Филипа Грегъри
Проклятието на краля (109)

Л’Ербер, Лондон
Януари 1536 г.

Потеглям по студените пътища към Лондон с наметка на главата и увита в дузина шалове в опит да се стопля. Рухвам от седлото пред вратата на лондонската си къща, а Джефри ме поема в обятията си и казва нежно: „Ето, вече сте у дома, дори не си и помисляйте да продължавате към Кимболтън.“

— Трябва да отида — казвам. — Трябва да се сбогувам с нея. Трябва да я помоля за прошка.

— По какъв начин сте й изменила? — пита той, въвеждайки ме в голямата зала. Огънят гори в огнището; чувствам потрепващата топлина върху лицето си. Дамите ми внимателно свалят тежкото наметало от раменете ми и размотават шаловете, изхлузват ръкавиците от измръзналите ми ръце, и събуват ботушите ми за езда. Тялото ме боли от студа и умората. Чувствам всяка една от шейсет и двете си години.

— Тя повери принцесата на моите грижи, а аз не останах до нея — казвам кратко.

— Знаеше, че сте направили всичко, което можете.

— О, проклето да е всичко! — богохулното проклятие се изтръгва неочаквано от устните ми. — Не направих за нея нищо така, както исках да го направя, а бяхме млади заедно и ми се струва, сякаш е било вчера, а сега тя лежи на смъртно легло, дъщеря й е в опасност и не може да стигне до нея, а аз… аз съм само една глупава стара жена и съм безпомощна в този свят. Безпомощна!

Джефри коленичи в краката ми и в изражението на милото му лице се смесват смях и скръбно съчувствие.

— Никоя жена, която познавам, не е по-малко безпомощна в този свят — казва той. — Никоя не е по-решителна или силна. А кралицата знае, че и сега мислите за нея и се молите за нея.

— Да, мога да се моля — казвам. — Мога да се моля поне да е спокойна и да не изпитва болка. Мога да се моля за нея.

Тежко се изправям на крака, изоставям изкусителния огън и чашата греян ейл с подправки, и отивам в параклиса си, където коленича на каменния под, както винаги се молеше тя, и поверявам душата на моята най-скъпа Катерина Арагонска в Божиите ръце, надявайки се, че Той ще се погрижи по-добре за нея на небето, отколкото се грижехме ние, тук на земята.

И именно там ме намира Монтагю, когато идва да ми каже, че тя е мъртва.

Тя си отиде като много достойна жена; това трябва да бъде утеха за мен и за нея. Подготвила се за смъртта си, провела дълъг разговор с посланика си, и била в компанията на скъпата си Мария, която пристигнала там на кон в това зимно време, за да бъде до нея. Писала на племенника си и на краля. Разказват ми, че писала на Хенри, че го обича, както го е обичала винаги, и се подписала като негова съпруга. Помолила се с изповедника си и той я помазал със свещен елей и й дал последно причастие, така че тя била, според непоклатимата си вяра, готова за смъртта си. В ранния следобед се изплъзнала от този живот, който беше такава тежка и неблагодарна задача за нея, и — толкова съм сигурна, сякаш съм го видяла — се присъединила към съпруга си Артур в следващия.

Представям си я такава, каквато я срещнах за първи път, млада жена, тръпнеща от вълнение, че ще бъде принцеса на Уелс и озарена от любовта, първата си любов, и си представям как отива на небето така, следвана от своите пет ангелчета, една от най-прекрасните кралици, които Англия е имала някога.

* * *

— Разбира се, това променя всичко за принцеса Мери към по-лошо — бурно заявява Джефри, като нахълтва в личния ми кабинет, рязко смъквайки зимния си жакет.

— Как така към по-лошо?

Чувствам се спокойна в скръбта си. Нося рокля в тъмносиньо, цветът на кралския траур на моята династия, макар да ми казват, че кралят носи жълто и златисто и че ярките цветове подхождат на настроението му, защото най-сетне се е освободил от една предана съпруга и не го заплашва нахлуване от страна на нейния племенник.

— Тя изгуби закрилница и свидетелка — съгласява се Монтагю. — Кралят никога не би предприел нищо срещу нея, докато майка й беше жива, щеше да бъде принуден да лиши кралицата от граждански права преди дъщеря й. Сега принцеса Мери е единственият човек в Англия, който продължава да отказва да положи неговата клетва.

Вземам решението, което ме чака отдавна.

