брат си.

— Присмиваш ли ми се сега?

— Не! Наистина го мисля! — отвръща Монтагю. — Защо не?

— Защо не? — съгласявам се. — Всичко ни е възвърнато, всичко е възможно.

— А с какво разполагаме? — пита Артур. — Точно? Защото ако ще служа на краля, ще трябва да си купя кон, и седло, и броня.

— Да, какво ни е дал? — пита Монтагю. — Бог да го благослови, че е възстановил справедливостта. Но какво имаме?

— Само онова, което ни принадлежеше, и сега ни е върнато — казвам гордо. — Помолих краля за онова, което беше мое по право, титлата и земите, които ми бяха отнети, когато брат ми беше несправедливо екзекутиран. Той се съгласи, че брат ми не е бил предател, затова ни възстановява състоянието. Това е справедливост, не милостиня.

Момчетата чакат като деца, които очакват новогодишни подаръци. През целия си живот са знаели за загадъчното съществуване на някакъв чичо, чието име не трябва да се споменава, за минало, толкова славно, че е трябвало да го крием, за богатство, толкова голямо, че ни е непоносимо да обсъждаме изгубеното. Сега сякаш мечтата на майка им се е осъществила.

Поемам си дъх.

— Получих отново графската титла — казвам. — Семейното ми име и титлата ми са възстановени. Ще бъда графиня на Солсбъри.

Монтагю и Артур, които разбират колко огромна е тази привилегия, изглеждат зашеметени.

— Той дава на теб, една жена, графска титла и владение? — пита Монтагю.

Кимвам. Знам, че се усмихвам широко, не мога да скрия радостта си.

— Графиня по собствено право. И земите. Всички земи на брат ми са ни върнати.

— Значи сме богати? — предполага Реджиналд.

Кимвам.

— Наистина е така. Ние сме едно от най-богатите семейства в цялото кралство.

Урсула ахва леко и плясва с ръце.

— Това е наше? — иска да се увери Артур, като се озърта. — Тази къща?

— Това беше къщата на майка ми — казвам гордо. — Ще спя в нейната голяма спалня, където си е лягала със своя съпруг, братът на краля. Не е по-малка от който и да било друг дворец в Лондон. Спомням си я ясно от времето, когато бях малко момиче. Спомням си как живеех тук. Сега отново е моя, и вие ще я наричате свой дом.

— Ами къщи в провинцията? — пита нетърпеливо Артур.

Виждам жадното любопитство в лицето му и разпознавам собствения си алчен трепет.

— Ще строя — обещавам му. — Ще построя голяма тухлена къща, замък, обзаведен по-богато и от дворец, в Уорблингтън в Хампшър. Това ще бъде най-голямата ни къща. Ще имаме и Бишам, фамилния ми дом в Бъркшър, и тази къща в Лондон, и имение в Клейвъринг, в Есекс.

— А домът ни? — пита Реджиналд. — Стортън?

Разсмивам се.

— Той е нищо в сравнение с тези — казвам пренебрежително. — Малка къща, една от многото, с които разполагаме. Имаме десетки къщи като Стортън. — Обръщам се към Монтагю. — Ще ти уредя прекрасен брак, ще имаш къща и собствени земи.

— Ще се оженя — обещава той. — Сега, когато имам име, което мога да предложа.

— Ще имаш титла, която да предложиш на съпругата си — обещавам му. — Сега мога да се огледам за подходяща жена за теб. Имаш какво да донесеш в един брак. Сам кралят ме нарича „братовчедке“. Сега можем да потърсим наследница, чието състояние да се мери с твоето.

Той като че ли се кани да предложи нещо, но се усмихва и премълчава за момента.

— Знам коя — закача го Артур.

Веднага заставам нащрек.

— Можеш да ми кажеш — обръщам се към Монтагю. — И ако тя е заможна и от добро потекло, ще мога да го уредя. Можеш да избираш. Сега в кралството няма семейство, което не би сметнало за чест да се сроди чрез брак с нашето.

— Вие се превърнахте от беднячка в принцеса — казва Реджиналд бавно. — Сигурно се чувствате, сякаш Бог е отговорил на молитвите ви.

— Бог ми изпрати единствено справедливост — казвам предпазливо. — И е редно ние, цялото семейство, да въздадем благодарност за това.

* * *

Бавно привиквам да бъда отново заможна, както трябваше да привикна да бъда бедна. Повиквам строители и зидари в лондонския си дом, и те започват да преобразяват Л’Ербер от пищен дворец, какъвто е, в още по-внушителна сграда: слагат настилка в предния двор, облицоват с красива ламперия голямата зала. В Уорблингтън поръчвам да направят истински замък, с ров, пълен с вода и подвижен мост, параклис и морава, всичко както биха го направили родителите ми, точно като замъка Мидълхам от детството ми, когато знаех, че съм родена за величие и не можех да си представя, че всичко това може да изчезне за една нощ. Построявам замък, който може да се мери с който и да било друг в страната, подготвям прекрасни покои за гости за времето, когато кралят и дворът идват да отседнат при мен, тяхната именита поданица в собствения й великолепен замък.

Поставям навсякъде герба си, и всеки ден ми се налага да изповядвам греха на гордостта. Но не ме е грижа. Искам да обявя пред света: „Брат ми не беше предател, нито пък баща ми. Това е почтено име, това е кралско знаме. Аз съм единствената графиня в Англия, която носи титлата по силата на собственото си право. Ето го моят знак върху многото ми къщи. Ето ме. Жива — не предателка. Ето ме!“

Моите момчета навлизат в дворцовия живот като истински принцове, каквито са всъщност. Артур веднага допада на краля заради храбростта си и уменията си на арената за двубои. Моят сродник Джордж Невил направи добра услуга на синовете ми, когато ги възпита и ги научи на всичко, което трябваше да знаят, за да бъдат популярни в двора. В кралските покои Монтагю е непринуден и елегантен; Артур е един от най-храбрите участници в двубои в един двор, който поставя на първо място храбростта. Той е един от малцината, които се осмеляват да препуснат срещу краля, един от малкото, наистина твърде малкото, които могат да го победят. Когато успява да свали от седлото краля на Англия, Артур се хвърля от собствения си кон, провирайки се покрай пажовете, за да помогне на Хенри да се изправи на крака, а Хенри се смее гръмогласно и прегръща Артур: „Не още, братовчеде Плантагенет! Не още!“, крещи той и те заедно се заливат от смях, сякаш един повален крал е нещо много забавно, а гледката на един Плантагенет, застанал над свален от седлото Тюдор може да бъде само чудесна, другарска шега.

Реджиналд учи в университета, Урсула служи редом с мен в покоите на кралицата, Джефри остава в детската стая в Л’Ербер с домашните си учители и другарите си, а понякога и той идва в двора да служи на кралицата. Не мога да се заставя да го изпратя в провинцията, не и след изживяната скръб от раздялата с по-големите ми момчета, не и след продължителната болка от изгнанието на Реджиналд. Това момче, най-малкото ми момче, бебето ми, ще задържа. Кълна се, че ще го държа до себе си, докато се ожени.

* * *

Кралят отчаяно копнее да тръгне на война и е твърдо решен да накаже французите за настъплението им в Италия, решен с да защити папата и земите му. През лятото моят братовчед Томас Грей, маркиз на Дорсет, повежда поход за завземането на Аквитания, но не може да направи нищо без подкрепата на бащата на кралицата, който отказва да изпълни ролята си в съвместните им бойни планове, Томас е обвинен за това, както и за лошото поведение на войските си, и над репутацията му като поддръжник на Тюдорите и над нашето семейство отново се спуска сянка.

— Вината не е у братовчедите ви, ваша светлост, а у вашия тъст — казва прямият северняк лорд Том Дарси на краля. — Той не ме подкрепи, когато тръгнах на кръстоносен поход. Не подкрепи и Томас Грей. Вината е във вашия съюзник, а не в пълководците ви.

Той забелязва, че го наблюдавам, и ми намига леко. Знае, че всичките ми роднини се боят да не изгубят благоволението на Тюдорите.

— Може и да сте прав — казва Хенри кисело. — Но испанският крал е велик пълководец, а Томас Грей със сигурност не е.