— Знам. Знам това. Трябва да я измъкнем от Англия. Сине Монтагю, моментът е сега. Трябва да поемем риска. Трябва да действаме сега. Животът й е в опасност.

* * *

Оставам в Лондон, докато Монтагю и Джефри подберат войниците, с които ще заминат за Хънсдън и ще похитят принцесата, ще тръгнат по маршрут, заобикалящ Лондон, и ще наемат кораб, който ще я чака и ще я изведе от някое от малките селца покрай Темза, като Грейс например. Решаваме да не казваме на испанския посланик; той обича принцесата и дълбоко скърби за майка й, но е деликатен, боязлив човек, и ако Томас Кромуел го арестува, мисля, че ще го изстиска като испански портокал и човекът ще си каже всичко след броени дни, може би след броени часове.

Джефри заминава за Хънсдън и, след като чака търпеливо, подкупвайки когото успее, убеждава момчето, което пали огньовете в спалните, да му услужи. Прибира се у дома грейнал от облекчение.

— Тя е в безопасност за момента — казва. — Хвала на Бога! Защото щеше да е почти невъзможно да я измъкнем. Но късметът й се промени — кой би го помислил? Получила е писма от кралицата Болейн, в които се казва, че трябва да бъдат приятелки, че принцесата трябва да се обърне към нея в скръбта си.

— Какво? — питам слисано. Толкова рано сутринта е, че още не съм облечена, а съм още по нощница и поръбена с кожа домашна роба. Джефри е дошъл в спалнята ми, ние сме сами, той разравя жаравата.

— Знам — той едва не се разсмива. — Дори видях принцесата. Позволяват й да се разхожда в градината, по заповед на Ан. Очевидно Дамата е наредила да дадат повече свобода на принцесата и да се отнасят с нея по-мило. Може да приема посетители, а испанският посланик може да й носи писма.

— Но защо? Защо Ан би се променила така?

— Защото, докато кралица Катерина беше жива, кралят нямаше друг избор, освен да остане с Дамата, длъжен беше да доведе докрай разрухата на Църквата. Знаете какъв е, когато всички казваха, че това не може да се направи и не бива да се прави, той ставаше все по-упорит и по-упорит. Но сега, когато кралицата е мъртва, той е свободен. Спорът му с императора е приключен, не го заплашва нахлуване, не е нужно да влиза в спор със Светия Отец. Сега е вдовец, може законно да се ожени за Ан, ако иска, и няма причина да не се помири с принцесата. Тя е дъщерята на първата му съпруга; един син от втората съпруга просто ще наследи трона преди нея.

— Значи онази жена се опитва да се сприятели с принцесата?

— Казва, че ще се застъпи пред баща й, казва, че ще бъде нейна приятелка, казва, че тя може да дойде в двора и дори не за да бъде придворна дама, а да има собствени покои.

— Ще има ли предимство пред копелетата Болейн? — питам, по-остро отвсякога.

— Не каза това. Но защо не? Ако той се ожени за Ан втори път, този път с благословията на Църквата, тогава и двете момичета ще заемат второ място пред едно законородено момче.

Кимвам бавно. После ме обзема прозрение и казвам тихо, с голямо задоволство:

— Ах. Разбирам. Тя сигурно се страхува.

— Да се страхува ли? — Джефри се извръща от бюфета със сладкиш, останал от снощи, в ръка. — Да се страхува?

— Кралят не е женен за нея. Имаше две венчални служби, но Светият Отец обяви и двете за недействителни. Тя е просто негова конкубинка. Сега кралицата е мъртва и той може да се ожени отново. Но може би няма да се ожени за нея.

Джефри ме поглежда с отворена уста, на пода падат трохи от сладкиша. Дори не му казвам да използва чиния.

— Няма да се ожени за нея?

Започвам тържествуващо да броя на пръсти:

— Тя не му роди син, успя да износи само едно момиче, той я разлюби и започна да ухажва други жени. Тя не му донесе нито мъдрост, нито добри приятели. Няма влиятелни чуждестранни роднини, които да я закрилят, не може да разчита на английските си роднини. Чичо й се обърна срещу нея, сестра й е прогонена от двора, зълва й обиди краля, и в мига, когато положението й стане нестабилно, Томас Кромуел ще се обърне срещу нея, тъй като е склонен да служи само на фаворитка. А ако тя вече не е фаворитка?